Ерин Уот
Пясъчен замък (9)

Глава 9
Ела

До края на деня повече не видях Савана. По принцип това не би ми направило впечатление, тъй като следобед нямаме часове заедно, но параноята ме е погнала. Би трябвало да е говорила с полицията по обяд. Надявах се след това да ме потърси и да ми разкаже за разпита, но не го направи, на всичкото отгоре следобед дори не я мяркам по коридорите.

На обяд обаче Вал ми казва, че от полицията са оставили съобщение на родителите й с искане за разрешение да я разпитат. Сигурно леля й и чичо й са като Калъм, защото и те са настояли да присъстват на разпитите на Вал и Джордан.

Джордан. Явно и тя е в списъка на Казънс. Което е много, много притеснително, защото знам, че тя ще надрънка само ужасни неща за Рийд.

Не съм сигурна с кого точно са говорили днес ченгетата освен със Савана. Опасявам се за собствения си разпит, но дано Калъм успее да го отложи възможно най-много. Поне докато тъпите полицаи свършат работата си и открият истинския убиец.

„Ако има истински убиец…“

Безмълвен писък се надига в гърлото ми и ме пришпорва да спра насред паркинга. Ненавиждам тези мисли, които изскачат в ума ми. Ненавиждам това, че все още тая съмнения за Рийд. Той твърди, че не е убил Брук. Кълне се, че не е.

Тогава защо не мога да му се доверя напълно?

— Паркингът е за коли, сестричке, не за хора.

Завъртам се и откривам Истън, който ми се хили. Леко ме побутва напред и добавя:

— Горката Лорън, опитва се да излезе от това място вече от, ъ, две минути.

Поглеждам червеното беемве с включен двигател. И наистина, Лорън Донован ми маха, с леко извинителен поглед, сякаш тя пречи на мен, а не обратното.

Махвам и аз в знак на извинение към гаджето на близнаците и бързо се отмествам от пътя.

— Отнесох се — обяснявам на Истън.

— Още ли се притесняваш за разпитите?

— Да. Но говорих със Савана и тя обеща да не споменава за онези неща с Гидиън.

— Това поне е добре — кимва Истън.

— Да.

— Ела — гласът на Рийд се носи зад нас. — Искаш ли да те закарам до нас?

Обръщам се и го виждам да прекосява паркинга заедно със Себастиан. И параноята ме застига.

— Какво е станало? Нямаш ли тренировка?

Поклаща глава.

— Ийст има, но аз съм извинен. Татко току-що ми писа и ми нареди да се прибера право вкъщи.

От страх гръбнакът ми изтръпва.

— Защо? Какво става?

— Не знам — Рийд изглежда раздразнен. — Каза само, че е важно. И че вече се е разбрал с треньора.

Изражението му е сурово, което означава, че е притеснен. Разбрах, че Рийд се озлобява, щом се почувства притиснат в ъгъла, а този ъгъл, пълен с полицаи, следователи и затвор, сигурно се усеща като най-малкия и самотен на света.

— Иска ли и аз да съм там? — питам колебливо.

— Не. Но аз искам. — Рийд поглежда по-малкия си брат. — Себ, става ли да докараш колата на Ела?

— Няма проблеми — кимва Себастиан.

Подхвърлям му ключовете, а после гледам как се запътва към кабриолета ми, а Истън спринтира за тренировка. С Рийд се качваме в рейндж роувъра му, но не съм наясно защо ме попита дали искам да ме откара до къщи, понеже и дума не обелва през първите пет минути от пътуването.

Взирам се през прозореца и гриза палец. Трудно ми е да се справя с мълчаливия Рийд. Твърде много ми напомня за началото, когато се нанесох при семейство Роял. Получавах само злобни погледи и остри забележки от Рийд, много различно от онова, с което бях свикнала. Майка ми бе малко, добре де, доста безотговорна, но беше винаги весела и не сдържаше чувствата си. Аз го правех.

— Изплюй камъчето — изрича внезапно Рийд.

— Кое камъче? — стряскам се аз.

— Онова, дето те гложди. Направо те чувам как мислиш и ако захапеш по-силно пръста си, ще го откъснеш.

Засрамено поглеждам следите от зъби на палеца си.

— Нямах представа, че си забелязал — оправдавам се, докато разтривам зачервеното място.

— Забелязвам всичко около теб, скъпа — отвръща ми с нисък, пресипнал глас.

