Ерин Уот
Пясъчен замък (37)

Глава 37
Рийд

След цели четиридесет и осем часа Гриър успява да ми уреди изслушване. Този път дори не ме дразни фактът, че съдията по случая ми е Делакорт. Има нещо много иронично, че тъкмо той ще трябва да свали всички обвинения от мен, след като се опита да подкупи баща ми.

— Като се има предвид миналото ти с този съдия, ти препоръчвам да изглеждаш възможно най-смирено по време на процеса — съветва Гриър, докато чакаме Делакорт да се появи от кабинета си. Изслушването трябваше да е започнало преди петнайсет минути, но съдията се муси отзад, опитвайки да забави неизбежното.

Предупреждението на Гриър не ми е необходимо. Не съм се усмихвал от обаждането на Ела в събота вечер.

— Влиза почитаемият съдия Делакорт, всички да станат.

— Почитаем друг път — мърмори Истън на висок глас зад мен.

Гриър гледа напред, но помощничката му, адвокат Соня Кларк, се обръща и поглежда злобно брат ми.

С крайчеца на окото си виждам Истън да се прави, че заключва устата си. Ела е до него и седи неестествено близо до Дейна. Явно се е заформила някаква странна връзка между двете в нощта, когато Стив призна, че е убил Брук, защото я е сбъркал с Дейна.

Все още смятам Дейна за змия, но, Боже, колко съм й благодарен. Да, изнудва брат ми, но спаси живота на Ела. Ако не бе взела пистолета от сейфа и не й се бе притекла на помощ, нещата можеха да завършат по много по-различен начин. Благодарение на Дейна Ела е жива, а Стив ще отиде зад решетките, обвинен в престъплението, което всички смятаха, че аз съм извършил.

Всеки път, като се сетя за това, искам да ударя нещо. Този кучи син наистина щеше да ме остави да гния в затвора за нещо, дето не съм сторил. Знам, че е баща на Ела, но никога няма да му простя. Мисля, че и Ела няма да му прости.

Гриър подръпва якето ми, за да ме подсети да стана. Подчинявам се, а после изчаквам съдебния пристав да ни разреши да седнем.

С черната си роба и сива коса, съдия Делакорт прилича на почитаема личност, но всички знаем, че не е нищо повече от утайката на земята, която прикрива престъпленията на жалкия му син изнасилвач.

Делакорт заема мястото си и започва да прелиства листовете с искането за издаване на постановление от държавното обвинение. През цялото време всички в съдебната зала стоят прави. Какъв задник.

След като часовникът отброява десет дълги минути, съдебният пристав се покашля. Зачервеното му лице издава колко е засрамен. Не е негова вината, че шефът му е пълен тъпанар. Всички му съчувстваме.

Кашлянето привлича вниманието на съдия Делакорт. Вдига глава, поглежда ни и кимва.

— Можете да седнете. Държавното обвинение има ли искане, което да отправят?

Доста е шумно, понеже хората заемат местата си. Прокурорът остава прав. Сигурно е трудно да признаеш, че си сгрешил по отношение на доказателствата и едва не си вкарал невинно дете в затвора.

— Да, има.

— И какво е то? — Делакорт изобщо не се старае да прикрие нетърпението си. Недоволен е, задето трябва да е тук, макар че това е работата му.

— Прокурорът предявява искане да отпаднат всички обвинения — стоически обявява прокурорът.

— На какво основание?

Всичко е написано в документите пред Делакорт, но понеже той мрази живота си, ще се опита да вгорчи и живота на останалите.

— Въз основа на нови доказателства става ясно, че е било обвинено погрешно лице. Задържан е друг заподозрян.

— И тези доказателства са свидетелските показания на приятелката на предишния обвиняем, както и показанията на съпругата на новия обвиняем?

— Да.

Делакорт пуфти от мястото си.

— И според екипа на прокурора са достоверни? — явно не му се иска да ме пусне от куката.

Стрелвам тревожен поглед към Гриър, който ми отвръща с едва доловимо поклащане на глава. Добре. Щом Гриър не се притеснява, то и аз няма да реагирам пресилено.

— Да. Имаме запис, на който господин О’Халоран признава, че е извършил престъплението. Показанията на жертвите се потвърждават от първоначалните физически доказателства на местопрестъплението, както и от показания, направени пред следователите Казънс и Шмит, и полицай Томас след инцидента, в който господин О’Халоран признава, че е сбъркал покойната със съпругата си.

— Напълно ли сте сигурни, че този път сте заловили правилния човек? Последният път се кълняхте, че господин Роял е извършителят на бруталното престъпление. Всъщност имахме насрочено изслушване за присъда, поради факта че той щеше да пледира виновен. Тогава ли сгрешихте, или сега? — подмята саркастично Делакорт.

Лицето на прокурора почервенява.

— Тогава сгрешихме — въпреки срама, гласът му е категоричен.

