Лус Габас
Палми в снега (5)

IV
Fine city

Красивият град

— Съгласен съм — отстъпи Хакобо, — но на връщане ще караш ти.

Килиан влезе бързо в камионетката с открита задна платформа, която всички наричаха picú, съкратено от английската дума pickup, преди брат му да е променил мнението си. След петнайсет дни интензивни уроци по кормуване с Уалдо и Хакобо по пътищата на имението Килиан беше получил свидетелство за правоуправление на коли и камиони, но карането из улиците на града беше съвсем друго нещо.

— След като веднъж съм минал пътя с теб, ще мога да го направя и сам — обеща.

Управителят ги беше изпратил да купят инструменти и материали от магазините в Санта Исабел. Денят беше изключително горещ, нещо, присъщо на сухия период от ноември до края на март. Тогава се обезлесяваха площи за нови посеви, събираха се дърва за сушилните, подкастряха се какаовите дървета и се почистваха бурените около тях, пълнеха се зърнохранилищата и се ремонтираха пътищата на имението. Килиан беше разбрал, че най-важната дейност беше точенето: мачететата трябваше винаги да са наточени и готови за работа, защото въпреки непоносимата жега бурените, които изникваха мистериозно ден след ден, трябваше да бъдат отстранени.

Беше ранна утрин, а Килиан вече се потеше. Скоро щяха да започнат сърбежите, които го мъчеха от първия ден. Това го влудяваше. Би дал всичко да има четири ръце, за да може да се чеше едновременно на повече места. За жалост, мазилата, които му беше предписал Мануел, не му помогнаха и му оставаше единствено надеждата, че малко по малко кожата му ще се пригоди към новите условия и сърбежите ще престанат веднъж завинаги.

— Нямаш си представа колко ми липсва прохладата на планината — каза, докато си мислеше за Пасолобино. — Тази горещина ще ме довърши.

— Не преувеличавай! — Хакобо караше, подпрял лакът на отворения прозорец. — Сега поне дрехите не са залепнали на тялото ти. Ще видиш, като дойде влажният период. От април до октомври не спира да вали. Цял ден ще се чувстваш гнусно лепкав.

Протегна ръка навън.

— Слава богу, днес се усеща сухият сахарски пасат, който ще ни ободри.

Килиан забеляза, че малкото парче небе, което се виждаше над главите им по протежение на тясното шосе, започва да се покрива с фин прах и да придобива сивкаво-червеникав цвят.

— Не виждам как ще те ободри този неприятен вятър, който забулва всичко и дразни очите. — Спомни си силните зимни ветрове, които почистваха снега. — На мен ми действа потискащо.

— О! Чакай тогава да видиш какво става, като задуха по-силно! Дни наред нищо не се вижда, скрива даже и слънцето. Ще дъвчеш пясък!

Килиан направи гримаса на презрение и погнуса. Хакобо го наблюдаваше с крайчеца на окото. Кожата на брат му беше изгоряла от слънцето и червенината щеше да се превърне в равномерния тъмен тен на останалите мъже от имението, но след доста време. Така щеше да се случи и с душевното му състояние: тази слабост, която го караше да изглежда като мрачен тийнейджър, щеше да изчезне също след време. Той самият го беше преживял: колкото по-мускулести ставаха ръцете му и колкото по-издръжлива на слънцето кожата, толкова по-добре започваше да се чувства на тази дива земя. Можеше да си представи какво минава през главата на Килиан. Непоносимата жега, изтощителната работа, кавгите между работниците и надзирателите, изгорялото от слънцето тяло и прекрасните му отношения с непоносимия massa Грегор със сигурност му пречеха да види някои от прекрасните неща на острова, които си беше представял, преди да пристигне. Може би беше време да го запознае с някоя от местните си приятелки, за да му повдигне настроението. Едно от предимствата на ергените във Фернандо По беше, че… нямаше ограничения на желанията!

— Е? Как вървят нещата в „Обсай“? — попита непринудено, сякаш ставаше дума за времето.

Килиан не отговори веднага. Хакобо беше единственият човек, с когото можеше да сподели притесненията си, но не искаше да изглежда като някакъв мърморко. Тези, които го виждаха за първи път, веднага отбелязваха колко много прилича на брат си. Нещо, което страшно учудваше Килиан, защото, макар и с няколко сантиметра по-висок от Хакобо, до него изглеждаше слаб в много отношения. Хакобо излъчваше сила и увереност; от цялото му тяло бликаше енергия. Не можеше да остане незабелязан, където и да отидеше. Никога не го беше виждал тъжен, дори и в ученическите му години. Знаеше какво иска от живота: да се възползва от всеки миг, без да се задълбочава много. Трябваше да работи, за да оцелее, но ако някоя година реколтата се окажеше слаба, това не го интересуваше, не беше негов проблем, защото пак щеше да си получи парите. Хакобо не страдаше. Нищо не можеше да го сломи.

— Езикът ли си глътна?

— А? Не, не. Грегорио си е все същият. Най-лошото е, че ме злепоставя пред работниците. Зад гърба ми им казва да не ми обръщат внимание, защото съм новак, а след това ги праща при мен да им решавам проблемите. Знам го от Уалдо.

— Това е, защото ти завижда. Гарус беше казал, че му трябва човек, който да вкара в ред „Обсай“. И беше много умно от негова страна да изпрати някой нов, който да работи добре и да проявява интерес. Ако продължаваш така, скоро ти ще си управителят на главния двор.

— Не знам. Може би ми липсва авторитет. Трудно ми е да накарам работниците да ме послушат. Трябва да повтарям по двайсет пъти. Чакат да се ядосам и да им викна. Тогава ме поглеждат с усмивка и изпълняват.

— Кажи им, че ще повикаш надзирателя или че ще ги изпратиш в наказателното на Санта Исабел, където ще ги накажат и ще ги оставят без заплащане дни наред.

— Правил съм го. — Килиан си прехапа устната засрамен. — Хиляди пъти съм им казвал какво ще направя, но после съм се отмятал. И, разбира се, приказката за лъжливото овчарче. Не ми вярват. Не ми обръщат внимание, не ме уважават.

— Тогава използвай пръчката и ще видиш как ще започнат да те слушат!

Килиан го погледна изненадан.

— Аз никога не съм удрял никого! — изпротестира. Не можеше да повярва, че брат му мисли, че е способен да направи подобно нещо.

— Как пък не! — пошегува се Хакобо. — Забрави ли как се биехме като деца?

— Това е друго нещо.

— Ако не можеш да го направиш ти, ще накараш някой от надзирателите и готово. — Хакобо втвърди тона: — Виж, Килиан, колкото по-рано ги накараш да те уважават, толкова по-добре. Много испанци са готови да заемат мястото ти и да получават твоята заплата…

Килиан замълча; знаеше, че брат му беше прав. Погледна през прозореца и видя няколко дребни маймуни, които наблюдаваха със закачливо изражение минаващия през какаовите полета picú. Гъстата зеленина продължи чак до подстъпите към Санта Исабел, където пътят изведнъж се превърна в асфалтирано шосе.

— Първо ще направим бърза обиколка из града, за да добиеш представа — каза Хакобо. — Имаме достатъчно време. И престани да се чешеш! Изнервяш ме!

— Не мога!

Килиан мушна ръце под бедрата си и се опита да не мисли за сърбежите по цялото тяло.

Хакобо мина по правите и симетрични улици, които тръгваха от самото море и стигаха чак до река Консул, която разделяше града от гората. Започнаха обиколката от южната част, населявана предимно от нигерийци. Множество деца тичаха, играеха с каучукови топки или се замеряха с хартиени топчета, които издухваха през изсъхнали кухи клонки на папая. Млади мъже, голи до кръста, и жени с вързопи на главите и деца на ръце се разхождаха сред сергиите, отрупани с екзотични местни продукти и стоки от цял свят. Продавачките прогонваха с импровизирани ветрила от листа рояците мухи, които се опитваха да кацнат на рибите и месата. До колата им достигна острият мирис на готовите ястия, които се предлагаха до свежите зеленчуци, подредени върху листа от бананова палма, и ядките кола, които местните дъвчеха, за да преборят умората. Шум, цвят, движение — истинско тържество за сетивата.

