Лус Габас
Палми в снега (8)

VII
Tornado weather

Бурни времена

Килиан се спусна бързо по склона. Корабът, с който пристигаше баща му от Испания, беше акостирал преди известно време, а той закъсняваше. Когато стигна, разтоварваха последния шлеп и нямаше никакво друго движение. Задъхан и потен, спря и се огледа за Антон. Слънцето блестеше и лъчите му озаряваха в златисто морската повърхност, а пасажите от сардини блестяха в сребристо. Килиан сложи ръка на челото си като козирка и притвори очи.

Забеляза баща си като малка сянка, открояваща се на хоризонта. Беше с гръб, седнал на кожения си куфар, с леко наклонени рамене. Килиан направи няколко крачки към него и отвори уста, за да извика, но се въздържа. Имаше нещо странно в позата му. Беше се надявал да го завари, крачещ нервно, задето още никой не беше дошъл да го посрещне, но вместо това той седеше замислен, със зареян поглед някъде отвъд залива, отвъд кралските, банановите и кокосовите палми. Килиан потръпна при вида на самотната фигура, забърза се и извика, като се постара гласът му да звучи весело:

— Извинете, татко! Не успях да стигна по-бързо.

Антон вдигна глава и, все още вглъбен в мислите си, го посрещна с тъжна усмивка.

Килиан се сепна, като видя лицето му. За няколко месеца се беше състарил с години.

— Причината е, че… — продължи — снощната буря е съборила едно дърво на пътя, не беше много голямо, но знаеш как стоят нещата тук… Наложи ми се да чакам доста, докато го отстранят.

— Не се притеснявай, сине. Прекарах няколко много приятни мига, докато те чаках.

Антон се изправи бавно и двамата се прегърнаха. Въпреки че тялото му все още беше на висок и силен мъж, Килиан забеляза, че прегръдката му беше необичайно дълга, а ръцете — прекалено слаби.

— Хайде, да вървим — каза Килиан и взе куфара. — Нямаш представа с какво нетърпение очакваме новини от дома. Как са мама и Каталина? Имаше ли много сняг, когато тръгнахте? А чичо Хакобо и семейството?

Антон се усмихна и махна с ръка.

— Най-добре да изчакаме да се съберем с брат ти — каза. — Така няма да трябва да отговарям отново на същите въпроси.

Когато подминаха вълнолома и стигнаха до стръмния път, Килиан изсумтя.

— Килиан, знаеш ли защо на тази пътека й викат хълмът на треската?

— Да, татко. Не помните ли? Каза ми го Мануел в деня, в който пристигнахме.

Антон кимна.

— А какво точно ти каза?

— Ами че никой не може да се спаси… — Не довърши изречението и подаде ръка на баща си. — Татко, нормално е човек да се чувства изморен след толкова дълго пътуване.

Антон прие подадената му ръка и започнаха бавно да се изкачват. Килиан не престана да говори през целия път, първо до колата, а после до Сампака. Запозна го със състоянието на имението, на служителите и работниците; разказа му за познатите от Санта Исабел, за работата в какаовата плантация… Антон слушаше и кимаше, а понякога дори се усмихваше, но не го прекъсна нито веднъж.

Беше живял достатъчно и знаеше, че необичайната словоохотливост на сина му се дължеше на факта, че за първи път му се налагаше да подкрепя с ръка стария си и изморен баща.

— Massa Килиан! — Задъхан, Симон го викаше от прозореца на камиона. — Massa Килиан! Елате бързо!

Камионът вдигаше облаци прах по пътя в какаовата плантация. Килиан проверяваше дали капаните за катерици са добре заложени. В неговата страна катериците бяха мили животни, които забавляваха децата. Във Фернандо По бяха по-големи от зайци и ядяха какаовите шушулки. Някои дори имаха крила и прелитаха от едно дърво на друго. Камионът приближи, а Симон не преставаше да натиска клаксона. Когато стигна до него, спря и изскочи като изстрелян.

— Massa! — извика отново. — Не ме ли чувате? Качвайте се в камиона!

— Какво има? — попита Килиан, изплашен от виковете на момчето.

— Massa Антон! — Симон му обясни почти без да си поема дъх. — Намерили са го в безсъзнание в офиса… Сега е в болницата с massa Мануел и Хакобо. Хосе ме изпрати да ви намеря. Хайде, качвайте се в камиона!

Макар че Симон шофира до имението с опасно висока скорост, Килиан имаше чувството, че пътуваха цяла вечност. Не можеше да престане да мисли за баща си.

През март здравето на Антон беше започнало да се влошава, но той се държеше пред синовете си, сякаш нищо му няма. На моменти дори се шегуваше, че работата в офиса, сред купищата хартия, била много по-уморителна от тази в какаовата плантация. Килиан и Хакобо вече имаха право да ползват шестте месеца отпуска, но бяха поискали да я отложат, докато баща им се почувства по-добре…

Единствената промяна у Антон беше постоянната му потребност да обяснява на синовете си всички подробности относно финансовото състояние на дома Ребалтуе. Повтаряше колко глави добитък трябва да се запазят, цената, на която можеше да се продаде изгодно кобила, цената на овцете, заплатите на пастира и на косачите, от които ще имат нужда, за да се окоси тревата и да се прибере сеното за следващата зима. Повтаряше им и за ремонтите, които трябва да се направят по къщата: да се поправи покривът, да се смени подпорната греда на обора, да се подобри електрическата инсталация и да се изгради по-голяма и удобна баня. Беше пресметнал, че заплатите на двамата братя, плюс парите от продажбата на добитък, могат да покрият всички тези разходи. В противен случай всяка година трябвало да се прави по нещо дребно. И добавяше, че ако нещо не им е достатъчно ясно, е написал всички инструкции и сметки в три екземпляра, по един за двамата, а третият щеше да изпрати в Испания по пощата. Въпреки разстоянието той продължаваше да управлява дома Ребалтуе от Африка.

Антон използва и няколкото момента, в които остана насаме с Килиан, да го запознае по-подробно с нещата, нужни на един добър стопанин, сред които бяха отношенията между Пасолобино и Сербеан и помощите, които бяха получавали и оказвали на съседите през годините. Килиан го слушаше мълчаливо, защото не знаеше какво да каже. Натъжаваше го фактът, че баща му го запознаваше със завещанието си, макар че никога не постави въпроса директно, а винаги използваше за повод някое от писмата, които все по-често се получаваха от дома. Беше ясно, че баща му изпитва неотложна нужда да каже всичко, преди да…

Камионът спря рязко пред входа на болницата. Килиан изкачи стълбите на бегом и влезе в главната зала. Един от медицинските служители го позна и го придружи до съседната на лекарския кабинет стая. Там видя баща си на легло, със затворени очи. Хакобо беше седнал на стол в един от ъглите на стаята. Щом видя Килиан, се изправи. Хосе стоеше прав до леглото. Медицинска сестра подреждаше някакви инструменти върху метална табла. Когато се обърна, за да излезе от стаята, едва не се блъсна в Килиан.

— Простете! — извини се.

Този глас…

Момичето вдигна глава и погледите им се срещнаха.

Беше тя! Булката от сънищата му! Съпругата на Моси!

А той не знаеше името й!

Хосе се обърна към дъщеря си, за да я попита нещо, но точно в този момент влезе Мануел.

— Сега е упоен — обясни. — Дадохме му малко по-висока доза морфин.

— Какво значи по-висока доза? — попита Килиан.

Лекарят погледна Хосе, а той поклати глава. Килиан не разбра нищо.

— Може ли да поговорим в кабинета ми?

Четиримата отидоха в съседната стая. Едва тогава Мануел каза:

— От месеци Антон е на морфин, за да може по-лесно да понася болките. Страда от лоша болест, не се лекува, а и не подлежи на операция. Въпрос на дни е. Много малко дни, опасявам се. Съжалявам.

Килиан се обърна към Хакобо.

— Ти знаеше ли нещо за това?

— Не повече от теб — отговори Хакобо с тъга в гласа.

— А ти, Осе?

Хосе се поколеба, преди да отговори.

— Антон ме накара да се закълна, че няма да кажа нищо.

Отчаян, Килиан наведе глава. Хакобо се приближи и сложи ръка на рамото на брат си. За момент мислите им съвпаднаха напълно. Знаеха, че баща им е болен, но не допускаха, че е толкова сериозно. Как беше могъл да скрие от тях състоянието си? Защо не бяха обърнали по-сериозно внимание на постоянната му умора, на липсата на апетит…? Хиляди пъти им беше повтарял, че всичко се дължи на горещината… На проклета жега! Майка им знаеше ли? Братята се погледнаха; очите им излъчваха дълбока скръб. Как щяха да й съобщят? Как можеше да се каже на една жена, че мъжът й щеше да умре на хиляди километри и че никога повече нямаше да го види?

— Ще можем ли да поговорим с него? — попита накрая Килиан с едва доловим глас.

— Да. Ще има моменти, в които ще е буден и в съзнание. Надявам се морфинът да му помогне в момента на агонията. — Мануел го потупа по ръката. — Килиан… Хакобо… Наистина ужасно съжалявам. В един момент на всички ни идва часът. — Свали си очилата и започна да бърше едно от стъклата с крайчеца на престилката си. — Медицината не може да направи нищо повече. От сега нататък всичко е в ръцете на Бог.

— Бог не праща болести — каза Хосе, когато се върнаха в стаята на Антон, който продължаваше да е със затворени очи. — Създателят на красивите неща, на слънцето, на земята, на дъжда, на вятъра и на облаците не може да причинява нищо лошо. Болестта е работа на духовете.

— Не говори глупости — сопна се Хакобо, а Килиан се приближи до баща си и го хвана за ръката. — Нещата са такива, каквито са, и точка.

Дъщерята на Хосе ги наблюдаваше от вратата.

— За нас — намеси се с нежен глас — болестите са резултат от злините на духовете на предците ни, които са засегнати от някой роднина.

Приближи се до Хосе, преди да продължи. Едва тогава Килиан забеляза, че носи разкопчана бяла престилка с къси ръкави над бледозелена рокля с големи копчета.

— Затова в желанието си да ги умилостивим им принасяме толкова неща в дар.

Хосе я погледна, доволен от начина, по който беше обяснила нещо, което за него се оказваше толкова трудно. Килиан продължаваше да мълчи.

— Кажи ми тогава — каза Хакобо с ирония в гласа. Очите му мятаха мълнии. — Какво правиш ти тук в болницата? Защо не отидеш да призоваваш духовете?

Килиан съжали за тона на брат си, но тя му отговори със същия нежен и спокоен глас:

— Няма как да се предотврати онова, което не може да бъде избегнато. Но можем да намалим страданието на болния. — Отиде до Антон и много нежно постави на челото му влажна кърпа. — Повечето болки се облекчават с прости лекове: бани със студена или топла вода, разтривки с палмово или бадемово масло, компреси с билкови отвари и палмово вино с подправки и морска вода.

Килиан наблюдаваше малките й черни ръце върху бялата кърпа. Притискаше я много леко върху челото на баща му. След това я напояваше, изцеждаше и отново я поставяше на челото му или леко отриваше бузите му. Дълго време остана загледан в тези движения. Подсъзнателно чуваше разговора, но в съзнанието му имаше място само за онова, което правеха ръцете й.

Не искаше да мисли.

Не искаше да се изправи пред онова, което щеше да се случи.

