Лус Габас
Палми в снега (22)

Бележки на автора

Сантименталният сюжет, който събира и разделя персонажите от Биоко и Пасолобино в този роман, е измислен. Въпреки това авантюрата на онези мъже и жени от Пиренеите, прекарали години на острова, е вдъхновена от действителни хора и събития. Сред тях са баща ми Франсиско Габас Паляс и дядо ми Франсиско Габас Фарре от рода Мата де Серлер; баба ми Росарио Паляс Вентура от рода Льоргодо де Селер и Исмаел Ламора Паляс, първи братовчед на баща ми от рода Касета де Рамастуе. Благодарение на техните спомени, разказани устно и съхранени в писма, от малка разбрах за съществуването на остров Фернандо По и научих много неща за онази малка част от Африка, с размерите на окръг от моята страна.

Историята на десетки хора от долината Бенаске в област Рибагорса, провинция Уеска, които в края на XIX век решили да отидат на работа в Екваториална Гвинея, е разказана от Хосе Мануел Брунет, Хосе Луис Коскулюела и Хосе Мария Мур в необходима и интересна книга, озаглавена „Гвинея на бенаски език: От воловете на долината Бенаске до какаото на остров Фернандо По“ и публикувана през 2007 година, малко след смъртта на баща ми. Искам да отправя специална благодарност на Хосе Мария Мур, който извади от забравата истории, известни на неколцина, и ми позволи да присъствам на записите на хора, разказващи спомените си с подробности, които съм описала в романа си. Благодарна съм му и за това, че съвсем несъзнателно ме вдъхнови да облека в думи идея, която от години се въртеше в главата ми, предизвикана от любопитството към неразказаното и от желанието да чуя истории, разказани от местните там, които мисля, че не са представяни в пътеписите и романите с дължимото им уважение.

Баща ми е роден в Серлер, малко, прекрасно, студено и слънчево селце на 1540 метра надморска височина, в община Бенаске, заобиколено от най-красивите и високи планини. Долината ни има дълга история, но сега е по-известна със ски комплекса си. В романа си реших да назова родното място на няколко от героите с името Пасолобино по две причини: за да бъда обективна, трябваше да се отдалеча от местността, в която съм прекарала голяма част от живота си, а и Пасолобино можеше да е едно от многото места, от които са тръгнали стотици хора, прекарали десетилетия в Гвинея. (През четирийсетте години на миналия век във Фернандо По е имало около хиляда испанци, а след обявяване на независимостта се съобщава, че през колониалния период испанците са били около осем хиляди.) Село Бисапо също е измислено, но описанието му съвпада с много от съществувалите по онова време. Истина е, че през 1975 година Масиас е заповядал да се изгори едно село, тъй като мислел, че жителите му се занимават с подривна дейност.

Всички исторически събития, както и описанията на места и хора, са проверени и отговарят на действителността. Въпреки това зная, че най-добре запознатите с Гвинея читатели ще ми простят някои малки промени (като по-ранното заминаване на нигерийците) и допълнения (като новия интериор на „Анита Гуау“), направени от чисто художествени съображения.

Наясно съм също така, че действието в романа се развива само на остров Фернандо По, а не в цяла Гвинея. Съществуващите сериозни различия между островната и много по-голямата континентална част на страната не позволяваха по-задълбочен анализ на всички гледни точки, някои от които са застъпени съвсем повърхностно. Основната идея, към която съм се придържала през цялото време, е да направя сравнение между двете райски кътчета, за които говореше баща ми: острова и родната му долина.

Посветих много време в четене на всичко публикувано за Екваториална Гвинея, за да се запозная възможно най-добре с политическата и социалната история на страната през съответния период. По-долу изброявам всички книги, статии и автори, които са повлияли върху написаното в романа.

1. За запознаване с географията, историята, икономиката и политиката на Екваториална Гвинея съм ползвала следните източници: „За историята на Екваториална Гвинея“ от Хусто Болекиа Болека (2003); „Гвинейският лабиринт“ от Емилиано Буале Борико (1989); „Масиас, жертва или палач“ от Агустин Нзе Нфуми (2004) — разказ за жестоката диктатура на Масиас; „Фернандо африканеца“ от Фернандо Гарсия Химено (2004), подробен и вълнуващ разказ на човек, живял повече от двайсет години в Гвинея до малко преди обявяването на независимостта; „Фернандо По: испанската колониална авантюра в Западна Африка (1778–1900)“ от Долорес Гарсия Кантус (2004); „От търговията с роби до отглеждането на какао: Еволюция на испанския колониален модел в Екваториална Гвинея от 1778 до 1914“ от Хуан Хосе Диас Матарнас (2005); „Записки за състоянието на западния бряг на Африка и най-вече за испанските владения в Гвинейския залив“ от Хоакин X. Наварро, морски капитан-лейтенант, секретар в правителството на Фернандо По. Документът е написан през 1859 година по нареждане на кралица Исабел II, с цел получаването на достоверна информация за испанските владения в залива; „Хронология на събитията в Екваториална Гвинея: От борбата за независимост (1948) до процеса срещу Масиас (1979)“ от Ксавиер Лакоста, ясна, интересна и пълна информация, която ми позволи да подредя по дати събитията, описани в романа.

