Ерин Уот
Пясъчен замък (19)

Глава 19
Ела

— Какво правиш тук? — възкликвам, когато след училище виждам Рийд, подпрян на колата ми. — Ти си отстранен!

Завърта очи.

— Часовете свършиха. Какво ще направят, ще ме отстранят отново, задето седя на паркинга?

Така е.

Отивам до него и го дарявам с прегръдка, която той превръща в целувка, толкова дълга, че ме оставя без дъх. Докато ме целува, вече се хиля като идиот.

— Изглеждаш щастлива — свива очи подозрително. — Какво не е наред?

— Не ми ли е позволено да съм щастлива? — прихвам.

— Разбира се — усмихва ми се той. — Само че последния път, когато говорихме, заплашваше да цапардосаш Стив в лицето за всичките му откачени правила.

— Май намерих начин да заобиколя правилата.

— Така ли? Как?

— Само аз си знам, а на теб ти предстои да разбереш — увъртам, защото искам всичко да е уредено, преди да му съобщя новината. Не съм съвсем убедена, че Стив ще се върже, затова не искам да давам напразни надежди на Рийд, в случай че се проваля. — С Вал работим по таен проект.

— Какъв?

— Току-що ти казах — таен.

— Да се притеснявам ли? — Рийд подпира лакът на гюрука.

Плъзвам ръка от гърдите му надолу и спирам на колана. Не знам как го прави, но с черните си войнишки панталони и синия пуловер е толкова секси, колкото и ако е гол.

— Винаги трябва да се притесняваш — закачам се и леко подръпвам колана му. Писна ми да ме стресират, да съм уплашена и нещастна. Ще се насладя на Рийд и на всичките ни моменти заедно. Майната му на останалия свят.

Притиска се до мен; плътно сме прилепнали до колата. Прекарва ръка по тялото ми и стига почти до дупето. Устните ми се разтварят в очакване на поредната целувка, дъхът ми се слива с неговия, чакам момента, в който ще изключим околния свят…

— Я ги вижте — подмята някой, минавайки край нас. — Съвършената долнопробна двойка.

— Имаш проблем с мен ли, Флеминг? — Рийд стрелва глава нагоре. — Ела и ми го кажи в лицето.

Виждам как ниското тъмнокосо момче се вцепенява, а после бързо изчезва.

— Да, така си и мислех — мърмори Рийд.

— Нещастник — добавям сърдито.

— Не се тревожи, скъпа — хваща брадичката ми между пръстите си. — Остави ги да си говорят. Не могат да ни наранят.

Ощипва ме леко и ме целува. Изкушавам се да удължа целувката, но ако го направя, ще закъснея. Отблъсквам го, разочарована.

— Трябва да се връщам в хотела. Ако не съм точно в четири там, Стив може да ме затвори в тъмница.

Рийд се подсмихва.

— Ще ми звъннеш ли довечера?

— Естествено. — Навежда се за последна целувка, вкопчвайки пръсти в задника ми и вече знам, че ще бъде дълга и опияняваща. О, Боже. Трябва да избягам от обятията му, преди да съм станала на пихтия.

— Добре. Ще ти пиша.

Тръгва към роувъра си, изчаквам го да потегли и звънвам на Вал. Пускам телефона на високоговорител и изчезвам от паркинга.

— Кажи ми минусите на сделката — изстрелвам, щом вдига. — Каква услуга би искала Джордан от мен? Искам да кажа, не ми се ще да залепя някое момиче за стената на училището само защото е говорила с гаджето на Джордан.

— Мисля за това от обяд — отвръща Вал.

— И?

— И смятам, че дори да поиска нещо от теб, не значи, че трябва непременно да го направиш. Дължиш и услуга, но не някоя определена.

— Права си. — Натискам газта, макар да не обичам да карам бързо. Е, изобщо не обичам да карам. Но ненавиждам бързото каране. Но се налага да побързам. — Харесва ми как мислиш.

— Да речем, че те накара да направиш нещо, което не ти допада. Просто й кажи, че трябва да измисли друго.

— Точно така. Хем ще спазя обещанието си, ако изобщо се съглася, хем в духа на споразумението ще наложа вето на гадните предложения.

