Лус Габас
Палми в снега (13)

XII
Báixo la néu

Под снега

Пътуването с влак от Мадрид до Пасолобино не предлагаше никакви удобства, но му позволи да добие богата представа за държавата, променила обичаите на неговата страна.

Лаха имаше огромно желание отново да види Кларънс, но най-вече нямаше търпение да се запознае с близките й и да прекара няколко дни в испанско семейство. Без да се усети, новата му приятелка беше предизвикала непознато за него любопитство, което дори би окачествил като болезнено и нездраво. Сега ще има възможността да си представи какъв би бил животът му, ако неговият бял баща беше поел грижите за него. Защо смяташе за налудничаво да си мисли, че баща му може да е испанец и че някъде тук, в страната, която прекосяваше, имаше хора с неговите гени?

Това, че Лаха беше един от много като него, не значеше, че може лесно да се примири с липсата на баща. Инико поне знаеше, че баща му е умрял при злополука, и можеше да го назове по име. Но не и той. Докато беше дете, всяка лъжа можеше да го утеши. Колко пъти си беше представял, че баща му е изследовател, разкъсан в ожесточена битка от освирепял лъв, или някой, който е трябвало да замине на тайна мисия, след която е щял да се върне и да го потърси?! Докато растеше и започваше да разбира действителността, и да вижда и други като него, въпросите му ставаха все по-директни и настойчиви. Беше настоявал пред дядо си да му каже нещо за произхода му, но той го отпращаше при майка му, която беше непреклонна и винаги му повтаряше, че бил син на Бисила.

Спомни си как беше тършувал из къщата на майка си в търсене на някакъв спомен, на някаква следа. Единственото, което намери сред малкото неща от младостта на Бисила, беше парче от избеляла снимка, на която бял мъж се беше облегнал на камион. Тя не разбра, че той беше взел тази снимка, за да я копира, и оттогава винаги я носеше със себе си. Беше глупаво, но дълго време този мъж без образ беше за него вероятният баща.

С течение на времето успя да приеме, че историята на майка му не се различава много от тази на Мама Саде и на още много жени и че баща му ги е изоставил без обяснение и угризения. Не беше първият, нито щеше да е последният, което, разбира се, не беше никаква утеха, но поне свеждаше до нула интереса към самоличността на баща му. Защо да търси или да познава човек, който не се интересуваше от собствения си син? Лаха беше забравил за него и за всичко, което би имало връзка с него, и живееше щастливо…

… докато Кларънс се появи в живота му.

Погледна часовника си. Вече два часа пътуваше с автобуса, който в този момент се отклони от главния път и пое нагоре към планината. Полето, набраздено като негладен груб плат, където коренищата се бяха сбръчкали от студа, остана зад гърба им и на негово място се появяваха едно след друго ниски хълмове, мочурища и все по-малки селца. Лека-полека се променяше и архитектурата. Вместо солидни многоетажни сгради се виждаха тухлени къщи най-много на три етажа, някои стари, други нови, а трети в строеж. Струваше му се, че тук нещата непрекъснато се променяха: селцата бяха приветливи и сякаш цял живот бяха чакали прогресът — с всичките му плюсове и минуси — да стигне и до тях.

Когато навлязоха в последната отсечка от пътя, сърцето на Лаха се сви. Шосето беше толкова тясно, че създаваше впечатлението, че автобусът няма да се побере между пропастта към реката и планинския склон. В продължение на четирийсет минути следваха завой след завой между надвесили се скали, но изведнъж пейзажът се промени и можа да си поеме дъх. През прозореца видя съвсем различни селца.

Кой дявол беше принудил хора от този край да отидат на толкова различно място като Екваториална Гвинея? Дали е била само нуждата, или и потребността да се освободят от задуха и недружелюбността на тези планини, гнетящи духа?

Долината на Пасолобино беше заобиколена от стръмни планини с поляни в подножието, гори по склоновете и каменисти хребети, устремени към небето. Малките селца, пръснати по поляните и склоновете, предлагаха различен изглед: тъмни каменни къщи със стръмни покриви и високи комини и новопостроени сгради, покрити с шистови плочи.

Когато изглеждаше, че вече няма повече планини, в които можеха да се забият, автобусът спря в село, наречено Сербеан, по-голямо от останалите, и най-сетне в снежния следобед на навечерието на Коледа Лаха пристигна. От небето падаха снежинки с размера на лешници.

Жена с анорак, вълнена шапка и шал, ръкавици и високи ботуши, с дебели гумени подметки, махаше с ръка, за да привлече вниманието му. На лицето й, единствената видима част от тялото й, грееше лъчезарна усмивка, която не можеше да сбърка. Обзе го особена радост, когато разпозна приятелката си, и беше сигурен, че това щеше да е една незабравима ваканция.

За Кларънс Лаха изглеждаше страхотно. Носеше тъмен вълнен балтон, шал и кафяви кожени ботуши, които подчертаваха градския му вид. Прегърнаха се сърдечно и тя за миг доби усещането, че беше в обятията на други ръце.

„Не — каза си, — Инико е по-едър.“

— Нямаш представа колко съм щастлива да те видя. — Кларънс се освободи от прегръдката му и продължи да му се радва. — Надявам се снегът да ти понесе. Много е неприятен за човек, който не е свикнал.

— В Биоко дъждът не спира в продължение на шест месеца. — Лаха също не преставаше да се усмихва. — Мисля, че ще мога да понеса малко сняг.

Кларънс запали мотора и колата пое по разчистения от снегорина стръмен, криволичещ път, от който в ниското се виждаше овалната форма на Сербеан. Използваха краткото пътуване до дома Ребалтуе, за да се запознаят с последните събития около тях.

