Лус Габас
Палми в снега (20)

XIX
Тема табу

1971-1980

— Уалдо, обещай ми, че ако някой ден излезеш оттук — Густаво се беше облегнал на студената стена на затворническата килия, — ще потърсиш брат ми Димас в Урека и ще му разкажеш за мен.

Уалдо кимна утвърдително, затвори очи и мислено си обеща още нещо.

Ще се измъкне от това място.

Изведнъж навън настъпи суматоха. Чуха се викове, ругатни, удари и стъпки. Желязната ключалка изскърца, вратата се отвори и двама яки пазачи хвърлиха в килията голо тяло, сякаш беше чувал с картофи.

— Ето ви още един съмишленик — извика единият от пазачите и запрати празна метална кутия. — Запознайте го с порядките тук!

Изсмя се.

Густаво и Уалдо изчакаха стъпките да се отдалечат и коленичиха до ранения мъж. За кой ли път се случваше? Повече от дванайсет от деня, в който — първо Густаво, а малко по-късно и Уалдо — минаха през желязната врата и прекосиха двора, ограден с високи каменни стени. И двамата бяха претърпели същите мъчения. Заведоха ги в кабинета на шефа, удряха ги, докато изпаднат в безсъзнание, и ги затвориха в една от многото, наредени в редица, циментови кутии с човешки размери. От малък отвор на тавана, подсигурен с метална решетка, можеха да чуят тревожните нощни звуци и да разговарят с други затворници, преди да са минали през стаята за разпити. След това единственото, което можеше да се чуе през стените на затвора Блек Бийч, бяха стенания, отчаяни викове, а от време навреме и някое неравномерно хъркане.

Мъжът се опита да помръдне.

— Спокойно — каза Густаво. — Най-добре е да останеш, легнал по корем. Послушай ме.

Пазачите се бяха престарали с нещастника. Гърбът и краката му бяха целите в открити рани. Липсваше кожа, а на места и парчета месо. Явно шефът на затвора беше пуснал кучето си. Два-три дена нямаше да може да помръдне, а щом успееше, отново щяха да го отведат, за да нанесат още удари на израненото му тяло. И така, докато той умре или те се изморят и го захвърлят като тях двамата. Според пазачите затворниците нямаха душа, така че не им дължаха никакво уважение, а убийството им не се смяташе за престъпление, дори не и за грешка. Ако можеха да прочетат последните мисли на затворниците, написани по стените със собствената им кръв, помисли си Густаво, щяха да разберат какво са им сторили…

Дълго време Густаво и Уалдо говориха на мъжа, но той не реагира. От опит знаеха, че утешителните думи помагат. Обясниха му къде се намират, какъв е редът за хранене и почистване и му казаха, че празната метална кутия служи за тоалетна. Успокоиха го, че тялото свиква с ударите и че може да оживее като тях двамата, които бяха отдавна там, или дори да излезе по някакво чудо на съдбата.

Уалдо забеляза, че дишането на мъжа се успокоява, и го попита:

— Как се казваш?

— Максимиано… А вие защо сте тук?

— За същото като всички останали.

Густаво предпочете да не влиза в подробности. Откакто Масиас обсеби цялата власт в държавата и наложи авторитарен режим на управление, започна безкрайната и безмилостна чистка както на опозиционерите, така и на всички, които заради способностите или влиянието си биха могли да претендират за президентския пост. Така всеки можеше да се окаже враг на народа. В случая на Густаво причината беше ясна: активното му участие в определено политическо движение. При Уалдо обаче нещата стояха по друг начин: той си беше позволил да коментира политиката пред бивш колониален надзирател, облечен като обикновен селянин, който бе станал един от доверените шпиони на Масиас. Други бяха жертва на доноси дори от страна на собствените им роднини, целящи да се спасят или да запазят някои придобивки. Благодарение на новопостъпващите затворници Густаво и Уалдо получаваха информация за случващото се навън и за растящата параноя на президента.

— А ти защо си тук?

— Някой казал, че съм се оплаквал, че заплатата ми била ниска.

— О, това вече е прекалено — пошегува се Густаво.

Държавните служители никога не знаеха кога и каква заплата ще получат. Когато Масиас решеше, вадеше пари от държавната хазна, която съхраняваше в банята в дома си, и привикаше на среща служителите си, за да им даде сумата, която лично той — неуморният труженик в услуга на народа, както обичаше да се нарича — е преценил, че всеки от тях заслужава.