— Точно така — потвърждава тя. — Ще го направиш ли?

— Ами да.

Предложението на Джордан наистина решава всичките ми проблеми. Стив иска да участвам в разни дейности, та да нямам време да се мотая със семейство Роял. Обичам да танцувам. Само дето ще трябва да прекарвам известно време с Джордан.

— Участието ми ще е временно, докато се върне момичето. Просто я замествам.

— Да й кажа ли, че си съгласна?

— В момента с теб ли е? Мигни два пъти, ако си в беда — шегувам се и спирам в подземния гараж на хотела.

— Не, на тренировка е — смее се Вал. — Всъщност има нещо, дето ще ти хареса. Джордан е насрочила тренировките по танци по едно и също време с тези на футболния отбор.

— Чудесно — усмихвам се на себе си. — Добре, кажи й, че съм навита, като плащането ще стане впоследствие.

— Разбрах — хили се Вал. — Ще й пиша, като се прибере вкъщи.

Асансьорите сякаш не одобряват, че закъснявам с пет минути, и безкрайно се бавят да слязат, та да ме качат до всичките тия етажи. Когато обаче влизам с десет минути закъснение, Стив дори не си е у дома. Само Дейна е там.

— Виж ти — подиграва ми се тя от поста си на кожения диван. — Изненадващо послушна си. Като кутре, което тича, когато го повикат, сяда, когато му кажат, и стои мирно по нареждане.

Държи поредната чаша със столче, а може да е същата от сутринта и само си долива.

Изкушавам се да се заям с нея, като й кажа да си намери работа, но си напомням, че наскоро загуби най-добрата си приятелка, а Стив се държи гадно с нея. Но, от друга страна, според него се е опитала да го убие, което може и да не е далеч от истината, имайки предвид каква вещица е.

— Отивам в стаята си — смотолевям и минавам покрай нея. — Имам домашни.

— Баща ти ти донесе подарък, принцесо. На леглото ти е — гласът й е дразнещ.

От начина, по който го каза, ми става ясно, че няма да ми хареса това, дето ми е взел.

Така и става, когато изтърсвам съдържанието на плика върху леглото и откривам три чифта памучни панталони с цвят каки.

Колко жалко, че няма камина в апартамента.

— Чух, че ще има мач в друг град този уикенд — обажда се Дейна откъм вратата.

Вдигам очи и я съзирам, подпряна на касата. Облечена е с широки панталони и полупрозрачна блуза на цветя. Доста официален тоалет за размотаване в апартамент, та се чудя кого ли е посетила.

— Откъде знаеш? Да не изнудваш и някой беден гимназист?

— Това ли според теб е причината Гидиън да е в леглото ми? — усмихва се лукаво тя. — Скъпа, ти си възхитително наивна. Да си чувала някога за Роял, който прави нещо, което не иска? — Плъзва ръцете по тялото си и ги слага на талията си, подчертавайки колко е тънка. — Гидиън не може да ми се насити.

Едва се сдържам да не повърна.

— Знам, че го изнудваш — отвръщам хладно.

— С това ли се оправдава? — вирва брадичка Дейна. — Спи с мен, защото иска. Защото не може да ми устои.

Уф. Не искам да слушам повече.

— Тогава защо още си омъжена за Стив? Явно не се обичате. — Мятам нещата в плика и го пускам на пода.

— Божичко. Затова ли според теб хората се женят? Защото се обичат? — смее се. — Тук съм заради парите му и той го знае. Затова се държи с мен като с парцал, но не се тревожи, плаща си за всяка обидна дума. — Сочи тоалета си. — Харесва ли ти? Струваше му три хиляди долара. И всеки ден, в който се държи като задник с мен, ще прахосвам по малко повече. А докато съм с него, си представям Гидиън.

— Това е повече от гадно. — Отивам до вратата и я избутвам. Дейна ми е любимка за ролята на убиеца, най-вече, защото не я понасям. Проблемът е, че трябва да намеря доказателства срещу нея. — Ще уча.

Затръшвам вратата в лицето й и изваждам лист хартия и пиша отгоре „Дейна“. Отдолу — „начин“, „мотиви“ и „възможност“.