— Как е брат ти? — попита Кларънс по възможно най-безпристрастния начин, на който беше способна, когато ставаше дума за него.

Нямаше сили да произнесе името му.

— Инико води все същия рутинен живот: работата, децата, срещите… — отговори Лаха. — Щом ти си тръгна, отново стана мълчалив и мрачен. Знаеш, че по принцип не е много приказлив.

„С мен беше много приказлив — помисли си тя. — И се смееше много.“

— Праща ти много поздрави.

Колкото повече се приближаваха до дома, толкова по-нервна ставаше Кларънс. Беше говорила на семейството си за Лаха и за останалите хора, с които беше се запознала в Гвинея, но не знаеха, че точно него беше поканила за коледните празници. Как ли щяха да реагират?

— Почти стигнахме… — каза със сериозен глас. — Приготви се да не станеш от масата до утре вечер! Ще ти дам един важен съвет: да се поколебаеш, когато майка ми ти предложи допълнителна порция, значи, че искаш още.

 

 

Кармен непрекъснато отваряше и затваряше вратата на фурната, за да издебне точния момент, в който печеното ще е готово — нито сурово, нито прекалено изпечено. Фактът, че Кларънс беше поканила приятел за Коледа, беше нещо съвсем ново за нея и тя си беше поставила за цел не само да го подложи на подробен разпит, но и да му създаде добро впечатление за себе си, благодарение на кулинарните си способности.

Килиан беше неспокоен през целия ден, сякаш очакваше нещо странно да се случи. В началото изпадна в едно от апатичните си състояния като времето преди силна буря или торнадо, но по-късно стана раздразнителен, все едно бурята бушуваше вътре в него.

Погледна Хакобо, който беше необичайно ентусиазиран от излъчваната по телевизията реч на краля по повод Бъдни вечер. Все още не се бяха осмелили да обсъдят насаме новините, които Кларънс беше донесла от Гвинея, но Килиан знаеше, че спомените бяха завладели не само него, но и брат му. Толкова години се бяха правили, че нищо от онова не се беше случило, че сега никой не искаше да наруши пакта за мълчание. Дали вече не бяха готови да се изправят срещу миналото си? Беше сигурна, че и Хакобо усещаше, че тя подозира нещо. Какво беше разбрала? Какво й беше казала Бисила?

Хакобо се обърна и срещна погледа на Килиан. Сбърчи чело. Защо се държеше толкова странно? Та нали точно неговата дъщеря беше избрала коледните празници, за да им представи специалния си приятел! Изразът му се стори забавен. Сякаш бащите бяха толкова глупави, че да не могат да схванат смисъла на думата специален, последвана от приятел. Кармен беше много въодушевена, защото след като Кларънс го канеше да се запознае със семейството, значи връзката им беше сериозна. Той, за разлика от жена си, се бореше със смесени чувства. От една страна, нямаше желание да се напряга, за да се хареса на някакъв непознат, който, в крайна сметка, можеше и да не стане част от семейството. От друга — появата на ново поколение в дома го караше да се чувства стар, нещо, което вече беше започнал да усеща и никак не му харесваше. Въздъхна. Но това бяха законите на живота и той се радваше за дъщеря си, която обичаше повече от всеки друг на света. Обеща си да се постарае да направи добро впечатление на младежа.

— Семейство! — Вратата се отвори рязко и се появи Кларънс. — Вече сме тук!

И преди останалите да могат да реагират, каза:

— Представям ви Фернандо Лаха, но всички му викат само Лаха…

Засмя се и се дръпна настрани, преглътна нервно и се опита да прецени реакцията на другите, най-вече на баща си и чичо си.

Всички оставиха заниманията си, за да посрещнат младия, висок и симпатичен младеж, който се усмихваше лъчезарно и въпреки че се намираше в чужд за него дом, излъчваше сигурност и увереност в себе си.

Кармен сви устни и подсвирна от изненада. Хакобо откъсна поглед от телевизора и скочи, сякаш беше видял призрак. Килиан остана неподвижен, а очите му се навлажниха. Даниела изпусна кутията със златните звездички, с които украсяваше покривката на масата. Те се пръснаха по пода и той заприлича на празнично небе. Изчерви се заради своята несръчност и побърза да ги събере.

Кармен първа го поздрави. Лаха й подаде кутия бонбони.

— Има един магазин в Мадрид — каза заговорнически, — който се казва Какао Сампака. Няма нищо общо с имението, но ми казаха, че там се продавали най-хубавите бонбони на света. Реших, че това е добър повод да проверим дали наистина е така.

Кармен му благодари, докато с крайчеца на окото си наблюдаваше мъжа си, който беше започнал да пребледнява.

Добрите намерения на Хакобо отпреди няколко минути изчезнаха. Фернандо Лаха? Един от синовете на Бисила? В този човек ли се беше влюбила дъщеря му? Не беше възможно. За бога! Ако Кармен разбереше…! Прокле наум късмета и факта, че дъщеря му се беше запознала на острова с единствените хора, които не трябваше да познава. Знаеше ли той какво се беше случило с майка му…? Двамата с Килиан се бяха примирили. Всичко беше забравено. Защо тогава видя в очите на брат си лъч надежда? Освен ако Килиан знаеше за съществуването на този младеж… И не му беше казал нищо? Спомни си откъс от писмо, което беше прочел преди много години, докато търсеше нещо в шкафа в хола. Тогава не му беше направило впечатление, докато сега добиваше смисъл. Кларънс и Лаха един до друг? Почувства се ужасно объркан и тръсна глава. Не знаеше как ще го постигне, но нямаше да допусне дъщеря му да се сближи прекалено с този мъж.

