Ерин Уот
Пясъчен замък (34)

Глава 34
Ела

В събота сутрин Стив обявява, че се връщаме в пентхауса. Днес.

— Днес? — повтарям глуповато и оставям чашата си с портокалов сок.

— Е, по-скоро довечера — слага лакти на кухненския плот и се ухилва. — Не е ли чудесна новината? Повече няма да се бутаме в тези пет стаи.

Честно казано, идеята да си тръгнем оттук звучи съблазнително. Омръзна ми да живея в този хотел; преди година не бих си помислила подобно нещо, но Стив е прав — трябва ни повече пространство. Стив и Дейна взеха непрекъснато да се карат. Дори да съм изпитвала съчувствие към нея, вече не мога да я понасям. Не само е подкупила Руби Майърс, но съм сигурна и че по някакъв начин има пръст в убийството на Брук. Просто не мога да го докажа, мамка му.

Рийд сподели с Калъм подозренията ми, но засега армията му от следователи не е открила нищо. Трябва да намерят нещо скоро, защото ако Рийд направи това, дето си е наумил, ще влезе в затвора още в понеделник сутрин, преди мастилото под споразумението да е изсъхнало.

Може пък в пентхауса да има някаква следа.

— Какво ще кажеш? — килва глава. — Готова ли си да се изнесем?

Дарява ме с обнадеждена усмивка на кутре, която много ми напомня на Истън. Стив не е толкова лош. Май доста се старае. Не мога да не му се усмихна и аз.

— Да. Става.

— Добре. Защо не идеш да стегнеш куфара си с неща от първа необходимост. Останалият багаж ще изпратят от хотела. Дейна звънна да почистят, преди да пристигнем.

Понечвам да му отговоря, но телефонът ми вибрира. Рийд е и дискретно закривам екрана с ръка, така че Стив да не го вижда.

— Вал е — лъжа. — Сигурно иска да разбере как е минал зимният бал.

— О, хубаво — отвръща отнесено той.

— Ще говоря с нея горе, да не ти преча — смотолевям и хуквам от кухнята.

Кимва. Най-големият недостатък на Стив е, че ако разговорът не е за него, бързо губи интерес.

Щом оставам сама в стаята си, отговарям на Рийд.

— Здравей — поздравявам нежно.

— Здравей. — Прави пауза. — Говорих с баща ми за сервитьорката. Реших, че трябва да знаеш.

— Сервитьорката… — о — осъзнавам, че говори за Руби Майърс. Пулсът ми се ускорява. — Той какво каза? Имаме ли доказателство, че някой я е подкупил?

— Теглила е заем — обяснява сухо. — Майка й е починала внезапно, имала е малка застраховка „Живот“. Използвала я да погаси вноска за колата. Няма следа от нередности.

— Не може да е вярно — потискам писък от гняв. — Дейна почти си призна, че е подкупила Майърс.

— Тогава го е направила по много потаен начин, защото държа копие от документите по заема.

— Господи, знам, че Дейна е замесена в това. — Паника ме облива на вълни. Защо следователите не напредват? Трябва да има нещо, дето да не сочи към Рийд.

— Дори да е замесена, самолетът й е кацнал часове след като Брук е починала.

Сълзи напират в очите ми и гърлото ми се стяга. Слагам ръка на устата си, но един сподавен стон се изплъзва.

— Трябва да затварям — успявам да продумам с леко треперещ глас. — Стив иска да събера багажа си, за да се върнем в апартамента тази вечер.

— Добре. Обичам те, скъпа. Обади ми се, като се настаниш.

— Ще ти звънна. И аз те обичам.

Бързо затварям и заравям лице във възглавницата. Стисвам очи и оставям сълзите да потекат, само минута-две. После си налагам да спра да се съжалявам, ставам и започвам да събирам багажа си.

Брук е умряла в онзи апартамент. Трябва да има следа там.

И смятам да я намеря.

 

 

Няколко часа по-късно стив ме подканва да вляза в лобито на високата луксозна сграда. Дейна вече е вътре и чака асансьора. По пътя почти дума не обелва. Дали е изнервена, защото се връща на местопрестъплението си? С крайчеца на окото зорко я наблюдавам за признаци на вина.

— Ще те настаня в стаята за гости — дърдори Стив, като влизаме в асансьора. — Ще я обновим, естествено.