Взирам се близо час в листа, без да напиша и една шибана буква.

Още се спотайвам в стаята си и драскам върху листа, а на лаптопа съм пуснала „Оранжевото е новото черно“, когато Стив чука на вратата.

— Облечена ли си? — пита.

Набутвам листа под лаптопа и се надигам.

— Да.

— Как мина в училище? — надниква той вътре.

— Добре. Как мина в работата? — Грабвам суитчъра от стола до прозореца и го нахлузвам.

Стив оглежда дрехата с неприязън, вероятно познал по размера, че е на Рийд.

— Добре мина. Екипът по проучване и проектиране скоро ще създаде прототип на хиперзвуков ракетоносец.

— Струва ми се опасно — вирвам вежда.

Той свива рамене.

— По-скоро е с цел проучване и ще го пилотираме отдалеч като БЛА. — Към празния ми поглед добавя: — Безпилотен летателен апарат.

— Дрон?

— Нещо такова, но не точно — килва глава замислено. — Нашият е много по-сложен. Всъщност БЛА се изстрелва в атмосферата като ракета. Не е толкова забавно като пилотирането на самолет, но за съжаление, повечето военни летателни апарати са изцяло ориентирани към безпилотната сфера.

Вижда ми се разочарован, което ми напомня думите на Калъм, че Стив предпочита да изпробва машините, а не да ги измисля, построява и продава.

— Така май е по-безопасно — изричам.

— Вероятно. — Печална усмивка се изписва на лицето му. — Бързо се отегчавам. Калъм ме изгони от срещата, защото хвърлях хартиени самолетчета в стаята.

Скучно му било, а? Затова ли толкова се е вкопал в родителството? Иска да си намери нещо, дето да му е интересно, така ли?

Май това се опитваха да ми обяснят момичетата днес, вероятно са прави и за всичко останало. Само трябва да се науча да го управлявам. Щом навърша осемнайсет, ще си върна контрола завинаги.

— Замислих се над това, дето спомена сутринта — казвам.

— О? — Навежда се напред и леко закача с пръсти лаптопа. „Д“-то на листа лъсва и аз припряно се плъзвам към бюрото.

— Да. Ще се включа в отбора по танци. Много са добри. — Не лъжа. Според лентите пред физкултурния салон „Астор Парк“ е печелил щатското състезание по танци осем поредни години, с изключение на веднъж.

— Ами чудесно — той се изправя, а на лицето му е изписано задоволство. Приближава се и ме прегръща. — Гимназията и колежът предлагат различни преживявания и не ми се ще да ги пропускаш.

Оставям го да ме прегръща още секунда, макар да се чувствам неудобно от такава близост. Вниманието, което съм получавала от мъже на годините на Стив, никак не бе приятно.

Отдръпвам се и отивам до всекидневната, далеч от празния лист за разследването. Взимам менюто на румсървиса.

За краткото време, през което съм тук, тая храна взе да ми писва.

— Кога според теб ще се върнем в пентхауса? — питам Стив. Ако има доказателство, което би оневинило Рийд, ще е там.

— Защо? Да нямаш клаустрофобия? — Той си сипва питие от барчето. — Говорих със следователя днес. Би трябвало да ни пуснат до края на седмицата.

Правя се, че чета менюто.

— Как върви разследването? — Рийд и Калъм мълчат като риби, та умирам за повече подробности. Всъщност искам някой да ми каже, че ченгетата не разполагат с нищо и случаят ще бъде приключен скоро.

— Нищо, за което да се тревожиш.

— Пристигнаха ли резултатите от, ъ, аутопсията на Брук?

— Още не. — Стои с гръб към мен, но не е нужно да виждам лицето му, за да разбера, че никак не се интересува от разговора на тази тема. — Разкажи ми за отбора по танци.

— Е, ще ми трябват пари, защото се налага да си купя униформа. — Нямам представа за подробностите. Измислям си в момента. — И ще пътуваме.

— Няма проблем.

— Ще отсядаме в хотели, където единственият възрастен с нас ще е треньорката ни — изтъквам.

— Имам ти доверие — той махва с ръка.