— Понякога — започна Хосе, обръщайки се с гордост към дъщеря си — massa Мануел й позволява да прилага някои от нашите медицински познания…

Хакобо се ядоса, прекъсна го и се изправи.

— След като знаеш толкова много, кое е лекарството за баща ми?

Килиан се върна към реалността и случващото се в стаята.

— Успокой се, Хакобо! — сопна му се. — Хосе го боли за случващото се с баща ни, колкото и нас.

Хакобо изсумтя и отново седна.

— Осе — Килиан говореше на приятеля си, но не откъсваше поглед от медицинската сестра, — какво би направил, ако това беше баща ти?

— Килиан, не се съмнявам в лекарствата на чужденците. Не се обиждай, но в неговото състояние аз… — Поколеба се, но накрая каза твърдо: — Щях да се посъветвам с някой лечител магьосник и да поискам да се помоли за него…

От стола в ъгъла се чу саркастичен смях. Килиан махна рязко с ръка, за да накара брат си да млъкне, и подкани Хосе да продължи.

— Ако беше баща ми — добави, — щях да го закарам в храма на най-могъщия дух покровител на селото ни, за да го избави от проклятието, което го измъчва. Да, това щях да направя.

— Но в неговото състояние не можем да го местим, Осе — възрази Килиан. — А и нито Мануел, нито господин Гарус ще ни позволят да го направим.

— Може би бих могъл да уредя… — предпазливо предложи Хосе — нашият доктор да дойде тук.

Хакобо скочи, побеснял.

— Разбира се! Няма да е никак трудно да го убедим в замяна на тютюн и алкохол!

Килиан не каза нищо. Продължаваше да гледа дъщерята на Хосе, която го наблюдаваше в очакване на отговор. Светлите й очи сякаш му казваха, че няма да загуби нищо, ако опита; че това, което утешава едни, може да успокои други. Би ли се осмелил да прибегне до помощта на местните? Имаше чувството, че тя го предизвиква без думи.

— Съгласен съм — каза накрая.

Тя се усмихна и се обърна към баща си.

— Ще изпратя Симон в Бисапо — каза той.

Хакобо се запъти към вратата.

— Това е нелепо! — извика. — От толкова близост с черните си се побъркал! Ти си луд, Килиан!

Излезе и тръшна вратата. Килиан изтича след него и го спря на стълбите.

— Какво значи това, Хакобо?

Брат му не го погледна в очите.

— Всичко е ясно. От доста време предпочиташ съветите на Хосе пред моите.

— Това не е вярно… — запротестира Килиан. Хакобо се намръщи. — Татко и Хосе са приятели. Той само иска да помогне.

— Чу Мануел. Татко ще умре. Неизбежно е. Ти може би искаш да се хванеш за някоя напразна надежда, но аз не искам това. Тук го гледат добре, а това е важното. — Гласът му трепна. — Искам всичко да свърши колкото се може по-бързо. При тези обстоятелства това ще е най-доброто.

Погледна Килиан, който мълчеше и го гледаше, със здраво стиснати устни. Опита се да се сети в кой момент Килиан беше започнал да се отдръпва от него. За миг в ума му проблесна спомена за брата, който непрекъснато му задаваше въпроси и го слушаше с любопитство и възхищение. Но това беше отдавна. Нещата се бяха променили прекалено бързо: Килиан вече нямаше нужда от него, баща му умираше, а той се чувстваше все по-самотен. Островът беше виновен за всичко. Впримчваше хората в невидимите си мрежи и щеше да унищожи всички тях, както преди беше правил с други.

— Станал си вироглав, Килиан. Преди не беше такъв. Остави татко на мира, чуваш ли?

— Дадох съгласието си и не мисля да се отмятам — възрази категорично брат му.

— Ще видим.

 

 

В кратките моменти, в които идваше в съзнание, Антон успя да поговори с Хосе и със синовете си, най-вече с Килиан, който беше неотлъчно до него. Може би за първи път в живота баща и син разговаряха спокойно и без никакво притеснение по лични въпроси. Отдалечеността от дома, бурното дъждовно време и неизбежното сбогуване предразполагаха към споделяне двамата планинци, свикнали с трудностите на живота.

— Килиан, не е необходимо да си тук през цялото време — каза Антон. — Не трябва да изоставяш работата. Иди при Хакобо, хайде.

Хакобо не понасяше болничната обстановка и предпочиташе да замества Килиан в работата, което го държеше далеч от болката.

— Няма да ви изоставя, татко. Ще се справят и без мен. В момента чакаме плодовете да узреят. Не знам дали си въобразявам, но всяка година какаовите шушулки ми се струват все по-големи…

— Тук съм добре — каза Антон с възможно най-убедителния тон в желанието си да облекчи поне малко болката, която знаеше, че синът му изпитва. — Сестрите се грижат много добре за мен, особено най-младата, която в момента се обучава, дъщерята на Хосе. Видя ли очите й? Почти прозрачни са…

Килиан кимна. Знаеше много добре какви бяха очите на момичето, лицето й, ръцете й, тялото й… Когато се появеше на вратата, самото й присъствие беше за него като балсам, който облекчаваше поне малко унинието му. Беше уплашен. Беше виждал да умират животни и не беше приятна гледка. Беше виждал мъртви роднини и съседи на погребалните им церемонии. Получаваше се съобщение за някой починал. Но мисълта, че баща му щеше да издъхне пред очите му, го поболяваше. Не искаше да преживее това, но нямаше как да го избегне. Не знаеше какво да каже. Сега разговаряха, а може би след час… Сигурно майка му щеше да е по-добра компания в този момент. Поне щеше да е по-мила. Помисли си за Мариана и Каталина, на които току-що беше изпратил телеграма по Уалдо, в която ги уведомяваше за състоянието на Антон. Беше плакал толкова много, че не му бяха останали сълзи. Така беше по-добре.

— Килиан?

— Кажете, татко.

— Ще трябва да поемеш къщата и семейството. Ти си по-отговорен от Хакобо. Обещай ми, че ще го направиш.

Килиан потвърди, но не беше наясно дали има обещания, които тежаха повече и от каменна плоча. Щеше да поеме грижите за дома Ребалтуе, както го бяха правили родителите му, а и други преди тях.

— Защо се върнахте, татко, след като знаехте, че не сте добре? На полуострова има добри лекари, а и щяхте да сте си у дома, сред свои.

Антон се поколеба, преди да отговори:

— Е, постъпих като слоновете: потърсих си местенце, на което да умра. Тук съм прекарал много години и ми се струва, че мястото е подходящо. Тази земя ни е дала немалко, сине. Много повече, отколкото ние на нея.

Отговорът не задоволи Килиан.

— Но, татко… Нормалното беше да си останете у дома, при мама…

— Не знам дали би ме разбрал, ако се опитам да ти обясня.

Килиан беше чувал това изречение няколко пъти в живота си.

— Опитайте.

Антон затвори очи и въздъхна.

— Не исках майка ти да ме види да умирам. Много е просто.

Килиан замръзна пред откровеността на баща си.

— Майка ти и аз — продължи Антон — се обичаме много въпреки разстоянието помежду ни. Когато се сбогувахме, и двамата знаехме, че няма да се видим отново. Това е нещо, което се усеща, думите са излишни. Бог пожела аз да си ида първи, за което съм му благодарен…

Гласът му потрепери. Затвори очи и стисна устни, за да потисне вълнението. След няколко секунди отвори очи, но погледът му не беше бистър като преди.

— Бих искал да си почина малко — каза тихо.

На Килиан му се щеше времето да се върне назад и той отново да се озове сред китната зеленина на планината, където майка му да сготви заек и да замеси козунак, баща му да се върне с подаръци от далечната страна, сестра му да сложи ръце на кръста и да му се скара за лудориите, а брат му да го предизвика да се катери по по-високите зидове…

Щом баща му си отидеше, на негов гръб щеше да легне отговорността да се грижи за семейството и къщата, наследявана поколение след поколение. Поиска му се да беше като Хакобо: да можеше да прогонва мъката с насмешка и няколко глътки ракия, уиски или коняк и да не позволява на страховете да се загнездят в сърцето му.

Но той не беше такъв.

Обгърна лицето си с ръце и дълго време остана в плен на спомените от детството и младостта си.

Ледена тръпка премина през цялото му тяло.

Душата му замръзваше; липсваше му снегът.

Беше зрял мъж и това го плашеше. Много го плашеше.

 

 

Вратата се отвори и Килиан погледна към нея с надежда, но този път влезе Хосе. Доближи се до леглото, хвана ръката на Антон и дълго я задържа в своята.

— О, Хосе, добрият ми Хосе! — Антон отвори очи. — И ти си тук сега. Каква е тази физиономия? — Опита се да се пошегува. — Имам повече късмет от местните, Хосе. Знаеш ли, Килиан, какво са правели преди хората от племето буби, когато някой е бил много зле? Занасяли са го под кой да е навес и са го оставяли там. Всеки ден носели по един банан или батат и малко палмово олио за храна и така, докато смъртта сложи край на мъките му.

Направи кратка пауза, защото говоренето също го изтощаваше.

— Това ми го разказа един мисионер, мисля, че се казваше отец Антонио, който живял дълги години с племето буби. Кажи ми, Хосе, никога не съм те питал… Вярно ли е? Така ли сте постъпвали?

— Духовете са винаги с нас, Антон, било под навес, в колиба или в болница. Никога не сме сами.

Антон се усмихна и затвори очи. Хосе пусна ръката му и се приближи до Килиан. Чуха се гласове, идващи от другата страна на стената.

— Отец Рафаел спори с доктора — каза Хосе шепнешком. — Брат ти му е казал, че искаш един от нашите знахари да лекува Антон.

Килиан сбърчи чело и излезе в коридора. От кабинета на Мануел се чуваха разгорещените гласове на няколко мъже, сред които и този на брат му. Отвори вратата, без да почука, и всички млъкнаха. Мануел и Хакобо бяха седнали, а отец Рафаел стоеше прав.

— Има ли някакъв проблем? — попита Килиан направо.

— Ами да, Килиан — веднага отговори отец Рафаел, чиито бузи бяха пламнали от яд. — Трябва да знаеш, че изобщо не съм съгласен тези шарлатани да се доближават до баща ти. След като и развитата ни медицина не е в състояние да го излекува, значи, че той е в ръцете на нашия Бог, който е единственият истински. С какво право ще разрешиш на един езичник да сложи ръце върху него? Нелепо е!

Килиан погледна брат си с упрек в очите. Можеха да си спестят тази сцена, ако си беше държал езика зад зъбите. С очи, вперени в Хакобо, каза:

— Баща ми… Нашият баща е прекарал половината от живота си в Пасолобино, а другата половина във Фернандо По. Петдесет на петдесет. Не виждам защо да не може да се прости с живота, възползвайки се от достойнствата на всяко едно от тези места.

— Защото това не е добре! — извика отецът. — Не можеш да ги сравняваш! Баща ти винаги е бил праведен католик. Това, което искаш да направиш, е абсурдно!

— Ако мама беше тук — намеси се Хакобо, — щеше да те вразуми.

— Но нея я няма, Хакобо! Няма я! — изкрещя Килиан. Учуден от реакцията си, седна на един от столовете до масата и попита с предизвикателен тон: — Има ли на острова и в гражданското законодателство или в божиите заповеди писан закон, който изрично да забранява на негър да се моли за спасението на душата на някой бял?

