Ерин Уот
Пясъчен замък (1)

Глава 1
Рийд

— Къде беше между осем и единайсет тази вечер?

— От колко време спиш с приятелката на баща си?

— Защо я уби, Рийд? Ядоса ли те? Заплаши, че ще разкаже на баща ти за връзката ви ли?

Гледал съм достатъчно полицейски сериали, та да знам, че когато си в стая за разпит, държиш устата си затворена. Или това, или изричаш трите вълшебни думи:

— Искам адвоката си.

Именно това повтарям през последния половин час.

Ако бях непълнолетен, тези нещастници не биха си и мечтали да ми задават въпроси без присъствието на родител или адвокат. Но аз съм на осемнайсет и явно си мислят, че могат да ме подлагат на кръстосан разпит. Или пък че съм достатъчно глупав да отговоря на подвеждащите им въпроси в отсъствието на адвоката ми.

Изглежда, полицай Казънс и полицай Шмит не се интересуват от фамилното ми име. Незнайно защо намирам това за ободряващо. Цял живот минавам между капките, защото съм Роял. Ако направя беля в училище, баща ми надписва един чек и греховете ми са опростени. Откакто се помня, момичетата, желаещи да скочат в леглото ми, се редят на опашка, и то само за да се похвалят на всичките си приятели, че са били с Роял.

Не че искам момичетата да се редят за мен. Тези дни има само едно момиче, за което ме е грижа — Ела Харпър. И фактът, че видя как ме извличат от къщата с белезници, направо ме убива.

Брук Дейвидсън е мъртва.

Все още не мога да го повярвам. Платиненорусата златотърсачка на баща ми си беше съвсем жива по-рано днес, когато напуснах пентхауса. Но няма да разкривам това пред полицаите. Не съм идиот. Ще извъртят всяка моя дума.

Изнервен от мълчанието ми, Казънс стоварва двете си длани върху металната маса помежду ни.

— Отговаряй, дрисльо!

Под масата пръстите ми се свиват в юмрук. Налагам си да се успокоя. Това е най-неподходящото място да си изпусна нервите.

Партньорката му, тиха жена на име Тереза Шмит, го стрелва с предупредителен поглед.

— Рийд, не можем да ти помогнем, ако не ни сътрудничиш. А ние искаме да ти помогнем — казва тя с мек глас.

Повдигам вежда. Сериозно? Доброто и лошото ченге? Май и те са гледали същите сериали.

— Приятели, започвам да се чудя дали имате проблем със слуха или нещо подобно — отвръщам нехайно. — Вече поисках адвокат, това означава, че трябва да изчакате той да се появи, преди да зададете въпросите си.

— Имаме право да питаме, а ти да ни отговориш. Няма закон срещу това — пояснява Шмит. — Освен това можеш и доброволно да ни предоставиш информация. Ще задвижим процеса по-бързо, ако ни обясниш някои неща, например защо има кръв по тениската ти?

Боря се с желанието да притисна раната с ръка.

— Ще почакам, докато Халстън Гриър пристигне, но благодаря за уведомлението.

Тишина изпълва малката стая.

Казънс звучно стърже кътници. Шмит само въздъхва. След това и двамата полицаи избутват назад столовете си и напускат стаята, без да продумат.

Роял — 1.

Полиция — 0.

Макар и видимо да са се отказали от мен, пак им отнема доволно дълго време да изпълнят искането ми. През следващия един час седя сам в стаята и се питам как стигнах дотук. Не съм светец и никога не съм претендирал, че съм. Участвал съм в безброй сбивания. Безмилостен съм, щом се налага.

Но… не съм оня тип. Типът, когото извличат с белезници от собствения му дом. Типът, който трябва да гледа как страх изпълва очите на приятелката му, защото го натикват на задната седалка на полицейска патрулка.

До момента, в който вратата се отваря, вече ме е налегнала клаустрофобия и ме кара да бъда по-груб, отколкото е нужно.

— Доста време ти отне — казвам на адвоката на баща ми.

Петдесет и няколкогодишният мъж с посивяла коса е с костюм въпреки късния час. Усмихва се унило.

— Е, май някой е в добро настроение.

— Къде е баща ми? — настоявам и надзъртам зад рамото на Гриър.

— В чакалнята. Не може да влезе тук.

— Защо не?

Гриър затваря вратата и отива до масата. Оставя куфарчето си на нея и отваря златните закопчалки.

— Защото не е забранено родителите да свидетелстват срещу децата си. Привилегиите за неявяване като свидетел се отнасят само за съпрузи.

За първи път, откакто ме арестуваха, започва да ми се гади. Свидетелстване? Това няма да стигне до съда, нали? Тия ченгета докъде мислят да стигнат с тази глупост?

— Рийд, поеми дъх.

Стомахът ми се свива. Мамка му. Мразя да показвам дори и следа от безпомощност пред този човек. Аз не показвам слабост. Никога. Единственият човек, пред когото някога съм свалял гарда, е Ела. Това момиче има силата да разруши всичките ми бариери и наистина да ме види. Истинският аз, а не студеният, коравосърдечен задник, когото останалата част от света вижда.

Гриър изважда жълт бележник и златна писалка и се настанява на стола срещу мен.

— Ще се погрижа за всичко — обещава. — Но първо трябва да знам с какво си имам работа. От това, което успях да изкопча от главните разследващи полицаи по случая, разбрах, че имат запис от охранителна камера — как влизаш в апартамента на О’Халоран в осем и четиридесет и пет тази вечер. Същият запис показва и как излизаш двайсет минути по-късно.

Стрелкам поглед из стаята, търсейки камери или записващи устройства. Няма огледало, та едва ли ни наблюдават от някоя тъмна стаичка. Или поне се надявам да е така.

— Всичко, което обсъждаме тук, си остава между нас — уверява ме Гриър, забелязал бдителността ми. — Нямат право да ни записват. Поверителност между адвокат и клиент и тем подобни.

Бавно издишам.

— Да, по-рано бях в апартамента. Но не съм я убил.

Гриър кимва.

— Добре. — Нахвърля нещо в бележника си. — Да се върнем още по-назад. Искам да започнеш от началото. Разкажи ми за теб и Брук Дейвидсън. Нито една подробност не е несъществена. Трябва да знам всичко.

Преглъщам въздишка. Чудесно. Това ще е забавно.