Лус Габас
Палми в снега (21)

XX
Край или начало

2004-…

— А мама? — попита Даниела и сбърчи чело. — Каква е нейната роля в цялата тази история?

От следобеда, в който Килиан беше разкрил душата си, за да изживее отново онова, което пазеше дълбоко в сърцето си от повече от трийсет години, пороят от въпроси не преставаше. Не беше достатъчна истината, че Лаха е биологичен син на Хакобо, полубрат на Кларънс и братовчед на Даниела. Не. След признанието последва дълъг период на мълчание, а после възникнаха десетки въпроси и се оказа, че истината се нуждае от допълнителни обяснения, за да може всеки да продължи живота си.

Килиан въздъхна. Той не й беше казал, а и тя не го беше попитала, но Пилар знаеше, че сърцето му принадлежи на друга. В деня на сватбата им го помоли единствено да си свали африканския гердан.

— Майка ти и аз имахме хубави моменти заедно, а тя ме дари с теб — отговори накрая. — Но Господ я прибра малко след това.

Не й каза за внушението си, че духовете са му я отнели, за да може да остане верен на Бисила.

— Чичо Килиан — намеси се Кларънс, — не си ли мислил да се върнеш в Гвинея, след като след Масиас ситуацията се е успокоила?

— Не събрах смелост да го направя.

Килиан стана и започна да се разхожда из хола. Спря пред прозореца и се загледа в огрения от юнското слънце пейзаж. Колко сложно за обяснение се оказваше онова, което разстоянието и времето бяха превърнали в трайно чувство за вина. С течение на времето се сещаше все по-често за нещата, от които се беше отказал, за загубеното и все по-рядко за постигнатото. Сигурно се дължеше на възрастта…

Да. Беше страхливец. Липсваше му решителност. А много, много по-лошо от това беше, че накрая се примири с лесния си живот на родна земя. Спомни си всичко, което беше прочел във вестниците за неотдавнашните събития в Екваториална Гвинея и за отношенията й с Испания. Как стана така, че дълбоката връзка приключи с раздяла и се превърна в болезнен спомен? Някои твърдяха, че решението да не се изпратят военни или полицаи в защита на Обианг след свалянето на Масиас е основната причина за провала на по-нататъшните испански действия поради липсата на ясна и решителна външна политика и страха от евентуална неоколонизация. Испания не отговори навреме на молбите за подкрепа на паричната единица на страната и за петгодишна финансова помощ, което би й дало преференции при бъдещи сделки. Не отговори и на желанието за създаване на благоприятни юридически и икономически условия на доверие и сигурност за евентуалните инвеститори.

Най-разпространеният аргумент беше, че испанците никога не са гледали сериозно на възможността за истинско модерно сътрудничество, за разлика от Франция, която се беше възползвала от възникналите обстоятелства. Франция отделяше милиони за договори за сътрудничество, докато Испания отделяше прекалено малко средства за това. Мануел му беше казал, че много бивши собственици като Гарус са се оплакали, че милионите, които се отделят за заплати на заетите със съществуващите проекти за сътрудничество, биха дали много по-добри резултати, ако се дадат на хора с опит в Гвинея за възстановяване на именията, което от своя страна ще осигури работа на много хора и ще допринесе за развитието на родната икономика. Всъщност всички новини се свеждаха до информация за сложните двустранни отношения, дължащи се, от една страна, на противоречията между представителите на гвинейските власти — много от които бивши сподвижници на Масиас, и от друга, на недалновидността на Испания и липсата на координация между ръководните органи.

Много скоро както правителството, така и опозицията забравиха за Гвинея отчасти заради по-важни въпроси като държавния преврат на Техеро, тероризма, НАТО и ЕИО, и отчасти, защото така им беше по-удобно. По-късно, когато се появи петролът, беше вече прекалено късно за Испания и други държави се възползваха.

И той като Испания беше действал нерешително. Една мисъл — напълно погрешна, както стана ясно след пътуването на Кларънс до Биоко — го беше измъчвала в продължение на много години, а именно че е невъзможно Бисила да продължава да го обича, след като я беше напуснал.

— А сега? — попита Даниела. — Защо не дойдеш с мен? Преди да отпътуваме за Калифорния, с Лаха ще останем няколко дена в Биоко. Ще се запозная с нея, татко!