— Един от затворниците е тук, защото критикувал качеството на китайския ориз… Нали, Уалдо?

— Беше в нашата килия, но го отведоха — излъга Густаво.

Уалдо се облегна на стената. Бяха му дошли до гуша кошмарите през деня и стенанията през нощта. Той отдавна не плачеше от болка като Максимиано. Една-единствена мисъл му помагаше да понесе изтезанията.

Още не знаеше как, но беше убеден, че някой ден ще му се удаде възможност да избяга.

 

 

— Кажи ми, Лаха, кой изгони испанските колонизатори и империалисти от Екваториална Гвинея?

— Негово превъзходителство Масиас Нгуема Бийого Негуе Ндонг!

— Много добре. А кой осуети машинациите на испанския империализъм на 5 март 1969 година?

— Негово превъзходителство великият будител на народното образование, изкуството и традиционна култура, неуморният труженик в услуга на народа…!

— Кой построи новите внушителни сгради в Малабо?

— Компанията „Трансметал“ — отговори, без да се замисли.

Учителят го удари с дървената пръчка. Лаха изскимтя и разтърка рамото си.

— Не. Построи ги Негово превъзходителство. Внимавай, Лаха. След няколко дена ще ни посети лично и ще ти задам същите въпроси. Гледай да отговориш правилно.

Лаха и съучениците му, напълно издокарани за случая и изнервени като учителите си, стояха прави в очакване вратата на класната стая да се отвори и да влезе субектът с божествените качества. Навън се виждаха елегантните коли на свитата на президента. Минутите минаваха, а никой не идваше. Изведнъж настъпи суматоха. Чуха се гласове и викове. Учителят пръв погледна през прозореца. Няколко мъже влачеха директора на училището и трима от колегите му, без да обръщат внимание на обясненията и молбите им. Един от охранителите размаха снимка на президента — като тази, която беше окачена във всяка класна стая, за да могат да я видят всички, които гледаха от прозорците. Някой беше нарисувал въже около врата на Масиас.

Учителят седна на катедрата и започна да преподава с треперещ глас. Лаха и съучениците му бяха разочаровани, защото не можаха да се запознаят лично с Единствения феномен на страната.

След няколко минути Лаха погледна през прозореца и видя позната фигура. Стана от чина и повика учителя. Отново залепиха носове на стъклото. Друг учител от горните класове инструктираше група младежи, сред които беше и Инико. Учителят на Лаха излезе от стаята. Видяха го да се присъединява към групата на двора. Лаха не разбра какво се случва, но възрастните жестикулираха нервно, докато говореха на младежите, които кимнаха няколко пъти и после се разпръснаха. Лаха подпря длан на прозореца. Къде ли отиваше брат му?

Учителят се върна в класната стая и отиде право при Лаха. Наведе се и му прошепна на ухото:

— Кажи на майка ти, че Инико е отишъл в Бисапо. Най-добре е да остане там за известно време.

 

 

— Ей, ти! Какво правиш там?

Уалдо беше слисан от високите сгради в Мадрид и от стотиците коли по улиците и булевардите. Не беше виждал толкова широки пътища. Излезе от скривалището си и застана пред полицая, с поглед, забит в земята.

— Само исках да поспя малко.

— Брей, колко добре говориш испански! Откъде си?

— От Екваториална Гвинея — казваше го за хиляден път, откакто беше пристигнал на полуострова.

— Покажи ми документите си.

Уалдо извади малката пластифицирана лична карта, която беше намерил близо до кея в Бата, и му я подаде, надявайки се полицаят да не забележи разликата между снимката и физиономията му.

— Това вече не е валидно. От Главна дирекция „Сигурност“ съобщиха, че трябва да се отнемат личните карти, издадени на гвинейци.

— Нямам други документи.

Уалдо разтри ръцете си. Беше му студено и от няколко дена не беше слагал залък в уста. Очите му се насълзиха. След толкова много усилия не беше постигнал нищо. Още не се беше възстановил от изтощителното пътуване, започнало сутринта, когато змия, дълга два метра и половина, предизвика истински смут на летището и надзирателите започнаха да спорят кой да я убие и да я занесе като подарък на шефа на Блек Бийч. Самият той се беше влачил като влечуго стотици метри, без да си поеме дъх и докато кожата му се разкървави, за да избяга от ужаса. Часове по-късно започна нощното му бягство с лодка от острова до континента. Последва ужасът от нощите в джунглата и рисковано пресичане на границата с Камерун, и накрая одисеята му на безделник, успял да се качи на търговски кораб до Канарските острови, след което се прехвърли на друг до Кадис.