Сега е моментът да му стоваря и останалото. Ако чакам, доверието ще се изпари. Ако изобщо може да се говори за доверие, нищо чудно да ме лъже. Но и това, което съм намислила, е в разрез с правилата му, тъй че има право да не ми вярва.

Става обаче дума за Рийд, наистина искам да съм с него. Страх ме е, че ще го тикнат в затвора, и трябва да се възползвам, докато съм с него.

Изтиквам тези мисли назад и си налагам да се усмихна широко.

— За да се опознаем и прочие, отборът по танци ще пътува с футболния — започвам.

Чашата в ръката му застива пред устата му.

— Така ли? — пита той и имам чувството, че се досеща какво се крие зад цялото това представление.

— Да. Знам, че ще съм близо до Рийд, а ти определено не искаш. — Усещам, че се изчервявам, защото съм на път да споделя с баща си твърде много информация. — Онова, за което се притесняваш. Не съм го правила. С никого.

— Наистина ли? — Оставя чашата.

Кимвам, иска ми се този тъп разговор вече да е приключил.

— Ходя с пола на училище — докарвам си принудена усмивка. — Но не съм лесна. Предполагам, че заради мама нямах желание да тръгна по този път.

— Е. — Няма думи сякаш. — Е — повтаря и се подсмихва на себе си. — Май си вкарах автогол оная сутрин, а? Мисля, че оставих Дейна да размъти главата ми с всичките си коментари за полата ти.

Старая се да не помръдвам от неудобство, защото макар да съм девствена, пак съм вършила разни неща и имам големи планове за уикенда.

— Наистина не те прецених правилно — извинява се той. — Съжалявам. Всичко оплесквам. Чета една книга за родителството и там пише, че трябва повече да слушам. Ще го сторя — пуска поредното обещание, сякаш е хартиено самолетче.

— Значи няма проблем, че ще пътуваме с футболистите? Тоест, няма да сме заедно непрекъснато, даже ще пътуваме в различни автобуси.

— Няма проблем.

Вътрешно стисвам юмрук победоносно. Сега е време за финалния удар.

— Освен това говорих с някои момичета, ще пренощуват в хотел, за да отидат в увеселителен парк на другия ден — правя гримаса. — Пълна детинщина, но явно е нещо за сплотяване на отбора. Убедих Вал да дойде с мен.

— Футболистите също ли ще ходят? — присвива очи той.

— Не, те ще си тръгват за Бейвю в петък вечер. — Освен някои от най-добрите играчи, сред които Рийд и Истън, но му спестявам това. Казах по-голямата част от истината. Брои се, нали?

— Добре — кимва. — Съгласен съм. — Вдига пръст. — Почакай. Сега се връщам. Взех ти някои неща.

Имам лошо предчувствие, като гледам как бърза по стълбите. О, Боже. Какво ли ми е взел този път? Чувам как се отваря и затваря чекмедже, минута по-късно се появява с малък кожен куфар.

— Няколко неща. Първо, разбрах, че Калъм още не ти е дал кредитна карта, погрижих се за това.

Подава ми черна карта.

Взимам я предпазливо. Картата е лъскава и тежка. За секунда съм развълнувана, че я имам, после забелязвам името, изписано със златни букви.

ЕЛА О’ХАЛОРАН.

Стив вижда, че се муся, и ми отговаря с широка усмивка.

— Вече подготвих документите, с които законно да смениш фамилията си. Предположих, че няма да имаш нищо против.

Ченето ми увисва. Шегува ли се? Изрично му обясних, че искам да запазя фамилията на мама. Аз съм Ела Харпър, не О’Халоран.

Преди да успея да възразя, се обръща към стълбището.

— Дейна, слез долу — заповядва. — Имам нещо за теб.

— Какво? — Дейна се появява и впива проницателните си очи в него.

— Слез долу — махва й той.

Змията в нея сякаш е готова да му скочи, но явно успява да я обуздае, тъй като слиза по стълбите и сковано пристъпва до Стив.

Подава й друга кредитна карта. Тя обаче е сива, а не черна.

— Какво е това? — Взира се в картата, сякаш всеки момент ще избухне в ръката й, ако я докосне.

