Лус Габас
Палми в снега (11)

X
Стражът на острова

— Къде отиваме сега? — попита Кларънс, докато разглеждаше малката карта, на която беше отбелязала мястото, което току-що бяха посетили.

— Да не се страхуваш, че ще се изгубиш? — каза Инико с насмешка.

Бисила забеляза, че младата жена се изчерви. Не беше необходимо да си суперинтелигентен, за да си дадеш сметка, че репликите, които двамата си разменяха, бяха двусмислени.

— Имам роднини в Баней — каза майката на Инико. — От време навреме ги посещавам и оставам при тях за ден-два.

За последен път беше ходила там преди две седмици и затова Инико се учуди, когато, използвайки пътуването с Кларънс, тя го помоли да я заведе отново в Баней, но не му отдаде голямо значение. Бисила прехапа горната си устна. Ако Инико знаеше истинската причина… Чу, че синът й каза нещо на Кларънс, а тя се засмя. Беше много весела млада жена, нещо, което беше наследила от баща си…

От Хакобо.

От колко време не беше мислила за него? От повече от трийсет години. Беше успяла напълно да го изтрие от съзнанието си до вечерята у тях, когато Кларънс беше произнесла името му. От този момент го виждаше във всеки неин жест, в чертите на лицето й, в очите й… Беше ядосана на духовете, задето бяха събудили спомени, които тя смяташе за дълбоко заспали. Да. Беше много ядосана. Но след доста размисли започна да разбира.

Трябваше да признае, че духовете бяха много хитри. От началото, или по-скоро от края, знаеше, че рано или късно всичко ще придобие смисъл, че страданията й на земята щяха да й отредят вечен покой. Знаците, че моментът приближава, бяха повече от очевидни. Кларънс беше в Биоко, а един гущер беше танцувал пред нея.

Скоро цикълът ще се затвори.

— Пристигаме — каза Инико.

Кларънс погледна през прозореца. Зад гъстата растителност се виждаха малки къщи на по един и два етажа, подобни на тези в Малабо. Инико тръгна към висока част на селото и минаха покрай разнебитена червена църква с много висока камбанария, голям, покрит с плесен, кръст и две арки над широкото каменно стълбище. На няколко пъти му се наложи да натисне клаксона заради многото деца, които играеха на улицата.

Кларънс ги намери за много симпатични, най-вече момиченцата, с шарените си роклички и красиво сплетените на многобройни плитчици коси. Когато колата спря пред една от къщите, група деца дойдоха да ги поздравят. Бисила веднага влезе в сградата, а те двамата останаха при децата, които не преставаха да разглеждат и да докосват Кларънс, която съжали, че не носи нищо, което да им даде. Зарови в чантата си и извади няколко монети, на които децата се зарадваха много, а Инико я попита грубо:

— Какво правиш?

— Давам им монети.

— Не съм сляп. Защо го правиш?

— Нямам нищо друго, което да им дам.

— Не трябва да го правиш. Виждаш ли? Не можеш да го преодолееш.

Кларънс започваше да се дразни от тона му.

— Какво не мога да преодолея?

— Да се държиш като истинска туристка покровителка…

— Като дете много се радвах, когато някой ми дадеше нещо — защити се тя ядосана, но го каза тихо, за да не я чуят децата. — Погледни им личицата! Наистина ли мислиш, че им вредя?

— Жителите на Баней са две хиляди — каза той със сарказъм. — Когато тези сополанковци се похвалят на другите, ще останеш без пукната пара.

Инико влезе в къщата. Кларънс остана още няколко секунди навън, ядосана, че й се беше скарал. Не беше свикнала да я критикуват… Действието на амулета беше краткотрайно! Реши да не му обръща внимание и го последва.

Като видяха, че Бисила идва, придружена от европейка, която можеха да разпитат за страната й, сестрите й Аманда и Ховита, с красиви тюрбани на главите, превърнаха семейната среща в истински празник. Кларънс не разбра как, но изведнъж седемнайсет души — сестрите на Бисила с мъжете си и децата им със съпругите и съпрузите си, и техните деца — насядаха около правоъгълната маса, покрита с мушама на цветя, която мигновено се изпълни с ястия: пиле с маниока, златоперка със сос от авокадо и зеленчуковата салата, която вече беше яла в дома на Бисила. Храната й се стори много вкусна, но най-много й хареса десертът: хрупкави кокосови бисквити и фреш от ананас с джинджифил.

Улисани в разговора, не забелязаха, че небето се покрива с тъмни облаци и наближава тропическа буря, която обаче премина толкова бързо, колкото внезапно беше започнала. Кларънс излезе в преддверието, за да запали цигара. Инико не й беше казал и дума по време на целия обяд. „Толкова по-зле за него“, помисли си. Не й допадаше мисълта, че заради спонтанно и неволно решение от нейна страна той отново я приема такава, каквато я беше видял за първи път в Сампака. А вече я беше опознал. Явно отношението му към нея се колебаеше между привличане и отритване. В един момент се шегуваха като тийнейджъри, а в следващия се нападаха — най-вече той, щом откриеха нещо странно в другия. Притесни се, че заради спора пътуването може да се провали — Инико например да реши да се върнат в Малабо, и се натъжи от напразните надежди. Добре че поне пейзажът успяваше да оправи настроението й.

Загледа се в ивицата море, която разделяше острова от континента. Небесата се отвориха за час и показаха далечната и величествена планина Камерун, увенчана с облаци. Малко по малко върхът изчезна зад мъглата, сякаш пред него беше паднала завеса.

— Красиво, нали?

Бисила се приближи до парапета, на който се беше облегнала Кларънс, за да се наслади на гледката.

— Красиво… — Кларънс потърси най-точната дума, която да изрази впечатлението й, — прекалено красиво. Не ме учудва, че баща ми се е влюбил в този остров.

Бисила стисна устни.

— Предполагам, че ти е разказвал много неща за живота му тук — прошепна, без да откъсва поглед от хоризонта.

Кларънс се загледа в профила й. Имаше нещо в Бисила, което я привличаше. Притеснително светлите й очи излъчваха интелигентност, сила и решителност, макар че на външен вид изглеждаше крехка и физически слаба. Лаха и Инико казваха, че била отговорна, работлива и весела, но Кларънс долавяше у нея дълбока тъга и уязвимост. Може би животът беше помрачил радостта й.

— Опасявам се, че бащите никога не споделят всичко… — каза.

Бисила я погледна. Кларънс имаше чувството, че изучава чертите й, и се сети за Мама Саде. На колко ли години беше? Предположи, че беше малко по-възрастна от майката на Инико. Колко различно щеше да е отношението й с Бисила, ако тя помнеше баща й!

— Знаете ли какво ми се случи онзи ден? — попита. — Инико може и да ви е казал. — Бисила я погледна учудена и Кларънс реши да продължи: — В един ресторант ме нападна някаква Мама Саде. Твърдеше, че й напомням на някого, на мъж, когото познавала преди много години.

Насили се да се усмихне.

— Глупаво е, но за момент си помислих, че може да е познавала баща ми. — Замълча, но Бисила не реагира по никакъв начин. — Мама Саде е общувала с много хора през живота си.

— Значи и вие знаете коя е тя…

Бисила кимна за потвърждение.

— А какво значение има за теб дали е познавала или не баща ти?

— Ами…

Кларънс се поколеба, но вътрешно гласче я насърчи да разкрие душата си. Защо поне веднъж да не изречеше на глас причината, довела я на острова? Отвори уста, за да отговори, но гласът на Инико я прекъсна:

— А! Тук сте! Кларънс, ще тръгваме — каза, без да я погледне в очите. — Искам да стигнем в Урека, преди да се стъмни.

Двете жени го последваха. Аманда и Ховита настояха да вземат няколко пликчета с храна и кокосови бисквити, които Кларънс толкова много хареса. Същите весели деца, които ги бяха посрещнали, отново ги наобиколиха. Бялата жена беше атракцията на деня, а може би и на годината.

