Ерин Уот
Пясъчен замък (6)

Глава 6
Ела

Новините за ареста на Рийд се разпространяват като горски пожар. По време на работа в пекарната, докато съм на касата, чувам приглушено шушукане и усещам тежестта на хвърлените крадешком погледи към мен. Името Роял често се споменава. Една наконтена възрастна дама, която идва всеки понеделник за английска кифличка с боровинки и чаша чай „Ърл Грей“, направо ме пита:

— Ти ли си онази под опеката на Роял?

— Да. — Плъзвам тежката й платинена карта в апарата и й я връщам.

— Тази среда не ми се струва подходяща за една млада дама — казва тя и стисва начервените си в розово устни.

— Това е най-хубавият дом, който съм имала. — Бузите ми горят от срам, но и от възмущение.

Независимо от всичките им недостатъци, а Роял имат много, твърдението ми си остава вярно. Никога не съм била на по-добро място. През първите седемнайсет години живеех с вятърничавата си майка, която с един крак бе затънала в блатото, а с една ръка се опитваше да стигне небесата. Във всеки момент имаше опасност да нямаме достатъчно храна през деня или пък покрив през нощта.

— Виждаш ми се мило момиче — добавя дамата, намусена, изражението й подсказва, че се въздържа от коментар.

Знам какво си мисли — може и да съм добро момиче, но живея с ония зли Роял, един от които е на първа страница на „Новини от Бейвю“, защото е потенциален заподозрян за убийството на Брук Дейвидсън. Мнозина не знаят коя е Брук, освен че известно време е била с Калъм Роял. Всички обаче знаят кои са Роял. Те са едни от най-големите работодатели в Бейвю, ако не и в щата.

— Благодаря. Ще ви донеса нещата, когато са готови — приключвам разговора с учтива усмивка и се обръщам към следващия клиент — млада бизнес дама, която явно се двоуми между желанието да чуе клюката и необходимостта да пристигне навреме за ранната среща, за която се е издокарала.

След като й махвам да даде картата си, бързо взима решение, че не бива да закъснява. Правилен избор, госпожице.

Опашката се движи, както и коментарите от нея, някои по-приглушени, други нарочно се разнасят из пекарната. Не им обръщам внимание. Нито пък шефката ми Луси, но всъщност, защото е заета, а не че не я интересува.

— Тази сутрин е малко странна, нали? — подпитва Луси, докато окачвам престилката си на закачалката отзад. Ръцете й са в брашно до лактите.

— Защо? — правя се, че не разбирам.

Взимам за Рийд допълнително кексче и поничка от рафтовете с опечени сладкиши. Лично аз и хапка не бих могла да изям, но това момче сигурно има железен стомах. Явно обвинението в убийство хич не го тормози.

— Нещо не е както трябва. Всички са тихи днес — Луси свива рамене.

— Понеделник е — отвръщам и този отговор явно й стига.

След като всичките сладкиши са прибрани, нарамвам раницата и поемам по краткия път до „Астор Парк“. Времето лети бързо, когато се бориш с насилници и се влюбваш.

Само Истън ме чака на стълбите, когато пристигам. Намръщвам се, обикновено Рийд е с него, но момчето ми никакво го няма. От километричното празно пространство около Истън ми става ясно, че учениците от „Астор Парк“ са запознати с последните новини. Всеки друг ден това красиво момче би било заобиколено от момичета.

— Какво ми донесе, сестричке? — Истън притичва и грабва от ръцете ми бялата кутия от пекарната.

— Понички, кексчета. — Отново се оглеждам. — Къде е Рийд?

Истън не вдига поглед от кутията с лакомствата и не мога да видя изражението му. Но забелязвам, че раменете му се напрягат.

— Говори с треньора — е единственият коментар.

— А. Добре. Нещо като среща, или?

— Или.

— Какво не ми казваш? — присвивам очи.

Преди да отговори, Вал се присъединява към нас.

