Ерин Уот
Пясъчен замък (32)

Глава 32
Рийд

— Закъсня — сумти Джордан, след като отваря вратата на имението.

Поглеждам часовника си.

— Цяла минута — отвръщам и въртя очи. И въпреки че острият й тон стърже по нервите ми, дяволската сделка, която Ела сключи, определено си струва. Нищо няма да ми стане, ако се държа учтиво. — Готова ли си да тръгваме? — питам учтиво.

— Къде е златистата ти вратовръзка? — оглежда ме тя. Това не е въпросът, който очаквах. Поглеждам черната, която нося.

— Мисля, че нямам златиста.

— Част от уговорката беше да си със златиста вратовръзка, за да подхожда с роклята ми — очите й стават на цепки.

Плъзва ръка по тялото си, стил Вана Уайт. Облечена е с прозрачна златна тъкан. Наистина. Дявол да го вземе, зърната й ли се виждат? Опитвам се да не зяпам, ама не е лесно.

Зървам самодоволното й лице, когато извръщам поглед.

— Харесва ли ти това, което виждаш?

— Циците ти ли? Всяко момиче има, Джордан.

Самодоволната й усмивка става презрителна.

— Кажи на Ела, че сделката отпада, и още ми е длъжница.

Вратата току ще се затръшне пред лицето ми. Слагам ръка на дървената рамка и си проправям път навътре.

„Бъди мил, Рийд. Нищо няма да ти стане, ако си мил с тази мацка.“

— Изглеждаш добре — успявам да изрека.

— А, ето че можело — демонът ме потупва по ръката ми и полагам усилие да не се мръдна. — Толкова ли беше трудно?

Да. Много трудно. Не искам да ме пипа нито тя, нито което и да било друго момиче, чието име не е Ела Харпър. Но спестявам това на Джордан. Просто питам отново:

— Готова ли си?

Тъй като беше бясна, задето се забавих, очаквах да отвърне „да“, но не го прави.

— Няма да тръгнем, преди да сложиш друга вратовръзка.

За бога. Какво, по дяволите, не е наред с това момиче?

— Нямам, а дори и да имах, нямаше да карам двайсет минути, за да я взема. Взимай си чантата или там каквото ти трябва и да вървим.

— Не, първо ще се снимаме — вирва брадичка. — Мамо — крещи. — Рийд Роял е тук. Готови сме за снимки.

Слагам два пръста на носа си и се моля за търпение. Няма да стоя като манекен, докато Джордан увековечава този фарс, наречен среща.

— Не съм се съгласявал на снимки. Дойдох да те заведа на бала. Това беше сделката.

— Сделката е, каквото кажа аз — съска.

— И двамата знаем, че Ела е единственият човек, който би уважил уговорката. Останалите от „Астор Парк“ ще ти кажат да го духаш. — Включително и аз, но се опитвам да не се вкарвам в беля, затова се старая да сведа обидите до минимум. — Тук съм. Съгласих се да те заведа на танците. Ще седя с теб по време на вечерята и ще ти дам торбичката си с чипове да си купиш, каквото искаш. Но само това. Може да седим и да се караме през следващите два часа или да завлечем задниците си на купона. Може даже да успеем да стигнем навреме за вечерята, ако се раздвижим.

— Заслужавам снимка — настоява.

Сякаш по сценарий, госпожа Карингтън се появява иззад ъгъла заедно с господин Карингтън, който носи фотоапарат.

Въздишам. Ако не отстъпя, предполагам, че ще висим тук цяла вечер.

— Хубаво. Направи си снимката и да тръгваме.

— Пет снимки.

— Една.

Лицето на майка й е олицетворение на недоумението.

— Ами може да направим няколко до камината — предлага тихо.

— Ще започнем там — съгласява се Джордан.

— Само няколко основни правила — шепна, за да не я изложа пред родителите й. И бездруго вече се чудят какво, по дяволите, се случва. — Няма да се целуваме, прегръщаме или да правим каквито и да било глупости като двойка на тези снимки.

— Ще ме прегърнеш и ще ти хареса — подиграва се злобно и сграбчва ръкава ми, за да ме издърпа до себе си.

— Внимавай — леко изтеглям финия вълнен плат от хватката й. — „Том Форд“ не е евтин. — Костюмът е шит по поръчка. Всяка година получаваме нов. Татко държи да се обличаме според случая.

— Готови ли сте? — пита госпожа Карингтън и дава знак на мъжа си да снима.

След известно суетене, по време на което Джордан се опитва да отърка задника си в члена ми, а аз избягвам да докосва дори дрехите ми, снимките са готови и сме на вратата.