Лаха се приближи, за да го поздрави. Хакобо едва измънка нещо и отговори студено на подадената му ръка. Кармен отиде при дъщеря си.

— Много е хубав, Кларънс — прошепна тихо да не я чуят, — но трябваше да ни предупредиш за особения му вид. Видя ли изражението на баща си?

Кларънс не й отговори, защото в момента цялото й внимание беше насочено в поздрава между Килиан и Лаха. Чичо й пое сърдечно подадена му ръка и я задържа известно време, сякаш искаше да се увери, че беше истински, от плът и кръв, и не престана да го гледа в очите. Толкова години се беше питал как изглежда, а ето че сега отговорът стоеше пред него! Предчувствието му се оказа вярно. Всичко започваше да се подрежда. Чу, че Хакобо измърмори нещо.

Килиан пусна ръката на Лаха и се приближи до брат си, докато Кларънс представяше Лаха на Даниела, която се поколеба как точно да го поздрави. Накрая протегна ръка, която Лаха стисна, докато тя се надигаше на пръсти, за да го целуне. Всички се разсмяха.

Кармен обяви, че вечерята ще е готова след няколко минути. Кларънс заведе Лаха в стаята за гости, за да разопакова багажа си. Когато отново влезе в столовата, разпечата кутията с бонбони — заменила за първи път в този дом традиционната халва — и я сложи в средата на красиво украсената от Даниела маса. Името Сампака, написано със златисти букви, щеше да е пред очите им не само по време на вечерята, а и през цялата вечер, докато се оттеглеха за сън, без някои да са произнесли желаните думи, които дълго щяха да кънтят в съзнанието им.

Всички се съгласиха, че Кармен се беше постарала много, за да предложи незабравимо меню. Първо сервира празнична супа с тапиока и гъст бульон; после поднесе яйца, пълнени с дроб, върху парче шунка и скариди с бакла. След това ги изненада с най-доброто печено агнешко с картофи. За десерт имаше млечен крем, покрит с разбит белтък.

Пълните стомаси и виното във вените разсеяха първоначалното напрежение и обстановката доста се оживи.

— Кларънс ни разказа доста неща за пътуването си в Гвинея — каза Килиан и се облегна на стола.

С този си жест даде да се разбере, че след неангажиращите разговори по време на вечерята беше дошъл моментът за по-сериозни теми, които обикновено се обсъждаха след десерта.

— Беше много приятно за нас — посочи брат си — да получим новини от първа ръка след толкова много години. Но след като и ти си тук, бихме искали да ни разкажеш как стоят нещата там.

Килиан беше направил много добро впечатление на Лаха още от първия момент. Трябваше да е на повече от шейсет години, но енергията не беше го напуснала и изглеждаше по-млад. Жестикулираше, когато говореше, а смехът му беше искрен и винаги на място. Хакобо приличаше много на брат си, но в погледа му имаше нещо смущаващо. Не беше само заради петното, което помрачаваше лявото му око, а защото никога не го гледаше, когато му говореше. Почти не се включваше в разговора, сякаш темата изобщо не го засягаше.

Кларънс и Даниела наблюдаваха бащите си с недоумение. Тази вечер нещо не беше наред. Килиан разказваше анекдоти, както преди време, сякаш се беше събудил от дълбок сън. Хакобо беше по-навъсен от всякога. Може би многото вино, което бяха изпили, беше причината за тази промяна и в двамата.

— Всъщност — каза Лаха — не знам какво бих могъл да добавя към разказа на Кларънс. Предполагам, ви е казала, че там животът не е никак лек. Липсва инфраструктура, няма работни места, нито трудово право, правят се непрекъснати промени в законодателството, в администрацията, в здравното обслужване…

Даниела се заинтересува от последното, защото беше медицинска сестра. В действителност проявяваше интерес към всичко, което казваше и правеше Лаха. Започваше да разбира тихото страдание на Кларънс заради раздялата й с този мъж и радостта й, като разбра, че щеше дойде да я посети. Как беше могла да го запази в тайна? Не й беше показала дори и една снимка! Ако тя се беше влюбила в някого като него, целият свят щеше да разбере. Защо не й беше споделила за тази връзка? Всъщност имаха ли връзка, или чувствата на братовчедка й не бяха споделени? Не беше престанала да ги наблюдава, откакто влязоха в къщата. Кларънс се отнасяше с него изключително внимателно, на моменти съучастнически и непрестанно поглеждаше ту към него, ту към Хакобо, сякаш искаше да разбере какво впечатление беше направил на баща й. Хакобо от своя страна въобще не изглеждаше доволен от приятелството й. Дали не беше заради цвета на кожата? Дъщеря му с някакъв черен? „Горкият чичо Хакобо“, помисли си. Явно никога не го беше допускал за възможно! Даниела прехапа долната си устна. Бързаше прекалено много. Кларънс и Лаха изглеждаха щастливи заедно, но тя все още не беше забелязала никакъв жест, който да говори за по-дълбока близост от едно здраво приятелство. Или може би това искаше да си мисли.

Чу, че Лаха се оплаква от липсата на средства и квалифициран персонал в лечебните заведения не само в селските райони, но и в големите градове, на което се дължала високата детска смъртност… Даниела попиваше всяка негова дума, всеки негов жест. Лаха носеше бяла риза и си беше сложил вратовръзка. Няколко непокорни кичура от къдравата му коса бяха паднали на челото му. Носът му беше тънък; кожата — тъмна. Когато се смееше, накланяше главата си назад, а очите му сияеха.