Килиан забеляза, че макар и повечето жени да носеха блуза върху парчето плат, увито около тялото и завързано на талията, имаше и други, голи до кръста. С дяволита усмивка на устните и блясък на възбуда в очите използва възможността дълго време да се наслаждава на тъмните и стегнати гърди на младите момичета. Засмя се, като си представи приятелките си от Пасолобино, облечени по този начин — по-скоро голи.

Жилищата в тази част на града бяха направени от цинкови листове или дървени плоскости, покрити с ламарина или палмови листа, преплетени около тънки и гъвкави клони. Колкото повече се доближаваха до европейската част на града и до изисканите магазини за всякакъв вид стоки, толкова по-различни ставаха постройките — групи от еднакви и подредени къщи, заобиколени от поддържани градини с екзотични дървета — папая, кокосови палми, манго, гуава и авокадо — и красиви храсти, отрупани с цветя — рози, далии и хризантеми. Жилищните квартали бяха разположени в северната зона на тази част на града, а в южната имаше складове и магазини.

Хакобо спря пред една от къщите, скочи от камионетката и подкани брат си да го последва.

— Аз ще отскоча за момент до аптеката да видя дали имат нещо против този твой сърбеж, дето не те оставя на мира. — Посочи сграда, на чиято фасада се четеше „Магазин Рибагорса“, фамилия от долината Пасолобино. — Ти влез и направи покупките, и кажи да ти ги запишат на сметката на имението.

В магазина Килиан се слиса от огромното разнообразие от стоки по стелажите и пода. Имаше всякакъв вид инструменти — нещо нормално за една железария, но и консерви, обувки, шевни машини, парфюми, резервни части за коли. Явно поведението му не беше като на обичайните клиенти, защото зад гърба си чу весел глас.

— Ако не намирате това, което търсите, ще ви го доставя.

Килиан се обърна и видя момиче на неговата възраст, доста хубаво, немного високо, с кестенява коса и симпатично изражение, което му се стори смътно познато. Отново последва изненада, защото никога не беше виждал така облечена жена: носеше зелени панталони с плохи и бяла блуза на ромбове, с къси ръкави. Около врата си беше завързала червено шалче. Момичето притвори очи, а после ги отвори широко и възкликна:

— Ама това си ти, Килиан, братът на Хакобо! Много си приличате! Не ме ли помниш?

Тогава се сети. Четири или пет пъти беше ходил с баща си у тях, на около три километра от Пасолобино. Винаги след завръщането си от Фернандо По Антон посещаваше роднините на момичето и им носеше продукти, изпратени им от родителите й, които живееха на острова. Докато Антон разговаряше с възрастните, Килиан се забавляваше с палавото момиченце, което все повтаряше, че един ден ще отиде в Африка.

— Хулия! Извини ме, но си толкова променена…

— Ти също. — Девойката посочи с ръка от горе до долу. — Много си пораснал от… — пресметна наум, — когато беше на десет години.

— Оттогава ли не си у дома? Искам да кажа в Испания… А родителите ти? Добре ли са?

Тя потвърди с кимване на глава.

— Нещата тук им потръгнаха, така че след гимназиалния курс в колониалния институт реших да помагам в семейния бизнес. — Сви рамене. — Всяка година си повтарям, че ще отида в Пасолобино, но по една или друга причина не съм го правила. Постоянно разпитвам Хакобо за любимите ни планини… Всъщност той върна ли се от отпуска?

Килиан я запозна с новостите от последните години и отговори на многобройните й въпроси най-вече за кръщенета, сватби и погребения. През няколкото минути, в които говориха за Пасолобино, той забрави дори за сърбежа.

— Извини ме за разпита! — възкликна изведнъж. — А при теб какво ново? Как се приспособяваш към новия си живот?

Килиан протегна ръце с дланите нагоре, за да покаже състоянието на кожата си.

— Виждам. — Хулия не му обърна особено внимание. — Не се притеснявай. Това минава.

— Всички ми повтарят да не се притеснявам. — Наведе се леко и сниши глас. — Ще ти споделя нещо. Имах съвсем различна представа за живота в колонията.

Хулия се засмя.

— След няколко месеца ще си промениш мнението! — Видя недоверчивия му поглед и сложи ръце на кръста. — А на бас!

В този момент вратата се отвори и влезе Хакобо. Приближи се до девойката и я целуна два пъти за поздрав. Килиан забеляза, че Хулия се изчерви, а тонът на гласа й стана по-мек.

— Радвам се да те видя отново. Как беше отпуската?

— Почивките винаги са хубаво нещо. Особено когато са платени!

— Не ти ли липсвахме поне малко?

Хулия натърти на множественото число, въпреки че явно имаше предвид само себе си.

— Знаеш, че когато работещите тук, на какаовата плантация, си тръгваме от острова — Хакобо също наблегна на множественото число, — сме се наситили до краен предел на растителност и мачетета… — Обърна се към Килиан. — Взе ли вече необходимото?

Брат му отрече с поклащане на глава, извади от джоба си списъка с поръчките и го подаде на Хулия, която побърза да приготви стоката, докато двамата мъже оглеждаха стелажите за още нещо, което би им потрябвало.

— Това е халва от миналата Коледа — каза Хулия, като видя, че Килиан разглеждаше една консерва. — Както виждаш, тук има всичко.

— Халва в консерва?

— Човек става изобретателен, когато иска нещо, не мислиш ли?

Скоро пакетите бяха готови. Хакобо подписа разписката и плати с ваучер бутилка ирландско уиски „Тюламор Дю“.

— За изпращането на стария доктор — прошепна Килиан и й намигна, — което е тази вечер.

Хулия ги придружи до камионетката.

— Как ви се струва някой ден през тази седмица да дойдете на обяд или вечеря у дома? Родителите ми ще бъдат щастливи да си поговорят с вас. — И преди Хакобо да възрази, добави: — На Килиан ще му се отрази добре да излезе за малко от гората.

Хакобо имаше предвид друг вид забавление за брат си. Сбирките в домовете на заселниците бяха подходящи за младите семейства. Ергените търсеха други удоволствия. Мъчеше се да измисли как възможно най-възпитано да откаже на поканата, когато Килиан се намеси:

— Много благодаря, Хулия. Приемаме с удоволствие. Нали, Хакобо?

— Ами… Да, да, разбира се.

— Тогава ще се видим през тази седмица. — На лицето на Хулия се изписа широка усмивка. — Ще изпратя прислужника да ви уведоми за деня. Ами дотогава!

Завъртя се и забърза към магазина с жизнерадостната крачка на човек, постигнал нещо силно желано.

Преди да се качи в камионетката, Хакобо бръкна в джоба си, откъдето извади малко бурканче с крем и го хвърли на Килиан.

— Вземи! Дано това ти помогне!

Килиан се изненада от тона на гласа му. Качи се и започна да маже ръцете и гърдите си с крема. Хакобо мълчеше.

— Мога ли да знам какво ти става? — попита го Килиан след известно време.

Хакобо стисна устни и тръсна глава.

— Най-накрая постигна своето!

— Не разбирам. Хулия ли имаш предвид? Стори ми се приятна и интелигентна. Има чувство за хумор и разговорът с нея е забавен.

— Цялата е твоя тогава!

Килиан се замисли и след миг удари длани в бедрата си и се разсмя.

— Сега разбирам! Затова се промени толкова, когато ти влезе в магазина! Влюбена е в теб! А ти си мълчиш…

— И какво има за казване? Не е нито първата, нито последната, която ме преследва.

— Човече, сигурно не всички са като Хулия…

— Прав си — съгласи се Хакобо и се усмихна лукаво при мисълта за всичките си приятелки. — Не са като нея. При други обстоятелства можеше и да я заведа на разходка по алеята на влюбените на Нос Фернанда… Но още е рано.

— Рано за какво?