В един момент Кларънс забеляза, че погледът на Бисила е прикован в амулета, който Инико беше завързал на врата й. Не разбра дали беше учудена или разтревожена от факта, че амулетът на Инико сега беше на нейния врат. А може би малката раковина й навяваше спомени. Очите на Бисила се насълзиха и преди сълзите да потекат по бузите й, я прегърна силно за сбогом, сякаш нямаше да се видят никога повече.

 

 

Дори в колата Кларънс не престана да мисли за Бисила. Съжаляваше, че не се беше опитала да разбере нещо повече за живота й. Болшинството жени от Екваториална Гвинея на възрастта на Бисила нямаха никакво образование. Бяха подготвени само за типично женските им задължения: да поддържат дома, да готвят, да обработват земята и да отглеждат деца. Единствената алтернатива за някои беше да работят на сергия на пазара. А Рихека, Мелания и Борихи й бяха казали, че нещата не са се променили много, макар че — на теория — конституцията на държавата защитава жените и ги поставя наравно с мъжете, давайки им същите права, задължения и отговорности. Според новите й приятелки обаче се спазвало единствено свързаното с отговорностите.

Въпреки това Бисила беше независима жена, започнала да учи още по времето на колониалната епоха. Кларънс нямаше представа каква заплата са получавали жените, но предполагаше, че не е била висока. И все пак в семейството й са разчитали само на нейната заплата. Как беше успяла Бисила да отгледа двамата си синове без подкрепата на мъж до нея?

— За какво мислиш, че си толкова мълчалива?

За първи път, след като я беше упрекнал за отношението й към децата от Баней, Инико се притесняваше за душевното й състояние.

Белите очертания на банкета на тясното асфалтирано шосе се виеха сред зеленината на избуялите треви.

— Мислех си за майка ти — отговори Кларънс. — Бих искала да науча повече неща за нея. Намирам я за много специална жена.

— Какво точно искаш да знаеш? — попита с помирителен тон, който Кларънс прие за извинение за спора за монетите.

— Ами защо не живее в Баней със семейството си? Как така се е установила в Малабо? Как е успяла да получи образование? Колко пъти се е омъжвала? Кой е баща ти? А на Лаха? Какъв е бил животът й в Сампака?

— Добре, добре! — прекъсна я той. — Това са прекалено много въпроси!

— Съжалявам. Ти ме попита какво искам да знам.

Опасяваше се, че беше прекалила с любопитството си, но Инико не изглеждаше притеснен.

— Майка ми — започна да разказва — е работила в болницата на имението в Сампака като помощник-медицинска сестра, оженила се за един от тамошните работници и съм се родил аз. Баща ми почина при злополука и се преместихме в Малабо. В даден момент трябва да е имала връзка с някакъв мъж, от която се роди Лаха, но не знам нищо повече. Никога не пожела да говори за това, а и ние не искахме да я притискаме. От Сампака имам бегли спомени от училището и от колибите на нигерийците, където за мен се грижеше една съседка. После прекарах много години с баба ми на село. Харесваше ми повече от имението, защото се чувствах по-свободен…

В съзнанието на Кларънс изплуваха откъси от писмата, в които се споменаваше някаква медицинска сестра, която се грижила за дядо Антон на смъртния му одър. За миг видя ръцете на Бисила, отриващи с влажна кърпа челото на дядо й.

Беше ли възможно?

Известно време мълчаха замислени. Инико караше, с поглед, вперен в пътя, и лакът, опрян на отворения прозорец.

— А после? — попита Кларънс.

— Кога после?

— Как така Бисила не е напуснала страната като много други след независимостта, през седемдесетте и осемдесетте? Нали са експулсирали нигерийците и са прогонили много хора от народа буби?

— Ами тя явно не е представлявала заплаха за политиката на режима. Освен това в областта на медицината се справяше по-добре и от лекарите, така че беше по-скоро полезна…

Млъкна, а на лицето му се изписа сдържан гняв. Тя предположи, че беше събудила спомена за жестоките преследвания, на които е бил подложен народът му от диктатора Масиас. Кларънс съжали, че го беше притеснила с въпросите си. Сложи ръка на бедрото му и се загледа в пейзажа. Инико благодари за жеста й, като сложи дясната си ръка върху нейната, докато с лявата продължаваше да държи здраво волана.

Напуснаха малкото и занемарено селце Риаба, наричано Консепсион по време на колонията, чиито едноетажни къщи с вид на колиби стигаха чак до морето, безразборно скупчени покрай прашни улици без тротоари, а гъстата растителност заплашваше да ги погълне. Отправиха се на юг.

— Какво означава Инико? — попита Кларънс след доста време. — Нямаш ли и друго име? Мислех, че тук всички имат по едно испанско и едно гвинейско име.

— Нещо като Инико Луис?

Тя се изсмя.

— Ами да, нещо такова.

— Аз имам само това име и то е нигерийско. Свещеникът в училище ни казваше, че с тези имена Господ нямало да може да ни разпознае и сме щели да отидем в Ада. Аз не се страхувах и му отговарях само когато ме наричаше с моето име. Накрая той се предаде.

— А значи ли нещо?

— „Роден в трудни времена“.

— Много подходящо… предвид времето, в което си се родил, смяната на режима и всичко, през което си преминал…

— И да не се казвах Инико, пак щяха да ми се случат същите неща, предполагам. Едно име не може да има чак такова влияние.

— Да, но придава смисъл, прави те специален.

— Е, тук имаме доста специални хора, Кларънс: едноименните град и вулкан… — гласът му стана мек и топъл, — а и Инико, мъж, роден в трудни времена. Какво се очаква от всичко това?

Погледна я косо, но тя усети напрежението в погледа му. Усети, че под защитния крем, който си бе сложила сутринта, бузите й горяха от дръзките мисли, които минаваха през ума й. Трябваше да използва този вълшебен момент, преди да е отминал, и да се вкопчи в тази тънка нишка, която се преплиташе около тях, преди да се е скъсала.

— Ами да — каза, като се стараеше гласът й да звучи предизвикателно. — Какво да очакваме от един вулкан и от един буби воин?

„Огън. Буен огън“, помисли си.

Стори й се, че гъстата джунгла около тях е онемяла. Къде беше изчезнало оживлението, което беше чувала и усещала по време на цялото им пътуване? Имаше чувството, че някой тайно я наблюдава. Успокои се, като се сети, че, за разлика от континента, на острова нямаше хищни животни: слонове, лъвове, маймуни… но настъпилата тишина й се стори съмнителна. Сякаш прочел мислите й, Инико каза:

— Още малко остава до Урека.

Името стопли душата й с нова надежда. Ами ако накрая пътуването даде някакъв резултат? Дали някой там помнеше баща й?

Ленд роувърът пое по тесен неасфалтиран път и Кларънс усети как всички признаци на цивилизацията изчезват. Джипът трудно си проправяше път по неравната земя. След няколко километра се натъкнаха на бариера, която препречваше пътя.

— Това е полицейски контролен пункт — каза Инико и се стегна. — Ти ще мълчиш, ясно? Мен ме познават. Ще се забавим само минута.

Кларънс кимна.

Когато приближиха, видя, че бариерата представляваше два бидона, на които беше подпрян бамбуков клон. Инико спря колата, слезе и поздрави двамата полицаи. Униформените огледаха автомобила и му зададоха няколко въпроса. Кларънс имаше усещането, че нещо не е наред, и се притесни. Инико клатеше глава, а един от мъжете вдигна заплашително пръст. Кларънс реши да пренебрегне предупреждението на Инико, извади документите и няколко банкноти от чантата си и слезе от колата.

— Добър ден — поздрави възпитано и се усмихна. — Какво става?

Инико сви устни и я погледна с укор.

Един от полицаите, дебел и навъсен, се доближи до нея и след като я огледа нагло от горе до долу, й поиска документите. Тя му ги подаде, а той ги разгледа най-подробно. След това ги взе другият полицай и след като и той ги прегледа, ги върна на Кларънс и изръмжа. Минаха няколко секунди, но никой от двамата не посегна към бариерата. Кларънс се сети как Лаха я беше измъкнал от полицаите пред катедралата и протегна ръката, в която държеше банкнотите, да се здрависа с мъжа. Полицаят разтвори длан и за нейна утеха остана доволен от сумата. Направи жест на другия и ги пуснаха да минат.