— Здрасти, маце! — казва и ме прегръща през раменете. Или още не е чела вестниците, или просто не й пука. Надявам се да е второто.

— Здравей, Вал — поздравявам я, но зървам облекчението, изписано на лицето на Истън. Определено крие нещо от мен.

Вал вижда бялата кутия в ръцете на Истън.

— Нали има нещо и за мен — примолва се тя.

— Кексче с шоколадови парченца — усмихвам се едва, докато тя отхапва голяма хапка. — Кофти сутрин?

— Нямаш представа. Алармата на Джордан звъня в пет сутринта и тя проспа всичките пет повторения на „Райе“ на Кейти Пери. Официално мразя Кейти Пери и Джордан.

— Затова ли я мразиш? — Джордан би могла да бъде на почит сред хилядите гадни момичета. Има толкова неща, за които да я мрази човек, като изключим вкуса й за музика.

Вал се засмива.

— И по други причини. Между другото, ти си богиня. Както и кавалерист, защото твоята сутрин трябва да е милион пъти по-лоша от моята.

— Какво имаш предвид? — намръщвам се.

Вал вирва вежди, което придава още по-елфски вид на лицето й, което и бездруго е като на фея.

— Говоря за Рийд, който помете Ронълд Ричмънд по време на тренировка. Всички го обсъждат, а се случи едва преди час.

Ченето ми увисва. Завъртам се и забивам поглед в Истън.

— Рийд е пребил някого? Защо не ми каза?

Той се усмихва, но устата му е пълна със сладкиш, та се налага да изчакам отговора.

— Защото не е кой знае какво, ясно? Ричмънд си чешеше езика и Рийд го спря. Нито го наказаха, нито нищо. Треньорът само го предупреди…

Крача бързо към входната врата. Не мога да повярвам, че Рийд се е сбил, а Истън си премълча!

— Почакай — подвиква Вал.

Спирам, за да ме настигне, и отново тръгвам с бързо темпо. Може би ще успея да засека Рийд, преди да е влязъл в първия час. Знам, че може да се грижи за себе си по време на бой, но искам да го видя с двете си очи и сама да се уверя, че е добре.

— Видях вестника тази сутрин — прошепва Вал, опитвайки да следва скорострелните ми крачки. — Леля ми и чичо ми го коментираха. Нещата не са на добре в двореца на Роял, а?

— По-зле.

Насред крилото на завършващите сме, когато бие първият звънец. Мамка му. Спирам рязко, двоумя се дали да избързам напред, за да открия Рийд, или да вляза навреме в час. Вал решава дилемата, като докосва ръката ми.

— Ако вече е в стаята, учителят няма да те пусне да влезеш и да говориш с него — обяснява тя.

Права е. Раменете ми се отпускат и поемам в обратната посока. Вал отново се опитва да поддържа темпото ми.

— Ела.

Продължавам да вървя.

— Ела. Хайде де. Чакай малко. — Хваща ме за ръка, лицето й е пропито от тревога. Оглежда ме. — Никого не е убил.

Не мога да опиша облекчението си. Съмненията ми за невинността на Рийд ме разяждат отвътре, откакто го арестуваха. Мразя се, задето дори ми минава през ум, но всеки път, когато затворя очи, си спомням отворените шевове. Кръвта. Това, че отиде до пентхауса, без да ми каже.

— Разбира се, че не е — едва отвръщам.

— Тогава защо си толкова разтревожена? — стрелва ме тя сочи.

— Не съм — казвам, надявайки се твърдият ми тон да е убедителен. Май е, защото лицето й се отпуска. — Просто… всичко е такава каша в момента, Вал. Арестът на Рийд, появата на Стив…

— Какво? — възкликва тя.

За секунда се усещам, че още не съм й споменала за баща си. Не исках да й разказвам в съобщения, а вчера, покрай целия хаос в къщата, нямах време да й звънна.