Кларънс се вгледа в профила на чичо си. Видя го да стиска устни, за да сдържи вълнението си. Беше й трудно да си представи какви мисли се въртяха в главата му.

— Благодаря, Даниела, но не.

— Не искаш ли да я видиш отново? — Кларънс не разбра дали Даниела го питаше от любопитство, от несигурност или от страх от ревността, която изпитва към жената, лишила майка й от любовта му и която скоро щеше да стане нейна свекърва.

Килиан наведе глава.

„Да я видя отново… Да, такава, каквато я помня, с ефирните рокли и кожа с цвят на тъмен карамел, какао и кафе, с огромните светли очи и със заразителния й смях. Де да можех пак да съм младият мускулест мъж с широки панталони и бяла риза…“

— Мисля, че и двамата искаме да се запомним, каквито бяхме, а не каквито сме сега.

— Не те разбирам…

„Как може днешният цветен свят да разбере онези вече изчезнали дни в бяло и черно? Искам да помня Бисила такава, каквото я пазя вътре в себе си. В сърцата ни все още тлее жарта от стария огън, но вече нямаме дърва, които да го накарат да пламне отново…“

— Така е най-добре, Даниела.

„Така е най-добре. Може би далеч от този свят има място, на което да се съберем отново. Как го наричаше тя? Не беше светът на мъртвите, а на неживите. Надявам се на това.“

— Какво значение има, че сте остарели? Мислиш ли, че няма да види снимки, на които си и ти? Мисля да й подготвя пълен репортаж за Пасолобино.

— Не искам да й показваш снимки, на които ме има, както и не искам да виждам нейна снимка. Обещай ми, Даниела. Не ни показвай колко сме се променили. Защо искаш да провалиш мечтите на двама старци? Няма ли да е достатъчно да й говориш за мен?

„Кажи й, че не съм я забравял и за миг! Кажи й, че не е минал и ден, без да мисля за нея! Кажи й, че винаги е била моята muarana muémué… Тя ще разбере.“

Даниела отиде при баща си и нежно го прегърна, сякаш вече й липсваше. Ново бъдеще се отваряше за нея: бъдеще, свързано с Лаха. Притеснителното на бъдещето е, че освен неясно е и плашещо, защото ни откъсва от това, което сме в момента, от настоящите ни дела. Беше прегърнала баща си, а той вече наистина започваше да й липсва. Поставяше начало на новия си живот на възрастта, на която баща й беше заминал за далечния африкански остров, пълен с палми, какаови плантации, и беше оставил зад гърба си каменните къщи с шистови покриви, притиснали се една в друга под дълбоката снежна покривка.

— Добре, добре, дъще, стига толкова. — Килиан стана, развълнуван от обичта на Даниела. Очите му блестяха от вълнение. — Оставям ви. Уморен съм.

Настъпи мълчание, което Кларънс наруши:

— Много ще ми липсваш, Даниела… Вече нищо няма да е като преди.

Даниела се замисли и потропа с пръсти по масата. Разбираше чувствата на Кларънс. Двамата с Лаха бяха преминали през етап на изненада, неведение и объркване, след като разбраха кой е биологичният му баща, който освен всичко друго беше убил бащата на брат му Инико. Колкото и да е било за самоотбрана, не беше лесно нито да се разбере, нито да се прости. Въпреки обърканите си чувства двамата с Лаха проникнаха до дъно в смисъла на думата облекчение.

Положението на Кларънс обаче беше доста по-сложно. От една страна, макар че дълго време го беше подозирала, сега се радваше, че връзка, много по-силна от приятелството, я свързваше с Лаха, а Инико вече не беше просто мимолетна авантюра, обречена на забрава. Тя ще научава за него, а той за нея, макар че всеки един от тях ще върви по собствения си житейски път. От друга страна обаче, й беше толкова трудно да приеме ролята на баща си в цялата история, че беше престанала да му говори.

— Кларънс… — Даниела си пое дълбоко въздух. — Не мислиш ли, че е време да поговориш с баща си? Рано или късно ще трябва да го направиш.