— Не, няма — отговори рязко зад гърба му отец Рафаел, който крачеше със скръстени на корема ръце. — Но ти, Килиан, нарушаваш реда на нещата. Това, което искаш, не е негър да се моли, а да лекува баща ти. Така е, нали? Не се съмняваш само в лекарите, а и в Бог. Това е грях, синко. Поставяш под съмнение Бог. Дори повече: предизвикваш го.

Обърна се към лекаря:

— Мануел, кажи му, че това е… е… пълна безсмислица!

Мануел погледна Килиан и въздъхна.

— Вече не може да се направи нищо, Килиан, нито от нашата медицина, нито от тази на племето буби. Всичко, което направиш, ще е само загуба на време. А и не само това. Въпреки че не е забранено, ако господин Гарус разбере, ще побеснее. Никак няма да му хареса да се разчуе, че ние, белите, приемаме негърските традиции. — Потропа с пръсти по масата. — Нещата са сериозни в момента, знаеш… това желание за независимост…

— Разчитам на дискретността на Хосе — каза настойчиво Килиан. — И надявам се да мога да разчитам и на вашата. Има ли още нещо?

Отец Рафаел стисна устни и тръсна глава, разочарован от неразбираемото упорство на Килиан. Тръгна ядосан към вратата, хвана дръжката и каза:

— Прави каквото искаш, но аз няма да му дам последно причастие, след като онзи… — Спря и преди да излезе, се поправи: — Аз ще съм единственият и последният, който ще му даде последно причастие.

Настъпи неловко мълчание. Хакобо, който беше мълчал, докато другите излагаха аргументите си, стана и закрачи нервно из кабинета. Накрая седна до брат си и каза:

— Той е и мой баща. Не можеш да направиш това без моето съгласие.

— Не ти ли стига, че аз искам да го направя? Какъв е проблемът? Какво лошо има, Хакобо? Ако имаше нещо…? Мануел, самият ти си ни говорил за лечебните растения, които изследваш…

Мануел поклати глава в знак на отрицание.

Килиан подпря лакти на масата и разтърка слепоочията си. Костваше му неимоверно усилие да не се разплаче пред тях.

— Той е само на петдесет и девет години, по дяволите! Знаеш ли колко внуци има Хосе? А татко никога няма да види своите! Цял живот само е работил, трепал се е, за да можем ние да живеем по-добре, за семейството, за къщата… Не е справедливо. Не, не е.

— Добре, ти решаваш — Хакобо въздъхна и се предаде, съкрушен от умолителния тон на брат му. — Но аз не искам да знам нищо за това.

Погледна лекаря.

— Мануел?

— В крайна сметка, това не ме засяга. Уважавам те, Килиан… — поколеба се, преди да продължи, — уважавам и двама ви, Хакобо. Няма да помогне, но няма и да навреди. Така че за мен няма значение какво ще направите… какво ще направиш, Килиан. — Сви рамене. — След толкова години във Фернандо По вече малко неща могат да ме изненадат.

 

 

На следващата сутрин, когато знахарят дойде, Антон вече беше почти в кома. Прошепваше някакви несвързани думи. Споменаваше хора, дори на моменти се усмихваше. На моменти лицето му се изкривяваше рязко от болка и дишането му се затрудняваше.

В стаята с Килиан бяха само Хосе и дъщеря му.

Щом влезе, знахарят и жрец от племето буби благодари на белия мъж за щедрите подаръци, които му беше изпратил по Симон. Веднага започна да се приготвя. Първо си сложи сламена шапка с пера и дълга сламена пола и запали лула. После започна да връзва различни амулети на ръцете, врата, кръста и краката на Антон. Хосе стоеше прав, с наведена глава и скръстени ръце, а дъщеря му изпълняваше нарежданията на знахаря с изключителна прецизност. Амулетите бяха охлювни черупки, птичи пера, кичури овча вълна и листа от свещеното дърво.

Килиан наблюдаваше сцената мълчаливо. Предположи, че тези вещи, също като на входа на Бисапо, имаха за цел да прогонят злите духове. Като видя баща си, накичен по този начин, част от него съжали, че не беше послушал брат си. Но някъде дълбоко в сърцето му потрепващото пламъче на безразсъдната надежда, подхранвана от историите, които беше слушал в детството си за чудотворната сила на онази Фе де Сарагоса, го караше да не отделя поглед от Антон в очакване на някакъв жест, усмивка или движение, които да му покажат, че всичко е било фалшива тревога, грип, пристъп на малария или просто умора…

Знахарят откачи от кръста си кратунка, пълна с малки мидени черупки, и ритуалът започна. Призова духовете и ги помоли да му кажат каква е болестта, причината й и най-подходящите лекове за нея. От кожена торба извади два малки, кръгли и гладки камъка и ги постави един върху друг. Хосе му обясни, че камъните са, за да се разбере дали болният ще живее, или ще умре. Или едното, или другото.

Знахарят говореше, подсвирваше, мърмореше, шепнеше. Килиан не успяваше да разбере нито въпросите, нито отговорите. След известно време, когато Хосе му преведе, че болният не е изпълнил задълженията си към мъртвите и най-вероятно ще умре, пламъчето в сърцето на Килиан изгасна и душата му потъна в мъка. Наведе глава и почти не осъзна, че Хосе обещаваше на знахаря, че няма да допусне същата грешка и ще изпълни задълженията си към починалите си предци. Тогава знахарят буби поклати глава, доволен, прибра нещата си и си тръгна.

— Направи добре, Килиан. — Хосе постави ръка на рамото му, доволен, че младият мъж беше уважил традициите на племето буби.

Килиан не почувства облекчение от думите на Хосе. Дръпна стол и седна до леглото на баща си. Дъщерята на Хосе му се усмихна плахо, но той не й обърна внимание и тя опъна чаршафите, доколкото можа, и излезе, последвана от баща си. Килиан хвана ръката на Антон и дълго време я задържа в своите, докато тялото му се пропи със старческата топлина. Перките на вентилатора на тавана отмерваха времето с равномерни и монотонни звуци, нарушавайки лъжовното спокойствие, загнездило се в душата на младия мъж.

Доста по-късно в стаята влязоха Хакобо и отец Рафаел. Двамата братя застанаха в позата, която бе заел Хосе пред знахаря буби, докато Антон приемаше последното си причастие.

Изведнъж, сякаш усетил присъствието на двамата си синове, Антон изпадна в нервна криза, която нищо не можа да успокои, нито думите на мъжете, нито старанието на сестрата, която Хакобо повика, нито новата доза морфин, която Мануел му инжектира. Стискаше с невероятна сила ръцете на синовете си и мяташе глава наляво и надясно, сякаш се бореше с някакво чудовище.

Изведнъж отвори очи и изрече с висок и ясен глас:

— Бурите! Животът е като буря. Спокойствие, буря и отново спокойствие.

Затвори очи, успокоен, и издъхна.

Чу се бърз, глух и хриплив звук.

Килиан, потънал в дълбока скръб, гледаше как изражението изчезва и тялото започва да се вдървява.

Това беше смъртта.

 

 

Най-силната буря, която помнеха възрастните от имението, извика размисли у Килиан над последните думи на баща му. До този момент за него природната стихия беше комбинация от вятър, дъжд и силни гръмотевици. Предшестваше я непоносима горещина, после температурата падаше с двайсет градуса, а след дъжда жегата се завръщаше с пълна сила.

В този случай не можа да бъде просто наблюдател, защото и в него бушуваше буря, и той също фуча и крещя.

Всичко започна с малко бяло облаче, което бавно нарастваше и потъмняваше. Изведнъж всичко утихна; сякаш светът беше умрял.

Не се чуваше никакъв звук.

Килиан си спомни мига, преди да падне първата снежинка: настъпваше дълбоко спокойствие, което създаваше приятно усещане за слабост и нереалност.

Светът беше потънал в абсолютен покой. В един момент започнаха да се чуват далечни гръмотевици, а светкавиците се приближаваха все повече: бяха ярки и продължаваха няколко минути, през които атмосферата се възпламеняваше. Изведнъж вятърът се усили толкова, че всичко на пътя му се огъваше.

Бурята продължи повече от обичайното и приключи с пороен дъжд. Вятърът и дъждът заплашваха да унищожат света, но когато спряха, природата се събуди, озарена от свежест и светлина. Живите същества се размърдаха като задействани от живителен огън.

По същия начин след смъртта на Антон тъгата на Килиан се бе превърнала в ярост.

Свежестта и светлината щяха да се появят след много години.

 

 

Решиха да погребат Антон в гробището на Санта Исабел.

Сестрите бързо го измиха и го облякоха пред скръбните погледи на Хакобо и Килиан. Дъщерята на Хосе нарисува малки червени петънца на гърдите, близо до сърцето.

— Това пречиства тялото — прошепна. — Сега ще бъдеш приет с всички почести както на белите, така и на нашите предци. Ще можеш лесно да преминеш в отвъдното.

Ковчегът бе поставен на камион, който мина през главния двор и пое пътя за града. Последваха го камионетките на служителите и мерцедесът на управителя, управляван от тъжния Йеремиас, който беше помолил massa Гарус да му позволи да бъде шофьор на братята в знак на уважение към починалия. При преминаването на траурния кортеж работниците затваряха врати и прозорци и биеха дървените си камбани.

Африканците вярваха, че душата продължава да живее в тялото, докато то не бъде погребано. И че дори след погребението душата продължава да броди из местата, където е живял починалият. Затова биеха камбаните; смятаха, че по този начин прогонват душата на покойника и тя никога повече няма да се върне в селото. Килиан слушаше обясненията на Хосе, загледан в сенките на кралските палми върху лъскавия автомобил. Остави се мисълта му да го отведе в Пасолобино и се опита да си представи какво би било погребението на Антон в родното му село. Когато някой починеше, тялото оставаше в къщата в продължение на часове, през които имаше бдения и молитви. Шепотът на латински потискаше болката на присъстващите и никой не плачеше. Мисълта беше ангажирана с молитвите.

В миналото — Килиан си спомняше смътно, — докато мъжете приготвяха ковчега и гроба, подреждаха столовете в църквата и дома, за да посрещнат гостите, жените готвеха за роднините и съседите и идващите от други села, за да поднесат съболезнованията си. Приготвяха големи тенджери с фасул и типичното за погребенията меню. Плачеха и обсъждаха гозбите. За децата погребението беше като празник, на който се запознаваха с далечни роднини, с единствената разлика, че на другите празници хората не плачеха и не бяха с подути и зачервени очи. На следващия ден най-силните млади мъже изнасяха ковчега през главния вход на къщата и следвани от опечалените, го понасяха по улицата до църквата, където се отслужваше заупокойна меса. После начело на шествието заставаше свещеникът и ковчегът биваше отнесен до гробището зад църквата. През цялото време се чуваше бавния, монотонен и печален звън на църковната камбана.

Килиан никога не се беше питал защо на погребенията камбаната биеше по този начин.

Може би и тя също като камбаните на племето буби имаше за цел да зашемети душата на покойника.

Пасолобино беше много далече.

Дали душата би могла да намери пътя и да се завърне там?

 

 

Бяха изкопали гроба в сянката на две огромни сейби. Няколко мъже, наети от Гарус, поставиха каменния кръст, на който братята бяха поръчали да гравират името на баща им, на родното му село и датите на раждане и смърт. На Килиан му се стори много странно да види изписано името на Пасолобино в това отдалечено кътче на Африка.