Даниела се стремеше несъзнателно към вниманието на Лаха и се почувства виновна заради братовчедка си, но нея това явно не я притесняваше…

— Но как е възможно малка страна, богата на петрол, да е в подобно състояние? — попита.

Лаха вдигна рамене.

— Лошо управление. При добра организация, планиране и контрол на добива може да станем страната с най-висок доход на глава от населението в целия африкански континент.

— Кларънс ни каза, че това се дължало в голяма степен на враждата между фанг и буби — намеси се Кармен.

Бузите й пламтяха от виното и от задоволството, че беше очаровала всички с вкусната вечеря.

Лаха въздъхна.

— Не мисля, че е точно така. Аз имам много приятели фанг, които са наясно с тежкото състояние на народа буби, но той не е единственият потърпевш. Има много хора фанг, които не са сред привилегированите. Много често етническите конфликти служат за оправдание на съществуващите проблеми. Ако арестуват или убият някой буби, веднага за виновни се обявяват всички фанг. Това подхранва враждата, която на моменти е много добре дошла за режима.

Килиан стана, за да напълни чашите. Хакобо се облегна на стола и попита закачливо:

— А как се обяснява това, което ни каза Кларънс, че още има хора, които се борят за независимостта на острова? — Разтри белега на лявата си ръка и продължи: — Не останаха ли доволни, че се отърсиха от зависимостта от Испания… че сега отново искат независимост за острова?!

Кларънс му хвърли ядосан поглед, но Лаха явно не се беше подразнил от заяждането и му отговори със същия тон:

— И тук има групи, които се борят за независимост, нали? Движението за независимост в Биоко дори няма статут на политическа партия, въпреки че се обявява срещу насилието, за правото на личен избор, за свободата на словото…

Даниела наруши настъпилата тишина. На Кларънс й направи впечатление, че тази вечер братовчедка й беше необичайно приказлива.

— Може би е въпрос на време. Нещата не се променят от днес за утре. Кларънс ни каза също така, че има много нови строежи и че условията в университета са по-добри, отколкото очаквала… Това е добър знак, нали?

Лаха я погледна. Даниела изглеждаше много млада, със сигурност по-млада от Кларънс. Носеше черна рокля с презрамки и беше загърнала раменете си с тънък вълнен шал. Светлокестенявата й коса беше вдигната на малък кок над тила. Имаше много бяла, почти порцеланова кожа, а огромните й изразителни кафяви очи го бяха наблюдавали през цялата вечер. Като усети, че я гледа, Даниела премигна няколко пъти, заби поглед в кутията с бонбони в средата на масата и се съсредоточи в избора си. Лаха забеляза, че не бонбоните бяха привлекли вниманието й, защото, след като взе един, го остави на масата и побърза да скрие леко потрепващата си ръка.

— Да, Даниела. — Лаха продължи да я фиксира. — Напълно си права. На същото мнение съм. Отнякъде трябва да се започне. Може би някой ден…

— Чуйте ме всички! — Кармен го прекъсна със звучен глас. — Бъдни вечер е, а ставаме все по-сериозни! Остават още дни, в които ще можете да говорите за проблемите в Гвинея, сега искам да говорим за весели неща. Лаха, хареса ли ти кремът?

Лаха се поколеба и потърка едната си вежда, а Кларънс се разсмя.

 

 

На следващия ден пак се събраха около масата, но този път менюто и разговорите бяха различни. Всички станаха много късно, с изключение на Кармен, която отново вложи кулинарните си умения, за да ги очарова с великолепен коледен обяд, на който сервира пуйка, пълнена с ядки. Снеговалежът беше спрял, но за кратко, и покривите и улиците бяха затрупани с почти половинметрова снежна покривка, поради което беше практически невъзможно да се излезе на разходка. Кларънс, Даниела и Лаха помогнаха в кухнята и за подреждането на масата. Хакобо и Килиан се появяваха замалко, за да чуят разговора между жените и госта, а после пак изчезваха някъде. Къщата беше огромна и предлагаше много кътчета, на които човек да се скрие и да се отдаде на спомените.

Кармен поиска Лаха да й разкаже за коледните празници в неговата страна, а той й отговори на свой ред с въпрос, за да уточни дали го питаше за Африка или за Америка. Кармен можеше да си представи американската Коледа, защото беше гледала много филми, интересуваше я африканската. Лаха се разсмя, а Даниела прекъсна работата си, за да погледне тайничко.

Въпреки съмненията относно самоличността на Лаха, които не излизаха от главата й, Кларънс беше щастлива, тъй като много обичаше тези дни от годината, когато огнището грееше непрекъснато, навън всичко беше бяло, децата, скрити под шапките си, играеха в снега, улиците бяха празнично осветени, а тенджерите, тавите и тиганите бяха пълни с вкусни ястия.

Кухнята беше голяма, много голяма, но независимо от това Даниела и Лаха винаги се сблъскваха на отиване и връщане от столовата. И разбира се, се извиняваха един на друг.

Лаха разказа на Кармен, че Коледата в Пасолобино е точно каквато й харесва на Кларънс, но в Гвинея по това време е сухият период и хората най-много обичат да са под душа — онези, които имат бани, в реките или в морето. В градовете има коледни светлини, но често спират тока, така че почти не светят, а селата тънат в тъмнина. Тук-там може да се види коледна украса и да се чуят коледни песни. Децата не са обсипвани с играчки и хората нямат навика да си правят подаръци. На празника се пие почти колкото в дом Ребалтуе — и трите се разсмяха, — тъй като алкохолът е евтин, но хората го пият на улицата по къси ръкави.