— Да. Стив се върна. Изненада — все пак не е бил мъртъв.

Вал изглежда леко зашеметена.

— Шегуваш ли се?

— Не. — Преди да й обясня, бие вторият звънец. Онзи, който ни предупреждава, че имаме една минута да стигнем до стаята си, иначе ще има последствия. — Ще ти кажа подробности на обяд, става ли?

Тя бавно кимва, все така втрещена. На следващия коридор пътищата ни се разделят и аз се запътвам към първия час.

След първите три секунди от началото на урока, ми става ясно, че не само Вал е видяла сутрешния вестник. Когато за момент учителката се обръща с гръб към класа, един гадняр се навежда през два чина и подмята шепнешком:

— Може да дойдеш при мен да живееш, Ела, ако те е страх, че може да те убият, докато спиш.

Не му обръщам внимание.

— Или вероятно такива като теб това ги възбужда.

В началото, когато се преместих в „Астор Парк“, бързо научих, че повечето хлапета тук не си заслужават времето и усилията. Училището е толкова красиво с тучните си зелени градини и високите тухлени сгради. Сякаш е извадено от картина, но е пълно с най-тъжните и несигурни тийнейджъри, които имах нещастието да срещна.

Извъртам се на стола, навеждам се през чина на Битси Хамилтън и забивам поглед в мътните зелени очи на задника.

— Как се казваш?

— Какво? — примигва той.

— Името ти — повтарям нетърпеливо. — Какво е?

Битси вдига ръка, за да скрие самодоволната си усмивка.

Лицето на нещастника се изкривява в недоволна, но подигравателна усмивка.

— Аспен — отвръща все пак.

— Аспен? Сериозно ли? — Какво шантаво име.

Битси едва сдържа смеха си.

— Наистина е Аспен — киска се тя.

— Исусе, добре. Ето какво, Аспен. В краткия си живот съм минала през много повече, отколкото ти изобщо ще преживееш, така че всички тъпи обиди, дето съчиняваш, само те правят по-жалък. Не давам пет пари за това какво мислиш за мен. Всъщност стой далеч от мен и хубаво си помисли дали въобще да ме поглеждаш, иначе ще те побъркам до края на срока. Ще натъпча шкафчето ти с вкисната морска храна. Ще унищожавам домашните ти. Ще уведомя всяко момиче тук, че имаш гонорея. Ще разлепя из училище плакати с изфабрикувана твоя снимка по долни дамски гащи — изричам и му се усмихвам студено. — Искаш ли това да се случи?

Лицето на Аспен става по-бяло и от снежния град, на когото е бил кръстен.

— Само се шегувах — мънка.

— Шегите ти пет пари не струват. Дано да имаш осигурена работа при баща ти, защото, като гледам, колеж няма да завършиш — добавям и се обръщам напред.

 

 

На обяд се усамотяваме на нашата маса. Разказвам на Вал подробностите около ненадейната поява на Стив, но не успяваме да обсъдим колко покрусена съм от това, защото Рийд, Истън и Уейд сядат при нас вместо на масата на футболистите.

Това е първият знак, че нещо не е наред. Тоест, Рийд е обвинен в убийство, така че животът изобщо не е наред. Ала фактът, че не седи със съотборниците си, ми подсказва, че нещата са още по-зле, отколкото си представях.

— Наистина ли ти се е разминало, задето си се сбил в училище? — тихо го питам, след като се настанява на мястото до мен.

Поклаща глава.

— Получих предупреждение — отвръща. Изглежда измъчен. — Но това ще стигне до баща ми и адвоката ми. Хич няма да им хареса.

И на мен не ми харесва, но надявам окуражителна усмивка, защото знам, че и бездруго е под голямо напрежение. Само че…

Обичам Рийд, наистина, но нравът му е най-големият му враг. Ако не може да се контролира, положението ще стане милион пъти по-зле.