Всички служители, управителят и Мануел, както и Хенероса, Емилио и Хулия, присъстваха на погребението. Най-разстроен от всички беше Сантяго, който преди десетилетия беше пристигнал на острова заедно с Антон. От време на време Марсиал го потупваше по рамото, но това само усилваше плача и сълзите се стичаха като река по изпитото му бледо лице.

Когато ковчегът беше положен в земята, с крака, сочещи към морето, по настояване на Хосе, Хакобо се вкопчи в ръката на Хулия, която стискаше здраво неговата. Усети как другата й ръка нежно го гали и се заслуша в утешителните й слова. След като пръстта покри ковчега и Мануел се приближи до годеницата си, за да й каже, че останалите вече си тръгват, Хакобо отказа да пусне нежната й и здрава ръка, която му връщаше силата. Накрая Хулия се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, погали го по лицето, погледна го с тъжни очи и си тръгна.

До гроба останаха Килиан, Хакобо и Хосе, който се отдръпна, за да вземе няколкото предмета, които беше скрил преди погребението, без да го забележат. С лопата издълба дупка над главата на Антон и засади малко свещено дърво, около което постави камъни и пръчки.

— Това ще прогонва душите на другите мъртви — обясни.

Хакобо отстъпи няколко крачки, но не пророни дума. Вече нямаше смисъл да казва каквото и да било; с брат му бяха толкова тъжни, че изобщо не беше време за хапливи коментари.

Килиан не отделяше поглед от думите, изписани върху каменния кръст.

Питаше се: „Кой ще идва на гроба му, когато ние вече няма да сме тук?“.

Знаеше, че и на Хосе ще му е трудно да почиства гроба и да оставя цветя. Йеремиас му беше казал, че след като погребат своите мъртви, хората от племето буби се страхуват да се връщат на гробищата и да почистват гробовете. Вярвал и че ако го направят, ще предизвикат смъртта и ще умрат много хора от селото. Ако беше в Пасолобино, в началото майка му щеше да ходи при него всеки ден, а после веднъж седмично и винаги щеше да има някой, който да му поговори.

„Защо не си остана в Испания? — помисли си. — Защо ни причини това?“

Докато пишеше на майка си, щеше да му се наложи да изживее отново последните дни. Тя искаше да знае всички подробности: последните му думи, момента, в който е издъхнал, проповедта на свещеника за качествата му като човек и най-важните моменти от живота му, броя на присъствалите на погребението и изказаните съболезнования. Трябваше да напише всичко това и да я успокои, че въпреки всичко той е добре и тя няма за какво да се притеснява, че животът продължава със същия ритъм и пари нямало да им липсват.

— За какво мислиш? — попита го Хосе.

— Питам се… — отговори Килиан, като кимна с глава към гроба на Антон — къде ли е сега.

Хосе се приближи.

— Сега е с починалите членове на вашето семейство. Сигурно е щастлив сред тях.

Килиан кимна примиренчески и наум се помоли и пожела на баща си на добър път, където и да отиваше.

Хакобо тръгна към оградата на гробището, защото не искаше да го видят, че плаче.

 

 

Антон почина в края на юни 1955 година, в деня, в който в долината започваха патронните празници в чест на летните светци. Прибирането на реколтата в Пасолобино започваше през юли, а във Фернандо По — през август, и продължаваше чак до следващата година. Тогава течеше най-тежката работа в сушилните.

Килиан работеше денем и нощем. Животът му беше само работа. А по време на почивките пушеше и се наливаше с алкохол. Стана мрачен, мълчалив и раздразнителен. Хакобо и Хосе, единствените, с които разговаряше понякога, започнаха да се притесняват. Никой не можеше да понесе подобно физическо натоварване. В началото си помислиха, че раздразнителността му се дължеше на смъртта на Антон, но времето минаваше, а състоянието му не се променяше.

Напротив: работеше за двама, а по отношение на дисциплината беше безкомпромисен.

Постоянно беше неспокоен; търсеше несъществуващи проблеми в сушилните и твърдеше, че нищо не е както трябва, а всъщност всичко беше наред. Крещеше на работниците, нещо, което преди никога не беше правил, и непрестанно се притесняваше, че работата не върви добре.

— Килиан, трябва да си починеш! — умоляваше го брат му.

— Ще си почивам, като умра! — отговаряше му Килиан. — Все някой трябва да работи!

Хосе го наблюдаваше и се притесняваше за него. Рано или късно тялото му щеше да се предаде. Никой не можеше да понесе толкова еуфория и безпокойство.

Малко след Коледа Килиан се разболя. Всичко започна с ниска температура, която малко по малко стигна до четирийсет градуса, и едва тогава се съгласи да отиде в болницата.

Изпадна в делириум, който продължи дни наред. Сънуваше една и съща картина: с баща си бяха в някаква къща, а навън валеше. Чуваше бученето на прииждащата вода, която заплашваше да залее всичко по пътя си. Това се беше случвало и преди и тогава не бяха издържали и най-стабилните постройки. Трябваше да излязат или щяха да умрат. Килиан настояваше, но баща му не искаше да напусне къщата, защото бил много изморен, и го караше да излезе и да го остави там. Отвън се чуваха дъждът и бученето на вятъра. Килиан крещеше като обезумял на баща си да става, но той продължаваше да спи на люлеещия се стол. Килиан викаше и плачеше, а после се сбогува с баща си и напусна къщата.

Една ръка стисна неговата, за да го успокои. Повдигна клепачи, премигна, за да се отърси от кошмара, и видя въртящия се над главата му вентилатор. Съзря познато лице и две големи светли очи, които го гледаха нежно.

Когато се увери, че Килиан е наясно къде се намира, дъщерята на Хосе отметна няколко кичура от потното му чело и каза:

— Ако не си уважил твоите мъртви, сега духовете те измъчват. Не трябва да им носиш в дар кози и пилета. Почети го по твоя начин, ако не можеш по нашия, и духът на Антон ще те остави на мира. Остави го да си отиде. Ако искаш, помоли се на твоя бог. В крайна сметка, Бог е сътворил всичко, даже и духовете. Остави го да си отиде. Това ще помогне.

Килиан стисна устни и брадичката му се разтрепери. Чувстваше се изморен и слаб, но беше благодарен за думите и милия тон на момичето. Попита се колко ли дни и часове беше лежал на това легло и колко от това време тя е била свидетел на страданието му. Усети, че продължава да го гали, и му се прииска да не спира. Ръцете й бяха нежни и усещаше свежия й дъх близо до пресъхналите си устни. Понечи да я попита за името й, но не успя, защото вратата се отвори рязко и в стаята нахълта Хакобо като фъртуна. Девойката се отдръпна, но Килиан задържа ръката й. Брат му отиде до леглото и като видя, че Килиан беше в съзнание, извика:

— За бога, Килиан! Как си? Ужасно ни изплаши!

Намръщи се и погледна сестрата, която се беше отскубнала от ръката на Килиан, но остана до него. Погледът на девойката го накара да потръпне. „Брей… — помисли си, — откъде се взе тази прелест?“ Вгледа се в чертите й и остана изненадан от неочакваната красота, но бързо се съвзе.

— Откога си буден? И нямаше намерение да ми се обадиш, а? — Вгледа се в лицето на Килиан и без да дочака отговор, възкликна: — Майчице! Замалко да последваш татко…

Килиан отвърна поглед, а Хакобо седна до него на леглото.

— Сериозно, Килиан. Ужасно ме притесни. Тук си от пет дни със страхотна треска. Мануел ме убеждаваше, че температурата ще спадне, но не се оказа толкова лесно… — Тръсна глава. — Ще мине време, докато укрепнеш. Говорих с Гарус и решихме, че ще се възстановиш по-бързо на кораба на път за вкъщи…

Хакобо си пое въздух, а Килиан използва паузата и каза:

— И аз се радвам да те видя, Хакобо… И не, не мисля да си ходя. Поне за момента — не.

— Защо?

— Не искам. Още не.

— Килиан, не познавам по-голям инат от тебе. Виж, преди два дни се получи писмо от мама. — Бръкна в джоба си и извади лист хартия. — Пресни новини! Умирах от желание да ти разкажа. Каталина ще се омъжва! Какво мислиш? А знаеш ли за кого? За Карлос, от семейство Гуари. Помниш ли го?

Килиан кимна.

— Не е зле. Не е от знатен род, но е работлив и честен. Мама ни пише за зестрата, която й е приготвила, и иска да си кажем мнението… Сватбата ще е, след като мине траурът, затова още няма нищо официално, но… — Спря, защото забеляза, че брат му изобщо не се беше зарадвал. — Момче, лашкаш се от едната крайност в другата. Преди те интересуваше всичко, а сега не искаш да знаеш нищо. Животът продължава, Килиан, с нас и без нас…

Килиан обърна глава към прозореца и погледът му срещна този на младата сестра, която не се беше отделила от него и докато Хакобо говореше, приготвяше термометъра и лекарствата за болния. С жест, доловим само за Килиан, даде знак, че беше съгласна с последните думи на Хакобо. Животът продължава, повтори си мислено той, докато гледаше онези божествени очи.

Някой почука на вратата.

— Идваш навреме! — Хакобо стана, за да посрещне жената, която се приближи към тях, оставяйки след себе си дъх на парфюм.

Килиан се обърна и разпозна стройната фигура на Саде в семпла бяла памучна рокля, с ивица на сини лобелии на нивото на коленете, пристегната в кръста с тънък колан. Никога не я беше виждал облечена така, без аксесоари и без грим. В действителност никога не я беше виждал на дневна светлина и му се стори много по-красива, отколкото в клуба.

— Вчера я предупредих, че днес ще изпратя Уалдо да я доведе — обясни Хакобо съвсем непринудено, въпреки че в очите му заиграха хитри пламъчета.

От седмици не успяваше да убеди Килиан, че поривите на тялото можеха да потушат душевните терзания на човек, предизвикващ смъртта. Сега, когато брат му нямаше как да избегне една продължителна почивка, му се удаваше идеална възможност да докаже твърденията си.

— Не исках да стоиш тук часове наред сам, а тя предложи да ти прави компания. Аз не мога да отсъствам дълго време. Саде ще се грижи за теб, Килиан, докато отново заприличаш на себе си. — Погледна часовника си, стана и го потупа по рамото. — Оставям те в добри ръце!

Хакобо излезе, а Саде се приближи, седна на ръба на леглото, целуна показалеца и средния си пръст, докосна с тях устните на Килиан и ги гали, докато накрая той извърна глава и се отдръпна.

— Това не е моят massa — упрекна го тя с мелодичен глас. — От седмици не идваш да ме видиш. Това не е добре. Не, не е. — Изцъка с език. — Няма да ти позволя да ме забравиш.

Усмихна се съзаклятнически на сестрата и добави:

— Можеш да си тръгваш. Ще се постарая да вдига температура.

Килиан усети как тялото на сестрата се стегна. Не престана да я гледа; тя също не откъсваше очи от него. Накрая му се усмихна, а в погледа й се четеше умора и благодарност. В този момент му се прииска да върне времето назад и отново да усети нежните ръце, които го галеха по главата, когато се опитваше да се отърси от кошмара. Сякаш прочела мислите му, тя постави ръка на бузата му и пред смаяния поглед на Саде му прошепна няколко мелодични и успокояващи фрази на буби. Килиан не разбра смисъла им, но затвори очи и заспа.