— А ти за какво мислиш? Рано е да се обвържа с някоя. — Видя, че Килиан се замисли, и въздъхна. — Момче, понякога изглеждаш глупав. Не знам какво да те правя. Виж, Килиан, тук, на нашата възраст, та дори и по-големите от нас, имаме много… да речем… приятелки, но нито една сериозна връзка. Е, има и такива, дето се задържат с някоя, но не като Хулия, искам да кажа, не от нашите, но те започват да създават проблеми, стават капризни, искат да им даваш пари, да ги издържаш и дори те връзват с някое дете… Аз се старая да нямам сериозни връзки. Надявам се и ти да си достатъчно разумен. Не знам дали ме разбираш.

Килиан започваше да добива някаква смътна представа за онова, което брат му искаше да му каже.

— Ясно, Хакобо. — Изведнъж го налегна съмнение. — Я кажи, и татко ли? Имам предвид женените, които прекарват дълго време тук сами…

Усети, че стомахът му се сви, като си представи Антон в ръцете на жена, която не беше Мариана.

— Не зная какво е правил на младини, а и не съм го питал. Но мога да те уверя, че откакто аз съм тук на острова, нито съм виждал, нито съм чувал за нещо, което да буди подозрения. Това е, което знам. — Килиан въздъхна с облекчение. — Не ме учудва. Знаеш, че татко е много стриктен по отношение на религията и морала…

— А и много обича мама… Не би й сторил това. Имам предвид, че не би й изневерил.

— Да де, но тук има и други женени, които също обичат много жените си на полуострова, но не закъсняват да си намерят компания по време на дългите престои. Любовта няма нищо общо с това.

Килиан не беше напълно съгласен с последните думи на брат си, но не каза нищо. Неприятният разговор не само че не отговори на въпроса, но и предизвика нови съмнения. Реши да сложи края на сериозния тон от последните минути.

— А къде се виждате с приятелките си? Тук съм от петнайсет дни, а не съм видял нито една…

Хакобо вдигна поглед към небето.

— Ще ги видиш, Килиан, ще ги видиш. Даже повече от това. За твое добро съвсем скоро смятам да те запозная с тях. Ти си от тези, дето много лесно биха се предали пред някоя като Хулия. Не мога да ти позволя да изпуснеш най-хубавото нещо на острова…

— Благодаря ти за подкрепата — каза Килиан с подчертана ирония в гласа. — Дано да се окажа на висотата на твоите приятелки.

Забеляза, че брат му се усмихна. Обърна се и погледна през прозореца, влизаха в Сарагоса. Първото му посещение на града му беше допаднало. Сърбежите не бяха намалели, но срещата със землянката му Хулия му беше помогнала да не се чувства толкова чужд на онази земя. Дори алеята с палмите на входа на имението не му се стори толкова странна.

Спомни си деня, в който беше пристигнал в Сампака, възбудата и последвалата тревожност от рязката промяна на живота му и се учуди на спокойствието, с което в този момент минаваше по пътя с червената пръст. Дори усети приятен дружески жест в поздрава на Йеремиас.

— Всъщност, Хакобо… — каза, когато колата спря пред преддверието с белите колони на красивата главна постройка.

— Моля…?

— На връщане трябваше аз да карам.

 

 

След като разтовари покупките, Хакобо взе друга кола и се отправи към „Якато“. Килиан седна на шофьорското място и пое към „Обсай“, за да се заеме с ежедневната работа. Измина първите няколко метра с подскоци и спря, за да отговори на поздрава на Антон, който отиваше към главните складове, придружен от постоянния си спътник Хосе. Изчака да влязат и чак тогава се захвана с трудната задача, защото не искаше свидетели на своята непохватност. За негов късмет по това време в главния двор нямаше хора.

Когато пристигна в „Обсай“, плувнал в пот, се почувства горд, защото двигателят не беше загаснал нито веднъж. Паркира и с бърза крачка пое по пътеката към какаовите насаждения. Много скоро чу песните на работниците. Пред себе си видя жена, загърната в ярък плат, с празна кошница на главата. Предположи, че отива за диви плодове или да събира съчки за домашното огнище. Изведнъж жената спря, сякаш беше чула нещо, и без да губи време, се шмугна в гъсталака. Килиан не се впечатли, защото знаеше, че калабарите не се страхуват от джунглата и жените им често ходят да видят мъжете си и да им занесат храна.

Продължи по пътеката, докато чу говора на работниците, шумоленето на растителността, ударите на мачететата и съскането на пръскачките на меден сулфат против образуването на плесен през влажния период.

Видя дългата редица работници, а в края й Нелсон, един от надзирателите, и вдигна палец, за да попита дали всичко е наред. Мъжът му отговори със същия жест. Тогава спря пред най-близкостоящия до него човек и се замисли как най-простичко да попита за другия бял не защото го интересуваше къде е, а защото искаше работниците да разберат, че напредва с изучаването на пичинглиш, въпреки че все още му беше трудно да съставя дълги изречения.

— Whose side massa Gregor?

— I know no, massa Kilian. — Мъжът сви рамене, вдигна ръка и с жест посочи няколко места. — All we done come toghether, but he done go.

Килиан не разбра нищо, но кимна с глава. Не знаеше какво да каже, така че тръгна сред работниците, спираше пред всеки, за да види какво прави, и кимаше с глава в знак на одобрение, сякаш вече беше станал експерт в материята, докато стигна при Нелсон, зад когото започваше джунглата. Надзирателят, здрав и силен мъж, висок почти колкото Килиан, с кръгло плоско лице и лека двойна брадичка, се караше на един от работниците и размахваше пръскачка. Като видя Килиан, млъкна.

— Всичко е наред, massa. — Говореше на пресекулки и със силен акцент. Испанският беше задължителен за надзирателите. — Сместа трябва да е добре разбита, за да не повреди растенията.

Килиан отново кимна с глава. Чувстваше се глупаво, като се правеше, че контролира неща, от които нямаше понятие. Предпочиташе да го бяха пратили да ремонтира пътищата, защото беше убеден, че строителните работи щяха да му се отдадат, тъй като в Пасолобино се беше занимавал със зидарство при поддръжката на къщата и плевните. От какао нищо не разбираше.

— Веднага се връщам — каза на Нелсон и взе няколко млади листа от земята.

Навлизането в гората за естествени биологични нужди беше начин да прекъсне тягостното мълчание. В началото растителността беше рехава, но скоро му се наложи да използва мачетето, за да си проправи път до някое удобно за целта място. Свали си панталоните и се вгледа в един паяк с жълто-черна окраска, който довършваше дебела паяжина между два храста. Беше доволен, че не го е гнус от паяци и тарантули, въпреки че тукашните бяха десет пъти по-големи и по-космати от пасолобинските, но и едните, и другите можеха лесно да бъдат стъпкани. Змиите обаче бяха друго нещо. Не ги понасяше. Постоянно беше нащрек особено след случката с боата. А беше се озовал на място, пълно с всякакъв вид и цвят змии!

Когато свърши, се избърса с листата, които беше взел, и се изправи, като се хвана за клона на храст, който му се стори мек и жив. Веднага го пусна и остана вцепенен. Кафяво-зеленикавият клон пред очите му се гърчеше мудно. Присви очи и видя, че има глава и език, който се поклащаше във въздуха.

Закопча панталона си бавно и тръгна заднешком, обърна се рязко и с разтуптяно сърце побърза да се отдалечи от мястото. Не обърна внимание накъде се беше затичал, но скоро разбра, че върви в обратната посока, защото гласовете на работниците се отдалечаваха зад гърба му. Изруга тихо и пое обратно. Изведнъж чу познат глас на няколко метра от себе си. Заслуша се и разпозна гласа на Грегорио. Вероятно беше влязъл в гората по същата причина като Килиан. Въздъхна с облекчение. Колегата му познаваше всяка педя от това място. Приближи се шумно, за да може Грегорио да го чуе, и стигна до нещо като малка полянка.

— Грегорио! Няма да повярваш! Не знам как…

Замръзна на място.

Грегорио лежеше по очи в прегръдката на тяло, между чиито крака се тресеше и стенеше. Жената посочи към Килиан. Грегорио спря да се движи, подпря се на лакти, обърна глава и изпсува.

— Обичаш да гледаш, а? — изкрещя, докато ставаше и се опитваше да си вдигне панталоните.