Статии от списание „Испанска Гвинея“, издавано от Кларетианския фонд от 1904 до 1969, чиито броеве могат да се прочетат на www.raimonland.net. Списанието, което Килиан чете по време на първото си пътуване с кораб през 1953 година, е истинско, а статията за буби лингвистиката е написана от отец Амадор дел Молино от Кларетианската мисия, който в продължение на години е изучавал историята на Гвинея. Много полезни ми бяха и илюстрациите на ботаника африканист, преподавател по природни науки и автор на книгите „В страната на пигмеите“ (1947) и „В страната на племето буби“ (1949). Също и документалният филм „Черна памет“ на Ксавиер Монтания (2007).

От всички статии, които съм прочела през последните десет години, искам да спомена следните: „Диктатура на мрака“ от Хуан Хесус Аснарес (2008); „Екваториална Гвинея: от колония до пълноправна държава“ и „Екваториална Гвинея: Видеоматериали и библиография“ от Мигел Анхел Моралес Солис (2009) и есето „Екваториална Гвинея“ от Макс Линигер-Гумас и Герхард Сейбърт за „Нова енциклопедия на Африка“ (2008); „Испанска Екваториална Гвинея в контекста на Втората световна война“ от Хосе У. Мартинес Каррерас; „Екваториална Гвинея: Изгубената възможност“ от Хуан Мария Калво (1989); статии, публикувани в Държавен вестник на Екваториална Гвинея, които могат да се прочетат на www.lagacetadeguinea.com, статии в „История 16“ и в онлайн библиотеките за вестници и списания, както и в тази на вестниците „АВС“ и „Ежедневник на Горен Арагон“ (преди „Нова Испания“), където се предлага информация не само за Гвинея от началото на XX век, но и за Испания.

От всички енциклопедии, уеб страници, списания, снимки, блогове и пътеписи за най-важни за проучването си смятам следните: www.raimonland.net — прекрасен сайт, на който могат да се прочетат интервюта, исторически сведения от и за всички, живели в Гвинея: www.asodegue.org — портал на Асоциацията за демократична солидарност с Екваториална Гвинея, където има политическа и икономическа информация и разнообразни статии за Екваториална Гвинея; www.bisila.com — портал за езикови курсове по буби, снимков материал и библиография; www.revistapueblos.org — портал на списание „Народи“, с многобройни статии с африканска тематика; www.guinea-ecuatorial. Org — официалната страница на правителството в изгнание на Екваториална Гвинея; www.guinea-eciatorial.net — където може да се намери богата информация за Екваториална Гвинея; www.fundegue.es — портал на Фондация „Испания — Екваториална Гвинея“; списанието на Асоциацията на жените от Екваториална Гвинея, живеещи в Барселона „E’Waiso Ipola“ и новата уеб страница www.malobosa.com на списание „Malabo S.A.“.

На последно място, за всичко, свързано с отглеждането на какаото, използвах различни материали и особено статията „Доброто какао, наречено Сампака“, публикувана през 1957 година в специалното издание „Нашата Гвинея“ на списание „Испанската действителност“, в която баща ми е на почти всички снимки.

2. За историята, културата, религията и традициите на народа буби най-полезна за мен се оказа книгата „Народът буби във Фернандо По“ от отец Антонио Аймеми, който е живял на остров Фернандо По като католически мисионер от ордена „Чедата на Непорочното сърце на Дева Мария“ от 1894 до смъртта си през 1941 година. Книгата е публикувана през 1942 година и в нея се съдържат статиите, написани от отеца за списание „Испанска Гвинея“. Тъй като не намерих екземпляр от книгата, за описанието на село Бисапо използвах превода на английски език от 2003 година на Колън Труелсън „The History of an Endangered African Tribe“. Той обяснява, че второто поколение буби в изгнание намира своя път от Испания до САЩ и затова в романа ми Фернандо Лаха работи в Калифорния, щат, който аз познавам много добре. Самият Труелсън признава, че човек, който не знае испански, много трудно би могъл да събере информация за народа буби.

Другите материали, които съм използвала, са: „Чрез буби магията: Из джунглите на Гвинея“ от Хосе Мануел Новоа (1991); „Племето буби: Ритуали и вярвания“ от отец Амадор Мартин дел Молино (1989) от Кларетианската мисия, живял двайсет и четири години сред народа буби; списание „Испанска Гвинея“ на Кларетианския фонд; и www.maib.org — официалната страница на Движението за самоопределение на остров Биоко, където има информация за историята на буби народа.

И накрая вече посочените книги „За историята на Екваториална Гвинея“ от Хусто Болекиа Болека (2003) и „Гвинейският лабиринт“ от Емилиано Буале Борико (1989) също се оказаха много полезни, що се отнася до политиката, пряко свързана с остров Фернандо По/Биоко и народа буби.