 

 

Мина време и отново настъпи влажният период, в който се редуваха поройни дъждове и кратки превалявания, придружени от свеж полъх, който обаче не успяваше да пребори лепкавата дневна горещина. Посред бял ден се мръкваше и над плантацията се развихряше буря, но работата не спираше, защото какаовите зърна, наричани teobroma, или храна за боговете, бяха започнали да зреят. Когато станеха червеникави, беше време за беритба.

От август до януари се редуваха монотонни седмици, разграничавани една от друга от понеделниците, когато на работниците се раздаваха седмичните дажби ориз, риба, палмово олио, маланга или батати, и съботите — денят, в който всички получаваха седмичното си възнаграждение. През останалото време в плантацията кипеше непрестанен и съвършено организиран труд. Хакобо, Грегорио, Матео и надзирателите следяха работниците, които беряха узрелите и здрави какаови шушулки с помощта на кука, закачена на дълга пръчка. Много внимателно ги откъсваха от клона, без да засегнат останалите. После ги поемаха други работници, които разчупваха шушулките с мачете, изваждаха зърната и ги изсипваха в чували, които трупаха един до друг по дължината на целия път.

В главния двор денем и нощем кипеше неуморен труд. Шофьорите на камиони товареха пълните чували и ги извозваха до склада, където ги изсипваха в огромни бъчви, за да протече седемдесет и два часовият процес на ферментация, след което следваха сушилните, в които се поддържаше седемдесетградусова температура.

Килиан, Хосе, Марсиал и Сантяго се редуваха в сушилните, където осигуряваха правилното протичане на процеса, който продължаваше между четирийсет и осем и шейсет часа, през които работниците трябваше непрекъснато да разбъркват зърната до пълното им изсушаване. Тогава ги изсипваха в колички с решетъчни дъна, за да могат по-лесно да изстинат, и ги отнасяха до почистващите машини, преди да бъдат опаковани в чувалите, готови да отпътуват за различни места по света.

След бурята настъпи покой. Благодарение на методичната работа нетърпението на Килиан отпреди да се разболее бавно започна да изчезва, но на негово място се появи апатия, която беше на път да стане хронична и да промени веселия му и безгрижен характер.

Безразличието му се отнасяше за всичко в неговия живот, с изключение на работата, на която беше напълно отдаден, но изобщо не проявяваше интерес към случващото се извън пределите на имението. Ходеше до Санта Исабел, когато беше негов ред да се купуват материали или когато Саде му изпратеше заплашителна бележка, че ще дойде при него, ако мине още месец, без да се видят. Килиан не знаеше дали това беше нейна идея, или на Хакобо. Допускаше, че по-скоро е на брат му, който се опитваше да му осигури някакво забавление, преди окончателно да е скъсал нишката, която го свързва с останалите смъртни, защото знаеше, че тя не страда за него. Престана да ходи на кино, успя да накара другите да не настояват да ги придружава на различните празненства, които се организираха, и любезно отклони няколко покани на Хулия, Мануел, Хенероса и Емилио. Чувстваше се добре единствено сред самотата на джунглата и приемаше с удоволствие компанията на Хосе, защото само той не го упрекваше за начина му на живот и не му даваше наставления.

Малко преди да се навършат две години от смъртта на Антон, Хакобо се върна от отпуската в Испания, която съвпадна със сватбата на Каталина. След вечеря, когато останалите отидоха да спят, сипа уиски в две чаши и разказа на Килиан всичко, което се беше случило по време на престоя му в Пасолобино.

— Липсваше на всички, Килиан. — С тези думи приключи разказа си. — Каталина щеше да се радва, ако и двамата бяхме там, за да я заведем до олтара, след като татко вече го няма… А мама както винаги е силна като бик въпреки станалото… Трябваше да я видиш как се старае всичко да е идеално: менюто, булчинската рокля, църковната церемония… — Изсмя се. — Обърна къщата наопаки, за да я докара до блясък!

— Каза й, че сега не можем да отидем двамата заедно…

— Да, Килиан, казах й, но тя знае, че не е точно така. Сега можеш да се качиш на един от тези нови самолети и след три-четири дни да си у дома.

— Самолетът е много скъп. Сватбата, зестрата и без заплатата на татко… не можем да си позволим подобни разходи.

— За това си прав донякъде… — Хакобо изпразни чашата си. — Знаеш ли, Килиан? Когато пристигна тук преди четири години, се обзаложих с Марсиал, че няма да издържиш и един сезон и…

— И загуби баса! — довърши брат му. — Надявам се залогът да не е бил прекалено висок…

Двамата братя се посмяха, както в доброто старо време, сякаш нищо не се беше случило, а те все още бяха онези момчета, окрилени от мечти и силни като ясените в Пасолобино. Смехът секна и настъпи тишина, напоена с носталгия. Двамата наведоха глави и забиха поглед в чашите си. Сепна ги отварянето на вратата.

— Колко хубаво, че ви намирам тук! — Мануел взе чаша и седна до тях. — Видях, че свети, и ми се прииска да си поговоря с някого. Бих идвал по-често, но в края на деня съм много уморен, а и ме мързи.

— Това е да живееш сам в отделна къща.

Хакобо напълни чашата му.

— Надявам се, че за малко…

Килиан го погледна учуден.

— Да не мислиш да си тръгваш?

— Не, в никакъв случай. — Мануел вдигна чашата си. — Бих искал да вдигна тост за сватбата ни.

Изчака да премине мигът на изненадата и братята да вдигнат чаши и продължи:

— След петнайсет дни Хулия, родителите й и аз заминаваме за Мадрид. Сватбата ще е там и ще отсъстваме няколко месеца. Хенероса и Емилио ще се върнат по-рано заради магазина.

Хакобо изпи уискито си на един дъх. Сложи чашата на масата с рязко движение и се чу глух звук от удара.

— Радвам се за теб, Мануел — каза, без да го погледне, с пресилено весел глас. — Наистина. Имаш късмет. Хулия е изключителна жена.

— Знам.

— И аз се радвам и за двама ви — намеси се Килиан. — Това е страхотна новина, Мануел. А после какво смятате да правите?

— Хулия е съгласна да се установим тук, в Сампака, в лекарската къща. Достатъчно голяма е за семейство. Тя шофира и ще може да продължи да работи в магазина на родителите си. Така че за момента всичко ще е постарому…

— Човече, няма как да е постарому… — пошегува се Хакобо. — Ще си под постоянно наблюдение!

— Лесно е Хулия да ти е пазач, Хакобо, много е лесно — каза Мануел с усмивка.

Килиан видя, че Хакобо се намръщи, и каза:

— А не помислихте ли да се установите в Мадрид? Няма ли да ви е труден и скучен животът в имението? Хулия е свикнала с градския живот, нали?

Мануел сви рамене.

— Хулия се чувства част от Фернандо По повече от всеки друг. Не иска и да чуе да се махне оттук. При всяко положение, ако не успее да свикне със Сампака, бихме могли да наемем къща в Санта Исабел, ще видим… — Протегна се за бутилката, за да си сипе още една чаша, но погледна часовника и се отказа. — Е, вече знаете последната новина, свързана с мен, и най-добре да си тръгвам. Трябва да погледна двама болни, преди да си легна.

Братята го поздравиха още веднъж, а когато останаха сами, Килиан погледна Хакобо и каза:

— Прие го по-добре, отколкото очаквах.

— А как трябваше да го приема? — Хакобо опита да се защити.

— Човече, изпусна я… А знаеш, че я харесвах за снаха.

— Не говори глупости, Килиан. Всъщност, аз й направих услуга.

— Не разбирам — Килиан вдигна вежди.

— Повече от ясно е. Жена като Хулия заслужава мъж като Мануел.

— Учудва ме толерантността ти, Хакобо. — Тръсна глава и сви устни. — Наистина ме учудва.

Хакобо го погледна. Погледът му беше замъглен от меланхолия и примирение. Вдигна чаша и чукна тази на брат си.

— Животът продължава, братко. Няма нищо. Казвал съм ти.

 

 

Хулия и Мануел се върнаха от сватбеното си пътешествие в началото на есента. Настаниха се в лекарската къща в Сампака, а Хулия пътуваше всеки ден до града, където продължи да работи в магазина на родителите си.

Една дъждовна ноемврийска сутрин Хакобо отиде в магазина за материали. Когато паркира камионетката, видя Хенероса и Емилио, облечени много елегантно, да се качват в червена кола. От всички коли на острова Хакобо предпочиташе точно този Воксхол от 53-та. Приближи се и ги поздрави любезно.

— Прощавай, че не можем да ти обърнем внимание, Хакобо — извини се Хенероса, докато оправяше яката на коприненото си сако в цвят канела, — но много бързаме. Закъсняваме за месата в чест на патрона на града, а после сме поканени на официален обяд в правителствената резиденция. — Посочи съпруга си с гордост. — Знаеш ли? Емилио влезе в Кварталния съвет. — Емилио махна с ръка, за да покаже, че това не беше важно. — Има месеци, в които нищо не се случва, а после всичко ни връхлита наведнъж. Трябва да започваме с подготовка на празниците догодина, когато ще се чества стогодишнината от пристигането на губернатор Чакон и йезуитите, а има и няколко диамантени сватби.

Хакобо едва не се засмя, като видя нетърпението, изписано на лицето на Емилио.

— Всъщност — продължи тя — разбрахте ли за трагедията във Валенсия? Почти сто загинали след преливането на река Турия! — Хакобо не знаеше нищо за това. — Кажи на Лоренсо Гарус, че колониалното правителство се отзова на молба за помощ. Вече сме събрали двеста и петдесет хиляди песети, а ще изпратим и какао. Знаеш, всяка помощ е добре дошла…

Мъжът й натисна педала на газта, но не отпусна съединителя.

— Да, да, хайде, сбогом, сбогом.

— Хулия ще те обслужи, младежо — каза Емилио, преди да потегли. — Тя е в магазина. Ела ни на гости някой ден. И доведи и брат си.

Хакобо се усмихна и си помисли, че с такава майка не беше никак странна решителността на Хулия. Влезе в магазина, но нямаше никого. Мина покрай отрупаните стелажи и тръгна по коридора, който водеше към задната част, и видя Хулия на пръсти на нестабилна стълба да се опитва да достигне един кашон. Хакобо можа да види краката й под огненочервената пола и го обля вълна на желание. Това го сепна, но не можа да откъсне поглед от нея. Тих вътрешен глас му прошепна, че е бил истински идиот, задето беше позволил да му избяга. Нима можеше да забрави подкрепата й в деня на погребението на Антон? Жена като нея цял живот щеше да е плътно до съпруга си. Беше достатъчно човек да види лицето и цялото поведение на Мануел, за да си даде сметка колко щастлив беше с нея, със съпругата си.

Мисълта го задуши.

Хулия беше омъжена за друг.

Различен вътрешен глас му напомни, че ако се беше оженил за нея, щеше да загуби ценната си свобода, а и щеше да се обвърже до живот с острова. Хакобо се радваше на живота тук, но знаеше, че винаги можеше да се върне в Испания. Той не би постъпил нито като баща си, нито като Сантяго; не би могъл да издържи толкова години във Фернандо По. Знаеше, че рано или късно ще се върне на полуострова. Килиан щеше да постъпи по същия начин. А Хулия щеше да остане близо до Санта Исабел. Това беше ясно като бял ден.

