Лус Габас
Палми в снега (10)

IX
Трудни времена

Огледа внимателно жената. Прецени, че е на около шейсет години. Беше наистина красива. Малко по-ниска от нея и много слаба, а очите й бяха големи, необичайно светли и изразителни. Носеше дълга рокля и панталони в тюркоазносиньо, с нежна бродерия по маншетите на ръкавите на роклята и на крачолите на панталоните. Косата й, леко прошарена, беше покрита с копринен шал в същия цвят. Кларънс прецени, че на младини тази жена е била изключително красива.

Казваше се Бисила, в чест на Майка Бисила, покровителката на народа буби на остров Биоко. Досети се, че скулптурата на тъжната Дева в катедралата е на Бисила, която за хората буби беше създателката на живота и затова продължаваха да я почитат с празненства, макар и дискретно, защото тези чествания бяха забранени от години в Гвинея от политическия режим, в ръцете на по-многобройния етнос фанг.

Вечерята беше истинско пиршество с типични ястия, които много харесаха на Кларънс. Имаше батати и маланга с палмово олио, и леко пикантни зеленчуци с риба, и месо от антилопа. Кларънс не знаеше дали в това семейство се отнасят еднакво с всички, но истината беше, че се почувства като специална гостенка благодарение на Лаха и майка му.

Отново усети, че Инико се дразни от присъствието й.

Беше седнала срещу двамата братя и можеше да ги наблюдава. На пръв поглед най-видимата разлика беше в телосложенията им. Инико беше по-голям от Лаха, но тялото му беше с мускулатура на младеж. Опита се да намери някаква прилика, но скоро се отказа. Инико беше с бръсната глава, а Лаха с дълга, гъста и къдрава коса. Кожата на Инико беше много по-тъмна от тази на брат му, който до него приличаше на мулат. Очите на Инико бяха големи като на майка му, но черни и бадемови; а Лаха имаше тъмнозелени очи, които се скриваха зад леки бръчици, когато се усмихваше, а това се случваше много често.

Установи единствената прилика — двамата инстинктивно търкаха с показалец едната си вежда, когато бяха замислени. Погледна Бисила. Как беше възможно една жена да има две толкова различни деца? Нямаше да се учуди, ако се окажеше, че единият от двамата беше осиновен, но в момента й беше трудно да прецени точно кой.

Характерите им също се различаваха. Лаха беше учтив, симпатичен и приказлив. От престоя си в Щатите беше усвоил някои типични американски жестове. Инико беше груб, мълчалив и мрачен. Не обръщаше внимание на разказите й за Испания и на въпросите, които задаваше за обичаите на жителите на Биоко. На няколко пъти Кларънс се опита да го въведе в разговора с въпроси за работата и живота му, но той даваше кратки отговори, с презрителен тон.

Бисила разбра намерението й и отивайки до кухнята за кафе, каза нещо на сина си на езика буби, което, за изненада на Кларънс, даде известен резултат. Инико се направи, че слуша с интерес тревогите й като потомка на колонизатори, и скоро разговорът засегна темата, която я интересуваше.

— Бисила, мога ли да ви попитам нещо? — Жената се обърна към нея и се усмихна в знак на съгласие. — Доколкото знам, вие и синовете ви сте живели в Сампака. Бихте ли ми казали по кое време е било това?

Бисила премигна и на Кларънс й се стори, че й беше трудно да запази усмивката на лицето си.

— Бих искала да знам дали е било по времето, когато и баща ми е бил там. Той е работил в имението приблизително от петдесетте до седемдесетте години.

— Истината е, че черните не общувахме с белите. Сигурно ти е казал, че в имението имаше стотици хора. Беше като голямо село.

— Но белите не са били толкова много. — Кларънс свъси вежди. — Предполагам, че всички са ги познавали или поне са знаели кои са.

— В действителност — каза Бисила, видимо напрегната — аз прекарвах повече време в селото, отколкото в имението.

Лаха и Инико се спогледаха многозначително. И двамата знаеха, че майка им не обича да говори за времето, прекарано в Сампака. Познаваха я много добре и разбираха, че по възможно най-възпитания начин се опитва да избегне въпросите на Кларънс.

— Знаеш ли, мамо — намеси се Лаха с намерение да отклони разговора в друга посока, — че Кларънс живее на север в Испания?

— Испанският север — поясни Кларънс — е много голям, а моята долина е малка като този остров.

— Вали сняг и е много студено, нали? — добави Лаха.

— Аз не бих могъл да живея в студена страна — намеси се Инико, докато си играеше с малката раковина на кожена връвчица, която висеше на врата му.

— Ти не би могъл да живееш никъде другаде, освен в Биоко — упрекна го закачливо Лаха.

— Това не ме учудва — каза Кларънс и сви рамене. — И при мен е така. Понякога се оплаквам от суровия климат и от неудобствата, но не мога да прекарам дълго време далеч от моята земя. Свързва ни странна смесица от любов и омраза.

Инико я погледна.

Огромните му очи се впиха в нея и тя се изчерви.

Този мъж наистина я изваждаше от равновесие.

— А как се казва твоето село? — попита Бисила, която беше станала, за да донесе още кафе.

— О, то е много малко — отговори Кларънс, — въпреки че сега е доста известно заради ски пистата. Казва се Пасолобино.

Звукът от падналата на масата, а после на пода чаша стресна всички. Бисила реагира веднага, извини се и отиде в кухнята, за да донесе нещо, с което да почисти. Другите се опитаха да разведрят обстановката.

— Истината е, че името е плашещо — каза Лаха.

— Казват, че всички имена значат нещо. — Инико я гледаше, а очите му за първи път май се усмихваха. — В случая е лесно: земя на вълци. — Повдигна лявата си вежда. — А ти не си никак плашеща.

За първи път й говореше на ти.

— Това е, защото не ме познаваш — отговори му дръзко тя и устоя на погледа му.

— След като има ски писта — намеси се Лаха, — селото трябва да е богато, нали?