3. Тъй като в романа Кларънс е университетски преподавател по лингвистика и проявява интерес към испанско-африканската литература, и по-конкретно тази на Екваториална Гвинея, ще посоча няколко статии, свързани с темата: „Идентичността в испанско-африканския роман: 1950-1990“ от Хорхе Салво (2003), преподавател по испански език в Университета на Южна Каролина и автор на много статии; „Зараждаща се литература на испански език: Литературата на Екваториална Гвинея“ от Состене Ономо-Абена и Йозеф Отабела Меволо (2004); „Африканската литература на испански език: Литературното творчество на Екваториална Гвинея“ от Мбаре Нгом (1993) от Университета на Мериленд; и „Семантика и лексика на испанския език в Екваториална Гвинея“, докторска дисертация на Исакар Нгуен Дио Тиоганг (2007). Чела съм и статии от следните автори: Мариани Л. де Кастро Антолин, преподавател по география и история на Валядолид и автор на статии за Екваториална Гвинея и за отношенията между Гвинея и Испания; Умберто Риочи, говорител на Движението за самоопределяне на остров Биоко през 2009 година; Михаел Угарте, преподавател по испанска литература в Университета на Мисури; Хуан Томас Авила Лаурел, писател и главен редактор на списание „Ел Патио“ на Малабо и лектор в различни американски университети; Карлос Гонсалес Ечегарай, испански африканист; и Херман де Гранда, който има проучвания за езиците в Екваториална Гвинея.

За испанския в Екваториална Гвинея си заслужава да се отбележат статиите на Состене Ономо-Абена и Аминоу Мохамадоу от Университета Яунде I (Камерун). Мохамадоу има статия, посветена на езика espaguifranglés, представляващ комбинация от испански, гвинейски — на големите етнически групи фанг, буби анобонци, ндове, — френски и английски. Трябва да спомена, разбира се, и Джон М. Липски, преподавател по лингвистика в Университета на Пенсилвания и специалист по диалектология, комбинации от езици, креолски езици и африкански елементи в испанския и португалския. Прекрасната му статия „The Spanish or Equatorial Guinea: Research on la Hispanidad’s Best-Kept Secret“ е тази, която може би щеше да прочете Кларънс в началото на лингвистичните си проучвания в Гвинея, ако беше довела задачата докрай.

По отношение на литературното творчество на Екваториална Гвинея — от устното предколониално, през колониалното, характеризиращо се с описания на екзотиката, до постколониалното и зараждането на самобитна литература от разкази, легенди, романи и есета — и за да може читателят да си представи колко бедни са познанията ни за нашата история, препоръчвам едно много интересно есе на Хусто Болекия Болека в годишника от 2005 година на Виртуалния център „Сервантес“ и трудовете на Мбаре Нгом Файе и Донато Ндонго-Бийого, гвинейски журналист, историк, есеист и писател, автор на романите „Мракът на черната ти памет“ и „Силата на бурята“. Той е и специалист по модерна испанско езична литература в Екваториална Гвинея и през 1984 година публикува забележителната „Антология на литературата на Екваториална Гвинея“, включваща проза, поезия и драма.

До творбите на авторите от Екваториална Гвинея се нареждат и написаните от испанци, живели в Гвинея. Знам, че има и други, аз например още не съм прочела „Сърцето на птиците“ от Елса Лопес (2001) и не съм гледала филма „Далеч от Африка“ на Сесилия Бартоломе (1996), но ще спомена онези, които съм прочела и които са ми помогнали за романа: „В страната на народа буби“ от Хосе Мас (написана през 1919 и преиздадена през 2010); „Зелен плащ под слънцето“ от В. Лопес Искиердо (1973); „Долината на племето буби“ от Мария Пас Диас (1998); „Домът на думата“ от Хосе А. Лопес Идалго (1994); „На юг от Санта Исабел“ от Карлес Декорс (2002); „Гвинея“ от Фернандо Гамбоа (2008); „Една африканска история“ от Хавиер Реверте (2009); „Приключението на Муни (По следите на Ирадиер: Бялата история на Екваториална Гвинея“ от Мигел Гутиеррес Гаритано (2010) и вече споменатия „Фернандо африканеца“ от Фернандо Гарсия Химено (2004).

Моят роман ще влезе в дългия списък книги за Екваториална Гвинея, което ми носи голямо удовлетворение. Кларънс и Инико са част от дълга верига, включваща както предците им, така и бъдещите поколения. По същия начин този роман е част от дълга верига от написани и все още ненаписани думи за историята на Екваториална Гвинея. Но не само това. Надявам се испанският читател да се запознае или да си припомни един различен исторически, политически и социален контекст, далечен и в същото време близък; но искам и читателите от Екваториална Гвинея да научат нещо за онези, които, по една или друга причина, са живели в страната им, за моята земя и обичаите й, както и за промените, които сме преживели.