— Не мога, Даниела. Какво да му кажа? Още не мога да разбера как Килиан е пазил в тайна съществуването на Лаха. Срамно е, но той поне е изстрадал раздялата си с Бисила. Докато татко… — Очите й се насълзиха. — Татко е изнасилил, убил и останал ненаказан. Не знам как мама може да продължи да живее с него. Беше й известна славата му на женкар и купонджия още преди да се омъжи за него, но няма думи за онова, което е извършил. Каква тежест има миналото? За мама вероятно никаква. Знаеш ли какво ми каза онзи ден по телефона? Каза, че вече били стари, а онова се е случило, преди да се омъжи за него, и как така да не му прости след трийсет години брак деяние, извършено под въздействието на алкохол и опиати…

Попи сълзите си.

— Ужасно е, Даниела. Не мога да позная родителите си.

Даниела отиде до нея и я прегърна.

— Хакобо не е останал ненаказан, Кларънс. Африканската кръв, която ще тече във вените на внуците му, цял живот ще му напомня какво е сторил. А сега, когато разбра за съществуването на син, който не е искал, се страхува да не загуби единствената си дъщеря.

— Дори не пожела да говори с него… Със собствения си син…

Кларънс прехапа устни, за да не се разплаче. Затвори очи и се замисли за събитията от последните месеци, от момента, в който намери онова късче хартия, което я отведе в Гвинея, където се запозна с Инико, Лаха и Бисила, без да предполага, че са част от семейната й история. Разкриването на истината беше свързало неразривно острова и планината. Но хората в тази нерушима връзка, така или иначе, ще започнат да изчезват един по един и вече нищо няма да е като преди. Не знаеше дали за добро, или за зло, но ще е различно.

Толкова близо, а всъщност толкова далеч, помисли си. Или може би обратно? Сърцето й бленуваше въпреки разделите правилният израз да е: толкова далеч, а всъщност толкова близо.

Етула, Формоса, Фернандо По, остров Масиас и Биоко.

Рипото, Порт Кларънс, Санта Исабел и Малабо.

Пасолобино.

Толкова далеч, а толкова близо.

 

 

През следващите години в дома Ребалтуе се чуваха думи на английски, испански и буби и тук-там по някоя на пасолобински, та даже и на пичинглиш. Кларънс се беше натоварила със задачата племенниците й да научат по нещо от езиците на предците си. Децата на Даниела и Лаха — Самуел и малката Еноа — попиваха всичко като гъби. Кларънс беше сигурна, че ако прекарваха повече време в Гвинея, отколкото в Калифорния, щяха да научат френски, португалски, фанг, анобонски, баленге, ибо и ндове. Що за остров е Биоко — една малка Вавилонска кула! Кларънс гледаше огромните тъмни очи на Самуел и се сещаше за Инико, на когото веднъж беше казала, че да говориш два езика, е като да имаш две души. Сега Самуел и Еноа знаеха милиони думи, които можеха да комбинират на различни езици, а тя очакваше от тях да се научат да ги съчетават в красиви фрази.

Кларънс се радваше на кратките ваканции на Даниела, Лаха и децата, защото тогава самотната къща се изпълваше с живот. В продължение на няколко дни стените си припомняха вечеринките от предишни години, към които се наслагваха и гласовете на младите поколения. Даниела се подиграваше на Кларънс, че не е намерила кандидат, достоен да стане баща на децата й, и се опитваше да я убеди, че да си семеен, не е толкова страшно. Кларънс се заглеждаше в разхвърляните играчки и се усмихваше, защото, когато племенниците й идваха, сякаш през къщата минаваше ураган, на който се радваше единствено дядо Килиан, защото Кармен и Хакобо вече не напускаха Бармон.

Хакобо, за когото Кармен се грижеше със себеотрицание, страдаше от алцхаймер и просто вегетираше. Кларънс си мислеше, че болестта на баща й е ироничен — за да не каже трагикомичен — обрат на съдбата: виновникът за драматичната промяна на животите им не си даваше сметка за нищо. Беше загубил паметта си напълно; не помнеше миналото си, чиито последици изживяваха двете братовчедки както в политически, така и в личен план.