— Сега да — отговори Кларънс. — Преди години долината да се обезлюди замалко. Хората се изселваха в града. На село нямаше работа; само крави и студ. Сега всичко е различно. Много от изселниците се върнаха, а други закупиха имоти. Условията са много по-добри.

Лаха се обърна към брат си.

— Виждаш ли, Инико? В прогреса няма нищо лошо.

Инико продължаваше да разбърква кафето си.

— За това трябва да питаш тамошното местно население — каза накрая.

— А аз какво съм? — Кларънс се почувства обидена.

— За Инико ти си като мен — каза Лаха със саркастичен тон. — Ти си от страната на враговете на земята.

— Това е абсурдно — изпротестира тя, а бузите й пламнаха. Протегна ръце към Инико и повиши глас. — Много е лесно да правиш заключения, без да си попитал. Ти не знаеш нищо за мен!

— Знам достатъчно — защити се той.

— Ти си мислиш така! — скочи тя. — Това, че баща ми като много други е работил тук по време на колонията, не значи, че сега аз трябва да се извинявам…

Млъкна. За момент се замисли дали някой ден нямаше да й се наложи да се отметне от думите си пред свой биологичен брат.

Инико се намръщи, погледна Лаха и подсвирна.

— Е, трябва да призная, че има характер…

Каза го примирено, но Кларънс се подразни от начина, сякаш тя не присъстваше. Облегна се на стола. Нямаше намерение да продължава да спори. За щастие, Бисила се появи с метла и лопата. Изглеждаше много изморена. Лаха предложи той да почисти, но майка му отказа. Мълчаха, докато Бисила метеше. Накрая попита с треперещ глас:

— Как се казваше баща ти?

— Хакобо. Казва се Хакобо и е жив още. — Интересът на Бисила я накара да живне. Името на баща й не беше много разпространено и не можеше да остане незабелязано. Въобразяваше ли си, или Бисила се беше вцепенила? Изчака няколко секунди и попита: — Звучи ли ви познато?

Бисила тръсна глава и продължи да мете с резки движения.

— Съжалявам.

— Бил е тук с чичо ми Килиан. Името е странно. Не мисля, че може лесно да се забрави. — Бисила спря да мете. — Чичо ми също е жив…

— Съжалявам — повтори Бисила с глух глас. — Не, не си спомням.

Отправи се към кухнята, мърморейки:

— Паметта ми изневерява все повече.

Лаха се намръщи.

Настъпи кратко мълчание, което наруши Инико, като предложи ракия от захарна тръстика.

Кларънс прехапа устни и се замисли. Всичко, свързано със Сампака, стигаше до мъртва точка. След като някой като Бисила твърдеше, че не си спомня баща й, не й оставаше нищо друго, освен да публикува обява във вестника. Спомни си посещението на гробището и реши да изстреля и последния си куршум. Изчака Бисила да се върне и да седне, и тогава сподели колко странно й се бе сторило да прочете името на Пасолобино на надгробна плоча в Африка.

— Бих искала да знам — каза, сякаш мислеше на глас — кой носи цветя на гроба на дядо ми…

Бисила остана с наведена глава и скръстени на скута ръце. Изражението й се беше променило. Може би не беше свикнала да си ляга късно.

— Е! — Кларънс погледна часовника си. — Много благодаря за вечерята и за гостоприемството. Надявам се да се видим отново, преди да си замина за Испания.

Бисила кимна с глава, но не каза нищо.

Лаха предусети, че Кларънс се сбогува с намерение да се прибере в хотела, но той имаше друго намерение.

— Какъв стил музика предпочиташ — попита и стана, — африканска или англосаксонска? — Кларънс се изненада от неочаквания въпрос, но той разкърши тяло и тя разбра, че й предлага да отидат на дискотека. — Идваш ли, Инико? Мисля да я заведа на любимото ни място.

Брат му се поколеба, а после изцъка с език. Кларънс предположи, че така изразяваше досадата си от факта, че Лаха я беше поканил.

— Май не обичате чужденка да ви дава уроци по танци — каза заядливо и погледна Лаха.

Инико сви устни, подпря се на масата и стана бавно.

— Ще видим кой кого ще учи — натърти подигравателно.

Сбогуваха се с Бисила и се качиха на джипа на Инико, който ги отведе в дискотека, наречена Банту, също като хотела, където свиреха африканска и антилска музика. Още с влизането им няколко души поздравиха братята, а те се запътиха към масите, на които седяха.

— Но това е Томас! — възкликна Кларънс, като видя таксиметровия шофьор, а той стана и стисна ръката й. — Не ми казвай, че се познавате!

— А има ли някой на острова, който да не познава Инико? — пошегува се той, като непрестанно нагласяше очилата си.

Вътре беше много топло и той се потеше.

Седнаха всички заедно и след като се запознаха, пиха, пушиха, смяха се, а разговорите се въртяха около нея. Някои от имената бяха обикновени като това на едно хубаво момиче с прибрана коса, Мелания, която не спря да настоява, докато Инико най-накрая склони и седна до нея. Но имената на другите я затрудниха и не можа да ги запомни: Рихека, ниска и възпълничка; Борихи, висока и атлетична; Копе, млад мъж с огромен нос.

В началото Кларънс се чувстваше притеснена, въпреки че компанията на братята й вдъхваше сигурност. Един след друг ставаха да танцуват на дансинга, ограден от огледала, но тя предпочете да остане седнала до Лаха, който призна, че не бил добър танцьор, и до питиетата, които пък изобщо не успяваха да преборят жегата, и през цялото време потропваше с крак в ритъма на музиката. Загледа се в танцуващите и се запита как беше възможно да се движат така. Това беше истинска лудост.

Дълго време наблюдава огромния Инико, който, за нейно учудване, танцуваше до Мелания, като че ли тялото му беше пълно с пух. Раменете и ханшът следваха ритъма, сякаш музиката излизаше от тялото му през пръстите на ръцете и краката. От време на време затваряше очи и се пренасяше на друго, чудно място, което заличаваше грубостта му и го караше да се усмихва от удоволствие. Парчето свърши и Мелания се върна на масата, но той остана на дансинга.