Ясно е, че на съдия Делакорт хич не му се иска да произнесе решение в моя полза. Иска да изгния. За негово съжаление, тази вечер ще си легне с горчивия вкус на провала в устата.

Взима чукчето си.

— Искането е одобрено — казва. — Нещо друго, господин прокурор?

— Да, още нещо — прокурорът се обръща и прошепва нещо на помощника си.

Гриър започва да събира нещата си.

— Приключихме ли тук? — питам.

— Да — кимва. — Поздравления. Официално си свободен от всичко това.

За първи път, откакто сме влезли в съда, си поемам дълбоко дъх.

— Благодаря — здрависваме се. Макар че, човекът, на когото трябва да благодаря, стои зад мен. От друга страна, Гриър смяташе, че трябва да пледирам виновен, независимо че съм невинен.

Ийст се пресяга над ниската преграда, но поздравът му увисва във въздуха, пресечен от думите на прокурора:

— Искаме да повдигнем обвинения срещу Стивън Джордж о’Халоран.

Поемам си въздух, когато Стив излиза от някаква странична стая, придружен от униформен пазител на реда. Влиза в съдебната зала и отива към масата на защитата, но безизразният му поглед нито веднъж не се отклонява към мен. Нито пък към дъщеря му.

— Прочетете ги, господин прокурор — произнася съдия Делакорт с отегчен глас, сякаш това е нещо, което се случва всеки ден. Предполагам, че за него може и да е така, но за нас не е.

Нито пък за Ела.

Поглеждам през рамо и виждам, че тя е ужасно уплашена и в същото време тъжна.

— Изведи я оттук — прошепвам на Ийст.

Брат ми кима, явно съгласен, че тя няма защо да слуша как четат обвиненията срещу баща й.

— Хайде, Ела, да тръгваме. Приключихме тук — продумва тихо.

Но Ела отказва. От всички други възможности, хваща точно ръката на Дейна. А Дейна, златотърсачката, изнудвачката, също хваща момичето ми за ръка. Двете се навеждат една към друга, докато прокурорът чете обвинението.

— Стивън Джордж о’Халоран, оттук насетне наричан за краткост „подсъдим“, умишлено е извършил убийство от втора степен в окръг Бейвю, щата Северна Каролина, в резултат на което е последвала смъртта на Брук Ана Дейвидсън.

— Подсъдимият да пристъпи напред.

Измествам се от пътя и гледам, изумен, как Гриър изважда друг документ. Господи. Явно не е прибрал всичко, а само документите за моя случай. Приготвя се да защитава Стив.

Стив закопчава сакото си и се приближава към пейката. Изглежда уверен и спокоен, въпреки това отказва да ме погледне в очите.

— Как пледирате? — пита Делакорт.

— Невинен — отвръща Стив с висок, ясен глас.

Свивам ръка в юмрук. Невинен, друг път. Искам да го довърша. Искам да влача лицето му по дървената маса, докато се превърне в кървава, неразпознаваема каша. Искам…

Някой ме хваща за китката. Поглеждам и се взирам в прекрасното, тъжно лице на Ела и си давам сметка какво бях на път да извърша. Затварям очи и опирам чело в нейното.

— Готова ли си да се прибираме у дома?

— Да.

Хващам я за ръката и напускаме съдебната зала и Стив; семейството ми ни следва. Пред залата неколцина репортери се спускат към нас, но момчетата на Роял са големи и заплашителни. Ограждаме защитнически Ела и държим лешоядите настрана, докато напуснем съда.

— С нас ли ще се прибереш, Ела? — пита баща ми, който ни посреща при мерцедеса.

— Завинаги ли? — пита тя предпазливо.

— Завинаги — усмихва се татко. — Гриър оформи документите за попечителството още докато го обсъждахме. — Усмивката му бързо се изпарява. — Използваме правните проблеми на Стив като основание за незабавно прехвърляне на попечителството.

Не пропускам болката, плуваща в очите на баща ми. Предателството на Стив нарани всички ни, но най-вече него. Стив е, беше, най-добрият му приятел, но този нещастник бе склонен да ме остави да ида в затвора за престъпление, което той е извършил.

И той…

Гърлото ми се стяга при спомена за другото му предателство.

Стив е имал връзка с майка ми.

Повдига ми се само като си помисля за това и почти ми се иска никой от нас да не бе прочел писмото. Но от друга страна, се радвам, че го направихме. Толкова дълго се обвинявах за смъртта на мама, чудех се дали боевете и безразсъдството ми са я докарали до самоубийство. Ийст смяташе, че зависимостта му към хапчетата я е довело до тази крачка.

Поне сега знаем истината. Мама се е погубила от чувство за вина заради връзката си с най-добрия приятел на татко. А освен това мислеше, че татко й изневерява. Стив бе я навел на тази мисъл.

Шибаният Стив. Надявам се повече никога през живота си да не видя този човек.