Щом влязоха в колата, Инико се успокои и я попита:

— Мога ли да знам кой те научи на това?

Кларънс сви рамене.

— Лаха — отговори и се усмихна доволна. — Както виждаш, бързо се уча.

Инико тръсна глава.

— Ах, този Лаха…! На него наистина са му дали правилното име.

— Така ли?

— Лаха е буби богът на музиката и на добрите чувства. Преведено би звучало: някой с добро сърце.

— Прекрасно име.

— По-хубаво е от другото. Пълното му име е Фернандо Лаха.

— Спри колата!

Инико заби спирачка. Кларънс отвори вратата и излезе. Беше объркана. Сложи ръце на челото си и разтърка слепоочията си. В главата й кънтеше: „Лаха се казва Фернандо!“.

Преговори наум всичко, което знаеше, думите на Хулия, които я бяха довели тук да търси някой си Фернандо, по-голям от нея и роден в Сампака, малкото, което беше научила за Бисила, живяла известно време в Сампака, счупената чаша кафе при произнасянето на Пасолобино, цветята на гроба на дядо й… Нима беше възможно? Лаха беше мулат и се казваше Фернандо! Ами, ако…? Ами, ако…?

Инико сложи ръка на рамото й и тя въздъхна шумно.

— Добре ли си?

— Да, Инико, извинявай, аз… — Потърси някакво приемливо обяснение за поведението си. — Зави ми се свят. Може би от горещината и напрежението от срещата с полицаите. Не съм свикнала с подобни неща…

Инико кимна с разбиране.

Беше горещо, но тя разтърка ръце, като да й беше студено. Погледна Инико, който я наблюдаваше, сбърчил чело. Дали да не му сподели съмненията си? Тръсна глава. Какво щеше да постигне, ако го накара и той да се съмнява, че имат общ брат? Беше ли готова да провали няколко прекрасни дни заради прибързано и недоказано заключение? Откога не си беше позволявала някаква волност? Не беше ли по-разумно да изчака да отидат в Урека?

Отвори очи и видя Инико пред себе си, леко разкрачен и със скръстени на гърдите ръце. Видя топлия му, търпелив поглед.

— Вече съм по-добре — каза и въздъхна. — Ако искаш, можем да продължим.

 

 

През последната отсечка джипът се бори ожесточено с гъстата, едва проходима растителност, която не беше оставила и следа от пътя.

— И този път ли е част от работния ти маршрут? — попита Кларънс и усети, че стомахът й се разбунтува.

— Тук идвам рядко — поясни той. — Повече за удоволствие, отколкото по работа.

— Кога си идвал за последен път?

Един въпрос не й даваше мира: „Бил ли е тук с Мелания?“.

— Не си спомням — усмихна се. — Има едно място, което искам да ти покажа. Приеми го като подарък.

Спря на полянка, от която се виждаха няколко къщи.

— Сега ще трябва да повървим малко пеша до плажа на Морака, но те уверявам, че усилието си заслужава.

За да стигнат до морето, трябваше да минат първо през какаова горичка, а после по тясна пътека между огромни дървета, чиито корени бяха излезли на повърхността и Кларънс непрекъснато се препъваше в тях. Скоро чуха шума на вълните и изведнъж пред очите им се разкри неописуема гледка.

Стояха на ръба на стръмен скалист бряг, който се спускаше отвесно почти сто метра надолу към морето. Зави й се свят. Инико тръгна по тясна, криволичеща, стръмна пътечка и тя го последва, но я беше страх. Камъчетата я подхлъзваха, а извитите стволове на дърветата бяха като стъпала. На няколко пъти Инико се разсмя на непохватността й и дори се усъмни, че е родена и живяла в планината. Когато накрая слязоха, Кларънс се обърна и се ужаси при мисълта да се върне обратно горе.

Ако изобщо щеше да й се иска да се връща…

Погледна пред себе си и онемя. Усилието наистина си струваше. Представата й за Рая се беше превърнала в действителност.

Пред очите й се разкриваше най-прекрасната гледка, която беше виждала: дълъг и широк плаж, с черен пясък и прозрачна вода. До пътеката, по която бяха слезли, падаше огромен водопад, образуващ долу кристален басейн. Тук река Еола се сливаше с морето, превръщайки смъртта си в чиста красота.

Истински неописуемо красив спектакъл! Вълните галеха нежно група скали накрая на плажната ивица. Там, където плажът свършваше, синьото море и зелената джунгла си оспорваха границата помежду им.

— Как ти се струва? — попита Инико, щастлив от възхищението, изписано на лицето й.

— Баща ми, който не е поетична натура, винаги се хвали, че е имал щастието да се наслади на райските кътчета на земята: нашата долина и този остров. Сега го разбирам. Това е Раят!

Инико събу обувките си и й даде знак да направи същото. После я хвана за ръката и тръгнаха по плажа.

— Всяка година, през ноември или декември, хиляди големи морски костенурки идват тук през Атлантическия океан. Повечето от тях са се излюпили на този прекрасен плаж и се връщат, за да снесат яйцата си. Излизат на сухия пясък, в който заравят яйцата. Някои се връщат в морето, други умират от изтощение, а трети стават жертва на ловците, които ги очакват, въпреки че са защитен вид. Обръщат ги с корема нагоре, а те не могат да се завъртят, защото са много големи, и така ги убиват. — Прегърна я и я притисна до себе си. — Като си представя излизащите от водата изморени костенурки, Кларънс, се сещам за сънародниците ми, които напуснаха страната и не могат да се върнат; за онези, които се завърнаха и бяха подложени на мъчения, и за онези, които се борят и успяват да оцеляват на черния плаж.

Кларънс не знаеше какво да каже.

Крачиха дълго с боси крака по пясъка. Спряха пред огромна скала, покрита с мъх и малки птички, която се издигаше като естествен менхир на повече от трийсет метра към небето. От върха й бликаше малък водопад.

— Това е стражът на острова — каза Инико. — Задачата му е да пази хората на Урека.

Бръкна в джоба на панталона си и извади някакви семена, смесени с цветни листенца, постави ги в основата на скалата и прошепна нещо.

— Какво правиш?

— Оставям й дар.

— Можеше да ме предупредиш. Аз не нося нищо.

Инико извади още няколко семена.

— Това е достатъчно.

Кларънс се наведе и докато оставяше малкия си подарък, се помоли за успешното приключване не само на мисията си в Биоко, но и на останалите си планове. Намръщи се. Искаше прекалено много срещу толкова малко.

— Не искаш ли да знаеш за какво се помолих? — попита.

Инико се усмихна.

— Предполагам, че за същото, за което и аз. Да поникнат.

Тя кимна. Той я хвана за ръката и безмълвно я поведе отново по плажа.

Стигнаха до басейна под водопада на река Еола. Без да сваля дрехите си, Инико влезе във водата, с разтворени ръце и длани, обърнати към небето. Кларънс гледаше с наслаждение как капките вода, протагонисти в необратим естествен процес, се блъскат в него, а после се плъзват по кожата му. Инико се обърна и й направи знак да направи същото.

Кларънс го послуша и се остави да я прегърне през кръста. Много бавно я придърпа към себе си, а после я притисна до тялото си и скри лицето си в косите й. Сърцето й биеше лудо. Усещаше дъха му до ухото си и потръпваше. Чуваше го как вдишва аромата й. Целуваше я нежно по врата, после по рамото и отново по ухото, и нагоре, чак до слепоочието.