Килиан се изчерви от въпроса и от вида на пениса, стърчащ между кокалестите крака на мъжа. Жената продължаваше да лежи на земята върху оранжево парче плат и се усмихваше. До нея имаше празна кошница. Разпозна жената, която преди известно време беше видял да влиза в гората.

— Прощавай… — започна да се извинява. — Влязох в гората и се изгубих. Чух те и тръгнах към теб. Не исках да преча.

— Но го направи! Не можах да свърша!

Даде знак на жената да става. Тя се изправи и завърза плата на кръста си. Взе кошницата, сложи я на главата си и преди да тръгне, протегна ръка към Грегорио.

— Give me what you please — каза.

— Никакви такива! — възрази Грегорио. — Този път не можах да свърша, така че не се брои.

Махна й с ръка да изчезва.

— You no give me some moni? — погледна го с досада жената.

— Go away! I no give nothing now. Tomorrow, I go call you again.

Тя стисна зъби и си тръгна обидена. Грегорио вдигна шапката си от земята, изтръска я и я сложи на главата си.

— А ти — обърна се към Килиан със саркастичен тон — не се отдалечавай много от пътя, ако не искаш да се изгубиш. — Мина покрай него, без дори да го погледне. — Какъвто си смелчага, няма да издържиш и два часа в джунглата.

Килиан стисна юмруци и мълчаливо тръгна след него, все още засрамен от видяното. Цялото тяло го засърбя и той започна да се чеше ожесточено.

Брат му беше прав. Трябваше да се вземе в ръце.

Във всяко отношение.

 

 

Както беше предвидено, всички вечеряха заедно, за да се сбогуват с Дамасо — възпитан мъж, с напълно бяла коса и меки черти, който се завръщаше окончателно в Испания след няколко десетилетия в колонията като лекар.

Седнаха около масата, подредени по старшинство в колонията. От едната страна бяха Лоренсо, Антон, Дамасо, отец Рафаел, който отслужваше месите в Сарагоса и работеше като учител, Грегорио и Сантяго, един от служителите ветерани. От другата страна на масата бяха мъжете под трийсет години: Мануел, Хакобо, Килиан, Матео и Марсиал. С изключение на празненствата и посещенията на някоя важна особа, столовата рядко е бивала толкова оживена. Докато прислужниците, включително Симон, сервираха вечерята, възрастните си припомняха борбата с трудностите през първите години на острова, а младите ги слушаха с недоверието и арогантността, присъщи на липсата на опит.

В края на вечерята управителят помоли за няколко минути мълчание, за да произнесе кратка реч в чест на добрия си приятел Дамасо. Килиан не чу почти нищо от речта заради обилното количество риоханско вино „Аспиликуета“, което Гарус бе сложил на масата, и заради сърбежите по цялото тяло, които го караха да се чувства много зле. Последваха аплодисменти, емоционални изказвания и благодарности.

Колкото по-малко пълни бутилки оставаха, толкова по-оживен ставаше разговорът.

— Сбогувахте ли се вече с всички? — попита хапливо Матео, симпатичен дребен мадридчанин, жилав и жизнен, готов винаги да пусне някоя усмивка изпод тънкия мустак.

— Мисля, че да — отговори лекарят.

— С всички? — настоя Марсиал, колегата на Хакобо в двора „Якато“, космат мъжага, висок почти два метра, надарен с доброта, огромна, колкото подобните му на лопати ръце.

Лекарят знаеше накъде бият, но не пожела да се поддаде на провокацията.

— Така че повтарям: да, сбогувах се с всички.

— След като дон Дамасо го твърди, значи е така — обяви се в негова защита Сантяго, спокоен и разумен мъж, много слаб и блед, с права коса, на годините на Антон.

— Знам човек, който сигурно е много тъжен тази нощ… — намеси се Хакобо.

Младите избухнаха в смях. Всички, освен Килиан, който не разбираше какво има предвид брат му.

— Престани, Хакобо! — скара му се Антон и погледна отец Рафаел.

Този тип разговори изобщо не му харесваха.

Хакобо вдигна ръце с дланите напред и сви рамене в израз на невинност.

— Младежо, не бъди безочлив — закани му се Дамасо, размахвайки пръст във въздуха. — Който не е съгрешавал, да хвърли първия камък, нали, отче?

Останалите се засмяха на двусмислието, с което по възможно най-невинен начин бе направил коментар по въпроса. Отец Рафаел, пълен мъж, с кръгло лице, плътни устни, брада и напреднала плешивост, когото всички уважаваха много заради благия му характер, се изчерви, а Дамасо веднага се намеси, за да внесе яснота:

— Нямах предвид вас, отче Рафаел. Само това оставаше. Това беше цитат от Библията. Тези младежи…! — Поклати глава. — Крадецът вика… и т.н.

— Така си е — каза свещеникът със спокоен глас. — Не преставам да повтарям на всички, че колкото повече време успеят да издържат без жена, толкова по-благодарни ще им бъдат джобът и здравето. Имам усещането, че на тази грешна земя проповедта е глас в пустиня. — Въздъхна и погледна Килиан. — Внимавай с кого дружиш, момче… Имам предвид тези негодници, разбира се… — намигна съучастнически, което отново развесели присъстващите.

— Е, мисля, че вече е време за сън. Как ви се струва? — Дамасо опря ръце на масата и стана. — Очаква ме много дълъг път.

— И аз отивам да спя — каза Антон с уморен глас.

Килиан и Хакобо се спогледаха. И двамата си мислеха за едно и също нещо. Антон имаше дълбоки тъмни сенки под очите. Напоследък все беше изморен. Какъв контраст с бащата, когото помнеха от детството си! Никога не го бяха виждали болен, нито го бяха чували да се оплаква от нещо. Беше мъж със силна физика и издръжлива психика. Преди години, на втория ден след пристигането си от Африка, се беше захванал със селската работа, сякаш никога не се беше откъсвал от нея. „Може би е време да си вземе отпуска — помисли си Килиан — или като Дамасо да си замине окончателно от колонията.“

Възрастният лекар се сбогува с всекиго поотделно със силно ръкостискане и си тръгна, следван от Антон, Лоренсо, Сантяго и отец Рафаел, които използваха случая да се оттеглят за сън. Хакобо стана и също излезе, но с жест даде да се разбере, че скоро се връща. На вратата Дамасо се обърна и каза:

— Мануел, мога ли да ти дам един последен съвет? — Мануел кимна. — Става въпрос за сърбежите на Килиан. — Направи кратка пауза, за да се увери, че младите го слушат, и продължи: — Салицилов спирт с йод. — Килиан погледна с недоумение, а Мануел се усмихна, благодарен за начина, по който му беше предал опита си. — Да си маже цялото тяло и до петнайсет дни обривът ще е изчезнал. Лека нощ!

Дамасо го потупа приятелски по рамото и излезе от столовата със свито сърце, защото знаеше, че занапред вечерите като тази щяха да са само част от спомените му.

Хакобо помоли Симон да донесе чисти чаши. Сред усмивки и недомлъвки Килиан успя да разбере, че човекът, който щеше да тъгува за Дамасо, е Рехина, сериозната му интимна приятелка от поне десет години.

— Десет години! А няма ли жена и деца в Испания? — попита с плътен глас.

— Има, разбира се! — Марсиал си сипа още една чаша. Тялото му можеше да понесе поне три пъти повече алкохол от останалите. — Но какво да се прави! Испания е много далече!

Килиан си спомни случката в гората и Грегорио, легнал върху жената. Сети се и за думите на Хакобо в колата.

— Няма съмнение, че приятелките ни помагат да се справим по-лесно с живота на острова. — Хакобо вдигна чаша. — Пия за тях!

Другите го последваха и вдигнаха чаши, след което настъпи мълчание.

— А какво ще се случи сега с тази Рехина? — попита Килиан.

— Какво има да се случва! — отговори Матео, докато се бореше с копчетата на ризата си. Вентилаторът на тавана не успяваше да раздвижи въздуха, а от алкохола горещината беше още по-осезаема. — Ще тъгува няколко дни, а после ще си намери друг. Всички правят така.