На отсрещната страна Вал побутва къдравото зеле в чинията си. Погледът й се стрелка към Уейд и отново към чинията. Уейд прави същото — хвърля й бързи погледи, а после се вторачва в хамбургера си.

Вероятно полагат доста усилия да не се поглеждат и това някак ме развеселява. Приятно е да разбереш, че не си единственият, който истински страда.

Тутакси ме облива чувство за вина — щом Вал така усърдно избягва Уейд, а той толкова се срамува да я погледне в очите, значи нещо лошо се е случило. Решавам да разпитам Вал, когато сме насаме.

— И така. Кой се вълнува за зимния бал? — обажда се Уейд, когато тишината става непоносимо дълга.

Никой не отговаря.

— Сериозно? Никой? Ами ти Карингтън? Имаш ли си кавалер? — пита той и плъзва очи към Вал.

— Няма да ходя — отвръща тя, дарявайки го с леден поглед.

Масата отново потъва в тишина. Вал продължава да побутва салатата си със същата изтерзана жизненост, с която аз бода пилето.

— Не си ли гладна? — пита дрезгаво Рийд.

— Нямам апетит — признавам.

— Притеснена ли си? — пита той нежно.

— Малко. — По-скоро много, но спестявам истината и вадя още една усмивка.

Мисля, че Рийд прозира лъжата, защото се навежда към мен и ме целува. Оставям го да ме разсее с устните си, понеже ми е приятно, но дълбоко в себе си знам, че целувките са само временно решение.

Отдръпвам се и споделям именно това.

— Не можеш с целувки да излекуваш притесненията ми.

Той плъзва ръка по ребрата ми и спира точно под гърдата ми. Палецът му гали долната й извивка и изпраща ток по мен. Взирам се в сините му очи, пълни с възбуждащи обещания, и решавам, че, да, вероятно може да ме излекува с целувки.

Отмествам няколко копринени кичура от лицето му, мечтаейки си да сме само двамата, за да превърне неизречените обещания в реалност. Той ме притегля напред и отново ме целува. Този път разтварям устни и оставям езика му да се плъзне вътре.

— Не докато ям — негодува Истън. — Разваляте апетита ми.

— Това едва ли е възможно — обажда се Вал.

Усмихвам се върху устните на Рийд и се връщам на мястото си.

— Е, аз пък се възбуждам. Някой да иска пътешествие до тоалетната с мен? — пита весело Уейд.

Устата на Вал остава здраво затворена.

— Всичко ще е наред — успокоява ме Рийд. — Освен стомаха на Истън, може би. Сигурно ще му трябва медицинска помощ след всичките въглехидрати, дето погълна — той сочи планината от спагети в чинията на Истън.

— Ям, когато ми е нервно — обяснява брат му.

Опитвам се да последвам примера на Рийд и да разведря обстановката.

— Какво бе извинението ти миналата седмица, когато изяде купища бисквити?

— Просто бях гладен. Пък и това са бисквити. На кого му е нужно извинение, за да яде бисквити?

— Имам чувството, че това е сексуален въпрос — приглася Уейд. — И правилният отговор е: никому не е нужно извинение, за да си хапне бисквити.

— Но все пак ти трябва разрешение — коментира Вал и за първи път, откакто са дошли, се вглежда в Уейд. — И ако устните ти са върху чуждите бисквитки, останалите пекари изобщо няма да ти предлагат своите.

После става от масата и тръгва с тежка стъпка.

— Хей! — извиква Уейд след нея. — Само веднъж си взех от онези бисквитки, и то само защото пекарят, от когото исках да си купя, беше затворил!

Изстрелва се от мястото си и хуква подир Вал, а ние с Истън и Рийд се пулим след тях.

— Имам чувството, че не говореха за бисквити — отбелязва Истън.

Не думай. Колкото и да мразя да виждам Вал разстроена, пак й завиждам на проблемите.

Защото проблемите в една връзка са много по-лесни за решаване, при положение че гаджето ти няма да отиде в затвора.