Тя беше затворила очи, за да се наслади с цялото си същество на ласките му. В този момент усещаше единствено тялото си, долепено до това на Инико сред възбуждащата интимност на океана. Никога преди това не беше изживявала подобна фантазия. Той й се наслаждаваше бавно, сякаш беше последното парче от любим сладкиш, който нямаше да вкуси повече, и искаше да запечата усещането във всичките си сетива. Отъркваше се в нея; леко я докосваше с връхчетата на пръстите си, целуваше я по бузите; вдишваше мириса на косата й; опираше ухо на челото й; поглеждаше лицето й… Започваше отново и разпалваше страстта й.

Много бавно и без да престава да я гледа, започна да разкопчава ризата си. Кларънс усещаше как дишането й се ускорява, а кожата й настръхва от допира на ръцете му. Отново я прегърна и устните му погалиха врата й, а после се спуснаха към гърдите, които се бяха втвърдили от топлината на допира му.

Кларънс се беше отдала напълно на усещането. Не си спомняше кога за последен път мъж й се беше наслаждавал така и я беше галил толкова умело и с обуздана страст.

Бавно докосна устата й с плътните си устни и я целуна продължително, докато стягаше прегръдката си около кръста й. Кларънс имаше нужда от въздух и разтвори устни, а той леко ги захапа, преди езикът му да завладее устата й.

Бяха толкова плътно прилепени един до друг, че въпреки шума на падащия водопад тя можеше да чуе ускорените удари на сърцето му. Плъзна ръце по широките му рамене и мощния гръб и погали кожата му под прилепналата мокра риза.

Инико се отдръпна и се съблече. Кларънс видя силните му мускули и няколкото белега по кожата. Не каза нищо, сложи ръце върху зарасналите рани и ги погали, а след това доближи устни и ги целуна.

По същия начин, по който той се бе насладил на гърдите й, тя го обсипа с ласки, докато силните му ръце галеха тила й и си играеха с косата й и накрая успяха да разплетат плитката й. Тогава Инико постави ръце от двете страни на лицето й, притисна ги и я повдигна, за да я целуне отново, този път много по-страстно. Кларънс, обзета от силна възбуда, отговори на целувката му със страст, която не беше изпитвала до момента.

Инико целуваше устните, челото, ухото, врата й… Тя усещаше как се задъхва. Шепнешком й предложи да легнат на пясъка и учестеното им дишане се сля с шума на вълните, които плавно се плъзгаха по брега, за да се оттеглят и да се върнат отново.

Кларънс не можеше да престане да го гали. Ръцете й искаха да запомнят всяка частица от кожата му, за да продължи да го усеща и когато се завърне в Пасолобино. Там винаги беше студено. Нямаше да има пясък. Нито две голи тела до морето. Този момент с Инико щеше да се запечата като един от най-прекрасните спомени от живота й. Като си спомнеше за него, щеше да се усмихва и отново да усеща тръпката на желанието, което я караше да извива гръб, за да го поеме с цялата му енергия. Може би ще срещне някого, с когото да сподели живота си, помисли си в момент на проблясък, но трудно ще постигне силната връзка, породила се между тях двамата. Без обещания. Без упреци. Връзка, плод на тайнствено сходство, въпреки културните и географските различия. Всеки път, щом чуеше Африка, пред очите й щеше да се явява красивото лице с тъжна усмивка на Инико.

От начина, по който я обладаваше, усещаше, че Инико изпитва същото.

И двамата щяха да знаят, че някъде по света има човек, чийто мирис се е пропил дълбоко в сетивата на другия; тяло, чиято пот е проникнала в жадната му кожа; тяло, задоволило страстта в зрелостта си, когато изминатият път е дълъг, а оставащият — неясен.

 

 

По пътя към селото Кларънс се загледа в хоризонта над стръмния морски бряг. Морето се стелеше пред очите й в целия си блясък, а пълната луна, прокрадваща се сред палмовите листа, хвърляше хиляди отблясъци върху водата.

Струваше й се, че беше прекарала цяла вечност на това място. Чувстваше се добре, беше спокойна. Въпреки това внезапно усети болезнена самота. Незнайно защо я обзе притеснителното усещане, че Инико искаше да покори тялото и душата й. Сякаш й казваше: „Не забравяй. Не забравяй тези моменти и тези места. Не ме забравяй. Върни се в страната си и помни отпечатъка, който оставих върху теб“. Под онзи водопад беше видяла в очите му странна смесица от желание и злорадство. „Не забравяй, че няколко дни те притежавах.“

— Много си мълчалива, Кларънс. — Инико прекъсна мислите й. — Изкачването ли те измори? В Пасолобино навсякъде ли е равно?

— Не мога да повярвам, че бях на това място! — възкликна с весел глас, за да не усети объркването й.

Инико протегна ръка и я погали по косата.

— От сега нататък — прошепна, — щом чуя името на страната ти, ще се чувствам различно. Ще си мисля за теб, Кларънс.

Тя затвори очи.

— И с мен ще е така, щом чуя да се говори за това кътче на Африка. Нещо, което се случва често у дома. — Въздъхна и продължи по пътя. — Всъщност мисля, че съм обречена да не те забравя…

Стигнаха до колата, извадиха раниците от багажника и почти веднага влязоха в Урека, село с къщи покрити с палмови листа и оградени от жив плет, построени върху високи подпори, които да ги защитават от наводненията.

Имаше трийсетина къщи, подредени в редица по протежение на неасфалтирана улица с високи дървета, от чиито клони висяха черепи на маймуни и антилопи и скелети на змии, които пазеха селото от злите духове. Това място изобщо не се беше развило през последните десетилетия. Ако Хакобо и Килиан дойдеха тук, сигурно щяха да имат усещането, че са се върнали във времето. Нямаше нищо общо нито със столицата, нито със северната част на острова.

В края на улицата се виждаше постройка без стени. Няколко души до нея махнаха на Инико за поздрав.

— Каква е тази постройка? — попита Кларънс.

— Това е Селският дом. Много важно място за нас. Тук хората се събират и си разказват истории, разискват проблеми от ежедневието, разрешават спорове. Всичко, което знам за народа си, съм го чул тук. Всъщност… — махна с ръка на хората, които се приближаваха, за да ги поздравят — от сега нататък ти също ще си част от историите, които ще вървят от уста на уста из местата, които посетихме.

— Така ли? — Кларънс го погледна с любопитство. — А каква ще е моята заслуга? Това, че съм бяла?

— Вие, белите, не ни изненадвате, колкото вие си мислите. Ще влезеш в историята като приятелката на Инико. Нищо че след няколко часа ще си заминеш! — Усмихна се дяволито. — Вече нищо не можеш да направиш.

Обърна се и тръгна към групата селяни, които вървяха към него. Поздравиха се сърдечно, размениха няколко думи и жена посочи една от къщите.

— Ела, Кларънс — каза Инико. — Да оставим нещата си в хотела.

Кларънс повдигна вежди, заинтригувана и развеселена. С влизането си подсвирна от изненада.

Подът беше от утъпкана пръст и нямаше почти никакви домакински принадлежности, но помещението беше много романтично и уютно. В средата камъни ограждаха купчина съчки, готови да бъдат запалени. До примитивното огнище имаше широко бамбуково легло. На малка масичка някой беше оставил купа с апетитни плодове.

— Ще спим тук — каза Инико и остави раниците на земята. — А сега трябва да приемем поканата на старейшината. Време е да вечеряме. Всички заедно.

Кларънс усети тръпка в стомаха. Дали щеше да се запознае с жителите на селото? Дали щеше да й се удаде възможност да попита за предполагаеми приятели на баща й?

Главният се казваше Димас. Беше набит, нисък мъж с прошарена къдрава коса и изразителни черти. Две дълбоки бръчки на бузите му подчертаваха още по-силно широкия му нос и плътните устни. Поздрави Инико сърдечно като останалите и Кларънс реши, че тук той е много ценен от всички.