Там работи няколко дена на пристанището, за да събере пари за билет до Мадрид. В автобуса всички го гледаха подозрително и никой не пожела да седне на мястото до странния дрипав негър, който говореше испански. Дори от любопитство не го попитаха как беше стигнал дотам. А и на него не му се удаде възможност да разкаже за трагедията, която изживява народът на Екваториална Гвинея. Мислеше си, че всичко ще е много лесно; че щом им каже, че и те там в даден момент са били испанци, всички ще го приемат с разбиране и обич.

— Нямам други документи — повтори, отчаян.

Полицаят свали шапката си и се почеса по главата.

— Тук не искаме безделници и злосторници. Ще трябва да те заведа в участъка.

Уалдо го погледна учуден. Целият този риск, за да свърши на същото място? Изкуши се да побегне, но нямаше сили за подобно нещо.

— Там поне ще те нахранят и ще ти дадат чисти дрехи — продължи полицаят. — А после ще видим какво да те правим.

Уалдо кимна примиренчески. Полицаят го вкара в колата. Уалдо затвори очи и спа, докато стигнаха неколкоетажната сива сграда, в която се помещаваше полицейският участък. Наложи му се да чака. Коридорът беше пълен с хора, които го гледаха нагло.

След известно време, което на Уалдо се стори цяла вечност, полицаят излезе, придружен от друг свой колега.

— Имаш късмет — каза. — Колегата ми познава човек, който се грижи за такива като теб. Ще те заведем при него.

Другият се намеси:

— Ще отидем пеша. Енорийската църква на отец Рафаел не е далеч.

Уалдо долепи длани до гърдите си и въздъхна с облекчение. Беше ли възможно това да е отец Рафаел от Сампака? Когато видя едрата накуцваща фигура и гъстата бяла брада, благодари на бога и на всички духове, за които се сети.

Седна на една от пейките в църквата и след продължително хлипане и несвързани думи успя да му разкаже за нечовешките страдания, на които бяха подложени изоставените му чеда.

Същия ден отец Рафаел се обади на Мануел и му каза за появата на Уалдо и за страшните новини, които беше донесъл от Гвинея. Мануел изпрати спешна телеграма на Килиан с молба да се свърже с него.

Написа му: „Знам как мога да помогна на Бисила“.

 

 

Пътеката, която водеше до Бисапо, беше разчистена съвсем наскоро. От силно утъпканата шума ставаше ясно, че по нея са минали много чифтове ботуши. Лошо предчувствие обзе Хосе. Когато стигна почти без дъх до селото, подозренията му се потвърдиха. В този момент повече от всякога съжали, че прегърбеното му тяло беше загубило пъргавината си. Не беше успял да стигне навреме, за да съобщи, че издирват сина му Собеупо, за което го беше предупредил Симон. Удари го силна миризма на дим. Приближи се внимателно и видя пламъците. Бисапо гореше сред отчаяните викове на съселяните му, скупчени пред дулата на пушките. Хосе се хвана за главата, покрита с вече напълно побеляла коса.

Нещо се заби между ребрата му.

— Ей, ти, старче! Върви!

Заведоха го при другите. Инико беше първият, когото видя. Но той беше още толкова млад! Даде им знак да замълчат. Огледа се и се сети за плана за масова мобилизация на млади, стари, деца и болни, които да заместят нигерийците. Видя командващия и се приближи до него, за да му покаже документа, който винаги носеше със себе си.

— Аз отговарям за имението Сампака.

Военният прочете документа и му го върна, като го изгледа нагло.

Хосе се намръщи. Извади от джоба си няколко банкноти и ги подаде на военния.

— Извинете, забравих гаранционния печат.

Мъжът се усмихна.

— Така е по-добре.

Хосе отново благодари мислено на Килиан за помощта му. Де да можеше да му каже колко важни бяха сега за него и семейството му парите, които им изпращаше!

— Дойдох да потърся работници за имението — излъга доста убедително. — Трябват ми дванайсет.

— Вземи пет. Останалите отиват на друго място.

— Защо сте запалили селото? Не е ли достатъчно да приберете хората.

— Отказаха да ни кажат къде се укрива един конспиратор. Всички са обвинени в подривна дейност.

— Не сте го открили, така ли?

— Не.