Кларънс не можеше да откъсне очи от него. Усетил това, Инико се обърна и й отправи предизвикателен поглед. Вдигна ръка и без да престава да се движи в такт с ритъма, й направи знак да отиде при него. Тя се засрами и му отказа, като махна с ръка. Беше й станало ясно, че коментарът, който беше направила в дома на Бисила по отношение на танцовите му способности, беше напълно лишен от основание. Инико сви рамене и продължи да танцува още по-разпалено. Кларънс съжали, че не прие предизвикателството. Допи питието си и застана пред него.

Инико се изсмя и започна да имитира недодяланите й стъпки, а тя реши да се откаже и да се върне на масата. Той я хвана за китката и прошепна на ухото й:

— Не искаш ли да се научиш от някой като мен? Аз съм истински експерт.

Инико се приближаваше, въртеше се около нея; каза й да се остави ритъмът да я води, да се отпусне и да не мисли за нищо. Не я докосна нито за миг, но тя усещаше всяка пора на тялото му. Накъдето и да погледнеше, огледалата отразяваха образа на възбудена жена, забравила задръжките и оставила се да я водят невидимите нишки на мъж, излъчващ топлина.

Кларънс затвори очи и се опита да забрави поне за една нощ всичките си страхове и притеснения, Пасолобино и Сампака, задълженията и отговорностите, причината, довела я на острова, миналото и бъдещето. Единствената мисъл, която си позволи, беше, че от векове тялото й имаше нужда от близостта на мъж като него.

Музиката спря. Кларънс отвори очи и видя лицето на Инико на няколко сантиметра от нейното. За първи път от срещата им в Сампака й се стори, че я гледа с любопитство и учудване. Може би и той като нея все още беше замаян от забравата, в която се бяха потопили по време на танца.

— Доволен ли си от ученичката? — попита накрая тя.

— Не е зле — каза, — но още е рано за оценки.

„Не бих имала нищо против да повторим“, помисли си в отговор.

 

 

— От години не ми се е спяло толкова много! — провлече Кларънс, а другите се разсмяха.

Току-що беше вечеряла с новите си приятели в заведение с маси, покрити с шарена мушама, и стени, обсипани със снимки на блюда от испанската, италианската и американската кухня. Всеки следобед изникваше нещо ново, което продължаваше до сутринта.

Кларънс се питаше как можеха да издържат на този ритъм и да продължават да работят. Красивата Мелания беше портиер във Френския културен институт; дребната Рихека държеше сергия за занаятчийски изделия буби на пазара в Малабо; симпатичният Копе се занимаваше с поддръжката на електрически инсталации, а атлетичната Борихи работеше в администрацията на някакво строително предприятие.

— Единствената, която има зачатъци на здрав разум, е Борихи — добави. — Останалите сте на път да бъдете уволнени. Ти ще си първият, Лаха. Не работеше ли с опасни материали…?

Мислеше да продължи да се шегува, когато Мелания посочи навън, където ставаше нещо. Всички се обърнаха, за да погледнат.

Няколко коли с тъмни прозорци водеха дълъг кортеж, ескортиран от полицаи на мотори. Наоколо се трупаха хора да ги гледат. Повечето бяха местни, но тук-там имаше и по някой чужденец. От другата страна на улицата бяла жена, забравила за забраната, започна да снима. Когато кортежът премина, тъмна кола спря пред жената; двама мъже слязоха и й взеха фотоапарата доста грубо, а нея притиснаха до колата и я претърсиха безмилостно. От ресторанта чуха виковете и плача на жената.

— Но какво правят! — Кларънс скочи възмутена.

Инико я хвана за ръката и я принуди да седне.

— Луда ли си? Бъди така добра да замълчиш!

Изражението и тонът издаваха раздразнението му. Мелания сложи ръка на рамото на Инико и го прегърна.

Кларънс стисна устни и погледна Лаха, който се досети, че си е спомнила случката с нея пред катедралата.

— Не, Кларънс — каза и поклати глава. — Днес не мога да направя нищо.

— Но…!

— Вече чу Инико. — Този път тонът му беше груб. — Най-добре е да млъкнеш.

Кларънс видя с ужас как сложиха белезници на жената и я вкараха в колата, която бързо се отдалечи пред примирените погледи на присъстващите, свикнали с подобни гледки.

— Какво ще й се случи? — попита шепнешком.

Никой не й отговори.

— Да си тръгваме ли вече? — попита Рихека, а на лицето й беше изписано притеснение.

— По-добре не. Това ще направи впечатление. Искате ли да говорим нормално? — предложи Копе. — В дъното, отдясно зад мен ни наблюдават. Не се обръщайте.

— Приличат ли на канарчета? — попита Рихека.

— Какво значи това? — попита Кларънс.

— Млади шпиони на служба на партията — поясни Томас.

— Не мисля, че са такива — каза Копе, — но за всеки случай…

Томас започна да разказва някакъв абсурден виц, на който всички се разсмяха насила. Кларънс използва момента да погледне странната двойка. Жената беше дебела старица с голям бюст, плътни устни и напълно побеляла коса. Беше силно гримирана и натруфена с бижута. Срещу нея, с гръб към Кларънс, седеше слаб, кокалест мулат, много по-млад от нея.

— Жената не престава да ни гледа — каза.

— Не ме учудва — каза Мелания с раздразнение. — Още малко и по твоя вина щяха да задържат всички ни.

— Какво говориш? — запротестира Кларънс.

От цялата група Мелания й беше най-неприятна. Не пропускаше повод да се заяде с нея. Беше женската версия на Инико от първите дни. От вечерта в дискотеката отношението му към нея се беше променило осезаемо, но когато Мелания беше наблизо и го обсипваше с нежности, той ставаше мълчалив и мрачен. Погледна Лаха и той потвърди с леко кимване.

— Трябва да внимаваш, Кларънс — каза Лаха с мил тон. — Тук нещата не са като в Испания и Съединените щати.

— Всеки може да те обвини, че си срещу режима — намеси се Томас едва чуто. — Всеки…

— Ужасно съжалявам — извини се Кларънс.