Мръщя се.

— Не е ли там, където… — снишавам глас, въпреки че сме в тясно пространство и Дейна чува всяка дума. — Брук бе отседнала, преди да… почине.

И Стив се намръщва.

— Така ли? — обръща се той към Дейна.

Тя кимва сковано и отвръща с още по-суров тон.

— Продаде жилището си, след като Калъм й предложи, затова остана в апартамента, докато мине сватбата.

— О. Разбирам. Не знаех. — Поглежда ме. — Ще има ли проблем да останеш в онази стая, Ела? Както казах, ще я обновим.

— Не. Няма проблем. — Дяволски страховито е, но все пак Брук е умряла в тази стая.

Боже, умряла е точно тук, мисля си, след като влизаме в шикозната всекидневна. Погледът ми тутакси попада на камината и тръпки ме побиват. Стив и Дейна също са се вторачили натам.

Стив първи извръща поглед.

— Тук мирише — бърчи нос.

Поемам си въздух и осъзнавам, че е прав. Апартаментът мирише на някаква странна смес от амоняк и мръсни чорапи.

— Защо не отвориш прозорците? — предлага той на Дейна. — Аз ще запаля огън.

Дейна продължава да се взира в камината. Издава мъчителен звук и изтичва надолу по коридора. Врата се отваря, а после се затръшва. Наблюдавам я. Това чувство на вина ли е? Дявол да го вземе, откъде да знам как изглежда това? Ако аз бях убила някого, сигурно и щях да тичам към стаята си, нали?

— Ела, ще се заемеш ли с прозорците? — Стив въздиша.

На драго сърце бих свършила нещо, което да отвлече вниманието ми от местопрестъплението. Кимвам и бързо отивам до прозорците. Отново изтръпвам, когато минавам покрай камината. Боже, колко е зловещо тук. Имам предчувствие, че няма да мигна тази нощ.

Стив поръчва храна за вкъщи, която пристига след около петнайсет минути и изпълва апартамента с аромат на подправки. Ухае вкусно, но стомахът ми се преобръща от тревога. Дейна не излиза от стаята и не откликва на повикванията на Стив за вечеря.

— Трябва да поговорим за Дейна — казва той пред чиния с врели спагети. — Вероятно се чудиш защо още не съм се развел с нея.

— Не е моя работа. — Побутвам една зелена чушка из чинията си и гледам следите, които оставя в соевия сос. Не бях се замисляла особено за брака им. Мисля само за предстоящото влизане на Рийд в затвора.

— Уреждам нещата — споделя той. — Всичко трябва да е наред, преди да започна подготовката на документите.

— Наистина не ми влиза в работата — повтарям по-настоятелно. Не ме интересува какво прави Стив с Дейна.

— Добре ли ще ти е да живееш тук? Изглеждаш…

— Уплашена? — предлагам.

— Да, и тази дума става — усмихва се леко.

— Ще го преживея — лъжа.

— Може да си намерим нещо друго. Ти и аз.

След година отивам в колеж, но отговарям „може“, защото не искам да го разочаровам; в момента не съм в състояние да се занимавам с чувствата на другите.

— Мислех да си вземеш една година почивка, да не ходиш веднага в колеж. Може да ти наемем учител и да идем в чужбина.

— Какво? — изтърсвам, смаяна.

— Да — продължава той, все по-въодушевен. — Обичам да пътувам, а понеже с Дейна ще сме разведени, ще бъде чудесно двамата с теб да идем на пътешествие.

Взирам се в него с недоумение.

— Е, поне си помисли — казва и леко се изчервява.

Стисвам здраво устни около вилицата, за да не изрека нещо, дето ще го нарани. Или по-лошо, да го наръгам с вилицата заради откачената му идея. Няма да напусна Северна Каролина, докато и Рийд не може.

След вечеря измислям причина да стана от масата. Стив ми показва стаята надолу по коридора. Доста е хубава, цялата е в кремаво и златно. Дизайнът и разположението не са много по-различни от хотелската стая, която напуснахме. Имам собствена баня, което е добре.

Единственият недостатък е, че мъртва вече жена е спала в това легло.

