Ерин Уот
Пясъчен замък (22)

Глава 22
Рийд

— Май си в добро настроение — отбелязва Истън в неделя сутрин.

Отивам при него на терасата.

— Сок? — предлагам и соча второто шише. Той кимва и му го подхвърлям. — Не мога да се оплача.

Старая се да не се усмихвам, но се провалям. Брат ми върти очи и ми става ясно, че вижда задоволството на лицето ми. Но пет пари не давам; между обвинението в убийство и стремежа на Стив да спечели награда за баща на годината, отношенията ни с Ела бяха напрегнати. След този уикенд нещата се оправиха. Нищо не може да скапе доброто ми настроение.

Ако Стив пита, уважих подобаващо дъщеря му. Три пъти.

— Готин суитчър — закачам Ийст. — От коя кофа го изрови?

Маха опърпаната дреха.

— Бях с него преди три лета, когато ходихме за раци.

— На това пътуване ли защипаха топките на Гидиън? — Лятото, преди да почине мама, семейно отидохме в крайбрежните низини на Северна Каролина и ловихме раци.

Истън се залива от смях.

— О, мамка му, бях забравил. Цял месец ходи с ръка на чатала.

— Как стана, между другото? — Така и не разбрах как от кофата ракът скочи в скута на Гиб, но той така изрева от болка, та в радиус от сто метра чайките полетяха ужасени.

— Не знам. Може би Сав знае някоя магия вуду и го е пробола — Ийст притиска стомаха си с една ръка, а с другата бърше сълзите от лицето си.

— Тогава тъкмо бяха почнали да излизат.

— Винаги се е държал гадно с нея.

— Вярно. — Не възприемах Гид и Сав като двойка и накрая връзката им се разпадна зрелищно. Не виня момичето, че се държи като кучка с нас.

— Е, Уейд и Вал пак ли са заедно? — любопитства Ийст.

— Ами наложи ти се да си вземеш стая, така че ти ми кажи.

— Май да.

— Какво ти пука? Да не би да искаше да я забиеш?

Поклаща глава.

— Не. Хвърлил съм око на друго маце.

— Така ли? — Това е изненада, Истън никога не се спира на една. Май иска да мине през всеки задник в „Астор Парк“. — Коя?

Свива рамене и се преструва, че е много вглъбен в сока.

— Няма ли поне да ми подскажеш?

— Още обмислям дали имам шанс.

Сдържаността му събужда интереса ми.

— Ти си Истън Роял. Имаш всички шансове.

— Доста е стъписващо, но има хора, дето не влизат в това число. Грешат, разбира се, но какво да се прави? — ухилва се и допива сока.

— Ще накарам Ела да те погне. Срещу нея нямаш шанс.

— Нито пък ти — пуфти.

— Кой би опитал?

Не отговаря, защото се появява баща ни.

— Здравей, татко. — Вдигам напитката. — Закусваме… — Приветливият ми поздрав заглъхва, когато виждам навъсеното му лице. — Какво има?

— Халстън е тук и иска да те види. Веднага.

По дяволите. В неделя сутрин?

Не си правя труда да погледна Ийст, който най-вероятно се мръщи. Слагам си каменно изражение и минавам покрай баща ми.

— За какво става дума?

Предпочитам да знам предварително, но той поклаща глава.

— Нямам представа. Каквото и да е, ще се справим.

Което означава, че Гриър не иска да му каже. Страхотно.

В кабинета Гриър вече се е настанил на дивана. Пред него стои дебел куп листове.

— Здравей, синко — поздравява ме той.

Неделя е, а не е на църква. Това е първият предупредителен сигнал. Всички тук, освен най-лошите хора, ходят на църква. Когато мама бе жива, всички отивахме като по часовник. След като я погребахме, татко вече не ни караше да ходим. Какъв бе смисълът? Бог не спаси единствената Роял, която си заслужаваше, така че за нас не остана голяма надежда да минем през перлените порти.

— Добро утро, сър. Не знаех, че адвокатите работят в неделя.

— Отидох до офиса снощи да поработя и видях, че имам имейл от кабинета на прокурора. Цяла нощ четох писмото и реших да дойда още на сутринта. По-добре седни.

Усмихва се тънко и посочва креслото отсреща. Забелязвам, че дори не е с костюм, а с панталон в цвят каки и риза. Още един сигнал. Работите вървят на зле.

Сядам вдървено.

— Предполагам, че няма да ми хареса това, дето ще ми кажеш.

— Не, няма да ти хареса, но ще чуеш всяка дума. — Посочва към купа листове. — През последните няколко седмици екипът на прокурора и полицията на Бейвю събираха показания от съучениците ти, приятелите, познатите и враговете ти.