— Човече, на тази няма да й е лесно, защото не е първа младост — добави Марсиал и се почеса по ухото. — Но пък си поживя добре през всичките тези години. Като господарка! Дон Дамасо се показа като истински джентълмен!

Килиан се загледа с празен поглед в кехлибарения цвят на питието. Беше му любопитно какво според приятелите му значеше да си джентълмен. Ако се съдеше по думите им, беше нормално в продължение на десет години да поддържаш интимни отношения с жена, а след това да се приютиш в прегръдката на съпругата си, сякаш нищо не се е случило.

От известно време Мануел наблюдаваше Килиан. Можеше да си представи въпросите, които се въртяха в главата му. Не беше лесно за млад испанец — възпитан в строг морал, в общество, в което публичната изява на чувства се смяташе за грях — да приеме неписаните закони на общност, в която сексът беше нещо толкова нормално, колкото и храната. Повечето от мъжете свикваха много лесно с тях, но не всички бяха еднакви. В сравнение със своите приятели той самият водеше твърде подреден живот.

— А какво се случва, ако им се родят деца? — попита Килиан след известно време.

— Няма чак толкова… — каза Хакобо.

— Истината е, че негърките знаят да се пазят — добави Грегорио, напълно убеден в думите си.

— Има, убеден съм, че има — прекъсна ги Мануел с твърд глас. — Просто не искаме да знаем за тях. Откъде мислите са се появили всички мулати в Санта Исабел?

Матео и Марсиал се спогледаха и засрамени сведоха поглед. Хакобо напълни чашите.

— Виж, Килиан, нормалното е детето да остане с майката, а тя да получава издръжка. Знам за много малко случаи, които мога да преброя на пръстите на едната си ръка, в които децата са били припознати и дори изпратени да учат в Испания. Но както вече казах, това се случва изключително рядко.

— А чувал ли си за брак между бял и негърка?

— До днес, не. А ако някой се е опитал, със сигурност са го върнали в Испания.

— А за какво му е на бял да се жени за негърка? — попита Грегорио с известно презрение.

— За нищо! — отговори Марсиал, притиснал здраво рамене към облегалката на стола. — Дават ти всичко, без да трябва да ги водиш пред олтара!

Хакобо, Матео и Грегорио се усмихнаха съучастнически. Мануел направи жест на недоволство, а Килиан остана безмълвен, замислен върху думите им.

— Явно темата те интересува. Вече ти се иска да ги пробваш, а?

Килиан не отговори.

— Остави момчето на мира — каза Матео и леко го потупа по ръката.

Грегорио притвори очи и се наведе напред:

— Да не мислиш, че Антон е светец…? През всичките години, които е на Фернандо По, сигурно е имал цял куп приятелки!

— Грегорио… — намеси се Матео, като видя, че Хакобо пребледня.

Едно е да говориш по мъжки за жени, но съвсем друго е да лъжеш, с цел да нараниш, което всъщност правеше Грегорио. Всички присъстващи познаваха прекрасно Антон. А и беше въпрос на чест при разговорите да се спазва необходимата дискретност. Шегите не биваше да прескачат определена граница. Такива бяха правилата на острова.

— Може дори тук да имаш братя мулати… — продължи с неприятна усмивка. — Какво би си помислила майка ти, а?

— Престани, Грегорио! — каза Хакобо със заплашителен тон и скочи. — Много внимавай какво говориш! Чуваш ли ме? Това е лъжа и ти много добре го знаеш!

— Хайде, успокой се! — каза високомерно Грегорио. — Доколкото знам, мъж като всички нас…

Мануел се обърна към него:

— Разбира се, дори много повече от теб самия.

— Хайде да не говорим за това… — добави Матео и си зализа мустака.

— Само се закачах с новака! — опита да се оправдае Грегорио, като видя, че всички бяха против него. — Беше шега. Въпреки че не бих си сложил ръката в огъня нито за Антон, нито…

Килиан въртеше чашата с бавни движения. Опиянението от алкохола беше преминало и вече можеше да мисли ясно. Бавно вдигна поглед и погледна Грегорио с ледени очи:

— Следващия път, когато се опиташ да си правиш шеги с мен — каза през зъби, — ще ме опознаеш истински.

Грегорио изсумтя и стана.

— И чувство за хумор ли нямаш? Чудесно!

— Достатъчно, Грегорио — каза Мануел с остър тон.

— Да, добре.

Марсиал стана, за да се види разликата в ръста им.

— Страхотна закрила имаш — Грегорио посочи останалите, — но ще дойде ден, в който няма да има кой да те защити.

Хакобо скочи срещу него и здраво го хвана за ръката.

— Кого си мислиш, че заплашваш, а?

Грегорио се отскубна рязко и си тръгна. Марсиал и Хакобо седнаха отново и си сипаха по чаша, за да се успокоят.

— Не му обръщай внимание, Килиан — каза Марсиал накрая. — Преди не беше такъв. Станал е брутален. Но, знаеш, куче, което лае…

— На това се надявам — отговори Килиан спокойно, въпреки че вътрешно се раздираше от гняв. — Не смятам да му позволя нито една шегичка повече.

 

 

В петък вечер Йеремиас даде на Симон бележка от прислужника на Хулия, с която тя канеше братята и Антон на вечеря у тях.

Килиан реши да каже на Хакобо на следващата сутрин. В шест часа в събота слезе на двора, където работниците, учудващо точни, се бяха събрали, за да получат седмичното си възнаграждение. Подредени в редица, чакаха да ги извикат поименно и един по един вземаха парите си и полагаха пръстов отпечатък вместо подпис. Това, както и раздаването на храната в понеделник, отнемаше два часа. Използваха времето на опашката да почистят завидно здравите си и бели зъби с малка четка, направена от корени.

Килиан отиде при Хакобо и му подаде бележката от Хулия.

— Много е умна — каза раздразнен. — Изпратила ти я е на теб, за да е сигурна, че ще отидем. Имала е на разположение цяла седмица! Ама, не… Избрала е точно съботата.

— Какво значение има денят?

— Съботните вечери са свещени, Килиан. За всички. Погледни мъжете. Не виждаш ли колко са радостни? Сутрин си получават парите, а вечер харчат част от тях в Санта Исабел.

— Тогава да й откажа ли, или да потвърдя, че ще отидем?

— Да, да, разбира се. А сега върви при Грегорио. Днес е мек като коприна.

Отиде до масата, на която седеше Грегорио, който му подаде списъка на бригадите и без да го погледне в очите, каза:

— Вземи. Продължи ти. Аз отивам да подготвя материалите за „Обсай“. Нелсон ще ти помогне.

Килиан седна и продължи да чете имената от списъка. Видя, че Симон обикаля, отегчен, наоколо. Беше с дрехите, които носеше всеки ден: къси панталони и риза с къси ръкави в естествен цвят. Вместо ботуши беше обул сандали с тънки черни кожени каишки. Въпреки приликата му с други момчета на неговата възраст, Килиан знаеше, че винаги щеше да го разпознае по огромните очи, постоянно нащрек, въртящи се наляво и надясно и попиващи всичко, случващо се наоколо. Направи му знак да се приближи и да помогне на Нелсон с превода. Изведнъж до масата приближи мъж, когото още не бяха повикали, и започна да протестира за нещо. Килиан прокле лошия си късмет. Денят му започваше със спор.

— Какво става, Нелсон?

— Този твърди, че Умару му дължи пари.

Името се стори познато на Килиан. Вдигна поглед и разпозна човека, на когото Грегорио беше отказал да даде хинин преди инцидента с боата.

— Защо му дължиш пари? — попита.

Нелсон превеждаше, но дори без да го слуша, Килиан разбра, че Умару изобщо нямаше намерение да дава каквито и да било пари на никого. Другият ставаше все по-възбуден и настоятелен. Останалите работници замълчаха, заслушани в спора.

— Екон му предложи жена си. Умару прие, а сега не иска да плати.

Килиан премигна и стисна устни, за да не се разсмее. Това беше най-голямата глупост, която беше чувал. Погледна мъжа: спретнат, среден на ръст, с много къса коса, изпъкнали скули и трапчинки на бузите.

— Казваш, че Екон му е услужил с жена си?