Когато Даниела идваше в Пасолобино, описваше с подчертано вълнение настъпващите положителни промени в Биоко, от казиното, което било реконструирано и модернизирано, до политическите, социалните, икономическите и съдебните реформи, довели до демократичното развитие на страната при пълно зачитане на човешките права. Говореше за обществените кампании за борба със злоупотребата с детския труд, етническата и религиозна дискриминация и насилието над жените. Разказваше разпалено и за борбата с неграмотността, за напредъка в здравеопазването, за признаването на правата на децата, за борбата със СПИН, за достъпа до новите технологии, за големия брой програми за професионална квалификация…

Кларънс оставаше изненадана, защото онова, което разказваше братовчедка й, далеч не съвпадаше с информацията, която можеше да се прочете в интернет, и я обвиняваше, че говори като външния министър, който твърдял, че Испания подкрепяла диктатора въпреки негодуванието на част от народа и на испанското общество. В своя защита Даниела й казваше:

— Ами ти, Кларънс? На чия страна си? Гвинея се нуждае от международна помощ, а за да й я доставят, няма как да не поддържат връзки с диктатора. Страхотна дилема, нали? Аз имам ясен отговор. Моралните принципи трудно се спазват в немотия и нужда. Колкото повече инвестиции се правят, толкова повече работни места се разкриват и по-лесно се върви напред. Останалото идва само.

— Не знам… Няма ли да е по-лесно по какъвто и да е начин да се свали режимът и страната да се освободи веднъж завинаги от тиранията?

— Наистина ли мислиш, че държавен преврат, планиран отвън, ще доведе до по-хуманни действия. Ако нямаше петрол, щеше ли да има толкова много преврати? Там има живот, Кларънс. Има политически партии, които се борят за промяната отвътре. Изтърпели са толкова много… Мисля, че е време да спрат упреците и да се приеме, че народът на Екваториална Гвинея иска да построи собственото си бъдеще без чужда намеса и без постоянни напътствия.

Кларънс я слушаше и много искаше да повярва на думите й. Може би наистина нещата са се променили, откакто Инико й разказа историята на страната…

 

 

Последното посещение на Даниела, Лаха и децата в Пасолобино беше много по-различно от останалите. Нямаше веселие, нито шеги, нито разпалени спорове. Кларънс се беше обадила на братовчедка си с тъжната новина, че Килиан е постъпил в болница с доста притеснителна диагноза.

Скриха от него сериозността на състоянието му, но един следобед, когато Кларънс влезе в болничната стая, разбра, че той беше наясно за своя край, и вместо да покаже гняв или страх, беше напълно спокоен.

Килиан беше обърнал глава към прозореца, с поглед, вперен някъде в небето. Даниела беше седнала до него и го държеше за ръката, както беше правила всеки ден през последните три седмици. Лаха също беше в стаята, но на разстояние, за да не нарушава близостта им. Кларънс се опря на вратата, така че да не могат да видят сълзите й. Възхити се на силата и твърдостта на братовчедка си, която дни наред не беше проляла и сълза пред умиращия си баща. Точно обратното: стараеше се да изглежда весела — и го постигаше, — идваше пременена и гримирана, за да не проличи колко много страда.

Без да откъсва поглед от небето, Килиан каза, че този ден бил особено ведър и ясен. Къде беше дъждът, който винаги е бил част от най-тъжните дни в живота му?

— Даниела, дъще, искам да ми отговориш на един въпрос. Мога да кажа, че си тръгвам спокоен и доволен… — направи кратка пауза, — но искам да знам дали бях добър баща.

Кларънс усети силна болка в гърдите. Беше невъзможно, защото Хакобо беше загубил всичките си физически и умствени възможности, но ако можеше да й зададе този въпрос, тя нямаше да успее да му отговори. Какво би могла да му каже?

— Най-добрият, татко — отговори Даниела, докато не спираше да го целува. — Най-добрият.

Килиан затвори очи, доволен от отговора. Поне част от тъжния му живот след раздялата с Бисила е имала смисъл.

Едри сълзи се стекоха по бузите на Кларънс. Тя нямаше да има възможността да даде подобен отговор и съжали, че докато Хакобо беше в състояние да я разбере, не му беше казала как, след като пряко засегнатите от деянието му са успели да потиснат първоначалното чувство на възмущение и срам, тя нямаше причина да не постъпи по същия начин. Прекалено късно, помисли си, си даваше сметка, че беше наложила на Хакобо възможно най-тежкото наказание: беше го накарала да страда, отхвърлен от собствената си дъщеря.