Копе стана и отиде да поръча по още една от огромните и популярни бири 33. Когато седна, каза:

— Мисля, че можем да се успокоим. Обзалагам се, че не знаете коя е жената. — Томас и Инико се обърнаха едва забележимо и се усмихнаха. — Ами да, същата.

— Познавате ли я? — попита Кларънс.

— Кой не познава Мама Саде? — Томас обърна очи.

— Не ми казвай, че това е тя! — Лаха присви очи. — Много е остаряла от последния път, когато я видях.

— Мислех, че вече не излиза от вкъщи — каза Мелания.

— А аз, че е умряла — засмя се Рихека.

Кларънс умираше от любопитство.

— За нас Мама Саде е като сейбата — започна да обяснява Лаха, като видя изражението й. — Винаги е била тук, поне от колониалната епоха на нашето детство. Легендата твърди, че започнала да работи като… ами с тялото си. Била толкова хубава, че всички са си я оспорвали. Натрупала много пари и ги вложила в клуб, а по-късно в друг и друг, и накрая на острова нямало заведение, което да не ръководи тя.

Отпи от бирата си, а Томас използва паузата и добави:

— И продължила да трупа пари. Истинска мистерия. Казват, че само тя успявала да задоволи най-влиятелните мъже. И че наемала най-добрите момичета…

— А кой е мъжът с нея? — попита Кларънс.

— Синът й — отговори Копе. — Сега той движи бизнеса.

— Прилича на мулат.

Кларънс вдигна шишето бира, без да откъсва поглед от двойката.

— Такъв е. — Рихека се наведе и каза заговорнически: — Твърди се, че се влюбила в някакъв бял, който работел в плантациите, и след като забременяла, я изоставил. — Кларънс се задави, зачерви се и се закашля. Рихека я потупа по гърба. — А след това не пожелала да има повече деца.

— Аз бих имала десетки — каза Мелания с отмъстителен тон. — Този син й е напомнял всеки ден за малодушния му баща.

Сърцето на Кларънс заби лудо. Изкушаваше се да стане и да отиде да погледне лицето на сина на Мама Саде. Що за глупост! А после какво? Да го попита дали случайно не се казва Фернандо? Рихека беше права. Вероятно историята й беше като на много други жени. До нея Лаха разсеяно мачкаше бирената бутилка. Беше намръщен. Единствено той от групата не беше с напълно черна кожа.

Лаха стана, каза, че трябвало да изкара бирата, и излезе. Кларънс отново се загледа в масата в дъното.

— А след като мислиш, че не е опасна, защо продължава да ни гледа?

— Май гледа теб — каза Инико с насмешка. — Може и да ти предложи да работиш за нея. Мама Саде винаги е имала добро око…

Кларънс усети, че се изчервява.

— Брей! — каза с ирония. — Ще го приема за комплимент.

Всички се разсмяха, освен Мелания, която се намръщи.

— А знаете ли как се казва синът й? — попита Кларънс и веднага съжали, че беше задала въпроса на глас.

— Какво значение има как се казва? — попита Мелания и се долепи до Инико. — Е, да! Така е! Сега бизнесът е негов!

Отново се разсмяха, а Мелания използва отново да се заяде с нея.

— Една бяла ще им вдигне реномето, въпреки че, мисля, кръвта на белите не кипи като нашата.

Кларънс я погледна свирепо. Томас, Копе и Инико прикриха усмивките си зад бутилките бира, а Рихека смъмри Мелания.

Инико забеляза, че Кларънс едва успява да се сдържи, и въпреки че щеше да му достави удоволствие да чуе някоя хаплива реплика по повод коментара на Мелания, реши да се намеси.

— Кларънс се интересува от имената на децата, родени по време на колониалната епоха — каза и се облегна на стола, така че дясната му ръка се оказа зад гърба на Мелания. — Информацията й трябва за проучването, което прави. Тя публикува научни статии.

Кларънс го погледна с изненада. Явно той й обръщаше повече внимание, отколкото тя мислеше. Мелания погледна с учудване и се доближи още повече до него.

„Добре, добре — помисли си Кларънс и в същото време изпита завист. — Още малко и ще седнеш отгоре му. Стана ни ясно, че ти харесва.“

— В това сме готови да ти помогнем — каза Томас. — Можеш да извадиш тетрадката, която носиш навсякъде със себе си.

Томас започна да изброява на глас имената на всички, които познаваше: членове на семейството му, съседи, приятели. Останалите го последваха. Кларънс използва момента да се опита да разбере защо се дразнеше от факта, че Мелания се е залепила за Инико. Беше ли възможно да…? Ревнува? От Мелания? Този резервиран, недоверчив и консервативен мъж? Абсурд! Напълно нелепо… А защо тогава не преставаше да ги поглежда, за да разбере дали Инико отговаря на ласките на Мелания? За нейна утеха, той не го правеше. Не беше от тези, които изразяват чувствата си пред хората, но явно близостта й му харесваше, след като не се отдръпваше. Мелания беше много красива, с характер, беше буби и живееше в Биоко. Повече от достатъчно Инико да я харесва. Успя да се сдържи да не въздъхне.

— Когато публикуваш проучването си — каза Копе и й подаде тетрадката, — ще трябва да ни изпратиш един екземпляр.

Кларънс погледна списъка. За няколко минути се бяха появили повече от сто имена. Почувства се виновна, задето ги беше излъгала. Не беше свикнала да лъже, а откакто беше пристигнала в Гвинея, само това правеше. Никога нямаше да напише подобна статия. Интересуваше я само мулат на име Фернандо. А може би дори не се казваше така. Може би Хулия беше имала предвид Фернандо Гарус, но…

Лаха влезе и застана прав до масата.

— Да сменим мястото? Какво ще кажете за любимата ни дискотека?

Предложението му се хареса на всички.

— Но нали казваш, че не обичаш да танцуваш? — пошегува се Кларънс, докато ставаше.

Тогава видя, че Мама Саде и синът й идват към тях. Използва шума и раздвижването и се забави, правейки се, че търси нещо в чантата си, за да може да огледа по-добре двойката. За разлика от жената, която беше доста пълна, мъжът беше слаб и кокалест. Най-накрая успя да види лицето му. Имаше привлекателни черти. Очите му бяха тъмни, с бадемова форма, носът — правилен, а устните — тънки, но изражението му беше студено и неприятно. Побиха я тръпки.