— Да, явно — отговори Нелсон съвсем естествено. — Умару е ерген. Ергените имат нужда от жени. Женените използват да припечелят, ако жените им са съгласни. Екон си иска парите.

— Moni, moni, massa! — повтаряше Екон, като енергично клатеше глава нагоре-надолу.

— Moni, no, massa! Moni, no! — повтаряше от своя страна Умару, въртейки глава наляво и надясно.

Килиан изсумтя. Мразеше да се прави на съдия. А ако това продължеше, нямаше да свършат никога.

— Има ли свидетели? — попита.

Нелсон преведе въпроса на висок глас. Огромен негър, висок почти два метра, с ръце, колкото краката на нормален мъж, излезе напред и каза на надзирателя:

— Моси казва, че ги е видял в гората. Два пъти.

Килиан се усмихна вътрешно. Явно не беше единственият, прекъснал компрометираща сцена в гората. Попита колко пари му дължи, извади сумата от плика с парите на Умару и ги сложи в този на Екон.

— Въпросът е приключен. — Подаде им парите. Единият сияеше от задоволство, а другият гледаше ядосано. Обърна се към Симон. — Съгласен ли си?

Симон поклати глава в знак на одобрение, а Килиан въздъхна с облекчение.

— Тогава точка по въпроса.

 

 

Точно в седем се стъмни и без никакво предупреждение настъпи нощ. Килиан и Хакобо се качиха на камионетката и потеглиха към града. На излизане от имението Хакобо извика на Йеремиас:

— Напомни на Уалдо да направи, каквото съм му казал!

— Какво трябва да направи Уалдо?

— Нищо. Това са си мои работи.

Почти извън Сарагоса Килиан видя голяма група работници, които държаха обувките си в ръце и се смееха. Бяха сменили мръсните работни дрехи с дълги панталони и чисти бели ризи.

— Какво правят тук? — попита брат си.

— Чакат автобуса за Санта Исабел.

— А защо носят обувките си в ръце? За да не ги изцапат ли?

— По-скоро, за да не ги износват. Много са пестеливи. — Изсмя се. — Но тази нощ ще похарчат част от парите си за алкохол и жени. Виждам, че вече се чешеш по-малко.

— Мануел ми приготви рецептата на Дамасо и явно действа.

— А! — възкликна иронично Хакобо. — Какво нещо е опитът!

Килиан се съгласи.

— Чуй, Хакобо. Не мислиш ли, че татко трябва да се прибере у дома? С всеки изминал ден е все по-уморен. Дори не пожела да ни придружи тази вечер.

— Прав си, но той е голям инат. Няколко пъти съм говорил с него по въпроса, но той твърди, че знае много добре какво трябва и какво не трябва да прави. Нормално е да се изморява на неговата възраст. Дори не иска да го види Мануел. Не знам…

Паркираха пред магазина на Рибагорса. Качиха се по страничните стълби до жилището и почукаха на вратата. Хулия отвори на мига, сякаш ги беше следила през прозореца. Покани ги да влязат в широко уютно помещение с тераса, което служеше едновременно за столова и хол. В средата беше разположена голяма дървена маса със столове, а отстрани — ратанов диван с дървени подлакътници. Килиан плъзна поглед по стените, украсени с картини с африкански мотиви, с изключение на една-единствена с изглед от Пасолобино, която го накара да се усмихне с носталгия. На една от стените бяха закачени копие от червено дърво, дълго почти два метра, и черупка от морска костенурка. От дясната му страна, върху нисък шкаф беше поставена огромна слонска бивна, а из цялото помещение бяха пръснати различни статуетки от абанос. За западната култура напомняха единствено радиограмофонът „Грундиг“ на малката масичка до дивана и няколкото списания „Ола“ и „Рийдърс Дайджест“.

Хулия представи Килиан на родителите си — Хенероса и Емилио — и сервира на братята типичния за острова чай contriti, докато готвачката и прислужниците приключеха с подготовката и сервирането на вечерята. Хенероса беше поръчала да приготвят препечени филийки с ирански хайвер и печено месо от антилопа, което се хареса много на Килиан.

— Мислех си да приготвя вечеря по рецепта, която ми изпрати майка ми от Пасолобино — каза Хенероса, закръглена жена с опъната кожа, с немного дълга чуплива коса, облечена с кафява пола и трикотажна блуза в цвят охра, — но накрая реших да ви предложа най-доброто блюдо, което приготвя готвачката ни. Надявам се да дойдете отново и тогава ще ви сервирам някое от мамините ястия.

Килиан хареса Хенероса и Емилио. Разговаря дълго с тях, защото се интересуваха от случващото се в Испания, и му се наложи да повтори всичко, което вече беше казал на Хулия в магазина. Хенероса му напомняше за майка му, въпреки че беше доста по-приказлива от Мариана. Беше запазила силата и енергията на жените от планината. Радваше се на цветущо здраве, нещо изключително важно, за да се понесат толкова много години във Фернандо По. Емилио беше среден на ръст, с рядка и непокорна коса, къс мустак и будни като на дъщеря му очи. Според Килиан беше спокоен, добродушен и възпитан човек с ведър характер. Емилио го попита за баща му, когото не беше виждал отдавна, и изрази съжаление за влошеното му здраве.

— Знаеш ли? — каза. — Късметлии сме, че сме заедно от самото начало, откакто дойдохме за първи път! Всичко беше толкова различно! Сега улиците са асфалтирани и с канализация. Имаме вода, телефони и електричество в домовете и по улиците… Като в Пасолобино, момче!

Килиан долови иронията в гласа му. Нямаше начин да има на света други две толкова различни места като Пасолобино и Санта Исабел. Вероятно европейците, идващи от големи градове, не се впечатляваха като него, който беше свикнал да е сред добитък и кални пътища. Разбираше защо Емилио и Хенероса бяха свикнали толкова лесно с удобствата, които това място им предлагаше. Дори бяха имали възможността да осигурят добро образование на Хулия в луксозните колежи на острова… Може би един ден и той самият щеше да обикне това кътче от Африка като родителите на Хулия, но в момента все още си мечтаеше с въздишка за малък олтар със скулптури на Девата от Гуадалупе — покровителката на долината — и на Дева Мария Пилар; или за ясния спомен за бъчонката, която Хенероса беше изпратила от дома си за гарниране на типичните пасолобински бутерки…

Гръмкият смях на Хулия прекъсна мислите му. По време на цялата вечеря девойката се опитваше да привлече вниманието на Хакобо с остроумните шеги и находчивостта си. Беше се издокарала специално за случая със семпла вталена рокля „Виши“ в жълто и кафяво, с къси ръкави и дълбоко двустранно шпиц деколте. Беше сресала косата си на кок, който подчертаваше чертите на лицето й. Килиан съжали, че брат му нямаше никакъв интерес, защото бяха много красива двойка особено тази вечер, тъй като Хакобо също имаше безупречен вид, облечен с бяла риза и ленени панталони. Хулия и Хакобо бяха млади, привлекателни и забавни. Много добра комбинация, помисли си Килиан, която обаче не можеше да се получи, ако единият от двамата не беше влюбен. Стана му жал за приятелката му. Виждаше надеждата в очите й, когато Хакобо отговаряше със смях или усмивка на шегите и коментарите й.

Единият от прислужниците даде знак, че кафето ще бъде сервирано на масата на верандата, с изглед към градината, осветена от газени лампи, около които се въртяха рояци комари. Беше толкова ясна нощ, че можеше да останат само на лунната светлина, която огряваше огромните манго и авокадо — Килиан пресметна, че височината и на двете дървета беше между осем и десет метра, — които се извисяваха над другата екзотична растителност в градината. Хулия предложи да играят на карти, но родителите й предпочетоха да продължат да разговарят.

Бащата на Хулия се опасяваше, че бунтарският дух от други райони, като Кения и Белгийско Конго, може да стигне и до Гвинея, което би поставило в опасност бизнеса на белите. Хенероса прекъсна спора елегантно, но твърдо, когато разбра, че Килиан няма да престане да задава въпроси. Той остана разочарован, защото искаше да сподели прочетеното на кораба за движението Мау Мау. Не можеше да си представи как идеалното устройство на този колониален свят би могло да се пропука. Но тъй като не искаше да се покаже невъзпитан, се включи в умело ръководения от жената разговор.