Хосе почувства облекчение, но не го показа. Ако синът му Собеупо се е скрил в гората, нямаше да го намерят лесно. Със свито сърце видя как пламъците поглъщаха къщата му и тези на неговите съседи. Жените събираха в торби това, което успяваха да спасят от огъня, и плачейки, се разделяха с мъжете си. Няколко от тях отидоха при Хосе.

— Къде да отидем сега? — попитаха.

— В Ребола. Там ще ви помогнат.

— А мъжете ни? Какво ще стане с тях? Кога ще ги видим отново?

— Ще се опитам да разбера в кои плантации ще ги изпратят. Трябват им работници; ще ги хранят; няма да им се случи нищо лошо. — И той самият не вярваше на думите си. — Някой ден всичко това ще приключи.

Посочи Инико и четирима свои племенници на същата възраст и им даде знак да го последват, без да обели и дума. Отидоха при военния, който му беше разрешил да си избере петима.

— Взимам тези.

— Съвсем млади са. Не си глупав.

— Силни са, да, но им липсва опит. Ще трябва да ги обуча.

— Не забравяй за двата часа на ден военно обучение.

Шестимата отправиха последен поглед към останалото от Бисапо и си тръгнаха, оставяйки зад гърба си мъжете, стоящи срещу дулата на оръжията, обсипвани с ругатни, които очакваха мига на раздяла с майките, съпругите и децата си.

 

 

Радиопредаването започна като всеки ден с досадното изброяване на всички, заемани от Масиас, постове. После се чуха първите хвалебствени песни, посветени на него. Бисила спря радиото. Беше й омръзнало да слуша все същата музика.

— Не ти ли харесва музиката? — попита я лекарят, мъж с приятни черти и мила усмивка.

— Пречи ми, когато съм съсредоточена.

Едмундо се усмихна.

На Бисила й беше писнало от много неща. Преди никога не беше имало такава оскъдица. Липсваха основни неща като захар, сол, мляко, сапун. Нямаше нито ток, нито вода; нямаше пътища и транспорт. И за капак, преди няколко дена, докато Лаха беше на училище, в къщата й нахлуха полицаи да я обискират. Търсеха вещи, останали от колониалния период, за да ги унищожат, а и някой им бил подметнал, че тя била много близка с испанците. Беше запазила шапката на Килиан, скрита в дупка в стената, която беше зазидала. Още си спомняше лукавия поглед на полицая, когато съвсем неразумно го попита:

— Не е ли прекалено натоварващо да обискирате всички къщи на Фернандо По?

— Вече не се казва Фернандо По, а Островът на Масиас Нгуема Бийого Негуе Ндонг. — Мъжът се беше навел над нея. — Май ти липсват испанските приятели, а?

Бисила промени коренно поведението си и й се наложи да прибегне до подкупа, като по този начин рискуваше отново да я посети, за да разбере откъде разполага с пари. Дните минаваха, изпълнени със страх и несигурност. Успяваше да оцелее единствено благодарение на своя ангел пазител, който, макар и от разстояние, се грижеше за нея, сякаш беше залепнал за кожата й…

— Ще влезеш ли с мен? — попита я Едмундо — Очаква се тежко раждане.

Едмундо беше прекрасен лекар и колега. Откакто беше дошъл в Санта Исабел — е, в Малабо, поправи се Бисила, животът й беше започнал да се подобрява. Едмундо се ползваше с добро име и благодарение на връзките му винаги можеше да се снабдява с продукти на черно.

Влязоха в операционната. На леглото лежеше жена с блуждаещ поглед. Една от сестрите се приближи и прошепна:

— Не иска да съдейства. Казва, че й е все едно дали тя или детето, или и двамата ще умрат, да сме й го извадели, както ние решим, защото тя нямало да се напъва.

Бисила се намръщи.

— Защо една майка да не иска детето си? — попита Едмундо.

— Явно са я изнасилили група от младежите на президента — каза тихо сестрата и излезе.

Едмундо изпъшка.

Бисила се приближи до жената и потърси погледа й.

— Как се казваш?

— Весепа.

— Вярно ли е, че не искаш това дете сега, когато е напът да излезе на бял свят?

Очите на жената се насълзиха.

Бисила хвана ръката й, наведе се и й прошепна нещо на ухото. Само жена, минала през същото, можеше да я разбере.

— Трябва да побързаме — каза Едмундо, който беше застанал до леглото.

Бисила го погледна и кимна.

— Весепа ще помага.

Раждането беше трудно, но след два часа Бисила постави в ръцете на жената едно прекрасно момиченце.

— Как ще я кръстиш?

— Не съм мислила за това — отговори Весепа и нежно погали малките ръчички на бебето.