— Ела!

На копелето сигурно му горят ушите, защото изведнъж се появява на стълбите на съда.

— Мамка му — смотолевя Ийст.

Близнаците ругаят още по-цветисто. Обмислям дали да преметна Ела на рамо, да се пъхна в колата и да я откарам по най-бързия начин. Но явно се двоумя твърде дълго, защото Стив вече върви към паркинга.

Татко пристъпва застрашително напред и застава между Ела и Стив.

— Тръгвай си — нарежда той.

— Не. Искам да говоря с дъщеря си. — Навежда се настрани и се моли на Ела. — Ела, чуй ме. Бях надрусан онази нощ. Мисля, че Дейна може да ми е сложила нещо в питието. Знаеш, че никога не бих те наранил. Както не съм наранил и Брук. Не си разбрала правилно нещата, които ти казах онази вечер.

— Наистина ли? — Болка е изписана на лицето й. — Тази теория ли ще поддържаш?

— Трябва да ми се довериш.

— Да ти се доверя? Шегуваш ли се? Уби Брук и се опита да го лепнеш на Рийд! Не знам кой си и не искам да разбирам.

Отваря със замах вратата на колата и влиза. Затръшването на вратата вкарва всички ни в действие. Близнаците и Истън се качват в роувъра на Сойер, а аз и Ела оставаме в колата на татко.

Татко остава при Стив, но гневните им гласове са приглушени, защото прозорците на мерцедеса са затворени. Изобщо не ми пука какво си говорят. Вярвам, че татко ще прати Стив по дяволите, където заслужава да се мъчи завинаги.

Ела ме поглежда с тъжни очи, внимателно я прегръщам през рамо.

— Когато пристигнах, се държахте грубо с мен — започва тя.

— Знам — потръпвам.

— Но ви мина и… и за първи път имах семейство. — Сълзи се стичат по лицето й. Така е стиснала ръце в скута си, че кокалчетата й са побелели.

Покривам ги с длан и усещам как топлите сълзи капят по опакото на ръката ми.

— Когато Стив се появи, аз също му стъжнявах живота, но все пак беше някак готино, че е толкова ентусиазиран да бъде баща. Правилата му бяха нелепи, но момичетата в училище ме увериха, че е нормално, и понякога се чувствах така, сякаш наистина го е грижа за мен.

Преглъщам през буцата, застанала на гърлото ми. Думите й са пропити с толкова болка, която не знам как да излекувам.

— Мислех, понякога си мислех, че майка ми не постъпва правилно, като ме мъкне из страната, бягайки от една лоша връзка към друга — продължава Ела, поемайки си въздух. — Чудех се дали нямаше да е по-добре да бях отраснала със Стив. Като О’Халоран, а нес Харпър.

По дяволите. Вдигам я леко и я премествам в скута си, като нагласям мокрото й лице на шията си.

— Знам, скъпа. Обичам майка си, но понякога и аз имам лоши помисли за нея. Разбирам, че не е можела да се примири със себе си, но трябваше поне да опита. Защото ние се нуждаехме от нея — галя косата й и я целувам по челото. — Според мен гневът или горчивината не са знак за предателство.

— Исках да ме обича. — Слабото й тяло се повдига.

— О, скъпа, нещо не е наред със Стив. Той е неспособен да обича друг освен себе си. Това е негов недостатък, не твой.

— Знам. Все пак боли.

Вратата се отваря и татко се качва.

— Всичко наред ли е отзад? — пита тихо.

Очите му срещат моите в огледалото. Оставам безмълвен, защото знам, че въпросът е отправен към Ела.

Тя потреперва и въздиша, а после вдига глава.

— Да, всичко в момента е бъркотия, но ще се оправя.

Плъзва се от скута ми, но главата й остава на рамото ми.

Татко излиза от паркинга и подкарва към къщи.

— Веднъж споделих с Вал, че с теб сме отражения — прошепва ми тя. — Че по някакъв странен начин си пасваме.

Знам точно какво има предвид. Сложните чувства, които изпитваме към майките си, породени от тяхната крехкост, от прикритата им сила и любовта, с която са ни дарили, от егоизма им, който ни е засегнал… Всички тези неща са ни пречупили, но прекъснатите нишки някак са сраснали и са ни направили отново цели.

Ела ме допълва. Аз допълвам нея.

Преди ме беше страх от бъдещето. Не знаех къде ще се озова, не знаех дали гневът и горчивината някога ще си отидат, дали ще се чувствам достоен и дали ще намеря някого, който да прозре през гадняра, на когото се правя пред останалата част от света.

Но вече не ме е страх и намерих някого, който ме вижда такъв, какъвто съм. Който наистина вижда истинския мен. И аз я виждам. Винаги ще виждам само Ела Харпър, защото тя е бъдещето ми. Тя е стоманата и огъня ми, и спасението ми.

Тя е всичко.