Тогава какво правеше сега, загледан в предизвикателните движения на приятелката си, наскоро омъжена за негов приятел? А Мануел беше много добър приятел. Подобни желания бяха прекалени дори и за човек като Хакобо!

Доближи се тихо до нея.

— Внимавай, Хулия! — каза вместо поздрав и я погледна предизвикателно.

Младата жена се стресна и се олюля. Замалко да падне, но успя да се хване за един железен прът, който стърчеше над главата й. Внимателно нагласи крака си на последното стъпало, секунди преди силните му ръце да я хванат за кръста и преднамерено бавно да я свалят на пода, докато оглеждаше бедрата, талията, гърдите, врата и пламналото й лице. Когато стъпи долу, в продължение на няколко секунди не се осмели да вдигне очи и да го погледне.

Никога не е била толкова близо до него.

Можеше да усети миризмата му.

Трябваше да се отскубне, но не искаше. След като той я беше хванал, нека той да я освободи. Сърцето й биеше лудо. Хакобо се отдръпна малко, но без да я пуска, и се наклони, за да види очите й. Сякаш усетила намерението му, тя вдигна поглед към него. Усети нещо странно, нещо различно в зелените му очи, помръкнали от съмнение, неведение, колебание и желание.

Хулия разтвори леко устни и за първи път му позволи нежно да ги докосне, отпусна се, оставяйки на заден план неизбежната вина. Долепи се плътно до него и усети как ръцете му първо се плъзнаха по гърба й, а после покриха с ласки черната й коса.

Хулия и Хакобо се целуваха жадно и продължително, докато накрая просто трябваше да си поемат въздух. Тогава тя хвана ръцете му и се освободи от прегръдката.

— Не го прави никога повече — каза с пресеклив глас.

— Съжалявам. — Хакобо й отговори автоматично, но веднага се поправи: — В действителност изобщо не съжалявам.

— Имах предвид да не стряскаш човек, покатерил се на стълба. Едва не се пребих. Е, и другото също. И двете неща.

— Стори ми се, че ти хареса…

Хакобо се опита да я прегърне през кръста.

— Прекалено късно, Хакобо. — Хулия сложи ръце на гърдите му и леко го отблъсна. — Прекалено късно.

— Но…

— Не, Хакобо. Заклех се пред Бог и пред семейството си да бъда вярна на съпруга си.

— Тогава защо ми позволи…?

Прииска й се да му каже, че това беше наградата за всички часове, през които беше мечтала да го притисне силно до себе си и да го целуне. Искаше й се да му каже колко щастлива се беше почувствала, когато прочете в погледа му, че е било възможно да имат общо бъдеще. Ако той го беше пожелал… Но вече беше прекалено късно. Сви рамене и каза:

— Така се случи. Няма да го споменаваме никога. Съгласен?

Хакобо се съгласи с нежелание. Хулия беше задълбала в темата прекалено бързо. Той беше свикнал с бързи срещи и без обяснения и сега не можеше да разбере поведението на младата жена. Никога нямаше да могат да кажат, че не се е случило нещо специално. Как беше успяла да се съвземе толкова бързо след бурната страст, която беше изпитала? От опита му с белите жени би разбрал няколко сълзи на вина и разкаяние или дори точно обратното: предложение за нови спорадични тайни срещи… Но такова съзнателно и категорично отричане на очакваното и споделено удоволствие го изумяваше.

— Какво ти трябва днес? — попита Хулия, сякаш нищо не се беше случило.

— Виж, най-добре да дойда някой друг ден.

Много малко пъти в живота си се беше чувствал неспособен да поддържа неангажиращ разговор.

— Както искаш.

В този момент в магазина влезе нисичка млада жена с розова панделка на късо подстриганата си коса.

— Как си, Оба? — попита Хулия. Хакобо разпозна приятелката на Саде от при Анита Грау, но не каза нищо. — Хакобо, наехме Оба да ни помага в магазина. Родителите ми са все по-заети, а аз не мога да съм тук през цялото време. Сега имам и други задължения…

Умишлено замълча.

— Това е добра идея — каза той с глух глас. — Е, аз най-добре да си тръгвам. До скоро, Хулия.

— Сбогом, Хакобо.

Хакобо излезе и остана няколко минути под дъжда, преди да се качи в камионетката. В магазина Оба последва Хулия, която й обясняваше кое къде стои. Когато стигна до стълбите, Хулия спря и докосна устните си с пръсти. Оба, която беше доста приказлива, използва мълчанието и каза:

— Този толкова хубав massa… Познавам го, знаеш ли? Приятели ли сте? Двамата с него имаме общи приятелки. Понякога се събираме в…

— Оба! — Хулия се сепна от вика, който беше надала, и като видя изражението на момичето, промени тона. — Не се разсейвай, защото има още много неща, които трябва да ти покажа.

Това, което най-малко й трябваше сега, когато все още усещаше вкуса на устните на Хакобо, беше някой да й напомня, точно на нея, що за човек беше този мъж.

 

 

Към края на декември всички служители получиха писмена покана за честване на Нова година в дома на лекаря.

— Отдавна искахме да отпразнуваме с вас сватбата ни, но все го отлагахме по една или друга причина — каза, сияеща, Хулия на гостите си. — Най-накрая решихме да го съчетаем с поговорката: нова година — нов живот…

Килиан често се виждаше с младото семейство, но днес Хулия му се стори особено щастлива. Носеше бледожълта рокля, разширяваща се под бюста. Беше сресала косата си на кок, което подчертаваше порцелановата й кожа. Сияеше, а усмивката не слизаше от лицето й. Мануел и родителите й също бяха особено весели.

Хулия беше обзавела къщата като тази на родителите й в Санта Исабел. Обстановката беше скромна, но приветлива. Холът не беше много голям, но в средата имаше маса с четиринайсет стола, около която можеха да се настанят удобно всички поканени: семейството, шестимата служители, управителят, свещеникът и двете й приятелки Асенсион и Мерседес, които по всичко личеше, бяха завързали сериозна връзка съответно с Матео и Марсиал.

Килиан се загледа в две особени картини, които щяха да останат зад гърба му, когато седнеше. На черен фон с тънки цветни линии художникът беше успял да представи напълно разпознаваеми фигури. На едната двама мъже караха лодка по река, проправяща си път сред буйна растителност, а на другата няколко воини, накичени с пера, се бореха с някакъв звяр. Хулия мина покрай него напът за мястото си начело на масата.

— Красиви са, нали? — Килиан кимна. — Купих ги наскоро от един уличен търговец. Художникът е някой си Нолет. Влюбих се в тях, щом ги видях. Те са… Как да кажа…? Едновременно прости и сложни, ведри и жестоки, тайнствени и прозрачни…

— Като този остров… — прошепна Килиан.

— Да. И като всеки един от нас…

Въпреки че някои от присъстващите се бореха с махмурлука и недоспиването след предишната нощ в казиното, по време на вечерята се създаде много приятна атмосфера, благодарение на менюто, което беше изцяло по рецепти от Пасолобино. Беше го приготвила Хенероса специално за случая. Имаше пюре от нахут и пиле фрикасе. Крехките парченца месо, панирани, преди да се сварят на бавен огън с вино, мляко, орех и чесън, лук, сол и черен пипер, станаха повод за носталгични спомени за кулинарното майсторство на отсъстващите майки. Десертът беше суфле от ром, брашно и жълтъци.

Килиан забеляза, че Хакобо беше необичайно мълчалив и почти не поглеждаше Хулия. Спомни си, че двамата се бяха поздравили твърде хладно. Не му беше направило особено впечатление, защото предполагаше, че брат му беше прекарал предишната вечер както обикновено на празник и сега не му беше до любезности.

В един момент младите мъже започнаха да подмятат шеги по адрес на Мануел и новото му положение на женен мъж, а той приключи темата със стих:

— Видиш ли съседа да се бръсне… — посочи Матео и Марсиал, — знаете…

— Насапунисай си и ти брадата! — довърши Асенсион и леко подръпна мустака на Матео.

Останалите се разсмяха.

След десерта прислужниците поднесоха уиски „Джони Уокър“ и шампанско „Вьов Клико“. Емилио — зачервен и с блеснали очи — се изправи, вдигна чаша за тост за младоженците и за семейството, което по думите на Мануел скоро щяло да се увеличи. Гостите посрещнаха думите му с аплодисменти, овации и коментари, които накараха Хулия да се изчерви, а отец Рафаел тръсна глава. Асунсион и Мерседес скочиха и прегърнаха приятелката си и бъдещата баба, а мъжете потупаха по рамото Мануел и бъдещия дядо.

Килиан използва момента и излезе, за да запали цигара. След него излезе и Хулия, все още с пламнали бузи, и се опря на парапета, ограждащ малката градинка между къщата и вътрешния двор.

— На добър час, Хулия! — каза Килиан и й подаде цигара, но тя отказа.

— Благодаря. Много сме радостни. — Докосна корема си с ръце. — Усещането е странно.

Погледна Килиан и го попита:

— Кога смяташ да се върнеш у дома? От колко време не си виждал майка си?

— От почти пет години.

— Прекалено много време…

— Знам.

Килиан стисна устни и й даде са разбере, че няма да каже нищо повече по въпроса.

Хулия се загледа в чертите на лицето и тялото му. Килиан и Хакобо си приличаха много и излъчваха смущаваща сила. Но бяха и безкрайно различни. Най-осезаемата разлика за нея беше чувствителността, таяща се в това силно тяло, която му пречеше да изглежда студен и равнодушен. Килиан страдаше. Когато пристигна, му беше много трудно да свикне с този нов и различен свят, да спечели уважението на другарите си, да бъде с баща си в последните мигове на живота му, да откаже да се прибере при семейството си… Едва ли му е било лесно да овладява съчувствието, хуманността и дори нежността, които изпитваше в този свят на мъже, оскотели от тежката работа и непоносимия климат. Двамата братя пораждаха различни чувства в нея. Привличането, което усещаше към Хакобо, беше точно толкова силно, колкото сестринска обич, която изпитваше към Килиан.

— Аз не бих издържала толкова време, без да видя детето си — настоя. — Не. Със сигурност не бих могла да го понеса.

Килиан вдигна рамене.

— Такова е положението — каза.

— Понякога положението е, каквото самите ние искаме да бъде. — Спомни си целувката с Хакобо и потръпна. Можеше да я избегне, но не пожела. — Какво ти коства да се качиш на кораб или самолет и да си отидеш за малко у дома?

— Много, Хулия, много.

— Нямам предвид парите.

— Аз също. — Килиан загаси цигарата, наведе се и опря лакти на парапета, нажежен от слънцето. — Не мога, Хулия. Все още не.

Смени темата:

— Виждам, че новият живот ти понася много добре.

— О, да, но не си мисли… В началото съжителството не е толкова лесно.

— Мануел е добър човек.

— Да, много добър. — Хулия сведе поглед. — Предлагам да се споразумеем. Аз ще ти споделя една тайна, а ти ще ми кажеш защо не искаш да се прибереш у дома.

Килиан се усмихна. Тази жена беше наистина упорита.

— Много е рано.

— Рано? — Хулия се намръщи. — Рано за какво?