Оставям настрани тази мисъл, изваждам училищната униформа, няколко тениски, джинси. Обувките и якето ми отиват в гардероба. До леглото, зад нощното шкафче, откривам контакт за зарядното на телефона. Включвам го да се зарежда, лягам на леглото и се втренчвам в тавана.

Утре ще потърся нещата на Гидиън. Съмнявам се да са в тази стая. Дейна не би ги оставила далеч от погледа си, след като го изнудва с тях.

Но… Но щом Брук е спала тук, вероятно са на също толкова безопасно място.

Скачам от леглото и поглеждам под рамката. Дървеният под е чист и видимо дъските не се мърдат, ясно доказателство, че нещо под тях е скрито.

Ами между двата матрака? Налага се няколко пъти да бутна горния матрак, за да го обърна настрани, но отдолу няма нищо, само долен пружинен матрак. Оставям го да падне на мястото си.

Бързо претърсвам нощното шкафче, където откривам дистанционно, четири таблетки за гърло, шише с лосион и резервен чифт батерии. Най-отдолу в скрина има допълнителни одеяла, в средното чекмедже има още възглавници, а в горното — нищо.

Гардеробът е празен. Дейна или ченгетата сигурно са взели дрехите на Брук.

Опипвам стената и спирам поглед върху скучната абстрактна картина, окачена над тясната конзолна маса срещу леглото. Няма таен сейф зад картината. Ядосана, се сривам на леглото. В стаята има само нормални неща. Ако не ми бяха казали, че Брук е спала тук, нямаше да разбера.

Тъй като няма повече какво да търся, мислите ми се връщат към Рийд. Изведнъж огромната стая ми се струва задушаваща, сякаш се е спуснала гъста мъгла.

Повтарям си, че всичко ще е наред. Пет години са нищо. Бих чакала два пъти повече, за да си върна Рийд. Ще си пишем писма, може би дори ще си говорим по телефона. Ще го посещавам, колкото ми разреши. И наистина вярвам, че е способен да контролира настроенията си, стига да поиска. Има много добър стимул — за доброто поведение може да го освободят предсрочно.

„Всяко зло за добро“, все ми повтаряше мама. Споменаваше го най-вече, когато си тръгвахме отнякъде, за да отидем на ново място. Дори когато почина, усещах, че ще се справя. Така и стана.

Рийд не умира, макар че имам усещането, че отново губя някого. Той просто… отива на дълга почивка. Все едно е в колеж в Калифорния, а аз съм си тук. Ще поддържаме връзка от разстояние. Обаждания, съобщения, имейли, писма. Горе-долу е същото, нали?

Чувствам се значително по-добре, затова се надигам и взимам телефона. Но съм забравила, че не съм преместила куфара и се спъвам в него. С пронизителен писък се стоварвам върху масата. Лампата отгоре се люшва. Опитвам се да я хвана, но съм прекалено далеч и тъпото нещо се стоварва на пода.

— Всичко наред ли е? — пита тревожно Стив от коридора.

— Да. — Поглеждам пръснатите парчета от лампата. — Всъщност не. — Въздишам и отивам да отворя вратата. — Спънах се в куфара и счупих лампата — признавам.

— Не се притеснявай. Ще обновяваме, нали помниш? — Вдига пръст. — Не мърдай. Ще взема метла.

— Добре.

Навеждам се и започвам да събирам по-големите парчета в кошчето за боклук. Нещо бяло се подава изпод едно от парчетата. Бърча чело в почуда и издърпвам хартията. Листът явно е сгънат набързо и ми става ясно, че някой нарочно го е пъхнал в бялата порцеланова част. Може да е упътване за лампата? Да, вероятно.

Понечвам да метна листа в кошчето, когато думата „Мария“ привлича вниманието ми.

Любопитна, разгръщам листа и почвам да чета.

Ахвам.

— Какво е това?

Врътвам глава към вратата, Стив стои там с метла в ръката. Искам да излъжа и да отвърна „нищо“, но гласните ми струни не функционират. Не мога и да скрия хартията, защото всеки мускул в тялото ми е вдървен.

Стив е видимо загрижен, подпира метлата на рамката на вратата и идва бързо към мен.

— Ела — нарежда. — Говори с мен.

Поглеждам го с разширени от ужас очи. После вдигам хартията и прошепвам:

— Какво, по дяволите, е това?