Килиан отвори очи и се обърна към тях:

— Майка ти… — започна — ми каза, че искала да ни погребат един до друг, и аз искам да изпълните това й желание. — Даниела кимна едва доловимо. Беше стиснала здраво устни, за да потисне вълнението си. — Но бих искал да направиш… двамата с Лаха да направите нещо за мен. Когато се върнете във Фернандо По, занесете в една торбичка две шепи пръст от моята градина: едната я разпръснете по алеята с кралските палми, а другата на гроба на дядо Антон в гробището на Санта Исабел.

Лаха забеляза, че на Даниела й беше трудно да запази самообладание. Приближи се и сложи ръка на рамото й. Килиан му се усмихна. Беше неизбежно пътищата им с Бисила да не се кръстосат отново. Беше само въпрос на време духовете да го дарят с малко спокойствие. Беше напълно сигурен, че и Бисила е доволна, че е живяла достатъчно, за да види как животът й се възражда в този на децата им.

Килиан погали с ръка малките раковини, висящи на врата му на вече доста изхабената кожена връвчица.

— Помогни ми, Даниела. Развържи възела.

Даниела развърза връвчицата и му я подаде. Килиан я задържа известно време, а после я подаде на дъщеря си.

— Занеси това на Бисила; там, където отивам, няма да ми трябва. Кажи й, че се надявам да я пази през остатъка от живота си, така както пази мен. — Сви рамене и отново погледна към небето. — Това е всичко. Сега искам да поспя…

Точно това искаше: да заспи и най-сетне да си почине на малък остров, осеян с какаови шушулки, където дните и нощите са еднакви и не липсва нито един зелен нюанс и където той беше помогнал в отглеждането на храната на боговете; да пресече малките морски заливи, преди да се изкачи по хълма на треската, и да усети уханието на малките бели цветчета на околните храсти; да чуе смеха, шегите и песните на нигерийците и да разкърши тяло в ритъма на барабаните; да се наслади на колорита на малкия кокетен град, разположен в подножието на потъналия в мъгла връх Санта Исабел; да почувства лепкавата горещина; да мине по райската алея с кралските палми; да се разходи сред папратите, кедрите и сейбите, по които подскачат птици, маймуни и пъстри гущери; да усети силата на вятъра и дъжда на тропическата буря и накрая да се остави на ласките на топлия бриз, напоен с мириса на изпечено какао.

Лаха си замина седмица след погребението, защото работата го зовеше, а Даниела остана, за да сложи в ред нещата на Килиан. Братовчедките се стараеха да не плачат, за да не тревожат Самуел и Еноа, които все още не разбираха защо дядо им го няма в къщата, където винаги е бил около тях. Казаха им, че дядо им се е превърнал в пеперуда и е отлетял на небето. Възрастта им позволяваше да повярват на подобна история.

Един следобед, докато Даниела прибираше в кашони личните вещи на Килиан, Кларънс забеляза, че прибира и връвчицата с двете малки раковини, и много се учуди. Попита я защо го прави, а тя й каза:

— Дължа малко справедливост на майка си. Ако ги занеса на Бисила, ще трябва да приема, че баща ми не е бил верен на майка ми. А и не искам да се обръщам повече към миналото. Лаха и аз имаме настояще и бъдеще, и много работа занапред. Толкова много неща трябва да се свършат! Омръзна ми носталгията, пропила се в стените на тази къща! Това се отнася и за теб, Кларънс…

Седна на леглото с раковините в ръка и изплака мъката, която криеше от децата си. Кларънс замълча. Остави я да се наплаче и да се освободи поне малко от чувството за сирота, което остава след смъртта на родителите.

Даниела избърса сълзите си и подаде раковините на Кларънс.

— Вземи това — каза примиренчески. — Направи с него каквото сметнеш за добре. Аз не мога и не искам да го разбера.

Кларънс се сети за Инико и за гердана, който беше сложил на врата й, за да я пази от злите духове, които се навъртали наоколо. Колко различни бяха съдбите на обитателите на този дом! Сякаш някакво чудо ги беше събрало и поставило на това място в подходящия момент.

Килиан и Бисила се бяха обичали въпреки разстоянието и времето и макар и в продължение на десетилетие да не бяха чули нищо един за друг, бяха поддържали мистериозна близост. Тя и Инико се бяха любили в определен момент и се бяха разделили по взаимно съгласие, защото знаеха, че нито един от двамата нямаше да се откаже от живота си заради другия.