Марк Карингтън се покашля звучно, когато се каним да тръгнем.

— Господин Роял, не одобрявам избора на дъщеря си за кавалер предвид сегашното ви положение, но искам да е щастлива.

— Татко — възразява Джордан.

Баща й не й обръща внимание и ме поглежда право в очите. Уважавам това.

— Не се тревожи — уверявам го. — Ще си е вкъщи до десет.

Хуквам през вратата и надолу по стълбите, зад мен Джордан пуфти от негодувание.

— Купонът свършва в полунощ, задник.

— Много жалко, но обещах на баща ти да се прибереш по-рано — отварям й вратата.

— А после също има купон — казва през зъби.

Чакам да напъха крака в роувъра и се взирам в далечината. Роклята й е толкова къса, че всеки момент ще лъснат гащите й, а не искам да ги видя.

— Съгласих се да ти кавалерствам на бала. Точка — сопвам се и затръшвам вратата.

— Цяла вечер ли ще се държиш така? — пита Джордан, след като сядам зад волана.

— Да.

— Това не е в духа на уговорката.

— Уговорката ти е с Ела, не с мен. Готов съм на минимума.

— Ти си отвратителен. С оня боклук напълно си пасвате.

Натискам спирачките на алеята за коли. Усилията ми да бъда мил имат предел и той свършва до изречена обида по адрес на Ела.

— Наречи я още веднъж боклук и дотам със срещата. Ще те извлека от роувъра и ще те оставя насред пътя.

— Няма — възмущава се тя.

— Напротив. — Всъщност с удоволствие бих го направил.

— Трябва да си благодарен, че въобще те виждат с мен.

— Така ли? Ако не беше ти, щях да съм с Ела сега.

— Просто… — мрънка неразбираемо. — Просто карай.

Вероятно разбира, че наближава краят на силите ми.

Отпускам спирачката и се вливам в трафика. Седем без десет е. Чудя се дали вече са сервирали вечерята. Дали Уейд е спечелил чипове за Ела? Не го бива много на покер. Сигурно и Ела не е добра. Лицето й издава твърде много. А Истън е недисциплиниран.

Натискам по-силно газта.

Вратите на кънтри клуба никога не са изглеждали по-приветливо. Когато спирам, портиерът е толкова отегчен от липсата на наплив, че почти е заспал. Влизаме и той скача на крака да помогне на Джордан. От начина, по който се блещи, съдя, че сигурно му е предоставила хубава гледка към чатала си.

Вътре масата за записване е празна.

— Не мога да повярвам, че няма кой да ми даде чипове — възкликва тя.

Преди да е направила сцена, се пресягам през масата, откривам кутия и издърпвам две торбички с чипове от нея.

— Ето — тиквам ги в ръцете й.

След това я избутвам, не особено внимателно, към казиното. Глави се обръщат, щом влиза, което вероятно е било и намерението й, понеже раменете й се изопват, а лицето й придобива доволно изражение.

Оглеждам се за Ела. Откривам я в другия край, смее се на нещо, което Уейд й шепне. Още двама футболисти, Макдоналд Самсон и Грег Анджелис, стоят от лявата й страна. Независимо от възложената ми роля като кавалер на Джордан, гравитационната сила, която ме тегли към Ела, е непреодолима.

Оставям Джордан на входа да се къпе във вниманието на съучениците си, за да отида при най-красивото момиче в казиното. Ела ме вижда, отделя се от групата и лицето й грейва.

Вече се чувствам по-добре.

— Въобразявам ли си, или виждам циците на Джордан през роклята? — Грег присвива очи към дамата ми.

— Защо не идеш да провериш отблизо? — предлагам и плъзвам ръка зад кръста на Ела. Ще е чудесно, ако всички се разкарат и остана насаме с момичето си. Толкова малко свобода ми е останала и не искам да я прекарвам с никого другиго, освен с Ела и братята ми.

Леко я целувам по устните. Въздържам се от нещо по-разгорещено, иначе ще съм принуден да я заведа в най-близкия тъмен ъгъл, да вдигна красивата й рокля и да направя поне шест от милионите мръсни неща, които ми минават през ума всеки път, щом я докосна.

— Не трябваше ли да си кавалер на Джордан?

— Не ми припомняй. Доведох я, нали? — Поглеждам инатското изражение на гаджето си и ми става ясно, че няма как да мина метър.

— Защо не идем да поиграем покер? — Уейд ме поглежда съчувствено.