— Тревожа се. Все ми повтаряш да не го правя, но става по-лошо — признавам. — В училище е лесно да определиш кой е врагът. Определяш хора като полезни или неполезни, за теб или срещу теб. Това обаче изглежда твърде голямо.

И така страшно, но го запазвам за себе си. Няма нужда Рийд да слуша за страховете ми. Ще ги поеме на плещите си и ще се опита да ги носи редом с останалия товар, дето го тегли надолу.

— Всичко ще се оправи — уверява ме той, докато ловко маневрира по павираната алея към къщата на Роял. — Защото не съм го направил.

— Тогава кой?

— Може би бащата на детето? Брук сигурно се е опитала да изкопчи пари отколкото може повече места онази вечер. Не съм единственият идиот, който… — Млъква рязко.

И се радвам, че го прави, защото не ми е приятно да си мисля за Рийд как прави секс с някоя друга, независимо дали е било преди да се познаваме. Боже, щеше да е много хубаво, ако беше девствен.

— Трябваше да си останеш девствен — казвам.

Сварен неподготвен, той прихва.

— Това ли те притеснява?

— Не, но си помисли колко проблеми биха се решили. Нямаше да я има случката с Брук. Момичетата в училище нямаше да точат лиги по теб.

— Ако бях девствен, момичетата щяха да опитат да се напъхат в гащите ми, та после да се хвалят, че първи са покорили връх Рийд — ухилва се той и спира отстрани на къщата.

Роял разполагат с паркинг в двора със специален паваж от спираловидно наредени тухли, водещи към гараж, в който са всичките им превозни средства. Само дето никой не обича да използва гаража. Обикновено дворът е пълен с черни роувъри и черешовочервения пикап на Истън.

— Момичетата не са такива — възразявам, докато слизам от джипа и се пресягам за раницата си. — Не биха се състезавали за това кой ще откъсне цветето ти.

Рийд пръв грабва раницата и се усмихва самодоволно.

— Момичетата са точно такива. Защо мислиш, че Джордан е все по петите ти? Ти си конкуренция, бейби. Без значение какво имаш долу, повечето хора обичат да се състезават. Колкото до децата в „Астор“, те са още по-зле. Ако бях девствен, това щеше да е поредното състезание, което да бъде спечелено.

— Щом казваш.

Минава пред капака на роувъра и идва при мен; прегръща ме през раменете. Навежда се ниско и докосва с устни ухото ми.

— Може да се престорим, че аз съм девственият, а ти си опитната по-голяма ученичка, след като откъсна цветето ти — казва.

Прасвам го, понеже си го заслужи, но това само го разсмива още повече. И макар че се смее на мой гръб, се радвам, защото предпочитам щастливия Рийд пред мълчаливия, гневен Рийд.

Доброто му настроение не продължава дълго. Калъм ни поздравява на вратата със строг поглед.

— Радвам се да видя, че си прекарваш добре — отбелязва сухо, когато влизаме в кухнята.

Когато зървам Стив на плота, подскачам. Знам, че е шантаво, но непрекъснато го забравям. Сякаш мозъкът ми не може да се справи с повече от една криза, а вероятността Рийд да влезе в затвора е единственото, върху което съм в състояние да се съсредоточа. Всеки път, когато засека Стив, новината, че е жив, ме връхлита отново и отново.

Забелязвам как присвива сините си очи, щом види Рийд да ме прегръща. Изражението му смътно ми напомня на родителско неодобрение, нещо, което не съм изпитвала преди. Майка ми беше толкова безгрижна, колкото ти душа иска.

Измъквам се изпод ръката на Рийд под претекст, че отивам до хладилника.

— Искаш ли нещо? — питам.

— Разбира се, какво предлагаш? — Рийд ме дарява с лукава усмивка.

Гадняр. Много добре знае защо го оставих до вратата на кухнята и сега ми се подиграва. Борейки се с желанието да му покажа среден пръст, грабвам кофичка с кисело мляко.

Калъм плясва с ръце, за да привлече вниманието ни.

— Вземи си лъжица и ме чакайте в кабинета.

— Нас — поправя го Стив.

— Престани с намеците — изсъсквам на Рийд и грабвам лъжица от чекмеджето.

— Защо? Татко знае за нас.

— Но Стив не знае — отбелязвам. — Странно е, ясно? Нека просто се престорим на…

Рийд вирва вежда.

— Приятели — довършвам, понеже всички други варианти са твърде шантави.

