Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (76)

Двадесет и втора глава
Изненадите продължават. Храната като изкуство. Ама че институт!

Следващите мигове се завъртяха пред очите му по-бързо и от телевизионен филм. Просто на Туфо не му достигаше време, за да се удивлява на всичко видяно и чуто тук.

Прозвуча тържествена мелодия, напомняща песента „Няма рози без бодли“, и отсрещната стена на залата бавно изчезна. На далечния хоризонт засияха синьо-зелените светлини на безкраен град. Къщите бяха в най-различни форми — цилиндрични или правоъгълни, топковидни или с очертанията на планински връх. Ала всички имаха на покривите си по една светеща летяща чиния, готова да се отправи към някой от завоите на Млечния път. А самият Млечен път белееше ниско над покривите…

„Изглежда, тези безопашковци са истински пътешественици в огромния космос! — помисли си Туфо. — Не им трябват влакове, пиратски кораби или грамадански ракети. Никой не ги обучава да натискат копчета или да мяукат в микрофон. Покатерват се на покрива и — хоп — чинията ги понася тутакси в желаната посока!“

Изрече наум думата „чиния“, но вместо силно желание за полет, усети в себе си внезапен глад. И в мислите му се появиха други, съвсем обикновени чинии — пълни с ароматни кебапчета или с пържени рибки…

И изведнъж се разтревожи не на шега: „Аз добре тръгнах за толкова далечна планета, но защо не попитах какво ще ям? Ами ако се окаже, че моите звездни роднини изобщо не употребяват храна? Ако те никога не изпитват глад, а само дишат своя млечен въздух — какво ще правя аз тогава?“

И Туфо трепна тревожно на своя златист трон — изви настръхнала гърбина и вдигна опашка към тавана.

Този път в залата не разгадаха неговото неспокойно движение. Безбройните посрещани възприеха това като най-сърдечен поздрав — те пак заподскачаха радостно, а тържествената музика се засили.

Но един от неговите спътници се доближи до рижия котарак, погледна го с разбираща усмивка и Туфо дочу гласа му:

— Не се безпокой, земни приятелю. Няма да останеш гладен. От твоите размишления е вярно само това — тук никой не изпитва истински глад, защото на нашата планета има храна за всеки. Яденето на тази планета е най-голямото изкуство. Но сега няма да ти обяснявам всичко в дребни подробности. Ти сам ще се убедиш в думите ми.

Спътникът му се изправи, стори някакъв знак с лапа и Туфо усети, че го обгръща познатата синьо-зелена светлина. Прозвуча мелодичното бръмчене и двамата се понесоха към хоризонта.

Единственото, което Туфо успя да съгледа по време на краткия полет, беше, че приближават към сграда, която отдалече прилича на огромна разтворена книга. Само че дългите редове на книгата бяха всъщност етажи, а всяка главна буква представляваше врата.

„Ето че се насочваме към врата, която прилича на буквата «О». Сигурно това е главният вход на сградата…“ — си рече Туфо.

— Твоето предположение е вярно — прозвуча гласът на неговия спътник. — Приближаваме главния етаж „О“, където ще опиташ най-хубавите ордьоври в нашата планетарна вкусотека. Освен това — и моето име започва с буквата „О“. Приятно ми е да ти съобщя, че се казвам Ози. Но сега те моля за внимание — вече влизаме.

Още неизрекъл тези думи, Ози протегна четирите си лапи и стъпи с лекота на просторна кръгла маса. До него тупна и замаяният от полета риж котарак.

Въпреки бързата смяна на обстановката той веднага долови с носа си куп приятни миризми. Сякаш всички земни ресторанти се бяха събрали на едно място. Разтърси изненадано глава и се огледа.

— Охо! — възкликна Туфо. — За пръв път попадам на такава обширна и богата маса! Колко много и колко различни блюда! Ето — това са някакви рибки. А това ми прилича на любимата шунка. А това там… Не знам какво е, но доста примамливо изглежда. Каква апетитна красота!

И Туфо понечи да пъхне муцуна в най-близкото блюдо.

— Почакай малко! — приятелски го дръпна за опашката Ози. — Не бързай с лапането. Тук ще намериш всичко, за което си мечтаеш. Значи става така — представяш си нещо за ядене, и то след минута се появява. Вече ти казах: на тази планета храната е изкуство. Щом си помислиш за нещо, вкусотеката мигом го изработва със същия мирис и цвят…

— Мога ли да изпробвам това чудо? — попита нетърпеливо Туфо.