Бисила се сети за едно красиво име от митологията на народа буби.

— Как ти се струва Борихи? — предложи.

Жената прие.

Вратата се отвори рязко и в операционната нахълтаха двама полицаи.

— В болница сме — възмути се лекарят. — Тук не се влиза по този начин!

— Търсим някоя си Бисила.

— Мен? — Бисила се стресна. — Защо?

— Не си ли сестра на Собеупо от Бисапо?

Сърцето на Бисила се преобърна. Бебето се разплака.

— Да.

— Кажи ни тогава къде е този конспиратор. — Обърна се към леглото, където Весепа люлееше дъщеричката си. — Накарай го да млъкне!

Жената доближи бебето до гърдите си.

— Не знам — отговори Бисила.

„Значи не са го открили…“

Полицаят застана срещу Бисила в заплашителна поза.

— Не знаеш, а? — Хвана я за ръката. — Идваш с нас, за да проверим.

Бисила онемя. Когато полицаите търсеха някого, никога не си тръгваха с празни ръце. Мислено благодари, че Инико, който беше в трудна възраст, беше с дядо си Осе в Сампака. Но какво ще стане с Лаха? Кой ще го прибере от училище?

Едмундо побърза да се намеси:

— Пусни я веднага!

Другият полицай отиде до него:

— И ти ли искаш да ни придружиш?

— Аз съм доктор Едмундо Нсуе. Познавам се лично с президента. Бисила е много необходима тук, в болницата, и няма да се лишим от услугите й. Ако е необходимо, самият аз ще говоря с президента.

Полицаите се спогледаха. Бисила се отскубна и се дръпна настрани.

Полицаите не помръдваха.

— Много добре — каза Едмундо и си свали престилката. — Идвам с вас да се срещна с президента, с Великия будител, с Единствения феномен. Той ще знае как да разреши този проблем. И ще го направи, както върши всичко, до което се докосне.

Полицаите се изненадаха от решителността на лекаря. Единият даде знак на другия и тръгна към вратата.

— Ще проверим това, което казваш — каза кисело, преди да излезе.

Бисила въздъхна и се сгромоляса на стола.

— Благодаря ти, Едмундо. Вярно ли е всичко, което каза?

Лекарят се доближи и й прошепна на ухото:

— Да. Бъди спокойна. В безопасност си. Не познавам по-голям хипохондрик от Масиас, а твоите билки му помагат. Пробвал съм.

Бисила се усмихна. При други обстоятелства Едмундо би бил добър другар в живота. Беше очевидно, че той очакваше нещо повече от нея, а тя полагаше усилия да запази добрите приятелски и колегиални отношения с него. От една страна, не можеше открито да възрази срещу намеците му, защото нямаше да е първата, набедена от отхвърлен любовник и осъдена за подривна дейност срещу режима. А от друга — самотата беше жестока, особено във време на пълно опустошение и отчаяние.

Стана и тръгна към прозореца. Следобедното слънце се опитваше да пробие гъстата мъгла над морето. Скоро щеше да настъпи нощта, а с нея да дойдат и спомените. Докосна устните си, жадуващи за целувките на Килиан. Бяха минали години от заминаването му, но тя още усещаше аромата му и чуваше гласа му. Понякога го сънуваше и образите бяха толкова ясни, че не искаше да се събуди. Какво ли правеше той в момента? Дали и тя му липсваше толкова, колкото той на нея?

 

 

— Донеси детето. — Кармен взе Даниела от ръцете на Килиан. — Отиваме си у дома, Кларънс, че стана студено.

— И ние си тръгваме — каза Хакобо.

Последните лъчи на есенното слънце проникваха през прозореца на внушителния хотел, построен на брега на реката. Килиан и Хакобо последваха Кармен, но с доста по-бавна крачка. Скоро щяха да я загубят от поглед.

— Всичко е много променено, нали? — каза Хакобо.

Килиан кимна. Нямаше го стария път до именията. На негово място се простираше широко шосе, а от двете му страни се издигаха жилищни сгради. Мисълта му го отнесе на друго място, където джунглата и традициите бяха отстъпили първо пред чуждите колонизатори, а после пред несигурността. Всяка подхвърлена реплика насочваше мислите му към хората, които не беше виждал от цяло десетилетие и за които не беше чувал нищо след новините от Уалдо.