Сърбят ме пръстите да грабна листовете и да ги метна в камината.

— Имаш копие от тях? Това редно ли е? — Пресягам се към купа, но той клати глава.

— Да, по конституция имаш право на достъп до цялата информация, с която те разполагат, с изключение на документи, определени от съда като адвокатски продукт. Свидетелските показания се дават, за да може защитата да се подготви. Последното, което държавният обвинител би искал, е да оспорваме решението само защото не са ни предоставили подходящите материали преди делото.

— Това е добре, нали? — продумвам, а сърцето ми направо ще се пръсне.

— Това е и начин да покажат дали имат силни, или слаби аргументи — продължава, сякаш не ме е чул.

— По изражението ти съдя, че имат силни аргументи. — Вкопчвам пръсти в коленете си.

— Нека първо да ти прочета показанията и сам ще прецениш. Това е от Родни Харлънд Трети.

— Нямам представа кой е. — Чувствам леко облекчение и потърквам длани в анцуга си.

— По прякор Харви.

— Нищо не ми говори. Може да са разпитвали хора, които дори не ме познават — изричам, но ми звучи нелепо.

— Харви Трети е метър и осемдесет, но се хвали, че е метър осемдесет и осем — Гриър не отмества поглед от листа. — По-широк е, отколкото е висок, и никой не оспорва очевидно невярното му твърдение. Носът му е счупен и малко фъфли.

— Чакай, с къдрава кестенява коса ли е? — Спомням си този тип от боевете на доковете. Не стъпва много на тепиха, защото не обича да го млатят, нищо че е огромен. Избягва ударите и хуква.

— Значи все пак го познаваш — Гриър вдига очи от листа.

Кимвам.

— С Харви сме се били няколко пъти преди време.

Какво може да е издал? И той е замесен чак до малките си уши.

— Харви твърди, че често се биеш в района на разтоварителния склад, обикновено между осми и девети док. Предпочиташ мястото, тъй като управителят на доковете е баща на едно от момчетата, които участват в боевете.

— Бащата на Уил Кендъл се разпорежда с доковете — потвърждавам; чувствам се малко по-уверен. Всеки тип там се бие, защото така иска. Боевете по взаимно съгласие не са незаконни. — На него не му пука, че го ползваме.

— Кога започна да се биеш? — Гриър взима лъскавата си писалка от масата.

— Преди две години. — Преди мама да умре, когато ставаше неуправляема и се нуждаех от отдушник, та да не съм й бесен.

Записва бързо нещо.

— Откъде научи за боевете?

— Не знам. В съблекалнята може би.

— Колко често ходиш там сега?

— Мисля, че вече сме говорили за това — въздишам и стисвам нос с два пръста. За боевете стана дума още при първата ни среща с Гриър, за да обсъдим цялата каша с убийството, когато все още мислех, че всичко ще се размине, тъй като не съм го направил.

— Е, няма да имаш нищо против отново да поговорим — отсича той. Готов е да записва, чака мен.

— Обикновено ходим след футболните мачове. Бием се, после отиваме на купон — изричам отегчено.

— Харви споменава, че си един от по-редовните участници. Бил си се с по две-три момчета на вечер. Всяко сбиване не е продължавало повече от десетина минути. Обикновено си ходел с брат си Истън. Според Харви — „Истън е пълен нещастник“. А ти си „самонадеян задник“. — Гриър смъква очилата си и поглежда над тях. — Негови думи, не мои.

— Харви е доносник и циври дори само да го погледнеш лошо — обяснявам кратко.

Гриър извива вежди за секунда, а после отново намества очилата си.

— Въпрос: „Как изглеждаше господин Роял по време на боевете?“. Отговор: „Обикновено се прави на спокоен“.

— Правя се? Бях спокоен. Това е бой на дока. Нищо не е заложено на карта. Няма за какво да се вълнувам.

Гриър продължава да чете.

— Обикновено се прави на спокоен, но ако кажеш нещо лошо за майка му, избухва. Преди около година един тип нарече майка му курва. Така помете хлапето, че трябваше да отиде в болница. И забраниха на Роял да идва. Беше спукал челюстта и очната кухина на момчето. Въпрос: „Значи не се е бил повече?“ Отговор: „Не. Върна се около шест седмици по-късно. Уил Кендъл контролираше достъпа до доковете и каза, че Роял може да се върне. Примирихме се. Мисля, че е подкупил Кендъл“.

Гледам в краката си, за да не види Гриър колко виновен се чувствам. Наистина платих на Кендъл. Искаше да купи нов двигател за понтиака си, а струваше два бона. Дадох му парите и ме върна в боевете.