— За всичко. Да видя тъгата в очите на мама, да се сблъсквам със спомена за татко на всяка крачка… За всичко, Хулия. Нищо няма да е, както го оставих, преди да пристигна тук. Разстоянието овладява чувствата. — Погледна я в очите. — Това е. А сега е твой ред. Каква е тайната ти?

Хулия не отговори веднага. Помисли си, че разстоянието премахва изкушението. Реши да отклони въпроса и каза с весел глас:

— Разбрах, че и сестра ти е бременна. Децата винаги са повод за радост! Знаеш ли, че баща ми вече измисля имена? Ако е момиче, да се казва, както аз реша, но ако е момче, да носи името Фернандо. Хванал се е на бас за хиляда песети с приятелите си от казиното, че във всяко испанско семейство, живяло в Гвинея, имало по един Фернандо. Изброихме всички семейства, за които се сетихме, и май е прав…!

Килиан не можа да сдържи усмивката си.

— Името е хубаво. Много подходящо.

— Препоръчай го на Каталина. Въпреки че може да предпочете да го кръсти Антон, на дядо му, ако е момче…

— Не знам. Повторението на имена води единствено до сравнения. Накрая не знаеш кой е оригиналът и кой копието.

— Е, хайде, Килиан! Още ли не си се заразил от африканския дух? На какво те учи Хосе?

Килиан вдигна вежди, учуден.

— Животът е кръговрат: нещата се повтарят, при други обстоятелства, разбира се, но са много сходни. Както и природата. Няма друго място като това тук, на което толкова лесно да се види цикълът на живота и смъртта. — Сви рамене. — Разбереш ли го веднъж, после всичко е по-лесно. Знаеш ли какво ми повтаряше баба ми, там, в долината, когато бях малка? Казваше, че да знаеш да живееш, трябва да знаеш да умреш. А тя е видяла да умират много хора по време на Гражданската война…

Хулия потрепери и разтърка ръцете си.

— Най-добре да влезем — каза Килиан и се изправи.

— Да. Залагам, каквото кажеш, че знам за какво си говорят.

— За политика? — пробва се той.

Хулия се усмихна и кимна. Килиан я погледна в очите, усмихна се и я целуна по бузата.

— Заслужаваш само най-хубавото, Хулия — каза и й намигна, а после добави: — Дори и да нарушиш правилата…

Хулия се изчерви.

— Ти също, Килиан. Ще видиш… Най-хубавото от живота тепърва предстои…

При влизането им в хола Матео, Марсиал, Асенсион и Мерседес се сбогуваха, защото имаха уговорка с приятели в града. Другите продължаваха да разговарят за политика, както Хулия и Килиан бяха предположили.

— Казаха го онзи ден в казиното — твърдеше Емилио на висок глас. — По всичко личи, че вече има решение на ООН за деколонизацията. По тази причина Карреро Бланко предлага провинциализацията.

— Какво значи това? — попита Сантяго.

— Напълно ясно е — намеси се Гарус. — Става въпрос тези територии да бъдат обявени за испански провинции.

— Човече, не съм чак толкова глупав — каза Сантяго и прокара кокалести пръсти през рядката си коса, притеснен от обяснението. — Това го разбирам. Имах предвид как биха се променили нещата в такава провинция.

— Ами зависи. На мен ми се струва разумно. След толкова години какво друго би могло да бъде това тук, освен естествено продължение на Испания? — Емилио вдигна чаша към прислужника, за да му я напълни. — Но, разбира се, тъмните не виждат нещата по този начин. Накрая няма да мога да говоря нормално с Густаво, защото ще започнем да си крещим. Вярвате ли, осмели се да ми каже, че всичко било умела стратегия от наша страна, за да продължим да ги експлоатираме?

— Представям си простата му логика — каза отец Рафаел. — Ако са провинции, не са колонии, така че не може да става дума за деколонизация.

— Точно това имаше предвид, макар че го каза с доста по-силни думи, но да, това беше идеята му.

— О, не мисля, че това ще има някакво развитие — намеси се Хенероса. — Без Испания няма Гвинея, а без нас ще трябва да се върнат в джунглата, откъдето ги извадихме… — Хулия се намръщи, но не я прекъсна. — В действителност колонията ни струва повече от това, което получаваме от нея. Но те не могат да го оценят, не могат.

— Е, не е съвсем ясно, че е точно така — каза Хакобо, като се замисли за тоновете какао от последната реколта. — Ние знаем какво получаваме; никой не го знае по-добре от нас, нали, господин Гарус?

— Да, но… — той поклати глава. — А кой плаща за училищата, за болниците, за поддръжката и услугите в града? Испания, нали? Но знам… Не знам дали сметките излизат.

— Няма как да излязат — каза Хенероса. — Видяхте ли какво се прави в сиропиталището? Кой плаща за грижите за шейсетте деца, които живеят там? А какво ще кажете за благоустройството на Мока? Преди няколко седмици с Емилио бяхме на откриването на водопроводите до Мока, Малабо и Биоко. Строят се и жилища за работниците. Фондацията за местното население плаща половината от цената на всяко жилище. А къщите са с двойни стъклени прозорци и дървена дограма…

— Това не е всичко — добави Емилио на висок глас. — Къде мислите, че беше Густаво съвсем скоро? В Камерун, за да се свърже с тази банда, бореща се за независимост, която няма да спре, докато не постигне целите си. Дори говори за възможна федерация с Габон…!

— Разбира се — намеси се отец Рафаел, — защото Франция е на път да признае независимостта на Камерун и Габон. Това е заразно. А колко ни костваше да им покажем правия път! Направиха ли ви впечатление тазгодишните коледни тържества? Улиците на Санта Исабел с шутове с маски. Преди не смееха да излязат от гетото, а сега се перчат с непристойни движения, безпорядък и крещящи цветове, с желанието си да възродят абсурда. Това ли са освободителните движения, това ли е националистичната страст? В последното си писмо епископът предупреждава, че много скоро най-големият ни враг ще е комунистическата идеология.

— Да се надяваме, че тук няма да се повторят трагичните събития в Ифни… — каза Гарус, истински притеснен.

Всички се съгласиха. Мароко, получило независимостта си година по-рано, сега предявяваше претенции за малкия испански анклав. Бяха се получили новини, че гарнизоните на Ифни били нападнати от марокански националисти, подкрепени от краля.

— Ако Франко не заеме твърда позиция, не знам какво ще се случи!

— Татко! — извика Хулия, която се опасяваше, че баща й беше прекалено възбуден и вечерята можеше да приключи зле.

— Приятелят ти рискува прекалено много — каза Грегорио. — Някой ден може да го арестуват и да го изпратят в затвора Блек Бийч. На губернатора не му е до шеги…

— Аз мисля, че е добре да действа енергично, да пази границите с Камерун и Габон и да прибира всеки, който се изправя срещу испанците по тези земи — каза Хенероса. — Това е Испания и още дълго ще бъде така. Тук всеки ден много испанци се борим за прехраната си. Испания няма да ни изостави.

Изведнъж след последните думи на жената настъпи мълчание. Мануел използва момента и даде знак на прислужниците да напълнят чашите.

— Колко досадни ставаме възрастните понякога, нали, деца? — Емилио погледна последователно Хакобо, Килиан, Мануел и Хулия. — Предлагам тост за вас и за бъдещето… — Вдигна чаша, а останалите го последваха. — Честита Нова година! Това ви пожелавам и много години всички да сме щастливи.

Килиан също вдигна чаша, но не преставаше да мисли за онова, което беше чул. Не можеше да прецени колко сериозно беше притеснението на родителите на Хулия, но разбира се, той беше само скромен служител в едно от многобройните имения, а не собственик на магазин. Ако му се наложеше да напусне острова, щеше да си намери друга работа в Испания и нямаше да търпи сериозни последствия. Нямаше какво толкова да остави зад гърба си. Отпи от питието си и изведнъж усети тръпка, която премина по цялото му тяло. Сетивата му замряха за обстановката около него и се опита да си представи как посрещаше новата година в Бисапо с многобройното семейство на Хосе.

 

 

Месеци по-късно се роди синът на Хулия и Мануел. В крайна сметка, решиха да го кръстят Исмаел, защото, както обясни Хулия след кръщенето, Емилио не само беше спечелил баса, но и си беше дал сметка, че из цялата страна имало прекалено много мъже с името Фернандо. Горе-долу по същото време и Каталина роди момче, което кръстиха Антон и което, както разбраха от тъжно писмо от майка им, починало на втория месец от капилярен бронхит.

Килиан прие много зле новината и знаеше, че сестра му трудно ще преглътне загубата. Каталина никога не се беше радвала на добро здраве. Бременността й била тежка. През последните три месеца не трябвало да става от леглото, а по време на раждането имало опасност за живота й. Сети се колко зле му се беше отразила смъртта на баща му и си представи как се чувстваше Каталина, след като беше загубила детето си. Болката й сигурно беше дълбока, режеща, непоносима.

За първи път от много време Килиан реши да се изправи лице в лице със ситуацията и написа прочувствено писмо на Мариана и Каталина, в което ги окуражаваше и им обещаваше, че след няколко месеца, в началото на следващата година, ще се върне у дома. Беше му трудно да избере подходящите утешителни думи и си помисли, че новината за скорошното му завръщане може би ще ги зарадва, макар че нямаше да намали болката и тъгата.

Тази година какаовите насаждения бяха нападнати от червеи, които съсипаха реколтата. Сякаш земята се сбогуваше с Килиан. Плантацията беше придобила жалък вид. Нито една какаова шушулка не се беше спасила от розовите гъсеници. Нямаше нито един здрав плод. Външните поражения пречеха да се прецени степента на узряване. Процесът се забавяше не само от липсата на достатъчно пряка светлина и топлина, а и от препаратите, борещи се с вредителя. Отглеждането на какаото изобщо не беше лесно, а тази година създаде двойно повече работа. Вземаха се драстични мерки за предотвратяване на евентуално повторно нашествие на червеите. След като се извадеха зърната, шушулките се заравяха, изгаряха или покриваха с вар. Изгаряха се и паразитите. Трябваше да се оберат абсолютно всички плодове и да се учести пръскането с пестициди.

— Гарус няма да е никак доволен — каза Хосе, докато вземаше шепи зърна, оглеждаше ги, помирисваше ги и отново ги връщаше в сушилнята. — След пораженията от дъждовете и червеите какаото няма да е с качеството от предходните реколти.

До него стоеше Килиан и изглеждаше много нервен. Непрекъснато потропваше с десния си крак.

— Какво има? Да не е време за танци?

— От няколко дена кракът ме сърби, а днес и ме боли.

— Дай да видя.

Килиан седна и си свали ботуша и чорапа.

— Точно тук. — Посочи под нокътя на четвъртия пръст. — Много ме сърби.

Хосе се приближи, коленичи и погледна, за да потвърди опасенията си.

— Нападнал те е кърлеж. — Хосе се засмя. — И ти си като какаовите дървета. Гадинката иска да те порази.

Видя отвращението, изписано на лицето на Килиан, и побърза да обясни:

— Не се плаши, това се случва често. Този вид кърлеж е много малък и може да те нападне навсякъде. Обикновено се завира между пръстите на ръцете и краката и започва да се храни с месо, докато малка торбичка в него се пълни с яйца. Виждаш ли? Ето тук, в тази издутинка са яйцата.