— Разгледах сметките по кредитната ти карта и ми се видяха твърде високи. Затворих ги. От сега нататък ще използваш тази карта — студена, зла усмивка се изписва на лицето му.

— Но това е обикновена карта! — огън пламва в очите на Дейна.

— Да — съгласява се Стив. — Лимитът ти е пет хиляди. Би трябвало да ти е предостатъчно.

Тя отваря уста, после я затваря. После пак и пак. Притаявам дъх, защото имам чувството, че всеки момент ще откачи. За мен пет хиляди може да е цяло състояние, но знам, че за Дейна са трохи. Няма начин да го понесе.

Но… го понася.

— Прав си. Това е повече от достатъчно — отвръща мило.

Но когато Стив свежда глава, за да извади още нещо от коженото куфарче, Дейна ми отправя толкова леден и жесток поглед, че цялата потрепервам. Когато съзира черната карта в ръцете ми, се боя, че ще ме удари.

— Последното, с което ще се занимаем — заявява Стив и ми подава лист хартия.

— Какво е това? — поглеждам и виждам самолетни билети.

— Билети до Лондон — отвръща той весело. — Ще идем там през ваканцията.

— Така ли? — бърча чело.

— Да — Стив взима питието си. — Ще отседнем в „Уолдорф“, ще посетим няколко замъка. Направи си списък с нещата, които искаш да видиш — насърчава ме той.

— Всички ли ще отидем? — Рийд не е споменавал, че ще ходят в Лондон за Коледа. Може и да не знае.

— Не, само ние. Ако ще поръчваш вечеря, аз искам сьомга — поглежда менюто, което бях оставила на една от масичките.

— Лондон е прекрасен през зимата — отбелязва Дейна, настроението й се оправя. Подигравателно развява картата във въздуха. — Ще имам възможност да използвам това.

— Всъщност ти ще останеш — Стив само дето не се изхилва от удоволствие. Явно му харесва да я тормози. — Само аз и Ела ще идем. Пътуване за укрепване на връзката между баща и дъщеря, ако така предпочиташ.

— Ами Роял? — свъсвам вежди.

— Какво за тях?

— И те ли ще ходят? — връщам му билетите.

Той ги прибира в коженото куфарче и го мята на бюфета.

— Нямам представа какво ще правят за празниците. Но Рийд не може да напуска страната, ако помниш. Трябваше да остави паспорта си при областния прокурор.

Не успявам да скрия колко съм смаяна. Но е прав, Рийд не може да напуска града.

Не мога да повярвам, че ще ме изведе от града за празниците. Ще пропусна първата си Коледа с Рийд! Не е честно.

Пресяга се и подпира с кокалче брадичката ми.

— Ще бъде само една седмица — вдига вежда. — Пък и след всички тези мачове, на които ще виждаш Рийд, ще ти трябва почивка, нали? Мога да уредя да останем и по-дълго…

Съобщението е ясно. Ако не отида с него в Лондон, няма да пътувам с отбора по танци. Като сделката, която сключих с Джордан — не е идеална, но се усмихвам и кимвам, защото в края на краищата пак ще получа това, дето искам.

— Не, седмица е добре — преструвам се на весела. — Развълнувана съм. Не съм излизала от страната.

— Ще ти хареса — усмивка се ширва на лицето му.

През това време Дейна ме изгаря с милион слънца.

— Скъпа, качи се и се преоблечи за вечеря — предлага Стив на съпругата си, която не спира да сипе огън и жупел. — Ще ти поръчам салата.

След като тя изчезва буреносно, се обаждам за храната и докато пристигне, слушам дърдоренето на Стив. Когато приключва, се спасявам в стаята си и веднага пиша на Рийд.

Позволиха ми да ида на мача! Приготви се. Донеси голяма кутия презервативи и изяж няколко енергийни блокчета. Ще ти трябват.

За мача?

Играта ще ти се стори супер лесна в сравнение с упражненията, които ти предстоят после.

Да не искаш да вървя перманентно надървен?

Леле.

Трябваше да чакаме.

Приключих с чакането. Стягай се.

Прилагам усмихнат емотикон и почвам да пиша домашните си.