— Има ли някакъв проблем, бяла жено? — Мъжът се спря до нея и я загледа настойчиво. — Не ти ли харесва това, което виждаш?

— О, не, извинете, аз…

Някой я стисна за ръката и чу гласа на Инико:

— Тръгваш ли, Кларънс?

— А ти, буби, кажи на приятелката си да бъде малко по-възпитана — каза оня с омраза. Инико се стегна. — Не обичам да ме гледат така.

Мама Саде се намеси с властен глас:

— Не си губи времето…

Тя погледна Кларънс, намръщи се и издаде звук, подобен на ръмжене. Отблъсна сина си встрани и застана пред нея. Въпреки възрастта си все още изглеждаше стройна. Вдигна ръка към Кларънс и без да я докосва, описа чертите й от челото до брадичката. Кларънс отстъпи крачка назад, а Инико я стисна за ръката и я поведе към вратата.

— Чакай! — изръмжа Мама Саде и се видя беззъбата й уста. — Няма да й навредя!

Кларънс даде знак на Инико да изчака, за да чуе какво искаше да й каже жената.

Мама Саде повтори същото действие, докато изричаше странни слова на непознат език. Клатеше глава, а след това се смееше като луда. Когато приключи, тръсна глава.

— Какво? — попита Кларънс, заинтригувана, но и подразнена от случващото се.

— Напомняш ми на някого.

— Така ли? На кого?

Изведнъж съжали, че беше задала въпроса с толкова подчертан интерес. Беше ли възможно единствената, която се сещаше за баща й, да бъде проститутка с вид на вещица? Не й харесваха нито жената, нито синът й, който не преставаше да поглежда часовника си.

— На човек, когото познавах преди много години. На някой от твоята страна. Испанка си, нали? — Кларънс потвърди. — Потомка на колонизатори. — Кларънс отново потвърди. — Откъде си? От север или от юг?

— От Мадрид — излъга.

Ужасно съжаляваше, че не си беше тръгнала навреме от ресторанта. Не искаше и да си помисли, че можеше да има някаква връзка между нея и тях двамата. Нито за миг не си беше представяла, че е способна да се отрече от евентуален кандидат брат само защото не й беше симпатичен. Що за връзка! Стана й много горещо; започна да се задушава. Стисна здраво ръката на Инико.

— Явно съм сгрешила. Съжалявам. Много бързаме. Чакат ни.

Синът й я хвана за ръка и погледна с досада.

— Още един въпрос! — извика жената. — Как се казва баща ти?

— Госпожо, баща ми умря преди много години.

Тези думи явно я успокоиха.

— Как се казваше? Кажи ми!

— Алберто — отново излъга. Погледът й се замъгли. Всеки момент щеше да припадне. — Казваше се Алберто!

Жената сви устни. Погледа я още няколко секунди и наведе глава, но стойката й продължи да излъчва достойнство и гордост. Размаха ръка във въздуха, търсейки опората на сина си.

Кларънс въздъхна с облекчение, като ги видя да излизат от ресторанта. Подпря се на масата. В бутилката й имаше още малко бира. Беше топла, но това нямаше значение. Устата й беше толкова пресъхнала, че и врял бульон би й дошъл добре в момента.

Инико я гледаше, свъсил вежди и скръстил ръце на гърдите.

— Къде са останалите? — попита тя.

— Вече са се отдалечили доста.

— Благодаря, че ме изчака.

— Радвам се, че го направих.

Никой от двамата не помръдна.

— Да видим дали съм разбрал — каза Инико накрая и прокара пръст по едната си вежда. — Не си от Пасолобино. Баща ти не се казва Хакобо и е мъртъв. Каква си ти? Канарче?

Усмихна се.

„Точно това — помисли си тя. — Най-смелата шпионка на света. Щом открие нещо, което не й харесва, е готова да припадне.“

— Не исках да й давам подробности за живота си — каза. — Нали ми казахте да внимавам.

Излязоха от ресторанта. Кларънс погледна към небето. Луната светеше като мощен фар.

— Знаеш ли, Инико? Тук луната е много красива, но в моите планини… не можеш да си представиш.

— Е, тогава значи Пасолобино съществува. Сега се чувствам по-добре…

Кларънс го потупа по ръката. Оказваше се, че Инико имаше чувство за хумор. Още едно откритие.

— Защо остана ти да ме изчакаш, а не Лаха?

А всъщност искаше да попита: „Как така Мелания ти позволи да ме изчакаш?“.

— Бих искал да ти предложа нещо.

Какво ли ще й каже?

Времето й свършваше, а й оставаше само една последна възможност: Урека. Как можеше да я пропусне, помисли си Кларънс. И още повече сега, когато беше изоставила почти всичко. Беше излъгала колегите от университета, с които се беше запознала първата седмица, че записите, които прави, за да изследва по-късно, й отнемали много време. А проучванията, свързани със семейната мистерия, се бяха свели до безобидни и случайни разговори с малко по-възрастни от нея мулати, към които губеше интерес, щом се окажеше, че не се казват Фернандо или че беглите им спомени от детството нямат нищо общо със Сампака.

На няколко пъти се натъкна на мъже, които отказаха да отговорят на въпросите й и дори й заявиха: „Не ме притеснявай!“ или „Нямам намерение да говоря с теб“, наричайки я бяла с презрение. Случваше й се, въпреки че на всички показваше документите, удостоверяващи, че работата й е възложена от университета.

Загледа се в спокойните води на морето. С Лаха бяха седнали в откритото кафе на хотел „Баия“, откъдето се виждаше огромен кораб, закотвен на няколко метра от брега. Лаха я беше взел от хотела й малко по-рано от обикновено. Инико щеше да се забави.

Какво ли ще й каже? — запита се отново.

— По всичко личи — каза Лаха съвсем непринудено, докато разбъркваше кафето си, — че допадна на брат ми. А това не е никак лесно. Обикновено отхвърля всичко, което е свързано с чужбина.