Седнаха на пода в широк кръг. Кларънс и Инико заеха почетните места до Димас. Мъжете я гледаха с любопитство, а няколко деца я наобиколиха. Беше явно, че тази вечер тя ще е център на вниманието, така че по време на обилната вечеря — риба, пържени банани, маниока и пържени резени от плода на хлебното дърво — й се наложи да отговори на много въпроси за Испания. Мъжете седяха през цялото време, докато жените непрекъснато излизаха и влизаха с още храна и напитки, най-вече напитки, като гледаха да не се сблъскат с децата, които непрекъснато се въртяха около бялата жена и храната. Когато се заговори неизбежно за снега и ските, Кларънс се смя от сърце наравно с всички, донякъде под влияние на палмовото вино, което пробваше за първи път.

— Как го правите толкова силно? — попита.

Очите й сълзяха, а гърлото й гореше.

Отговори й мъж на име Габриел, толкова слаб, че ребрата му се брояха, който седеше до Димас и беше на неговата възраст.

— Правим го по традиционния начин. Катерим се по палмите, завързани с лиани и тънки въжета. Отрязваме дръжките на мъжките цветчета и събираме течността в кратунка или гарафа. После я оставяме за няколко дни да ферментира — протегна ръце към пода — много, много бавно. Да. Трябва да престои, за да набере сила.

— Като народа буби — каза Инико и всички кимнаха в знак на съгласие.

Вечерята приключи и Димас изведнъж стана много сериозен. Всички млъкнаха и той започна да разказва на испански историята на народа им, която сигурно всички бяха слушали стотици пъти, помисли си Кларънс, но никой не показа и капка нетърпение. Точно обратното, слушаха го с внимание и кимаха в потвърждение на думите му, докато той разказваше за първите буби, които пристигнали на острова преди хиляди години; за войните между племената за завоюване на най-добрите земи; за многото царе и подвизите им; за късмета, който са имали поради отдалечеността на Урека и трудния достъп до нея при набирането на роби; за пристигането на първите колонизатори и сблъсъците с тях; за живота с испанците.

Тонът на Димас стана глух, докато произнасяше имената на царете:

— Моламба, Лориите, Лопоа, Моадиабита, Сепаоко, Мооката, А Лобари, Ориитие…

Кларънс затвори очи и се заслуша в историята, пренесе се мислено в робовладелския строй и си представи сблъсъците на испанците с племето буби до пълното му покоряване.

— Испанците са причината за изчезването на царете ни — пошепна Инико, — но ние ги съхраняваме като наш национален символ. Аз познавах Франциско Малабо Беоса, нашия духовен баща. Роден е през 1896-а, а умря сто и пет годишен, преди около две години.

— Не мога да повярвам! — тихо възкликна Кларънс. — Живял е два пъти повече от средната продължителност на живота тук…

— Чуй — прекъсна я той. — Сега идва най-интересната част, в която се разказва за подвизите на Есааси Евеера.

Димас разказа за живота на дясната ръка на цар Мока, който се провъзгласил за цар първо на Риаба, а после на Малабо. Описа Есааси Евеера като силен младеж, смел и решителен, който ненавиждал колонизаторите, които нападали жестоко не само хората, идващи тук в търсене на обработваеми земи, но и народа буби, който симпатизирал на белите хора. Накрая той, съпругите и воините му били заловени от колонизаторите и затворени в Блек Бийч, където бил жестоко малтретиран, а жените му изнасилвани от пазачите в негово присъствие. Той не издържал и обявил гладна стачка.

Димас приключи разказа си за царете и започна да говори за своя собствен живот. След известно време Инико прошепна иронично:

— А сега ще каже колко добре си живее с неговите хора.

В действителност Димас си припомни с носталгия младостта в Санта Исабел; колко добре си е живял в малка къща със съпругата и децата си; колко пари е печелил като надзирател на работниците в какаова плантация, наречена Констансия, служба, която му давала правото на малка кола; и колко хубаво било, че децата му ходели на училище. Кларънс забеляза, че Инико е забил поглед в пода. Явно тази част от разказа изобщо не му харесваше. Димас направи кратка пауза, за да отпие от виното си, а Кларънс използва възможността да попита:

— А това имение Констансия… близко ли беше до Сампака?

— О, да, много близко. Не съм ходил често в Сампака, но познавах хора, които работеха там. Имаше един лекар… — Димас притвори очи, — казваше се Мануел. Много добър човек. Веднъж ми помогна, а по-късно аз му върнах услугата. Питам се как ли е той.

Сърцето на Кларънс се преобърна. Лекар, който се е казвал Мануел? Предвид възрастта на Димас, прецени, че времето съвпада. Каква ли е била тази услуга? Може ли да е изпращал пари? На това затънтено място? Нямаше смисъл…

— А дали този Мануел не е имал съпруга на име Хулия?

Димас се ококори от изненада.

— Точно така се казваше жена му. Беше дъщеря на Емилио… — гласът му заглъхна. — Възможно ли е да го познаваш?

— Мануел почина наскоро. Познавам Хулия много добре… — Опита се да запази спокойствие. — Те са били тук с баща ми Хакобо и чичо ми Килиан. — Погледна мъжа, но не забеляза никаква реакция. — Не знам дали ги помните…

Димас тръсна глава и промърмори нещо.

— Имената ми звучат познато — отговори, — но лицата им са се изтрили от паметта ми. Може и да съм ги познавал, но оттогава са минали толкова години…

Кларънс реши да направи още един опит. Трябваше да разбере има ли някаква, макар и минимална, възможност Димас да е бил един от приятелите от Урека, чрез които баща й беше изпращал пари. Но на кого? И защо?

— Казвате, че Мануел ви е помогнал, а после вие сте му върнали жеста…

Димас прокара пръсти по челото си, сякаш искаше да изтрие спомените от онова време.

— Бяха трудни времена за всички, за черни и за бели…

— Белите заловиха брат ти — намеси се грубо Инико, подразнен от носталгията на Димас. — И го изпратиха в Блек Бийч. Измъчваха го.

Димас кимна, а после поклати глава и каза:

— Не белите го убиха. Уби го Масиас. Той се зае да очисти всички, които бяха икономически добре, а онези, които не можа да убие, разори. Като мен. Но е различно.

— Белите сложиха на власт Масиас — настоя Инико.

— Но и ви дадоха независимостта — подчерта Кларънс, с надеждата отново да се върнат на темата, която я интересуваше. — Нали това искахте, страната ни да ви остави на мира?

— На мен никой не ми е давал независимост — отвърна, обиден, без да я поглежда. — Аз съм буби. Жителите на този остров, първите, кореняците, още преди някой проклет кораб да се е натъкнал на острова, са буби. Тук не е имало нито португалци, нито англичани, нито испанци, нито фанг. Но когато Испания я устройваше, или по-скоро не й оставаше нищо друго, освен да даде независимост на Гвинея, защото й го наложи ООН, го направи по най-ужасния начин: предаде властта на един параноичен фанг, с претекста, че така нацията щяла да се обедини. Сякаш е възможно да събереш в едно деня и нощта!

Огледа присъстващите и повиши глас:

— Този остров и континенталната област Мбини са, доскоро бяха, два коренно различни свята, населявани от два различни народа. Традициите на народа буби са различни от тези на народа фанг. — Обърна се към Кларънс и тя видя, че очите му я гледаха свирепо. — Преди малко ти обясниха как правим палмовото вино. Качваме се на дървото и извличаме течността. Знаеш ли как го правят фанг?

Не дочака отговора й.

— Отсичат палмата… Да, Кларънс, твоята страна ни задължи да приемем фиктивна държава, единствена и неразривна, знаейки, че няма да се получи, а после ни обвиниха, че сме били проблемни. И какво се случи? Чу ли какво каза Димас? Той поне е имал късмет да се покрие на това затънтено място…

Възрастните мъже кимнаха в знак на съгласие. Кларънс сви устни, ядосана както от това, че я беше прекъснал, така и от тона му. Щом започнаха да говорят за политика, отношението им към нея се промени. А най-лошото беше, че може би нямаше да й се удаде друга възможност да разпита Димас, без да събуди любопитството на останалите.

— Прав си, Инико — каза Габриел с мек тон, — но говориш със сърцето си. Предишните времена няма да се върнат. Преди беше какаото, сега е петролът.