Лаха носеше подаръци за всички и попита кога би било най-удобно да ги раздаде. Кармен призна пред себе си, че колкото повече опознава този младеж, толкова повече й харесва и не би имала нищо против да й стане зет. Даниела се запита какво ли й беше донесъл на нея, след като изобщо не я познаваше, но трябваше да изчака и десерта, за да разбере.

Жените получиха парфюми, пръстени, чанти и дамска козметика. За Хакобо имаше пуловер, а за Килиан — кожен портфейл. Дойде време и за подаръците от Лаха. На Кармен даде три книги: за обичаите и ритуалите на неговата страна, антология на нигерийската литература и малка книжка с рецепти. За Хакобо беше избрал филм, сниман от испански режисьор, за живота във Фернандо По между 1940 и 1950 година, който беше купил в Мадрид. Кларънс получи диск на нигерийска фолклорна група, записан в Испания. На Даниела, седнала до него, подари прекрасен шал, който сам сложи на раменете й и който тя не свали през целия ден, защото го бяха пипали ръцете му, а сега той нежно галеше кожата й.

Последен остана Килиан, който беше седнал в края на масата. Преди да му поднесе подаръка, каза:

— Изчерпаха ми се идеите и поисках съвет от майка ми, и… надявам се да ти хареса.

Килиан разтвори пакета и извади малък дървен предмет с форма на квадратна камбанка с няколко езичета.

— Това е… — започна да обяснява Лаха.

— … elëbó — довърши изречението Килиан с дрезгав глас. — Традиционна камбана, с която се прогонват злите духове.

Всички се учудиха, че Килиан познава толкова добре странния предмет. Кларънс подпря брадичката си с юмрук и притвори очи. Какво й беше казал Симон в Сампака за тази камбана? Беше й казал, че ако очите й не видели отговора, да потърсела една elëbó като тази. Къде можех да я намеря? Първо шапката, а сега и камбанката… Защо Бисила беше препоръчала на Лаха да купи точно този подарък? Доколкото знаеше, Бисила и Симон не са имали връзка. Да де, но беше попитала за това.

— Много благодаря! — каза чичо й. Беше пребледнял. — Харесва ми повече, отколкото можеш да си представиш.

Даниела взе камбанката и внимателно я разгледа.

— Къде съм виждала това преди? — сякаш попита самата себе си и сбърчи чело. — Напомня ми на…

— Даниела, дъще — Килиан я прекъсна рязко, — къде отидоха прекрасните бонбони от снощи?

Даниела стана да ги донесе и забрави за въпроса си.

— Напоследък — каза Кармен — в този дом се получават много специални подаръци.

Лаха погледна с недоумение.

— Има предвид шапката, която майка ти ми изпрати по Инико — поясни Кларънс.

— Шапка ли? — Лаха я погледна учуден. Не помнеше да е виждал подобно нещо в дома си. Обърна се към Килиан. — Къде ли я е пазела майка ми? Когато бях на седем или осем години, Масиас нареди да се претърсят всички къщи и да се унищожат всички вещи, свързани с испанците и колониалната епоха. Беше период на изтриване на паметта.

Килиан премигна и каза:

— И тук се случи нещо подобно. По време на франкизма имаше закон, който забраняваше да се говори за Гвинея. Беше като сън, като нещо, което никога не е съществувало. Нямаше как да разберем през какъв ужас минавате.

— Толкова ужасно ли беше, Лаха — попита нежно Кармен.

— За щастие, тогава бях дете — отговори Лаха, — но да, беше ужасно. Освен преследванията, обвиненията, арестите и убийствата на определени хора бих могъл да ви дам конкретни примери за лудостта на този човек.

Даниела седна до него.

— Не можеше да допусне, че някой е по-способен, така че първо очисти онези, които го превъзхождаха интелектуално. Притежанието на книги с религиозно съдържание и на учебници по география и история на Екваториална Гвинея се наказваше със смърт. На тяхно място се появиха задължителни четива срещу Испания, въпреки че постоянно молеше страната за икономическа помощ. Появиха се памфлети, в които го наричаха убиец, и тогава той заповяда да се унищожат всички пишещи машини и да се изгорят всички книги. Нареди гвинейските стипендианти в Испания да се приберат в страната и при завръщането им някои от тях бяха убити. Забрани употребата на думата интелектуалец. Организира нападение на острова от народа фанг, населяващ континенталната част на Гвинея. Даде оръжия на млади, необразовани мъже, дошли от най-затънтените краища в търсене на препитание. Забрани печата, католицизма и допитванията до великия Моримо от долината Мока. — Лаха разтърка очи. — Всъщност какво можеше да се очаква от човек, който открито величаеше Хитлер?

Настъпи дълго мълчание.

Даниела използва момента, за да налее още вино в чашата на Лаха.

— Но, Лаха — намеси се Хакобо, — нали Масиас беше избран на демократични избори?

— Непрекъснато го даваха по телевизията — прошепна Килиан, сякаш образът и в момента беше пред очите му. — Беше много популярен, защото знаеше как да се завре под кожата на хората; говореше им за свобода с прости, разбираеми думи. Обещаваше да върне на черните това, което винаги им е принадлежало.

Лаха се прокашля.

— Испанците сгрешиха човека, като му се довериха и оставиха острова в неговите ръце. Беше овладял много добре техниката на подкастрянето. Не знам дали ме разбирате…

— Колко време продължи този ужас? — попита Даниела, която го гледаше с очи, изпълнени със смесица от недоверие, учудване и възмущение.

Не можеше да проумее чутото.