Кларънс се изчерви, явно доволна от думите му.

— Странно е, братя сте, а водите толкова различен живот…

— Винаги съм казвал, че Инико се е родил прекалено рано. Шестте години, които ни разделят, се оказаха съдбоносни за историята на острова. Него го хвана законът, който задължаваше всички, навършили петнайсет години, да работят в плантациите на държавата, защото по онова време били изгонили всички нигерийци от острова.

Лаха спря и се зачуди на вниманието, с което го слушаше.

— Предполагам, че вече ти е разказал всичко това.

Инико наистина й беше говорил много за най-новата история на Гвинея, за която Кларънс знаеше някои неща, но не и като човек, преживял тези събития. След обявяването на независимостта през 1968 година страната преживяла единайсетте най-тежки години от историята си под диктатурата на Масиас, жесток тиранин, заради когото Гвинея си била спечелила прозвището африканският Аушвиц. Юношеството на Инико минало в такива условия: нямало печат; всички испански имена били сменени; били затворени болниците и училищата; било преустановено производството на какао; католицизмът бил забранен, както било забранено и да се носят обувки; всичко било забранено. Преследванията, обвиненията и арестите не подминавали никого — буби, нигерийци, фанг, ндове от островите Кориско, Елобей и Анобон.

Замисли се за думите на Лаха и за факта, че Инико е вдовец с две деца, на десет и на четиринайсет години, които живеели с родителите на майка им. Накрая каза:

— Инико говори много за всичко, но не и за себе си.

Лаха поклати глава в знак на съгласие и отпи от кафето си. Настъпи мълчание. Кларънс реши да използва тишината и се замисли за неговия живот.

— Как са могли родителите ти да поемат разноските за образованието ти в Съединените щати?

Лаха сви рамене.

— Майка ми винаги е разполагала със средства, работила е, а и имала възможността да осигурява стипендии и помощи. Когато Инико се установи тук, двамата ми помогнаха много, за да мога да завърша образованието си. Харесваше ми да уча, а и ми се отдаваше.

— А баща ви? — Осмели се да попита, след като той не го спомена. — Какво се случи с него?

Лаха изсумтя.

— Трябваше да попиташ за бащите ни. Бащата на Инико е умрял, когато той е бил още дете, аз пък не познавам баща си, а и майка ми никога не ми е говорила за него.

Кларънс се почувства глупаво, задето беше задала въпроса.

— Съжалявам — беше единственото, което можа да каже; срамуваше се.

Лаха махна с ръка, сякаш това нямаше никакво значение.

— Не се притеснявай. Тези неща се случват на това място.

Тя видя тъгата, изписана на лицето му, и се почувства виновна, че я беше причинила. Реши да му зададе друг въпрос, който смяташе за безобиден.

— А в какво се е забъркал Инико на младини?

— На младини… А и не толкова млад! — Лаха стана, огледа се и сниши глас. — Чувала ли си за Блек Бийч?

Кларънс поклати глава, заинтригувана.

— Това е един от най-известните затвори в Африка. Намира се тук, в Малабо. Известен е със зверствата, на които са подложени затворниците. Инико беше там.

Тя зяпна, не можеше да повярва.

— А какво направи, за да го затворят?

— Той просто е буби.

— Но… как е възможно?

— Вече знаеш, че щом Гвинея извоюва независимостта си през 1968-а, властта попадна в ръцете на по-многобройния народ фанг. Преди пет години се случиха няколко тежки инцидента в град Луба, който може би ти е известен с името Сан Карлос. Група маскирани въоръжени убиха четирима работници и властите обвиниха за това защитниците на независимостта и свободата на острова. Последваха репресии. Войската се нахвърли срещу народа буби. Не искам да влизам в подробности, но беше брутално.

Лаха млъкна.

— Аз… — Кларънс преглътна — не си спомням да съм чела за това в испанския печат…

Лаха отпи от кафето си, тръсна глава, сякаш искаше да прогони спомените, и продължи:

— Задържаните бяха стотици, сред които и брат ми. Аз извадих късмет, защото бях в Калифорния. Майка ми ме закле да не се връщам в Биоко, докато нещата се успокоят.

— А какво му се случи на Инико? — попита едва чуто.

— Прекара две години в Блек Бийч. Той не говори за това, но аз знам, че са го измъчвали. След това го изпратиха заедно с много други в континентална Африка, в Евинайонг, в град Мбини, който ти знаеш като Рио Муни, където е полагал тежък физически труд. Един от съкилийниците на брат ми е бил на осемдесет години. Как ти се струва? — Лаха не изчака отговора й, а и Кларънс не знаеше какво да каже. — Имай предвид, че триста морски мили делят двете части на Гвинея — островната и континенталната. Не става дума само за географското разстояние, но и за културните различия: ние, хората от народа буби, сме чужденци в Муни. Изпратиха ги там, за да ги отдалечат от семействата им и да направят затворничеството им още по-мъчително.

— Но… — прекъсна го тя — в какво ги обвиняваха?

— В какво ли не: в предателство, тероризъм, незаконно притежание на експлозиви, нелегален внос на оръжия, посегателство срещу националната сигурност, опит за преврат, разцепление… Сюрреалистично, нали? За щастие, преди две години някои затворници, сред които и Инико, бяха освободени при определени условия, но все пак далеч от онзи ад. Също и Мелания. Там са се запознали.

Кларънс беше объркана. Тези неща са се случвали в XXI век? За човек като нея, свикнала да се ползва от предимствата на демократичната държава, за която преди години се бяха борили нейните предци, беше трудно да асимилира казаното от Лаха. Но можа да си обясни пасивността и нервността на групата при задържането на чужденката с фотоапарата.

Горкият Инико!

Тогава се сети за предложението, което й беше направил Инико, и сърцето й се стегна. Беше се изкушила да приеме, но след чутото от Лаха не беше убедена.

 

 

Не можа да заспи.