— Да се престорим? Мислех, че сме приятели. Наранен съм. — Той пресилено се удря по гърдите.

— Още не си, но може и да станеш — размахвам лъжицата заплашително към него. — Не ме е страх да вляза в схватка с теб, приятел.

— Нямам търпение. — Плъзва ръка до ханша ми и ме издърпва по-близо. — Защо не влезеш в схватка с мен още сега?

Облизвам устните си, от които Рийд не откъсва поглед.

— Рийд! Ела! — крясва Калъм. — В кабинета. Веднага!

— Да вървим — дръпвам се бързо от него.

Мога да се закълна, че го чувам да смотолевя под нос: „Уби ми кефа“.

В кабинета на Калъм заварваме Стив, който се е подпрял на бюрото, а Калъм крачи нервно напред-назад. Всички следи от смях се изпаряват, когато забелязваме, че Халстън Гриър седи в едно от кожените кресла пред бюрото.

— Господин Гриър — поздравява го Рийд сковано.

Гриър става на крака.

— Рийд. Как я караш, синко?

Рийд се пресяга през мен, за да се здрависа с адвоката.

— Да изляза ли? — питам неловко.

— Не, това засяга и теб, Ела — отговаря Калъм.

Рийд моментално застава до мен и слага закрилнически ръка на гърба ми. За първи път забелязвам, че вратовръзката на Калъм е накриво, а косата му стърчи, сякаш стотина пъти е пъхал пръсти през нея. Поглеждам Стив, носи джинси и широка бяла блуза. Не изглежда притеснен.

Не знам към чии емоционални излияния да се насоча. Очите ми се стрелкат от изтормозения Калъм към спокойния Стив. Дали това има общо с мен, а не с убийството?

— По-добре седни — казва Гриър.

— Не. Предпочитам да остана права — поклащам глава. Да седиш, ми се струва опасно. Ако се наложи да побегнеш, отнема повече време; друго е да си на двата си крака.

— Татко? — подканва го Рийд.

Калъм въздиша, търка бузата си с длан.

— Съдия Делакорт дойде при мен с интересно предложение. — Прави пауза. — Отнася се за ДНК-то, което откриха под ноктите на Брук.

— Какво за него? — Рийд се намръщва.

— Делакорт е склонен да загуби това доказателство.

Челюстта ми увисва до пода. Бащата на Даниел е съдия. И е склонен да „загуби“ доказателството? Нечувана корупция!

— Каква е цената? — питам.

Калъм се извръща към мен.

— Да позволят на Даниел да се върне в „Астор Парк“. Да оттеглиш обвиненията си и да кажеш, че доброволно си взела веществата. — Поглежда сина си. — Когато ти и братята ти сте пристигнали, тя си е съчинила историята, за да не я намразите още повече. Това е цената.

Всяка молекула в мен роптае срещу сценария, който Калъм описа.

— Този шибан нещастник! Дума да не става! — Рийд изригва като вулкан.

— Ако го направя… — поемам си дъх. — Ще паднат ли обвиненията срещу Рийд? Ще приключат ли случая? — питам адвоката.

— Няма да го направиш — настоява Рийд, вкопчил пръсти в ръката ми.

Издърпвам ръката си и отивам до адвоката.

— Ако сторя това, Рийд ще се спаси ли? — процеждам през зъби.

Зад мен Рийд крещи на баща си, задето е предложил такъв вариант. Калъм се опитва да го успокои, като му обяснява, че не би искал да поема по този път.

Ала явно иска, иначе не би го споменал. Боли, малко, но го разбирам. Калъм се опитва да отърве сина си от затвора.

През това време Стив и дума не обелва. Просто попива всичко. Но никой друг мъж тук освен адвоката не ме интересува. Той държи отговора, който ми трябва.

Гриър свива пръсти с идеално оформени нокти в скута си; погледът му е бистър и май бъркотията в кабинета не му е попречила. Не знам какво вижда в мен, като ме гледа. Слабо момиче? Глупаво? Наивно? Какво би казал за момиче, което толкова обича гаджето си, та е готово и мечове да гълта за него?

Това… не е нищо. Няколко месеца с Даниел Делакорт в живота ми, още няколко ужасни деца в „Астор Парк“, които ще си шепнат зад гърба ми. Ще ме смятат за наркоман? Всичко това в замяна на свободата на Рийд?

Струва си.

— Може да опитаме — изрича най-сетне Гриър.

На Рийд отново му пада пердето.