— Единайсет години — отговори Лаха. — От 1968-а до 1979-а.

— Годината, в която аз съм се родила — прошепна Даниела.

Лаха пресметна наум. Девойката беше по-млада, отколкото беше предположил, когато се запознаха.

— Знаеш ли, Даниела? Ужасът, който всяваше сред местните, беше толкова голям, че нито един войник не се осмели да влезе във взвода за разстрели, и му се наложи да наеме мароканци.

Наклони се към нея и каза тихо:

— Говори се, че убил и любовниците, които една от жените му имала преди да се запознаят, и че преди да го разстрелят, извил ръцете си назад с длани към земята, готов да полети…

Даниела въздъхна, а Лаха се усмихна ехидно.

Кларънс използва моментното мълчание, за да разведри обстановката. Знаеше много добре докъде можеха да доведат подобни разговори за духове и докосна раковината, която й беше подарил Инико.

— Е, добре, стига — каза с весел глас. — Лаха все още не е отворил подаръците си.

Подаде му първо вълнена шапка в комплект с чифт ръкавици и един екземпляр от току-що издадената книга Гвинея на пасолобински.

— Това е книга, написана от жител на нашата долина — поясни, — в която се разказва за хората, които по време на колониалната епоха са живели дълги години в Гвинея. Разбира се, представена е само гледната точка на белите, но може да ти е интересно да се запознаеш с някои обстоятелства… — Помисли си, че може би не беше добра идея да му подарява точно тази книга. — Има и снимки на Хакобо и Килиан!

Лаха й помогна.

— Разбира се, че ще ми е интересно! — каза с усмивка. — Няма как да се отрече онова, което се е случило…

Отвори книгата и започна да я разлиства, да се заглежда в снимките. От тях гледаха бели мъже в бели памучни и ленени дрехи, а някои носеха и пушки. Имаше и черни мъже със стари дрехи, работещи на плантацията. Други черни мъже позираха за снимка, седнали в краката на белите, някои от които бяха сложили ръка на главата на черен; като на куче, помисли си с огорчение. Имаше и снимки на мъже със змийска кожа в ръце. Опитваше се да си спомни нещо от ранното си детство, но снимките не му помагаха. Или не е бил роден, или е бил много малък по времето, когато са направени. Инико може би щеше да разпознае някого.

Килиан и Хакобо заговориха за емблематичните сгради на Санта Исабел, като Дом Малло на стария булевард „Алфонсо XIII“, за колите от онова време и за имената на някои от корабите: „Плюс Ултра“, „Домине“, „Сиудад Кадис“, „Фернандо По“, „Сиудад Севиля“… Килиан се замисли, като чу последното име. Колко пъти си беше мислил, че животът на този кораб е протекъл успоредно на неговия! След като беше прекосил половината свят, в средата на шейсетте луксозният кораб беше бракуван, по-късно реконструиран, а един прекрасен ден беше изоставен близо до пристанището на Палма при угрозата да се разцепи на две. След години беше претърпял още две злополуки и се беше наложило отново да го реставрират… Въпреки всичко това, след седемдесет и шест години продължаваше да съществува и да понася ударите на живота.

Когато снимките свършиха, Килиан тръсна глава и въздъхна:

— Как се променят времената! Не мога да повярвам, че са минали толкова години и че ние двамата сме били във Фернандо По…

Хакобо кимна.

— От това, което разказват Кларънс и Лаха, не изглежда нещата да са се променили за добро.

Лаха го погледна и повдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Хакобо не му отговори веднага. Отпи глътка кафе, избърса устните си със салфетка, сложи ръце на масата и го погледна предизвикателно.

— По онова време от острова се изпращаха около петдесет хиляди тона какао, а само от Сампака — шестстотин хиляди килограма благодарение на нас. А сега колко изнасяте? — Обърна се към брат си. — Три хиляди и петстотин килограма? Всички знаят, че откакто си тръгнахме, страната затъва.

Обърна се направо към Лаха:

— Сега живеете по-зле, отколкото преди четирийсет години. Така ли е?

— Хакобо — каза спокойно Лаха, — мисля, че пропускаш факта, че сега Гвинея е независима държава, която се опитва да се възстанови след дълги години колониален гнет.

— Какъв гнет! — скочи Хакобо. — Дадохме ви нашите знания, нашата култура! Трябва да сте благодарни, че ви извадихме от джунглата…

— Татко! — извика Кларънс, побесняла.

Кармен сложи ръка на бедрото на мъжа си, за да му даде да разбере, че беше прекалил.

— Две неща, Хакобо. — Лаха се облегна на стола си. Гласът му вече не беше спокоен като преди малко. — Първо: приехме вашата култура, защото не ни дадохте право на избор. И второ: за разлика от други завладени от вас територии, в Гвинея не признахте децата със смесена кръв. За толкова по-низши ли ни смятате?!

Килиан ги наблюдаваше, без да се намесва.

Хакобо отвори уста, за да му отговори, но Лаха вдигна ръце към него, за да го спре.

— Не ми давай уроци по колонизация, Хакобо. Цветът на кожата ми доказва, че баща ми е бял. Би могъл да е всеки от вас!

Настъпи тягостна тишина.

Кларънс наведе глава, а очите й се насълзиха. Ако по някаква случайност Лаха беше неин брат, нямаше как срещата му с биологичния му баща да бъде по-неприятна. Поведението на Хакобо беше непростимо. Защо не можеше да се държи като Килиан?

Даниела сложи ръка на рамото на Лаха, за да го успокои. Стана ясно, че таеше дълбока болка в душата си и това беше нещо, за което не обичаше да говори.