Килиан протегна ръка, за да го изтръгне, но Хосе го спря.

— Не. Торбичката трябва да се извади много внимателно. Ако се разкъса, ларвите ще плъзнат и по другите пръсти. Няма да си първият, който е загубил част от някой пръст…

— Веднага отивам в болницата!

Изнервен и отвратен, Килиан се обу много внимателно.

— Попитай за дъщеря ми — посъветва го Хосе. — Тя е експерт във ваденето на кърлежи.

До болницата Килиан стъпва само на петата на десния си крак. От седмици не беше виждал дъщерята на Хосе. Трябваше да признае, че няколкото пъти, когато беше ходил с Хосе до Бисапо, се беше надявал да я срещне, но тя явно не се връщаше често в селото. Работата в болницата и грижите за съпруга запълваха цялото й време. Веднъж Хосе сподели притеснението си, че били женени от четири години, а още нямали деца. Четири години! На Килиан му се стори невероятно, че беше минало толкова време от деня на сватбата й, когато се беше запознал с нея. Спомените от този ден бяха заместени от образа на младата жена, грижила се за него, докато беше болен. А след това — нищо. Никога не им се беше удала възможност да се срещнат насаме. На няколко пъти я беше виждал да минава през главния двор, за да се види с Хосе: приближаваше се до баща си, поздравяваше го любезно, той й обясняваше подробности около работата, тя кимаше с разбиране и неведнъж свежият й смях се опитваше да пребори изгарящата горещина на току-що изпеченото какао. Килиан използваше тези моменти, за да я наблюдава и да очаква мига, в който тя небрежно се обръщаше към него и го поглеждаше с огромните си очи, които той продължаваше да вижда дори и през нощта.

Трябваше да го признае. Дни наред по време на работата, под съпровода на песните на работниците си бе фантазирал, че той е Моси, а тя — Саде. Отново прокле лошия си късмет. От всички жени около него той копнееше за омъжена и следователно забранена не само тук, а и в Испания, и сигурно навсякъде по света. За щастие, никой не можеше да проникне в мислите му, нито да усети чувствата му. И благодарение на гнусната гадинка, опитваща се да се плъзне по крака му, ще има възможност да прекара няколко прекрасни мига насаме с нея.

Влезе направо в голямата зала, където лежаха работниците, и се огледа. Един от персонала се приближи и след като чу въпроса, му посочи малката стая за превръзки. Килиан почука на вратата, но не дочака отговор.

Възкликна от изненада и надеждите му угаснаха.

Брат му седеше на стол с окървавена риза, захапал дървена пръчка, а дъщерята на Хосе шиеше дълбока рана на лявата му ръка. Жената спря и постави марля върху раната.

— Какво ти се е случило? — попита Килиан, притеснен.

Хакобо извади пръчката от устата си. Лицето му плуваше в пот.

— Порязах се с мачетето.

— А за какво си мислеше? — Погледна сестрата. — Няма ли го Мануел?

— Отиде в града — отговори тя. Като видя, че не откъсва поглед от нея, предположи, че й няма доверие, и добави: — Аз мога да се справям с рани като тази.

— Сигурен съм в това — каза Килиан. — Много сериозна ли е раната?

— Още два шева и свършвам. Раната е чиста, но дълбока. Ще й трябва време да зарасне.

— Слава богу, че е лявата ръка! — каза Хакобо. — Поне панталоните ще мога да си закопчавам сам. — Изсмя се нервно. — Шегувам се. Хайде, Килиан, ела и седни до мен, и ми говори, докато това прекрасно създание приключи. За първи път ме шият и ужасно боли.

Килиан взе стол и седна до него, а сестрата продължи работата си. Хакобо се стегна.

— Толкова си красива, а каква болка ми причиняваш!

Брат му го накара да захапе пръчката. Килиан се намръщи при вида на раната и остана възхитен от самообладанието, с което дъщерята на Хосе я обработваше, сигурно бе свикнала и с по-лоши неща. Направи последния шев, сряза конеца, отново дезинфекцира, покри с чиста марля и бинтова ръката.

— Слава богу, че приключи. — Хакобо облиза пресъхналите си устни и въздъхна. — Още малко и щяха да ми потекат сълзи.

— Не се притеснявай, Хакобо. Гордостта ти не пострада. — Килиан потупа брат си по ръката. — Държа се като истински мъж.

— На това се надявам… — намигна на сестрата, — защото тук всичко се научава.

Тя дори не трепна. Прибра нещата си и стана.

— Ще трябва да дойдете след няколко дни, за да ви прегледа дон Мануел и да каже кога да се свалят конците. Гледайте да не движите много ръката.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Почакай! Не си тръгвай! — извика Килиан. — И аз имам нужда от теб.

Тя се обърна.

— Извинявай. Помислих, че си дошъл за брат си. — Свъси вежди. — Какво ти има?

— Кърлеж.

— Веднага се връщам — каза и се усмихна. — Трябва ми бамбукова пръчица.

— Забеляза ли, Килиан? — каза Хакобо, щом тя излезе. — На тебе ти говори на ти, а на мене на вие.

Брат му сви рамене.

— Явно й изглеждаш по-сериозен от мен — каза Килиан, а Хакобо се изсмя от сърце. — Може да си тръгваш, ако искаш. Няма да е зле да изпиеш едно кафе след всичко това.

— И дума да не става. Оставам, докато приключи и с двама ни.

Килиан се опита да прикрие досадата в гласа си. Явно и този ден нямаше да може да поговори насаме с нея.

— Както искаш.

Не можа да осъществи намерението си, но дълго време, след като бе извадила торбичката с ларвите цяла, усещаше нежното й докосване по стъпалото, петата и пръстите на крака си. Запази спомена за всяко едно от движенията на ръцете й по време на кратката процедура, през която Хакобо не спря да говори за предстоящото пътуване на брат си до Испания. Тя изглеждаше напълно съсредоточена в работата си, но в един момент Килиан забеляза, че за миг погледът й помръкна. Случи се, когато Хакобо каза съвсем не на място:

— Какво ще прави Саде толкова време без теб, братле? Искаш ли аз да се погрижа за нея? Ще е толкова тъжна!

Килиан стисна устни, но не му отговори.

 

 

През седмиците преди заминаването си Килиан непрекъснато се сравняваше с нигерийските работници в имението. Също като тях, когато пристигна, беше здрав, жилав младеж, изпълнен с любопитство, а след години щеше да се прибере в родината си, превърнал се в як, мускулест мъж. Той също беше купил доста неща, които да занесе у дома заедно с прилична сума пари. Единствената разлика беше, че работниците се връщаха в Нигерия, защото договорът им беше умело подготвен, така че парите им да не останат в Гвинея, а да отидат в Нигерия, тъй като петдесет процента от възнаграждението си щяха да получат след завръщането си в родната страна. В случая с Килиан хилядите километри разстояние разделяха две части от родината му, така че пътуването му беше по-скоро среща с миналото, което шестте години, прекарани в тропическа какаова плантация, бяха размили, но не и изтрили от ума и сърцето.

Въпреки това, когато в един студен мартенски ден на 1959 година се върна в долината си — след една нощ, прекарана в Сарагоса, където много от жените носеха панталони, а „Фиат 1400“ и „Сеат 600“ бяха изместили „Пежо 203“, „Остин FX3“ и „Ситроен CV“, а кафенето „Два свята“ вече го нямаше, изкачи се по стръмния път със същото сиво палто, което през последните години не беше обличал, след кобилата на един от братовчедите си, натоварена с обемистия му багаж, и погледна към селото, усети странна смесица от чувства.

Пасолобино и домът Ребалтуе бяха точно както ги помнеше, с изключение на новостроящото се училище и разширението на плевника на дома му. Хората също не се бяха променили толкова, въпреки че времето беше оставило своите белези.

В началото му беше трудно да проведе непринуден разговор с Мариана, с напълно побеляла коса и набраздено от дълбоки бръчки лице. Вече не можеше да издържи дълго време настойчивия й майчински поглед. Предпочиташе кратките разговори на неангажиращи теми, които служеха за бариера и държаха под контрол бурните емоции. Мариана положи огромни грижи да угоди на сина си и въпреки че нито веднъж не го обремени с оплаквания или носталгични коментари, Килиан знаеше, че душата й страда. Завиждаше на силата на духа й, която я отличаваше от много други жени, отдали се напълно на страданието си. Възхищаваше се на начина, по който се опитваше да вдъхне желание за живот на Каталина — отслабнала и отчаяна, като я караше да обръща повече внимание на мъжа си Карлос и й говореше, че животът е много кратък, че тя самата е загубила три деца и съпруг, но продължавала да се бори за другите, че рано или късно идват други деца, и да помни, че няма къща, която дълго време да е останала празна.

Килиан раздаде подаръци из цялото село. Най-хубавите, купени от магазините „Дъмбо“ в Санта Исабел, бяха за майка му и сестра му: прекрасни копринени и памучни платове, два шала от Манила, чанти, комплект за столова и нови кувертюри за леглата. За роднините и съседите беше донесъл табакери с цигари „Крейвън Ей“ и бутилки с най-доброто ирландско и шотландско уиски — луксозни неща, непознати в Пасолобино, както и ананаси и кокосови орехи. Смайваше всички, като разчупваше кокосов орех с мачетето си и им предлагаше да изпият съдържащата се в него течност, а после да опитат хрупкавата ядка.

Дъщерите на съседните семейства, превърнали се в зрели жени, му се усмихваха дяволито и използваха посещенията му, за да го попитат, между другото, дали ги помни. Той отговаряше търпеливо на всичките им въпроси и докато пушеше любимите си цигари, се опитваше да свикне със звученето на пасолобинския, а те си шушукаха и се подсмихваха на странния му речник и кратките отсечени фрази.

След като вълнението от пристигането му затихна почти внезапно, както се беше появило, Килиан се зае с почистването на оборите, подкастрянето на дърветата, събирането на дърва за огрев, освежаването на стените на сградите, торенето на пасищата и подготовката на терените за сеитба. Прекарваше много време на открито из полето, което очакваше с нетърпение свенливия поздрав на пролетта.

Привидно нищо не се беше променило. Конюшните бяха същите, които помнеше от детството си, запазили топлината на неспокойните коне, очакващи свободата си. Непроменен беше и димът от комините, обградени с камъни, които да плашат и прогонват вещиците. Но в този момент на Килиан му беше много трудно да не сравнява Пасолобино с Фернандо По. Колкото и да се стараеше родното му село да се окаже по-добро, улиците бяха мръсни и неравни, телата — бели и отпуснати, дрехите — едноцветни и мрачни, слънчевата светлина — бледа и немощна, пейзажът — недостатъчно зелен, климатът — ведър и спокоен, домът Ребалтуе — студен и солиден като напукана камениста планина.

И тогава, когато вътре в себе си си признаваше, че отпечатъкът на годините беше по-дълбок, отколкото предполагаше, кръвта се раздвижваше във вените му, а той затваряше очи и мисълта му се превръщаше във вихър от образи и спомени, които го изстрелваха в подножието на вулкана на Санта Исабел, постоянно забулен в мъгла.

И там, в тишината на въображението, Килиан се оставяше да бъде обладан от слънцето и дъжда на рая, където ден след ден поникваха хиляди растителни видове в потвърждение на цикличността на живота.

Повтарящ се, неизменен.

Неумолим.