— Проклети суровини… — каза Инико. — Де да можеше този остров да е пустиня! Тогава сигурно никой нямаше да го иска.

Кларънс се намръщи и отпи от виното. Как би могла да го убеди, че грешеше, че именно суровините можеха да тласнат страната напред? Тя още помнеше Пасолобино от детството си и колко беден беше районът. Пътищата не бяха асфалтирани; токът спираше непрекъснато, а и често нямаше вода; кабелите висяха по стените; много къщи изглеждаха изоставени; и естествено, нямаше медицинска помощ. Още помнеше коленето на прасетата, доенето на кравите, зареждането на хранилките на животните; ловът на диви кози; чистенето на оборите; събирането на трева за добитъка; калта по пътищата и мръсотията по улиците, по които минаваха животни.

Когато беше на десет години, не чак толкова отдавна, ако някой европеец от Франция или северноамериканец видеше снимки от селото, щеше да си помисли, че живеят в Средновековието. За по-малко от четирийсет години Испания се беше променила коренно, до степен, че отдалечени места като Пасолобино се бяха превърнали в райски туристически кътчета. Може би и тази малка част от Африка имаше нужда от време, за да се преобрази.

— Не съм съгласна, Инико — каза. — Там, където аз живея, благодарение на това че има много сняг, условията се подобриха за много хора…

— Моля те! — прекъсна я ядосан. — Не ме сравнявай! Тук има пари, корумпирани управници и хиляди хора, живеещи в несигурни условия. Не мисля, че знаеш какво е това.

Кларънс го погледна строго и се насили да не му отговори грубо пред приятелите му от Урека. Не беше свикнала да й говорят с подобен тон и да оспорват мнението й с презрение. За щастие, останалите не им обърнаха внимание и продължиха да обсъждат темата все по-разпалено. Инико издържа на погледа й, сбърчи чело, наведе се и започна да търси нещо в раницата до него. Кларънс замълча и отпи от питието, което беше толкова силно, че я сви стомахът, но тя успя да потисне желанието си да стане и да се махне оттам.

След няколко минути Димас вдигна ръка и всички млъкнаха.

— Виждам, че носиш документи, Инико. Има ли нещо ново?

— Да. Правителството подготвя нов закон за собствеността върху земята. Нося чернова на заявление да регистрирате земите си на ваше име.

— Защо? — попита един от мъжете, албинос, с буден поглед.

Кларънс го загледа с любопитство. Беше странен, защото имаше същите черти като останалите, но кожата му беше напълно бяла. Странна смесица на черно и бяло, помисли си.

— Гората е ничия, но човекът й принадлежи. Нямаме нужда от документи, за да знаем кое е наше.

Няколко от присъстващите кимнаха в потвърждение на думите му.

— Говориш като фанг. — Инико вдигна пръст. — Тази ти теория ще им позволи да си присвоят столетните права на собственост на много семейства.

— От векове тук тежи дадената дума за собственост върху земята, която населяваме — каза Димас. — Думата е свещена.

— Във времената, в които живеем, думата вече няма тежест, Димас. Сега трябват изрядни документи. Новият закон се придържа към африканското право, което забранява личната собственост върху земята, но пък разрешава ползването й за лична изгода. Хубавото е, че включва клауза за традиционната семейна собственост. Казва се, че никой няма да ви лиши от правото да живеете на земите, които населявате, и да ги обработвате. Все пак е нещо. Ако дядо ми беше представил документи за имението след напускането на испанците, може би щеше да го запази. Но той не го направи. Испанците не можаха да му помогнат, защото нямаха право на собственост върху земята, но пък можеха да я отдадат на концесия и други да я ползват, и да продължат да ни експлоатират. Това, което искам, е един ден децата ви да имат право на концесия, за да не дойдат други и да ви отнемат земите.

Чу се тих шепот. Кларънс видя, че болшинството кимаха в знак на съгласие. В далечината се чуха песни.

— Благодаря ти, Инико. Ще обсъдим това, което ни каза, и като дойдеш следващия път, ще говорим. Сега да се порадваме на танците. Много дълго време приказвахме, а не искаме на гостенката ни да й доскучае.

Кларънс се зарадва, че Димас приключи срещата. Виното й беше замаяло главата и й се спеше. Денят беше дълъг и натоварен. Промените в поведението на Инико към нея я притесняваха и дразнеха. От една страна, чувстваше се привилегирована от възможността да посети тези прекрасни и отдалечени места в компанията на мъж, който силно я привличаше, но от друга — съжаляваше, че връзката им беше помрачена от минало, в което тя нямаше никакво участие, и че Инико не можеше да разграничи жената Кларънс от нейната националност. Дали щеше да се държи по същия начин, ако беше австралийка? Може би тогава нямаше да има никаква причина за взаимни обвинения, щом стане дума за колониалния период.

Инико я побутна леко с лакът и й даде знак да погледне напред. Кларънс вдигна глава. Загледа се в групата танцуващи жени, разсеяно и със замъглен поглед. Носеха поли на ресни от палмови листа и бяха накичени с гердани от раковини, а на глезените и китките имаха нанизи с амулети. Бяха голи от кръста нагоре, лицата им бяха нарисувани с бяла боя, а косите им бяха сплетени на многобройни малки плитки. Някои носеха дървени камбанки, които звучаха глухо и монотонно като гласовете, които пригласяха на песента на една от тях. Други тропаха по земята с пръчки и крака. Танцът беше прост, но затрогващ. Скоро Кларънс се усети, че тихо им приглася. Не разбираше думите, но това нямаше значение. Въпреки умората и опиянението успя да схване смисъла на песента. Всички те бяха част от една общност, споделяха едно и също минало и повтаряха цикъла на живота от незапомнени времена. Танцът скъсяваше разстоянието във времето и внушаваше, че животът продължава и че случилото се ще се повтори, и ще продължи да се случва до безкрай.

Когато танцът свърши, Кларънс се почувства спокойна и ободрена. До нея Инико допи питието си. Тя го наблюдаваше, докато мислено се опитваше да се свърже с него. Как да го убеди, че има толкова повече неща, които ги свързват, отколкото той си мислеше? Усещаше, че има много по-силна връзка с него — същия език, същата религия, същите детски песни, — отколкото с някой холандец например. Как да пребори озлоблението му? Как да му обясни, че омразата не води до нищо добро и че, в крайна сметка, наранява невинни? Как да го накара да разбере, че когато една кауза е загубена, най-добре е да се потърси баланс и че понякога трябва да минат години, докато бурните води намерят пътя си?

Инико бавно изпъна огромното си тяло, протегна ръка към нея и с пленителна усмивка се наведе и потърси погледа й.

— Бих останал седмици тук… Няма ли да ти е приятно всяка сутрин да се къпеш под водопада?

Тя потръпна, като се сети за онзи момент. По всичко личеше, че очарователният Инико се беше завърнал.

— Много изкушаващо, но аз също си имам моите малки райски кътчета в Пасолобино… Освен това какво става с останала част от острова, със Сан Карлос, или Луба, както се казва сега, с прекрасния плаж Алденя, с бял пясък, откъдето тръгват рибарите към острова на папагалите? Какво става с Батете и дървената църква? Нали имаше намерение да ми покажеш всичко това? Как можеш да искаш да се откажа от половината от най-хубавата туристическа обиколка в живота ми?

— Сега ще те възнаградя, а останалото ще ти го дължа, ако някой ден дойдеш отново в Биоко.

Тя го погледна дяволито.

— Добре — съгласи се, като се опитваше да долови двусмислието в думите му. — Във всеки случай, смятам, че нищо не би могло да се сравни с плажа Морака.

— Почакай и ще видиш!

Кларънс притвори очи и приятна тръпка премина през гърба й.

— Имам предвид, че най-накрая ще можеш да обиколиш цялото имение Сампака. — Забеляза, че тя се изчерви, и умишлено замълча. — За какво си мислеше? Че ще те накарам да се откажеш и от мястото, на което се запознахме?