— Това е болна тема — каза Даниела с топъл глас. — Дори и сега, макар и да не си даваме сметка, всички ние сме колонизирани, оплетени в тънки, невидими мрежи от икономически, политически, културни… интереси. В друго време живеем.

Такава си е Даниела, помисли си Кларънс. Нищо не може да я извади от равновесие. Винаги успява да запази спокойствие и да се изрази по най-разумния, мек и топъл начин.

— Съжалявам, че се подразних — каза Лаха и погледна Кармен, която махна с ръка, за да покаже, че казаното нямаше значение.

Беше свикнала да слуша разгорещени разговори.

Даниела извади лъжичката от чашата, тръсна я, за да се отцедят няколкото капки кафе по нея, отпи глътка, остави чашата върху чинийката и каза:

— За мен, да колонизираш народ, е като да изнасилиш жена. И ако жената се съпротивлява, насилникът има наглостта да твърди, че това не било истина, че изпитвала удоволствие и че той го правел за нейно добро.

Всички останаха потресени от сравнението. Отново настъпи тягостна тишина. Даниела наведе глава, засрамена от откровеността си.

Кларънс стана и започна да събира чиниите. Хакобо й поиска още кафе. Килиан потропваше с пръсти по масата. Кармен започна да разлиства книжката с рецепти, която й подари Лаха, и му зададе няколко въпроса, на които той отговори любезно.

— Добре — каза Килиан накрая. — Коледа е. Нека да оставим мъчителните теми.

Обърна се към Лаха:

— Разкажи ни как така човек от Биоко се оказва в Калифорния.

— Мисля, че вината за това е на дядо ми — каза замислен и подпря брадичка с дясната си ръка. — Много държеше потомците му да се изучат. Все повтаряше едно и също. Брат ми Инико много се дразнеше, защото го приемаше по свой особен начин.

Вдигна показалец и се опита да имитира гласа на възрастен мъж:

— „Най-умното нещо, което съм чул от един бял, много добър мой приятел, е, че основната разлика между нас и белите е, че ние оставяме какаото да расте на воля, докато белите подкастрят дърветата и им показват как да растат, от което има много по-голяма полза.“

Килиан се задави с парче халва, зачерви се и започна да кашля.

 

 

Двайсет и шести декември осъмна с ясно небе и ярко слънце, чиито лъчи, отразени в снега, заслепяваха. След двата дни, приковани вкъщи заради обилния снеговалеж, в които почти не станаха от масата, Лаха, Кларънс и Даниела излязоха и отидоха до ски пистите.

Двете бяха успели да намерят ски екип за Лаха, в който той се чувстваше нелепо и скован от твърдите ботуши. Даниела го учеше как да ходи по замръзналия сняг и не се отделяше от него, опасявайки се, че може да се подхлъзне и да падне лошо. До него изглеждаше много дребна. Когато успя да му сложи ските, Лаха я погледна ужасен и се хвана за раменете й, а тя го прегърна през кръста.

Кларънс ги гледаше и се забавляваше.

Бяха хубава двойка.

Даниела му даваше наставления, както само тя можеше да го прави: строго, но и много вежливо в същото време.

След дълги мъки Лаха реши, че му трябва кафе. Даниела предложи да го придружи, докато Кларънс предпочете да направи няколко спускания по най-стръмната писта. Седна в кабинката на въжената линия и им махна с ръка за сбогом. Беше благодарна за времето, което щеше да прекара сама и да се наслади на чувството за свобода, което снежният пейзаж събуждаше у нея. Докато се изкачваха, усети как тишината на планината постепенно поглъщаше гласовете и смеха на скиорите и ги превръщаше в успокояващ шепот. Сияйната бяла долина под нея, сенките на близките върхове, щипещият бузите й студ и лекото поклащане на кабинката предизвикваха усещане за мудност, замайване, нереалност.

Беше момент на сънливост, в който в съзнанието й изплуваха картини и откъси от разговорите като пъзел, който опитваше да се подреди. Не можеше да повярва баща й да се е влюбил в Бисила и да я е изоставил с дете на ръце. Ако беше така, Килиан трябваше да е запознат със ситуацията: съучастник с угризения, защото реакциите му бяха в синхрон с тези на Хакобо или дори още по-остри. Как са могли да запазят подобна тайна? Наближаваше ли най-накрая моментът на истината? Затова ли се чувстваше толкова изнервена?

Единственият начин да се отърси от напрежението беше да се спусне с бясна скорост по най-дългата и опасна писта и да докара нервите си до краен предел, докато другите двама, които нямаха нейните грижи, се забавляваха в кафенето.

Лаха се чувстваше щастлив в компанията на Даниела. Беше му приятно да бъде с нея, да разговаря с нея. Харесваше му как държи чашата с двете си ръце и как духа с уста кафето, за да го охлади. Даниела говореше, но не изпускаше нищо от случващото се около нея. Погледът й се местеше от чашата кафе на съседната маса, на хората, които си сваляха ските на входа на кафенето, на бара. Лаха предположи, че това не беше от нервност, а по-скоро признак на наблюдателност и аналитичност. Помисли си колко различни бяха двете братовчедки. Освен че беше по-ниска и по-слаба, Даниела изглеждаше много по-спокойна и уравновесена от Кларънс, която пък споделяше с Кармен нещо, което той много ценеше, а именно желанието да угодят на близките си и да ги накарат да се чувстват добре. Може би точно заради това нито за миг от самото си пристигане в Пасолобино не се беше почувствал неловко. Докато беше насаме с Даниела, се изпълваше с ентусиазъм. Какво ли си мислеше тя? Току-що се бяха запознали!