— Имаш ли нещо да добавиш? — подканва ме Гриър.

— Да, всичко е вярно — преглъщам буцата в гърлото си и се опитвам да свия безгрижно рамене.

Отново си отбелязва нещо.

— Като говорим за сбивания заради майка ти… — Прави пауза и взима други листове, прикрепени с телбод. — Чупенето на челюсти се оказва твое любимо занимание.

Стисвам зъби и се взирам с безразличие в адвоката. Знам какво следва.

— Остин Маккорд, на деветнайсет години, докладва, че още има проблеми с челюстта. Шест месеца е трябвало да яде мека храна, докато челюстта му е била обездвижена. Сложили са му два зъбни импланта и до ден-днешен се затруднява да яде твърди храни. Когато е бил разпитван за случая, Маккорд, — Гриър поклаща леко документа, — извинявам се за каламбура, е държал устата си затворена, но един от приятелите му е обяснил, че е имал препирня с Рийд Роял, довела до сериозни наранявания по лицето му.

— Защо четеш това? Нали направи сделка със семейството на Маккорд и се съгласиха да остане поверително. — Като част от сделката баща ми трябваше да направи доверителен фонд, който да плати разходите по четиригодишното обучение на Маккорд в университета „Дюк“. Поглеждам баща си и виждам, че и той е притеснен. Устните му са стиснати, а очите му — кървясали, сякаш от дни не е спал.

— Поверителността на подобни сделки е без значение, когато има криминално дело. Могат с призовка да изискат Маккорд да свидетелства в съда и да използват това срещу теб.

— Той знаеше какво ще се случи — обяснявам.

— И пак защото е казал нещо лошо за майка ти.

Пълни глупости. Сякаш Гриър би седял безучастен, ако някой злослови срещу майка му.

— Казваш ми, че мъжът не трябва да защитава жените в дома си? Всеки заседател би го разбрал. — Никой южняк не би допуснал обида да остане безнаказана.

Това е една от причините семейство Маккорд да се съгласят на сделката. Знаеха, че ако започнат дело срещу семейството ми, то няма да доведе доникъде. Не може да наречеш нечия майка „уличница с размътен от наркотици мозък“ и да ти се размине.

Лицето на Гриър се стяга.

— Ако знаех до каква степен си замесен с непочтени действия, нямаше да предложа на баща ти да решим проблема с пари. Щях да му предложа военно училище.

— О, идеята твоя ли беше? Защото татко винаги ни заплашва с това, когато не му харесва какво правим. Значи трябва на теб да благодаря — казвам саркастично.

— Рийд — обажда се баща ми. Това е първото, което продумва, откакто сме влезли, но през цялото време наблюдавам изражението му и то става все по-мрачно.

Гриър ме поглежда сърдито.

— От един отбор сме. Така че не се карай с мен, момче.

— Не ме наричай „момче“ — контрирам го и му отправям също толкова злобен поглед.

— Защо? И моето чене ли ще счупиш?

Свежда очи към ръцете ми, свити в юмруци в скута ми.

— Какво целиш? — мърморя.

— Целта ми е…

Позвъняване го прекъсва.

— Запомни си мисълта — казва и взима лъскавия си телефон. Поглежда екрана и свъсва вежди. — Трябва да вдигна. Извинете ме.

С баща ми си разменяме бдителни погледи, докато адвокатът се отправя към коридора. Понеже затваря вратата след себе си, не чуваме какво говори.

— Показанията са лоши — отбелязвам сухо.

— Да. Така е — кимва той безрадостно.

— Изкарват ме психопат. — Чувство на немощ стиска гърлото ми. — Това са шибани глупости. И какво, като обичам да се бия? Има хора, които изкарват прехраната си с бой. Бокс, ММА, борба — някой да ги обвинява, че са кръвожадни маниаци.

— Знам — гласът на баща ми е необичайно мил. — Но не са само боевете, Рийд. Имаш буен нрав. Ти… — спира, когато вратата се отваря и Гриър се появява.

— Току-що говорих с областния прокурор — съобщава ни с тон, който не мога да прозра. Объркан? — Резултатите от аутопсията на Брук са пристигнали сутринта.

И двамата с баща ми изпъваме гърбове.

— ДНК тестът на бебето? — питам.

Гриър кимва.

— Кой е бащата? — поемам дълбоко дъх.

И изведнъж ме връхлита страх. Знам, че няма вероятност аз да съм бащата, но може да са подменили резултатите. Ами ако Гриър отвори устата си и обяви…

— Ти си.

За секунда осъзнавам, че не говори на мен.

А на баща ми.