Хакобо се изкашля. Не знаеше как да подхване темата. През последните години се бяха случили много неща. Имотните сделки се уреждаха по-бавно от очакваното. Хакобо не можеше да присъства на преговорите, защото кръвта му кипеше. Братята се чувстваха засегнати от заплахите на адвокатите на предприятието, строящо ски комплекса, което претендираше да закупи терените на смешни цени, с аргумента, че благодарение на тях долината щяла да се развие, а на настоящите собственици неизвестно кога щели да дадат парцели в регулацията на комплекса.

Говореха им като на пълни невежи, като на хора, които никога не са напускали долината и нямали представа каква огромна услуга им правят, и колко по-добър ще стане животът им.

„Спомняш ли си, Хакобо — беше го попитал Килиан, — как са придобити земите на народа буби? Тук е същото. Накрая ще трябва да сме им благодарни, задето ще живеем по-добре отпреди.“

Това, което не се споменаваше на преговорите, беше каква ще е печалбата на брокерите на недвижими имоти, като се има предвид, че цената на парцелите се вдигаше изкуствено в момента, в който те преставаха да са собственост на жителите на Пасолобино.

Хакобо погледна брат си. Как успяваше да продължи напред след всичко, което му се случи? Когато животът му в Испания се нормализира, загуби съпругата си. Спомни си деня, в който Пилар — скромна и тиха жена — беше дошла в дома им, за да се погрижи за Мариана в последните месеци от живота й, които прекара неподвижна на легло. Кой би предположил, че сърцето на брат му ще се отвори и той ще я заведе пред олтара? Да, наистина Килиан не се беше поколебал да се ожени за нея, като разбра, че е забременяла, защото имаше силно развито чувство за дълг. Но истина беше и че благодарение на нея брат му беше успял да преодолее непрестанната тревожност след завръщането си от Африка. Пилар дари Килиан с един кратък миг на спокойствие. Сега тревожността се беше върнала и Хакобо мислеше, че знае защо.

— Предполагам, че си чел вестници напоследък…

Килиан тръсна глава.

— В продължение на години нямахме никаква информация, а сега не престават да ни засипват с ужасни новини.

— Не всички са ужасни. Казват, че този, който в момента е на власт, се стреми да поддържа добри отношения с Испания и че започва изпълнението на някакви програми за сътрудничество.

— Да видим докъде ще ги докарат.

Килиан не се интересуваше толкова от политическите новини, колкото от разказите на журналистите, които са били в Малабо след извършения от Теодоро Обианг военен преврат през август 1979 година, когато вратите на къщите се отворили, хората излезли на улицата и започнали да се прегръщат в началото боязливо, а после все по-еуфорично.

Всички репортери твърдяха, че състоянието на страната след управлението на Масиас било катастрофално. Малабо бил в развалини, напълно запуснат и погълнат от джунглата. Можеха ли да повярват, че кошмарът наистина е свършил? Щяха ли да ги освободят от принудителния тежък физически труд? Щяха ли да престанат да крадат и без това бедните им реколти? След съдебния процес, осъдил Масиас на смърт, и последвалата екзекуция в пресата се появиха ужасяващи разкази за жестокостта, властвала през последните години и превърнала Гвинея в концентрационен лагер. Страната била обезлюдена от геноцида на този луд човек, от бягството на оцелелите и от плъзналите болести, причинени от глада и липсата на здравни грижи. Гвинея беше пред изчезване. А той беше изоставил там Бисила с две деца! Как е могъл да допусне тя да живее в Ада, докато той се опитваше да води привидно нормален живот? Колко пъти беше изпитвал погнуса от самия себе си!

Без помощта на Мануел щеше да е полудял. Периодично изпращаше на приятеля си чек, който той даваше на лекари, пътуващи на хуманитарни мисии. Само пари. Без писма. Нито ред, който би могъл да стане причина да я обвинят и осъдят. Благодарение на тази мрежа от лекари двамата разбираха един за друг, че са живи. Този малък жест на изпращане и получаване беше единствената му утеха нощем, защото той подхранваше дълбоко стаеното в душата му чувство, че тя е жива и че сърцето й бие там, където я беше оставил…

— Не му обръщай чак такова внимание — каза Хакобо. — Радвам се, че нещата им са потръгнали, но за нас това вече е минало, нали така?

Потърка окото, на което беше останало малко петънце от удара, нанесен му преди време от брат му. Знаеше, че Килиан не му беше простил, но и той самият не беше могъл да забрави случилото се.

Килиан не му отговори. За него нищо от онова не беше минало.

Отказваше да приеме, че принудителната им раздяла е краят.