— Това мога да направя — облекчено приемам предложението му.

Преди да намерим свободна маса, Рейчъл Коен, приятелчето на Уейд за чукане посред бял ден, се появява, облечена с рокля по тялото и цепки от двете страни.

— Уейд, сладурче! Липсваше ми! — Красивата брюнетка отмята вратовръзката му и се усмихва лукаво. — Искаш ли да си намерим някое тихо местенце и да си… наваксаме?

Всички се взираме с удивление в момчето, дето никога не отказва, вперило поглед в краката си. Неловко пристъпва от крак на крак, опитвайки се да измисли как да откаже на горкото момиче.

— Не мога сега, скъпа. Ще поиграя покер.

— О, добре. Може да се видим по-късно тогава? — Явно Рейчъл не е от най-прозорливите и не схваща намека.

Уейд безмълвно отправя молба за помощ към нас.

Само Ела откликва.

— О, Рейчъл, май Истън се мъчи с картите.

— Така ли? — Тя изпъва гръб. — Бях при него преди малко и не спомена да има нужда от помощ.

— Срам го е. Кажи му, че аз те пращам. — Ела потупва Рейчъл по гърба.

— Добре — отвръща Рейчъл весело. Прави няколко крачки и се обръща. — Ако искаш да се присъединиш към нас по-късно, нямам нищо против. Довиждане, Уейд.

Изчакваме няколко секунди, после се обръщаме към приятеля ми.

— Сериозно ли? — възкликва Макдоналд. — Тази мацка се хвърли в ръцете ти и ти й отказа? Да не си загубил топките си, или нещо от сорта?

— Не. Просто не съм в настроение — мръщи се Уейд.

— Пич, ти винаги си в настроение — продължава Макдоналд.

С Грег кимаме в съгласие, но Ела му се усмихва широко, сякаш знае нещо, което ние не знаем. Предполагам, е нещо, свързано с Вал. Не знам защо, но бях решил, че Уейд вече го е преодолял.

— Мамка му. Все тая — Уейд хваща Ела за ръка. — Бейби, тази вечер аз съм твоя кавалер и няма да те изоставя. — Повлича я към най-близката маса и виква през рамо. — Вие, загубеняци, ще дойдете ли?

— Аз приключих — уведомявам Уейд малко по-късно, когато загубвам и последните си чипове на една от масите за покер.

— Изигра само сто кинта — казва, намусен.

— Останалите дадох на Джордан.

— Заслужава ли си? — пита. — Да си вързан за нея цяла вечер?

— Кой е вързан? Не съм я виждал от час.

Оказва се, че дамата ми май е пристрастена към комара, тъй като не е помръднала от игралните маси, откакто пристигнахме. Не че се оплаквам. Колкото по-малко време съм с нея, толкова по-добре.

— А дори да беше залепена за мен, пак щеше да си заслужава — признавам. Нощта, когато правих любов с Ела, бе най-хубавата в живота ми. Това е събитие, което ще си припомням отново и отново през петте, или колкото са там години в самотната килия. — Ако не можеш да сториш това за Вал, значи не е точното момиче за теб.

— На осемнайсет съм, пич. Налага ли се да намирам точното момиче? — сумти той срещу картите си и май не е, защото му се е паднала лоша ръка. Пада си по Вал и това го измъчва.

Оставям го, защото трябва сам да се справи с проблема. На осемнайсет е още рано да се обвързваш сериозно с някого, но лично аз не мога да си представя бъдещето без Ела.

Само се надявам и тя да се чувства така, особено след като ще сме разделени през следващите пет години. Ще ме чака ли? Знам, че е егоистично да го искам, но дали пък е твърде егоистично?

— Добре ли си? — прошепва обектът на мислите ми и всичките ми желания.

— Да, добре съм. Отнесох се за секунда. — Вероятно и аз се мръщя като Уейд.

— Добре, ще се помотая малко с Лорън — стисва рамото ми. — Нали разбираш, понеже не съм твоя дама, а твоята дама изгаря огромни дупки в гърба ми.

Не са минали и пет секунди, откакто Ела я няма, и някой нежно ме потупва по рамото. Обръщам се и виждам Аби Уентуърт.

Гърдите ми инстинктивно се отпускат при вида на бледорозовата й рокля и спуснатата бяло-руса коса. В Аби ме привличаше нейната нежност и деликатност. Толкова ми напомняше на мама, та да се навъртам около нея беше… успокояващо.

Но сега, когато съм с огън момиче, едва ли някога ще мога да се върна към момиче като облак пара.