Хакобо непрекъснато поглеждаше часовника си, явно притеснен. В събота и той като работниците искаше пари и забавления. Можеше да си представи къде и какво правеха в този момент Марсиал и Матео и едно червейче в стомаха подсилваше нетърпението му.

За негов късмет много скоро се появи един от прислужниците и каза, че работник от Сампака на име Уалдо молел за разрешение да влезе и да обясни на massa Килиан и massa Хакобо защо спешно трябвало да се върнат в имението.

— Група калабари, които празнували в една от бараките — Уалдо говореше бързо и с пресилена според Килиан тревога, — се скарали и кавгата прераснала в бой с мачетета и…

— Какви диваци! — намеси се Хенероса и се прекръсти, видимо притеснена. — Сякаш са от ония, дето се изяждат един друг. Не знаехте ли? На пазара чух, че в Рио Муни били изяли един епископ…

— Какви ги говориш, мамо! — запротестира Хулия.

Хакобо подкани Уалдо да продължи, преди още някой да се намеси и да осуети намеренията му.

— Има няколко ранени — продължи момчето, — а няма нито един бял да ги усмири, дори и новият доктор…

Хакобо стисна ръката на Емилио, целуна Хенероса и Хулия по бузите и задърпа брат си, докато той благодареше за приятната вечер и повтаряше, че с удоволствие ще ги посети отново. Хулия ги придружи до камионетката, изчака да натоварят колелото на Уалдо и се сбогува с тъжен и изпълнен с разочарование поглед.

Хакобо подкара камионетката с бясна скорост, но след две преки спря, свали колелото на Уалдо и сложи няколко банкноти в ръката му.

— Добра работа, момче!

Уалдо светна фенерчето си и си тръгна, доволен от лекотата, с която неочаквано беше спечелил пари.

Хакобо влезе в колата и се обърна към Килиан с широка усмивка.

— Мошеник! — закачливо го смъмри Килиан.

— Добре дошъл на вечерите в Санта Исабел! — каза брат му. — Идваме, Анита Гуау!

Хакобо натисна газта и шофира като луд до желаната цел, а Килиан се поддаваше все повече на радостта му.

 

 

— Но какво имаме тук! — Пълна жена с едър бюст ги поздрави със сърдечно ръкостискане още щом влязоха в парти залата. — Откога не сме ви виждали, massa Хакобо! А това трябва да е брат ви! Добре дошъл! Влизайте и се забавлявайте!

— Всичко е постарому, нали, Анита? — Хакобо отговори на поздрава й, докато оглеждаше залата. Видя група приятели и им махна. — Виж, Килиан, дори Мануел е дошъл. Но не виждам нито Дик, нито Пао.

— Кого?

— Приятели от Бата, които работят в дърводобива. Съботите обикновено идват тук… Е, за начало ще изпия чаша от любимото си уиски. Запомни това име: „Бяло конче“, черен етикет. Не е за вярване, но е по-евтино от бирата. Предимствата на безмитното пристанище…

Отидоха до бара и Килиан забеляза, че повечето пиеха твърд алкохол. Келнерките сервираха обилни количества от различни марки уиски с непознати за него имена — ирландски или шотландски — и бренди от познати марки като „Осбърн“, „Фундадор 501“, „Ветерано“ или „Tres Cepas“. Помисли си, че у дома му в Пасолобино една такава бутилка би стигнала за цяла година, а тук, при Анита свършваше за секунди.

Хакобо поръча две чаши „Бяло конче“, а докато чакаха Килиан, се забавляваше с гледката на дансинга. Клубът представляваше огромен ограден двор, разделен на две: отдясно бяха барът и масите под навес, а отляво беше дансингът под открито небе, така че, ако човек вдигнеше очи, можеше да види околните сгради, по чиито балкони се бяха струпали деца да гледат какво правеха възрастните. Бели и черни мъже, и негърки, облечени като европейки, се движеха в ритъма на музиката на малък оркестър, състоящ се от три различни по големина барабана, ксилофон, маракаси, подобни на кратунки, и тромпет. Стори му се странно, че от африкански ударни инструменти звучаха познати латино ритми. Килиан разкърши рамене: музиката беше не само ритмична, но и заразителна.

Хакобо му подаде чашата и тръгнаха към най-отдалечените маси в дъното, където Мануел и Марсиал пиеха в компанията на две хубави жени. Засмяха се и посочиха към дансинга, където Матео неуспешно се опитваше да следва стъпките на доста по-едра от него жена. Марсиал стана да донесе два стола за братята. Това място беше подходящо за пиене и разговори. Закритите с тъмен плат прозорци, цигареният дим и мирисът на алкохол, парфюм и пот създаваха доста интимна обстановка.

— Представям ви Оба и Саде — каза Марсиал. — Току-що са пристигнали от континента. А това са Хакобо и Килиан.

Момичетата подадоха ръка на братята. Оба, по-дребна от приятелката си, носеше жълта рокля, разкроена от талията надолу и тясна от кръста нагоре с шпиц деколте с голяма панделка. Косата й беше до раменете, сресана по европейски. Килиан хареса повече Саде заради ръста и наперената й стойка. Заприлича му на красива царица с гривни от разноцветни семена и гердани с кристални мъниста. Бледорозовата рокля с бели маншети и яка в комбинация със сандалите в същия цвят подчертаваше още повече фигурата й. Косата й беше сплетена в множество плитки, които образуваха любопитни фигури, подобно на малка мозайка. Тази прическа караше очите й да изглеждат още по-големи, а устните — още по-плътни.

— Искате ли да танцуваме? — попита Оба на перфектен испански.

Марсиал и Хакобо приеха и четиримата се запътиха към дансинга. Мануел отиде за още пиене и по пътя срещна Матео, който се връщаше сам на масата. Килиан се усмихна, като видя как Хакобо следваше умело стъпките на Саде и колко голяма беше разликата в ръста на Оба и Марсиал, който трябваше да танцува, превит почти на две.

— Разбит съм! — Матео седна на масата, плувнал в пот. — Дяволът се е вселил в телата на тия жени! Ами ти… не танцуваш ли? Само трябва да поканиш някоя.

— Истината е, че танцуването не ми се удава твърде… — призна си Килиан.

— В началото и на мен не ми харесваше много, но оставиш ли се веднъж на прилепчивата музика и ритъма на барабаните, се оказва по-лесно, отколкото изглежда. — И се засмя на учудената физиономия на Килиан. — Да, дори научих имената на барабаните: дун-дун, джембе, бонгос. В началото всички бяха там-тами… — Протегна ръка за чашата си, без да откъсва поглед от залата в търсене на нова партньорка за танц. — Днес тук е много оживено. Има много нови момичета.

Мануел дойде с питиетата и се включи в разговора.

— Няма да повярвате! На бара са Грегорио и Рехина. Колко бързо й мина тъгата от раздялата с Дамасо! За какво говорехте?

— За барабаните… за момичетата… — отговори Килиан. — Откъде са?

— От остров Манджи, Нигерия, Рио Муни… — изреди Матео. — Отвсякъде по малко.

— А от тукашните bubi?

— Не! — каза Мануел — Наказват ги, ако загубят девствеността си.

— Колко много различия на такова малко пространство… — каза Килиан, спомняйки си за работника, който беше дал назаем жена си. — Това е значи мястото, заради което си струва всичката пот през тежката работна седмица.

— Не е единственото, но е най-доброто — обясни Матео, поклащайки чашата си в ритъма на музиката. Дори и седнал не можеше да се въздържи. — Понякога ходим и в „Риа Камба“, зад катедралата. Също и в клуб „Фернандино“, но там изобщо не ми харесва, защото момичетата не са така отворени като тези тук. — Засмя се, а очите му станаха още по-малки от множеството бръчки. — Държат се като белите, с финес и достойнство.

— То е като казиното на белите — поясни Мануел, развеселен от описанието на Матео. — Там ходи черният елит. Не гледат добре на бял, танцуващ с черна. Тук е различно. За няколко часа всички сме еднакви.