В крайна сметка, прие поканата на Инико. Ще обиколи част от острова и ще види градове, чиито имена й напомняха разказите на Хакобо и Килиан. Два-три дни. Беше й казал, че отпуската й приключва, а не е излизала от Малабо. Пътуването включваше посещение на специално място, наречено Урека, и кратък престой в Сампака. Беше й обещал, че няма да забрави това пътуване, защото Биоко е прекрасен остров и той ще я заведе на места, които малко хора познават.

Ами ако някъде по пътя ги задържат?

Отново страхът…

Инико беше известен представител на предприятия за производство на какао и се занимаваше с плащанията на работниците буби. Освен това познаваше острова като дланта на ръката си.

Никой, освен Лаха нямаше да знае къде се намират. Ако й се случеше нещо, щяха да минат дни, докато усетят липсата й в Испания.

От друга страна, беше прекрасно, че на Инико му предстоеше това пътуване. А и така щеше да използва и последната възможност да нареди семейния пъзел. Усети внезапна възбуда. Как беше възможно толкова бързо да изостави проучването си за евентуален брат?

Отговорът беше прост. Всеки път, щом се упрекнеше за страха, възпиращ я да търси отговори, пред очите й изникваха образите на Мама Саде и сина й. Може би не беше добра идея да се рови в миналото. Имаше неща, които беше по-добре да си останат тайна. Всички семейства имаха тайни и всичко беше наред. Животът продължаваше…

Въздъхна.

Да обиколи острова с Инико…

Беше абсурдно. Не можеше да заспи, а мисълта й рисуваше нелепи любовни авантюри. Сякаш беше на петнайсет години!

Брей, брей, помисли си: страхливата Кларънс отива в джунглата с гигант, бил в затвора, който сигурно си има приятелка.

Инико.

Трябваше да си признае. Страхотно я привличаше.

Няколко дни с него. Сами.

Интелигентен, чувствителен, разговорлив, внимателен, любезен.

Може би му липсваше малко чувство за хумор.

 

 

Точно в седем слезе във фоайето на хотела и остана много изненадана, като видя Бисила и разбра, че тя ще ги придружи. Донякъде беше благодарна на присъствието й, защото така нямаше да бъде сама с Инико. В крайна сметка, нощните фантазии нямаха нищо общо с действителността.

Кларънс се приближи до Бисила и я поздрави с две целувки. Одобри оранжевата рокля, надиплена под бюста, и шала в същия цвят, навит около главата й като африкански тюрбан.

Качиха се в белия ленд роувър на Инико, който им обясни, че макар и двете главни шосета — на изток до Луба и на запад до Риаба — да бяха добре асфалтирани и поддържани, островът е кръстосан от много други второстепенни пътища в окаяно състояние: дупки, ремонти, отклонения, прашни неасфалтирани участъци, през които не всяка кола може да премине. Южната част беше най-изолирана поради слабата населеност и особеностите на релефа, правещ местността непроходима, особено в дъждовния период.

А сега бяха точно в разгара на дъждовния сезон. Всъщност денят беше доста мъглив и неприятен. Мъгла се стелеше над величествения връх Василе, в чието подножие се намираше град Малабо. Кларънс имаше късмет с предишните, нетипични за април, горещи дни. Сутринта беше хладна и по всичко личеше, че ще вали.

Погледна през прозореца и се помоли да не трябва да преживява тропическа буря.

Инико я успокои:

— Ще ходим на познати места. Островът се обикаля бързо и през по-голямата част от пътуването ще сме в селища, където ще можем да се скрием, ако завали.

— Добре. А къде ще отидем първо? — попита, предполагайки, че това ще е Сампака.

— Реших да пътуваме по посока на часовниковата стрелка. Започваме от Ребола.

— А! Реших, че първо ще минем през Сампака, тъй като е най-близко до Малабо.

— Ами, ако нямаш нищо против, ще оставим имението за накрая. — Инико се обърна и я погледна. — Предпочитам първо да обиколим другите места. Освен това майка ми не обича да ходи в Сампака.

Кларънс погледна Бисила, която беше седнала до нея и кротко я наблюдаваше. Не знаеше дали си въобразява, или жената наистина следи всяко нейно движение, сякаш търсеше да открие нещо познато. Погледът й беше напрегнат. На дневна светлина й се стори още по-красива. Бисила й се усмихна свенливо, като се надяваше да няма нищо против промяната на маршрута.

— Разбира се, че нямам нищо против — каза Кларънс и се усмихна.

Умираше от желание да научи повече за тази жена, но моментът не беше подходящ да я разпитва.

Колкото повече се отдалечаваха от града на запад, върхът и цялата планина й напомняха все повече на нейната долина. Пейзажът беше подобен на този, с който беше свикнала, само дето в Биоко растителността беше много по-зелена и много по-гъста.

— Връх Басиле е впечатляващ — прошепна, обръщайки се към Бисила.

Тя кимна.

— Това е най-високият връх на острова — обясни. — При ясно време отгоре се вижда целият остров. В действителност това е отдавна изгаснал вулкан. Последното изригване е било през 1923 година.

— Няма как да не е внушително да се гледа действащ вулкан — каза Кларънс и се замисли. — Представям си го като изблик на страст. Известно време спи, скрит за външния свят… Само той знае какъв живот кипи вътре в него… — Даде си сметка колко сериозна беше станала и се засмя: — Всъщност сега разбирам цялата тази пищност. Казват, че почвата около вулканите е много плодородна. Така съм чувала. Истина ли е?

Инико я погледна в огледалото за обратно виждане и тя се изчерви.

— Хареса ми описанието ти — каза. — Мисля, че отговаря на нашата същност. Във всяко едно отношение.

— Не се обиждай — реагира тя с ирония, — но си мислех, че народът ти има славата на кротък.

— Докато изригнем… — Инико се усмихна ехидно.

Бисила се изкашля, за да прекрати разговора, който беше поел в опасна посока.

— Знаеш ли, че върхът, за който говорим, има пет имена? — попита.

— Аз знам само две: Василе и Санта Исабел. Баща ми и чичо ми го споменаваха като Санта Исабел. А кои са другите три?

— На буби се казва Оваса — отговори Бисила. — Нигерийците му викаха Биг Пико, а британците — Кларънс Пик.