Стана и протегна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Знаеш ли, Кларънс? Беше логично при пристигането ти на острова да се запознаеш първо с Лаха и с мен. Духовете пожелаха да се случи така. А срещу волята на духовете не можем да се борим. Имали са нещо предвид.

Замисли се защо се беше почувствала привлечена от Инико, а не от Лаха. Може би и в това се бяха намесили духовете.

Заваля.

Думите на Инико я накараха да се почувства странно. Сякаш част от кръвта, която течеше във вените й, я принуждаваше да се съгласи с него.

 

 

— Помниш ли деня, в който се срещнахме?

Това беше преди три седмици, а на нея й се струваше, че оттогава беше минала цяла вечност.

— Когато реших, че си новоназначена секретарка ли? — попита Инико.

Кларънс се засмя.

— Да! Трябва да си призная, че малко ме изплаши.

— Надявам се, че вече не те плаша.

— Хмм. Не съвсем. Когато се запознахме в Сампака, а после и в дома на майка ти, ми се стори мрачен и недружелюбен.

Той се обърна към нея изненадан.

— Да — потвърди тя. — Дори си помислих, че имаш нещо против мен. Не помниш ли? На вечерята майка ти ти каза нещо на буби и ти се промени. — Инико кимна. — Какво ти каза?

— Да не те съдя, преди да съм те опознал.

— Добър съвет. Виждаш как се промениха нещата. Ако сега царуваше Евеера, щеше да си имаш неприятности, задето симпатизираш на бяла жена.

Той се разсмя от сърце, преди да й отговори:

— Ако сега царуваше Евеера, ти щеше да си в опасност, задето се домогваш до един буби.

Инико спря джипа пред ръждясала ограда с остатъци от червена боя и надпис, от който липсваха букви — САПАК_.

— След като си толкова умна и си чела толкова много, и имаш афинитет към имената… знаеш ли какво означава Сампака?

Кларънс се замисли. Имението беше близо до градче, което се наричало Сарагоса…

— Допускам, че е първоначалното име на населеното място.

Инико се усмихна самодоволно.

— Наименованието е съкращение на името на един от първите освободили се роби, пристигнали на острова по времето, когато е бил английска колония. Казвал се е Самуел Паркър, име, което първо било съкратено на Сам Паркър, а впоследствие започнало да се произнася Сампака.

Кларънс се обърна към него.

— Откъде знаеш всичко това?

Инико сви рамене.

— Може би са ми го казали като малък в училище. Или съм го чул, докато работех в плантацията. Не помня. Искаш ли да влезем?

— Още един въпрос. Искам да знам дали изпитваш носталгия по времето, прекарано в имението.

Инико се замисли.

— Имах щастливо детство, но когато ме задължиха да се върна, работата беше тежка и досадна. Това, което чувствам, е може би смесица от безразличие и привързаност…

Тя се загледа във величествените палми, чиито стволове бяха боядисани в бяло на височина от почти два метра. Разстоянието между палмите беше по-малко от метър. Бяха подредени в две дълги прави редици, а помежду им минаваше неасфалтиран път. Придаваха внушителен вид на достъпа до имението.

— По чиста случайност мъже от семейството ми са дошли на работа в Сампака, а не в някое от другите имения като Тимбабе, Бомбе, Бахо, Туплапла или Сипопо. На хиляди километра оттук тези имена ми звучаха красиво и ми припомняха картини от далечни земи, които рисувах въображаемо като дете. Днес денят е ясен и най-после ще мога да вляза в омагьосания замък от детските ми приказки.

— Не знам какво очакваш да намериш тук, Кларънс, но ще видиш, че действителността е… оскъдна, бедна… не намирам по-подходящи думи.

— Виждаш ли тези палми? — Кларънс ги посочи с пръст. — Мъжете от семейството ми са засадили някои от тях. Това ме кара да се чувствам горда. Баща ми и чичо ми остаряват и се прегърбват, но тези палми са още тук, изправени и извисяващи се към небето. — Тръсна глава. — За теб може би е глупост, но за мен това означава много. Един ден всички ще са вече мъртви и няма да има кой да разказва историята за палмите в снега.

Припомни си родословното дърво и я разтърси същото вълнение, което беше изпитала в деня, в който сред писмата намери късчето хартия и реши да се обади на Хулия.

— Аз ще го направя. Аз ще разкажа всичко, което зная.

„Ще разкажа и за това, за което се съмняваш, но ще мине време, докато узнаеш истината“, помисли си и си даде сметка колко бързо бяха отлетели дните, през които си беше позволила да забрави за предполагаемия си брат.

Инико включи на скорост и влязоха в имението, което този ден беше пълно с живот: мъже по анцузи и тениски бутаха колички, камионетки вдигаха прах, трактор пренасяше дърва за огрев, жена носеше кош на главата си, разхвърляни бидони… Ето го двора. Вдясно, две бели постройки с червени покриви. Вляво, сграда с преддверие с бели колони. Главната постройка. Сградата на малките архиви. Купчини дърва за огрев са натрупани на много места. Голи до кръста мъже, крачещи бавно насам-натам. Кларънс усети силно вълнение.

Спряха пред преддверието на главната сграда, където имаше паркирани няколко джипа. Инико я поведе към най-близките какаови насаждения. Кларънс видя как работниците беряха какао с дървени пръчки, в чийто край имаше кука, която позволяваше да се откъсват само зрелите шушулки, без да се наранят все още неузрелите.

— Погледни, Инико! Чичо ми си е донесъл две неща от Фернандо По: една такава кука и едно мачете, с което подкастря дърветата и цепи дърва.

Какаовите дървета й се видяха по-ниски, отколкото си ги беше представяла. Мъже с кошове събираха откъснатите оранжеви шушулки. Носеха гумени ботуши. Навсякъде беше обрасло с бурени. Други товареха кошовете на колички и ги носеха при други мъже, които умело разчупваха шушулките и вадеха какаовите зърна. Почти всички бяха много млади. Дрехите им бяха мръсни. Сигурно прекарваха дълги часове на това място. Разговаряха тихо помежду си.

Очите на Кларънс блестяха. Хакобо и Килиан й говореха от разстояние: „През всичките години в имението не пропуснах нито веднъж сушенето на какаото, без значение дали беше четири или пет часът призори“.

Ще разкаже на баща си и чичо си, че все още се произвежда какао по начина, който те помнеха. Сушилните, макар и остарели и неподдържани, продължават да работят. Сякаш на това място времето беше спряло: същите колони, които крепяха покрива, същите пещи. Нищо не се беше променило, нито обстановката, нито техниката, използвана в средата на XX век. Нямаше петстотин работници, нито ги имаше редът и чистотата, с които Килиан и Хакобо се хвалеха, но работата продължаваше. Такава беше действителността.

Тях ги нямаше, нямаше ги и останалите като тях, но какаото си беше тук.

Инико не разбираше интереса й към неща, които за него бяха просто тежка работа. Обиколи целия двор, показа й всяко кътче и околностите, като не спираше да обяснява подробно всяка една от дейностите. След няколко часа минаха по малко мостче без парапет и тръгнаха към джипа. Стигнаха до преддверието с белите колони, извадиха раниците си от багажника и седнаха на стълбите на старата сграда с жилищата на работниците. Кларънс беше потна и ужасно уморена, но щастлива.

Мъж на над шейсет години се приближи до тях. Инико стана и отиде при него. Поговориха известно време. Мъжът й се стори познат. Не преставаше да я гледа. Тогава се сети. Беше лудият, който я беше уплашил с думите и жестовете си при първото й посещение в Сампака. Учуди се, че беше толкова спокоен и че Инико говореше с него. Стана й любопитно и се заслуша, но не разбра нищо, защото говореха на буби.

Любопитството й се засили още повече, когато й се стори, че чува думите Кларънс, Пасолобино… и Килиан!

— Кларънс! — извика Инико и й даде знак да се приближи. — Няма да повярваш!

Сърцето й заби лудо.