Особено такова, което би наговорило всички онези глупости за мен пред ченгетата.

Споменът ме сковава.

— Какво става? — питам бившето си гадже.

— Може ли да поговорим? — дори гласът й е деликатен. Всичко в Аби е толкова фино.

— Нямам какво да ти кажа — сумтя. Приятелите ми ме гледат, стреснати. Много добре знаят, че това момиче винаги ми е било слабост, но вече не е. Сега към нея изпитвам само съжаление.

— Моля — настоява тя.

Ставам само защото не искам да я излагам пред всички, но в момента, в който сме достатъчно далеч, за да не ни чуват, я стрелвам гневно с поглед.

— Казала си на ченгетата, че съм те наранил — съскам през зъби.

— О! — облещва се тя. — А-аз… — преглъща звучно, а после лицето й се изкривява в гримаса. — Ти ме нарани! — изстенва. — Разби сърцето ми!

Гняв се надига у мен.

— Дявол да го вземе, Аби, говорим за живота ми. Прочетох показанията ти. Намекваш, че физически съм те наранил, а и двамата знаем, че това е чиста лъжа.

— С-съжалявам — още един стон се изтръгва от гърлото й. — Знам, че е зле, но, кълна се, ще дам нови показания, че никога не си…

— Не си прави труда — озъбвам се. — Не искам повече и дума да обелваш, разбра ли ме? Направи достатъчно.

Свива се, сякаш съм я ударил.

— Рийд — прошепва. — Аз… Наистина ми липсваш, ясно? Липсва ми, че не сме заедно.

О, мамка му. Неудобство се вмъква във всяка извивка по гърба ми. Какво изобщо да отговоря на това? Скъсахме преди повече от година.

— Всичко наред ли е тук?

Сатаната ме спаси.

Никога през живота си не съм бил по-благодарен да видя Джордан Карингтън и вероятно затова слагам длан върху ръката й, сякаш наистина сме на среща.

— Всичко е наред — отговарям бързо.

Но Аби ожесточено клати глава. За първи път, откакто я познавам, виждам гняв да пламти в очите й.

— Нищо не е наред! — озъбва се тя на Джордан; това е и първият път, в който я чувам да повишава тон. — Не мога да повярвам, че дойде с него тази вечер! Как можа, Джордан?

Приятелката й дори не мигва.

— Вече обясних защо…

— Заради тъпата ти репутация? — кипва Аби, бузите й са по-червени от ябълки. — Защото искаш да те коронясат за кралица на някакви откачени танци? Предупредих те, че не искам да идваш с него, а ти напълно пренебрегна чувствата ми! Що за приятел прави така? На кого му пука за тъпия ти социален статус! — вече крещи и почти всички вече ни зяпат. — Бях с Рийд, защото го обичам, а не за да ми вдигне имиджа!

— Не прави сцени, Абигейл — отвръща Джордан, все така равнодушно.

— Не ми пука!

Потръпваме от оглушителния й глас.

— Не го заслужаваш! — крещи задъхано. — Нито пък ти!

За секунда осъзнавам, че Ела е от другата ми страна.

— Защо трябваше да се местиш тук? — реве на Ела. — С Рийд си бяхме добре, преди да дойдеш! А после се появи с евтините си дрехи и долнопробен грим, и с… курвенските си номера…

Джордан се киска.

— И провали всичко! Мразя те. — Отчаяният й, гневен поглед се връща на мен. — И теб те мразя, Рийд Роял. Дано да гниеш в затвора до края на нещастния си живот! — Аби завършва бързо, останала без дъх.

Помещението тъне в тишина. Всеки чифт очи е вторачен в обезумялата ми бивша. Когато най-сетне го осъзнава, ахва, ужасена, и се плясва по устата.

После хуква през вратата, а розовата й рокля на фея-принцеса се развява след нея.

— Е — Джордан явно е доволна. — Винаги съм знаела, че не е крехкото създание, за което се представя.

С Ела не отговаряме. Взирам се във вратата, през която Аби току-що изхвърча, и странна буца на съжаление се надига в гърлото ми.

— Да идем ли след нея? — пита най-сетне Ела, но май не й се иска да го направи.

— Не — отвръща Джордан вместо мен; тонът й е надменен, а главата й — високо вдигната. Властно се вкопчва в ръката ми и ме дръпва от Ела. — Хайде, Рийд. Искам да танцувам. Ще е добра тренировка, преди да ни обявят за крал и кралица.

Толкова съм слисан от избухването на Аби, че не възразявам, а просто оставям Джордан да ме поведе.