— Ти да видиш! — възкликна Инико със сарказъм. — Вулканът на Кларънс! Не се обиждай, но ти ми изглеждаш много кротка жена.

Тримата се разсмяха. Малко по малко Бисила започваше да се отпуска. Разговорът продължи на неангажиращи теми. Пристигнаха в Ребола, село с малки къщи, с червени и кафяви покриви, построени на склона на нисък хълм, в чието подножие имаше прекрасна католическа църква. Инико отиде да се види с някакви хора, а двете жени тръгнаха по улиците, докато стигнаха високата част, откъдето се откриваше възхитителен изглед към залива на Малабо. За първи път Кларънс оставаше насаме с Бисила и въпреки огромното й желание да научи нещо повече за миналото й, не знаеше за какво да си говори с нея.

— Струва ми се странна комбинацията от църкви като тези от моята страна на място, пълно с духове…

Бисила й обясни накратко защо католическата религия била пуснала толкова дълбоки корени. Кларънс я изслуша, учудена от сходствата между легендите за сътворението на света в традициите на народа буби и това, което беше научила като дете.

— Няма чак такава разлика — добави Бисила — между нашия Ммо и Светия Дух, между нашите бахула абе и злите духове или демоните, между нашите бахули и чистите духове или ангели, или между Бисила и Дева Мария…

— Много си приличат, въпреки че вие сте много по-суеверни от нас. Навсякъде има амулети, животински кости, раковини, пера…

Бисила я погледна развеселена.

— Какво ще ми кажеш за вашите реликви, останки на светци, изображения…?

Кларънс не знаеше как да обори този аргумент и реши да попита защо народът буби почита душите на починалите. Бисила й обясни, че светът не се състои само от материалното, а и от духовното. Чистите духове бахула отговаряли за физическите закони на света, докато човешките души се грижели за барибо, както наричали главите на семействата буби. Като видя, че Кларънс свъси вежди в недоумение, допълни:

— Ще ти дам един пример. Господ е създал душата ми, но я е отстъпил или продал на моримо, т.е. на душата на някой мой предшественик, който да я защитава цял живот, при положение че аз го почитам, както подобава. И аз като наследница на рода се старая да почитам както моя дух пазител, така и тези на останалите членове на семейството си, за да осигуря спокойствие и благоденствие на моите както на земята, така и отвъд нея.

— Искате да кажете, когато… умрат.

— Казваш го, сякаш е нещо ужасно — каза Бисила и повдигна вежди.

— Такова е.

— За мен не е. Когато си тръгнем оттук, духът ни продължава да живее и след смъртта на тялото, много по-свободен. И точно, за да не допуснем душата на мъртвото тяло да се изгуби и да блуждае изтерзана, докато се превърне в зъл дух, трябва да правим траурни церемонии в чест на починалите ни предци.

Кларънс се опитваше да асимилира чутото. Можеше да разбере почитта към мъртвите предци, но да вярва в духове, й се струваше детинско.

— Затова — каза, като се опита изражението й да не обиди по някакъв начин вярванията на Бисила — вие вярвате, че е възможно тук и сега да блуждаят духове, търсещи пътя си.

— Да, разбира се — каза твърдо Бисила, — ако семействата им не са ги почели подобаващо.

Кларънс се замисли и се загледа в червените покриви на къщите на склона, но погледът й бе прикован от красотата на морето, което стигаше до хоризонта. Лек бриз раздвижи листата на палмите. До нея Бисила разтърка ръце.

Изведнъж нещо се затича към тях и спря на няколко крачки. Кларънс извика. Инстинктивно се вкопчи в ръката на Бисила, която изобщо не се беше уплашила.

— Какво е това? — попита.

Бисила се изсмя.

— Това е гущер, Кларънс. Не се плаши.

— Гущер или шарен крокодил — каза Кларънс, гледайки с ужас огромното животно в зелено, червено и жълто.

— Веднага ще си тръгне.

Влечугото обаче не си тръгна. Гледаше ги с любопитство, като постоянно местеше поглед, докато накрая се спря на Кларънс и скочи към нея. Тя остана напълно неподвижна, готова да го ритне, но гущерът не изглеждаше агресивен. Остана на няколко сантиметра пред нея и като в транс на лудост започна бясно да се върти и да се опитва да захапе опашката си. Накрая успя и спря. Огледа жените, първо едната, а после другата, пусна опашката си, обиколи няколко пъти Кларънс и изчезна със същата скорост, с която се беше появил.

Кларънс беше объркана. Погледна Бисила, тя беше закрила устата си с ръка. Изглеждаше по-изненадана и от самата нея.

— Така ли се въртят тези влечуги?

Бисила поклати глава отрицателно.

— Това е някакво послание — каза с плътен глас. — Нещо ще се случи. И то скоро…

Ледена тръпка премина през тялото на Кларънс. За щастие, познат глас прекъсна разговора им.

— Продължаваме! — извика Инико зад гърба им.

Когато стигна до нея, той я погледна и я попита притеснен:

— Да не си видяла призрак? Изглеждаш уплашена.

— Горката Кларънс! — каза Бисила. — Говорихме за религията ни и мисля, че я поуплаших с толкова духове и души на мъртъвци.

— Слава богу, че е посред бял ден! — пошегува се той. — Ако се заприказваме за това по тъмно, аз си умирам от страх…

Инико се завъртя и застана пред Кларънс, за да я спре. Бисила продължи да върви към колата.

— Мисля, че имам лек за страховете ти.

Вдигна ръце и свали от врата си малката раковина. Внимателно отметна косата от тила й и върза връвчицата.

Кларънс усещаше докосването на ръцете му и отново я побиха тръпки, но този път от удоволствие.

Обърна се и го погледна в очите.

— Благодаря — каза. — Но… кой ще пази теб сега?

— Имам две възможности — прошепна. — Мога да си купя друга от някой град или да остана много близо до теб, за да може амулетът да пази и двама ни.

Кларънс наведе глава.

В този момент усети как истинският и осезаем Биоко и ефирният и въображаем Фернандо По се сливат в едно в сърцето й.