— Представям ти Симон. Той е най-старият човек в имението. Тук е от повече от петдесет години. Вече не може да работи, но му позволяват да посещава имението винаги когато пожелае, да събира съчки и да съветва неопитните млади.

Симон я гледаше с любопитство и недоверие. Лицето му беше странно. Имаше малки белези по челото и бузите. Сега, когато беше с Инико, не я плашеше.

Мъжът се реши да се обърне направо към нея и заговори на буби. Инико се наведе и й прошепна нещо.

— Знае испански от дете, но един ден решил да не го говори повече и до днес не е нарушил обещанието си. Не се притеснявай, аз ще ти превеждам.

„Още един с твърди убеждения“, помисли си, като се сети за отказа на Бисила да дойде с тях в Сампака.

Инико седна до Симон и започна да превежда на мъжа, който говореше с типичното твърдо африканско произношение.

— През цялото време те е наблюдавал — каза Инико. — Много му приличаш на човек, когото е познавал много добре. Сега вече не се съмнява. Ти си роднина на Килиан… Може би негова дъщеря.

— Не съм му дъщеря. — Видя разочарованието му и поясни: — Негова племенница съм, дъщеря съм на Хакобо. Кажете ми, познавахте ли ги добре? Какво си спомняте за тях?

— Казва, че дълги години е бил прислужник на massa Килиан. Бил е добър човек. Държал се добре с него. Познавал и massa Хакобо, но с него не бил разговарял много. Пита дали в Пасолобино продължава да вали обилно сняг — чичо ти му бил говорил много за снега — и дали още са живи, на колко години са и дали и massa Килиан се е оженил.

— И двамата са живи. — Гласът на Кларънс се разтрепери от вълнение. — Над шейсетгодишни са и са в добро здраве. Семейството ни продължава да живее в Пасолобино. И двамата се ожениха и им се родиха дъщери. Аз се казвам Кларънс, а дъщерята на Килиан е Даниела.

Името Даниела го изненада. Замълча.

— Даниела… — прошепна след известно време.

Погледна Инико, а после Кларънс. Освен от белезите, лицето му беше набраздено и от бръчки. Въпреки това се виждаше, че беше сбърчил чело. Отново погледна Инико и го попита нещо.

— Пита как сме се запознали. — Инико се засмя, сложи ръка на рамото на Симон и му отговори. — Казах му, че се видяхме тук преди няколко дни, а после сме били няколко пъти в града с Лаха.

Симон изсумтя, заби поглед в Кларънс и продължи да задава въпроси.

— Да, Симон, познава и Лаха — каза Инико. — Да. Чиста случайност.

— Защо пита за това? — поинтересува се Кларънс. Изглеждаше объркана. Обърна се към Инико: — Мислех, че не вярваш в случайността, че всичко се случва, защото духовете са пожелали така.

Симон се намеси веднага. Инико започна да превежда. Думите на Симон имаха смисъл, но явно искаше да поведе разговора в друга посока. Кларънс се ядоса. Нямаше ли да е по-лесно, ако й говореше на нейния език?

— Симон казва, че е бил много добър приятел на дядо ми и че двамата били приятели на чичо ти и дядо ти.

— Познавал е и дядо ми? — попита Кларънс.

Сърцето й се преобърна, като се сети за цветята на гроба.

Симон кимна и посочи Инико с пръст.

— Казва, че го е познавал, но е забравил как изглежда, защото е починал преди много години. Тогава Симон е бил много млад и работил само две години с massa Килиан. Явно дядо ми го е познавал най-добре.

— Дядо ти? — попита Кларънс.

Едва ли беше жив, но… Последният цар буби е умрял на сто и пет години!

— А той…?

— Дядо ми почина преди доста години — изпревари я Инико, явно прочел мислите й.

— Как се казваше дядо ти?

— Осе, за теб Хосе. Прекарал е целия си живот тук, в Сампака, в имението и в родното му село, което вече не съществува. Казваше се Бисапо. През 1975 година Масиас нареди да го изгорят, защото според него всички там били против режима.

— Бисапо… — повтори тихо тя.

— Красиво име, нали? — попита Инико.

— Много красиво като всички имена тук — съгласи се тя, но не това я вълнуваше. — Значи Хосе е бащата на Бисила…

— Да, разбира се. Аз не познавах родителите на баща ми.

Ето че още нещо я свързваше с Инико. Неговият и нейният дядо са били приятели, доколкото това е било възможно при безусловното разделение на бели и черни.

— Колко ли неща щяха да ни разкажат, ако бяха живи? — Инико мислеше също като нея. — След като Симон казва, че са били приятели, значи наистина са били такива. Симон винаги казва истината.

Защо тогава я гледаше, сякаш знаеше нещо, което не искаше да каже?

— Дълго ли ще останеш в Биоко? — попита Симон, а Инико преведе въпроса му.

— Вдругиден си заминавам.

Кларънс се сети, че времето й тук беше минало, и се натъжи.

— Симон казва да поздравиш massa Килиан от негово име. И да му кажеш, че в крайна сметка животът му тук не бил чак толкова лош. Той щял да се зарадва да го чуе.

— Ще го направя, Симон, ще го направя.

— Казва да поздравиш и баща си — преведе Инико.

— Благодаря.

Симон стисна ръката на Инико, каза му още нещо и си тръгна.

— Какво ти каза? — попита Кларънс.

— Че те е разпознал по очите. Че очите ти са същите като на мъжете от семейството ти. Не са често срещани очи. Отдалече изглеждат зелени, а отблизо са сиви. — Доближи се толкова близо до лицето й, че усети дъха му. — Мисля, че е прав. Не се бях заглеждал.

Инико я хвана за ръката и тръгнаха към преддверието на сградата, пред която беше паркиран джипът.

— А, помоли ме да ти кажа, че ако очите ти не видят отговора, да потърсиш някоя elëbó.

— Това пък какво е?

— Камбана буби, която се използва в ритуали и танци като тези, които видя в Урека. Помниш ли? Правоъгълна, от дърво, с няколко езичета.

— Да. А защо каза това? Какво значи?

— Нямам представа. Но каза, че някой ден ще разбереш. Каза и че ако го разбереш — добре, ако ли пък не — пак добре.

Кларънс спря и се обърна. Видя Симон, спрял на няколко метра от тях. Гледаше я.

— Почакай малко, Инико.

Тръгна към стареца. Застана пред него, погледна го право в очите и каза:

— Моля ви, искам само един жест с глава. Трябва да знам нещо. Познаваха ли се Бисила и баща ми?

Симон стисна устни, явно нямаше намерение да й отговори.

— Само да или не — примоли се тя. — Познаваха ли се Хакобо и Бисила?

Мъжът изръмжа и рязко наведе глава. Кларънс си пое въздух. Това да ли беше?

— Много добре! — прошепна. — Бяха ли приятели? Може би…

Симон вдигна ръка, за да я накара да млъкне. Каза няколко думи с остър тон и си тръгна.

Кларънс прехапа устни. Сърцето й биеше лудо. Хакобо и Бисила са се познавали…

Усети, че някой я хвана за ръката.

— Тръгваме ли?

Тръгнаха, но след няколко крачки Кларънс спря отново.

— Инико… Защо мислиш, че майка ти не иска да се върне в Сампака?

Инико сви рамене.

— Предполагам, че всеки човек има спомени, които не иска да пробужда — отговори. — Както каза Димас, бяха трудни времена.

Кларънс се замисли. Умът й я засипваше с предположения и прибързани заключения. Опитваше се да подреди объркан пъзел, за който разполагаше с малко парченца, които съвпадаха само частично. Трябваше да прочете подробно всички писма у дома!

Изведнъж изпита силното желание да се върне в Пасолобино и да засипе баща си с въпроси, но щом влязоха в Малабо на свечеряване, желанията й се промениха.

Би дала всичко отново да е на плажа Морака и в къщичката в Урека. Щеше да й е много трудно да се върне към предишното си ежедневие.

— Искаш ли да останеш тази нощ с мен в хотела? — попита.

Не искаше да остава сама.

Не… Не беше точно това.

Не искаше да остава без него.