Въпреки това Даниела и Лаха страдаха най-много от миналото, белязало връзката им от самото начало; минало, от което трябваше да се освободят, за да намерят истинското си място и да построят собственото си бъдеще без ничия намеса и без омраза. Даниела искаше да се освободи от тежкия товар, защото знаеше, че светът принадлежи на необременените хора.

Кларънс въздъхна. Даниела беше права, като й каза, че е прекалено носталгична. Не живееше в настоящето, а със своите и чуждите спомени. Толкова се стараеше да запази традициите, че се беше превърнала в един от камъните, градящи къщата. Но какво можеше да направи? Как да не е носталгична, след като много скоро къщата ще остане празна? След векове на нея ще се падне болезнената задача да затвори вратите на дома Ребалтуе и да остави къщата да се превърне като много други в лятна резиденция. Там ще останат заключени гласовете на десетки хора, чиито имена са изписани на родословното дърво във вестибюла, ням свидетел на живота на онези, които са си отишли и няма да се върнат. Това е. Живот.

Погледна раковините на Бисила и Килиан и веднага разбра какво ще направи с тях. Ще ги сложи в малък пакет, в който ще добави две шепи пръст от градината на чичо й и ще го изпрати на Инико с последните две желания на Килиан. Не беше успяла да пренесе тленните останки на дядо си в Пасолобино, но поне можеше да му изпрати шепа пръст от родната му долина. Беше убедена, че Инико ще даде раковините на Бисила с нежността и думите, които би използвала и самата тя. За останалите уважението на предците може и да е глупост, но тя знаеше, че Инико ще я разбере. Знаеше също, че никой нямаше да изпълни по-добре от Бисила последните желания на чичо й.

Момиченцето със сплетени на много малки плитчици коса влезе в стаята, прегърнало малко плюшено мече. Даниела вдигна Еноа и отново я сложи в леглото.

Кларънс се замисли за племенниците си и сърцето й се изпълни с радост.

Даниела беше избрала за децата си двете най-подходящи имена. Еноа означаваше „море“, а Самуел идваше от Сам Паркър, чието име на пичинглиш е поставило началото на Сампака. Един ден всичко ще остане в миналото, но имената на племенниците й ще слеят в едно минало и бъдеще. Морето и тунелът, образуван от кралските палми. Символите на възраждането и победата над времето.

Кларънс се радваше на племенниците си, но изпитваше и завист. Те имаха късмета да не се притесняват от бялото и черното, от острова и планината. Тя ще им разкаже историята на народа буби и ще им покаже родословното дърво на Пасолобино; ще им разкаже и за любовта на баба им и дядо им, а те ще я изслушат, без тя да им причини каквото и да е страдание. Те са част от ново поколение и дори ще им се стори забавно, че малка част от Пиренеите е свързана завинаги с малък африкански остров.

За нея обаче това винаги ще бъде историята на хора, дръзнали да променят хода на събитията в една столетна каменна къща, която сега гледа, тръпнеща, към бъдещето с решителността на крехка пеперуда.

 

 

Казах ти, Килиан, да, още в самото начало. Страхуваше се, че снегът върху палмите ще се разтопи, ще се изпари и ще изчезне завинаги. Страхуваше се, че палмите няма да могат да пуснат корени в снега.

Качвай се сега! Използвай крилата си и погледни дома си отвисоко, от планината! Погледни как се е вкопчил в живота! В реката на живота, която минава през градината на дома Ребалтуе, сега се вливат малки потоци, идващи от различни места…

Казах ти, Килиан, да.

Знаеше, че никога повече няма да ги видиш, но сега…

Използвай порива на северния вятър и отлети до долината! Прелети над полето и се спри при стръмния морски бряг! Яхни западноафриканския пасат и долети до острова!

Вече не си изгубен и без посока. Вече не си заседнал кораб. Никой звън на камбана не може да те отклони от правилната посока.

Виждаш ли?

Бисила се усмихва.

Скоро ще е при теб. Отново ще сте заедно на място извън времето, без бързане, без забрани. Далеч от бурите, близо до покоя, там, където ще пиете само дъждовна вода.

А сега, когато си вече прероден, най-сетне ще можеш да разбереш онова, което Бисила искаше да знаеш:

Дирите на хората, вървели заедно, никога не изчезват.