Марсиал и Саде се върнаха на масата без партньорите си.

— Къде са другите двама? — попита Мануел.

— Оба ме изостави заради един с нейния ръст — пошегува се Марсиал. Столът изскърца под мощното му тяло. — А Хакобо срещна стара приятелка. Килиан, каза да не го чакаш, а да се върнеш с нас. — Поклати глава. — Не си губи времето този човек!

Саде седна много близо до Килиан. С невинно безсрамие поиска глътка от неговата чаша уиски, благодари му и леко допря длан на бедрото му. Другите мъже размениха закачливи погледи. Килиан се притесни. Усети леко гъделичкане в панталона и побърза да отклони вниманието на останалите:

— Днес чух, че на континента някакви туземци изяли епископ. Някаква забранена секта или нещо такова. Вие чули ли сте нещо за това?

Матео и Марсиал поклатиха глава учудени. Саде и Мануел се изсмяха едновременно.

— Колко ви е страх вас, белите, че ще ви изядем! — каза предизвикателно Саде. — И че ще ви отнемем властта и силата…

Килиан се намръщи.

— На континента има племена, които ловят горили и ги ядат — каза Мануел. — Наричат епископ вид горила с малка остра брадичка поради приликата й с някой мисионер отпреди време. Било е лесно новината да се изтълкува погрешно. Факт е, че ядат и дипломати…

Саде потвърди, докато гледаше Килиан с крайчеца на окото, а той изпи чашата си на един дъх, тъй като не знаеше как да излезе от неловката ситуация. В този момент се намеси Марсиал:

— Момчета, момчета! Погледнете каква прелест влезе току-що! — Всички се загледаха в жена в лилава рокля на много високи токчета, която ходеше бавно, за да могат всички да видят внушителната й фигура. — Ето тази вече ми подхожда по ръст!

Стана и хукна към жената, но след няколко крачки спря. Друг, много по-едър мъж от него, се доближи до нея и протегна ръка, готов да я заведе на дансинга. Марсиал се върна на масата.

— Моси египтянинът е много голям, а, Марсиал? — каза съчувствено Матео.

— Така е. Какво да се прави… Е, ще си взема още едно питие.

Саде стана и хвана Килиан за ръката.

— Хайде да танцуваме — каза с тон, нетолериращ отказ.

Килиан се остави да го завлече до дансинга. Благодари, че в момента оркестърът изпълняваше бавна румба и щеше да може да се измъкне достойно от ситуацията. Саде залепи тяло до неговото и се вгледа в очите му, докато му шепнеше нежни слова, които го опияняваха. Килиан остана учуден от естествената непринуденост, с която му се предлагаше. Изпитваше едновременно желание и любопитство, но различно от друг път. Опитът му с жените се ограничаваше до дом на госпожици в Бармон, където брат му го беше завел за първи път по време на един панаир на животни, за да го направи мъж, и няколко кратки срещи с момичета, работещи в богаташките къщи в Пасолобино и Сербеан. Спомни си думите на Хакобо след първия — и катастрофален — път: „Жените са като уискито: първата глътка е трудна, но когато свикнеш, влиза само и се научаваш да му се наслаждаваш“. С течение на годините беше разбрал, че брат му има известно право, но той, за разлика от Хакобо, не търсеше удоволствия толкова често. Нуждаеше се от съпричастност, от някакво сходство дори и при мимолетна връзка с жената, с която щеше да сподели толкова интимни мигове.

В този момент Саде знаеше прекрасно как да го спечели. Беше ясно, че иска да му се наслади и да се позабавлява с него. Килиан почувства силата на желанието между краката си; тя също го усети.

— Ако искаш, можем да излезем — предложи с нежен глас.

Килиан прие, излязоха и се отправиха към задната част. Тръгнаха, прегърнати, по тиха улица с ниски къщи. Стигнаха до гората. Саде го поведе сред високите дървета, които скриваха лунната светлина и хвърляха сянка над други двойки, до място, което й се стори достатъчно дискретно и удобно.

Тогава тя отново се прилепи до него и той се предаде. Саде прокара опитните си ръце по цялото му тяло и умело го поведе из извивките на своето, като не преставаше да му шепне възбудено нежни слова. Когато усети, че е готов, се отпусна по гръб на земята и му се отдаде. Килиан не можеше да разсъждава ясно. Проникна в нея с желание, но и объркан, сякаш не вярваше, че плътта му би могла да задоволи пламенната страст на Саде. Олюля се безмълвно върху нея и накрая изригна. Блаженство потече по вените му и остана да лежи върху нея, докато най-после тя го потупа по рамото и му даде знак да стане.

Оправиха си дрехите с непохватни движения. Килиан се чувстваше замаян. Все още не можеше да се отърси от случилото се. Саде му се усмихна с разбиране, хвана го за ръка и го поведе обратно към клуба. На бара го пусна.

— Бих искала да те видя отново — каза и кокетно му намигна.

Килиан поклати глава нерешително и си поръча питие. Малко по малко дишането му се успокои. Имаше нужда от няколко минути насаме със себе си, преди да се присъедини отново към приятелите си и да се направи, че нищо не се беше случило. Те говореха напълно непринудено на тази тема, но не и той. Не искаше да се превърне в обект на закачки, нито да дава обяснения. В главата му се въртяха откъслечни фрази от разговори за жени, както и моменти от ситуации, в които беше попадал през последните дни. Доколкото беше разбрал, за Марсиал, Матео, Хакобо, Грегорио, Дамасо, дори Мануел, е, той недотам… удоволствията на острова се свеждаха до преживяното от него току-що. За няколко кратки мига се беше превърнал в един от тях. Толкова скоро! Толкова лесно! Виеше му се свят. Щеше ли да види Саде отново? Щеше ли да се превърне в негова сериозна приятелка? Та те почти не бяха разговаряли! Не знаеше коя е, каква е, какво очаква от живота, има ли братя и сестри, родители… Всичко се бе случило прекалено бързо… Какво очакваше тя от него? Каза му, че би искала да го види отново… Щеше ли да й дава пари в края на всеки месец в замяна на услугите й? Така ли правеха тук? Почувства угризения. Не биваше да се бави повече. Трябваше да се присъедини към другите. Времето щеше да покаже в каква посока ще се развият нещата.

Прокара пръсти през косата си, отпи няколко глътки и с чаша в ръка се отправи към масата в дъното.

— Къде е Саде? — попита Матео с пламъче на любопитство в очите.

Килиан сви рамене и погледна към дансинга.

— И мен ме изоставиха заради друг.

— Горкото момче — каза Марсиал и размаха огромната си ръка във въздуха. — Следващия път ще си проличи!

Мануел се вгледа в изражението на Килиан и разбра, че не беше искрен. Помисли си, че двамата с него си приличат повече, отколкото можеше да се долови на пръв поглед. Той желаеше с цялата си душа да срещне жената на живота си, но това беше много трудно в онзи рай на изкушенията.

— Мисля да се връщам в Сампака — каза и стана. — Килиан, ако искаш, може да дойдеш с мен.

Той прие, а другите решиха да останат още малко.

Изминаха пътя до Сампака в мълчание. Легна си веднага, но дълго време не можа да заспи. Стенанията и пъшкането, които се чуваха от стаята на брат му, се преплитаха с образа на Саде. Беше прекарал доста време с нея. Да, доста. Стига толкова! Нямаше защо да му обръща чак такова внимание.

На следващата сутрин Хакобо влезе в столовата за закуска, прозявайки се. Видя Килиан съсредоточен в кафето си и му подхвърли:

— Добро утро, братле. Какво ти е? Няма нищо общо с девойките от Пасолобино и Бармон, нали?

— Не — съгласи се Килиан, който нямаше никакво желание да влиза в подробности. — Нищо общо.

Хакобо се наведе и му прошепна в ухото:

— Снощи поканата беше от мен. Подарък за добре дошъл. Няма нужда да ми благодариш. От тук нататък ти решаваш дали да продължиш.

Сипа си кафе, прозя се шумно и добави:

— Идваш ли с мен на месата от единайсет? Цяло щастие е, че тук не е на латински…