— Много си мълчалив — отбеляза Даниела. — Толкова ли те обезсърчи първата ти среща със снега?

— Мисля си, че ските не са за мен — каза Лаха с жалостив глас. — И откровено казано — сниши тон, за да може само тя да го чуе, — не разбирам и пристрастието към този спорт. Ботушите ми стискат толкова много, че кръвта не стига до краката ми.

— Преувеличаваш! — засмя се Даниела и лицето й грейна.

— Искаш ли още едно кафе? — попита я и стана.

— Мислиш ли, че ще можеш да стигнеш до бара?

Лаха се съсредоточи в трудната задача да премества крака един след друг, а Даниела го гледаше и се забавляваше. Беше й хубаво с Лаха, прекалено хубаво. Прехапа устни. Не тя, а Кларънс трябваше да е непрестанно с него. Защо тогава ги беше оставила сами? Не можеше да я разбере. Кларънс и Лаха се държаха като добри приятели, може би повече от добри, но нито веднъж не се хванаха за ръка, нито веднъж не размениха страстни погледи. Ами ако…? Ако Кларънс беше влюбена в Лаха, а той не споделяше чувствата й? Не можеше да допусне, че някой като него би постъпил безотговорно и би приел да прекара няколко дни със семейството й… А може би той не подозираше, а Кларънс изчакваше удобен момент… Както и да погледнеше, ситуацията беше сложна. За първи път в живота си усещаше коленете си гумени, хиляди пеперуди пърхаха в стомаха й, бузите й горяха, а светът извън Лаха нямаше значение. Лоша работа.

Лаха докосна рамото й, докато се навеждаше да остави кафето пред нея. После седна, разбърка напитката и попита без заобикалки:

— Харесва ли ти животът в Пасолобино?

— Да, разбира се. — Каза го след кратко колебание. — Тук работя, тук е семейството ми. И както може би вече си забелязал, това е прекрасно място. Щастлива съм, че корените ми са тук.

Ако Лаха не беше престанал да я гледа, щеше да се изчерви.

— А ти на кое място принадлежиш?

— Не знам какво да кажа… — Лаха се замисли и подпря брадичката си с ръка. — Страдам от криза на идентичността: аз съм буби, гвинеец, африканец, отчасти испанец, европеец и осиновен американец.

Даниела видя, че лицето му помръкна, и съжали, че му беше задала този въпрос.

— Все пак може би сърцето ти изпитва привързаност към някое от тези места — прошепна Даниела.

Той погледна навън и лъчезарната усмивка отново се появи на лицето му.

— Да видим. — Погледна жалостиво и леко наклони глава настрани. — Как може да се чувства негър сред толкова много белота? — Протегна ръка и посочи снега. — Ами сив.

— Ти не си сив! — възкликна на висок глас Даниела.

— Кой не е сив? — попита Кларънс и седна до братовчедка си. — На какво се дължи този ентусиазъм?

Нито Лаха, нито Даниела бяха видели, че Кларънс е влязла в кафенето.

Погледнаха часовника и си дадоха сметка, че бяха прекарали повече от час в разговори. За първи път в живота си Даниела се подразни от ненавременната поява на братовчедка си.

Понеже никой не й отговори, Кларънс полюбопитства:

— Е, Лаха, готов ли си за втори скок? Имам предвид ските, разбира се.

Лаха погледна тъжно, протегна се и хвана ръката на Даниела.

— Не, моля! — примоли се. — Не позволявай да ме тормози повече.

Даниела използва възможността да задържи ръката на Лаха. Беше голяма и нежна. Личеше си, че не е била подлагана на физически труд.

— Не се притеснявай — успокои го тя, взирайки се в очите му.

Съжали, че го каза пред Кларънс, която я погледна и повдигна вежди.

— И двете ще те пазим.

„Брей, брей — помисли си Кларънс, докато отиваше към изхода. — Въобразявам ли си, или очите на братовчедка ми наистина заблестяват, щом срещне погледа на Лаха? Що за палави духове! Да не би да са решили да съберат Лаха и Даниела?“

Точно си мислеше за духовете, когато се случи нещо непредвидено.

Лаха ходеше непохватно с ботушите за сняг и не прецени височината на стъпалото на изхода на кафенето. Подхлъзна се и се хвана за Кларънс. Тя се обърна рязко, за да му помогне, но загуби равновесие и падна по гръб.

Лаха се стовари върху нея.

Тогава, на няколко сантиметра от лицето му, под ярките лъчи на слънцето, озарили очите му, Кларънс усети тръпка в стомаха и всичките й съмнения изчезнаха…

Какво й беше казал Симон в имението Сампака?

Беше й казал, че я е разпознал по очите, които били като на мъжете от семейството й, че не са обикновени очи, че отдалеч изглеждат зелени, а отблизо са сиви…

В този миг Кларънс разпозна в очите на Лаха собствените си очи, очите на Килиан и очите на Хакобо. До този момент можеше да се закълне, че са зелени, но от това разстояние ясно различи тъмните нишки на ириса, които им придаваха сив цвят. Лаха беше наследил необикновените очи на семейството й!

Погледът му сякаш се заби в сърцето й. Искаше да заплаче, но усети смесица от облекчение, радост и страх, тъй като най-накрая беше открила това, което търсеше, но не знаеше нито как, нито кога да го съобщи.

Вече беше убедена, че Лаха е — а не някой друг — онзи, когото беше отишла да търси в Биоко, и изпита срам от факта, че е дъщеря на човек, способен да изостави собственото си дете и да го лиши от правото да заеме своето място до нея на родословното дърво.