— Ще го изпробваш, разбира се. Но нека завърша обяснението. Тук многобройните блюда заменят книгите, които си виждал на Земята. В нашата вкусотека всяко блюдо разказва за нещо.

— Също като библиотеката у дома — досети се Туфо. — Обаче земните книги не миришат така приятно и никак не са вкусни. Вие добре сте го измислили, бравос! Позволяваш ли да започна?

— Един момент, моля. Главното за нас е да помиришеш блюдото и след това леко да го близнеш. И всяко ново близване те прави по-умен. Ние отдавна сме открили, че всеки, който лапа една и съща храна, си остава неграмотен. Но такива котараци на нашата планета няма.

— Аха, разбрах — при вас яденето не служи на корема, а на мисълта. Докато ядеш — поумняваш. Мога ли да започна от шунката? — подскочи нетърпеливо Туфо.

— Можеш да започнеш отвсякъде. Само внимавай — опашката ти да не влиза в храната. Пожелавам ти вълнуващ обяд!

— Благодаря! — извика едва сдържащият се Туфо и заприпка между пъстрите блюда. Разбира се, всяко негово близване беше съпроводено и от дребни хапки — оттук къс, оттам къс — ала до голяма млясканица не се стигна. Все пак се намираше на чужда планета.

Най-напред опита шунката, даже повтори от нея, но не пропусна рибките, саламчето, бялата млечна звезда. Опита и други вкусни неща…

Хапките утоляваха глада му, но заедно с това изпълваха неговия земен ум с нови познания. В главата му заблестяха неизвестни съзвездия, забръмчаха странни апарати, затичаха картини от дългата история на котарашката планета.

Когато напълно засити глада си, бавно се приближи към Ози и му каза:

— Мисля, че ми стига толкова. Сега вече знам главното за вас — защо сте стигнали до тази далечна планета. И защо постепенно сте загубили опашките си…

Ози го погледна изненадан:

— Любопитно ми е да чуя това. Ние още не сме достигнали до безспорно обяснение на този факт.

— На мене лично ми се струва, че цялата работа е станала така — рече важно ситият Туфо. — Преди хиляди години някой умен котарак е решил да не гони опашката си, а да гони звездите. Влязъл, значи, в древна космическа кабина и тръгнал. След него тръгнали и други умници. По пътя всички махнали опашките си, за да не обръщат глави назад, към Земята. И гледали само напред. Затова сега вие имате толкова знания, но нямате опашки…

— Може и да си прав — въздъхна безопашатият Ози. — Но все пак опашката е чудесно природно украшение. Ще ти призная, че искрено ти завиждам.

— Знам, че твоята завист е благородна, Ози! — утеши го рижият котарак. — Пък и нека ти кажа — най обичам да ми завиждат! Но имам чувството, че точно опашката ме кара да се обръщам назад — към моята родна планета, която даже не се вижда на небосвода.

И също въздъхна.

Беше напълно сит, но душата му гладуваше.

Как да разбере на какво разстояние от Земята се намира в момента? Ако примерно сега направи лъвски скок и тръгне пешком по широкия Млечен път, колко години му трябват, за да стигне до своя дом?

В своя земен живот Туфо беше попадал на всякакви далечни места — и на скалисти брегове, и сред вълните на океана, та дори в космическата пустош. Но винаги беше знаел, че съществува голямата обратна посока. И нито за миг не беше губил надежда, че все някак ще се добере до улица „Незабравка“ — даже по корем да се влачи от умора.

Но тогава беше смел и уверен в себе си, защото сам избираше посоката и разчиташе на своите четири лапи. А сега беше напълно зависим от Ози и неговите приятели, от котарашката планета и нейните летящи чинии.

„Хубав номер ми изигра това мое любопитство! — тъжно се укори Туфо. — Дойдох да видя с очите си чуждата планета, а вече не мога да зърна своята. И доколкото разбирам, никой тук не се интересува от моя обратен път.“

— По-важното е, че ти се интересуваш от своя обратен път! — обади се Ози, който сякаш беше чул разсъжденията му. — На нашата планета има такова правило: „Всички да се вслушват в личното желание на всеки“. В мига, в който ти помисли за обратната посока, всички наши жители узнаха твоето желание. И то ще бъде изпълнено в близко време. Но разбрах, че искаш още сега да зърнеш планетата Земя. Това може да стане в нашия космически институт „ИНТЕРСУПЕРМЯУ“. И така — тръгваме!

И Ози пак размаха лапа. Появи се познатият синьо-зелен лъч, който ги понесе към другия край на хоризонта.

Озоваха се в голяма елипсовидна зала, която много приличаше на земен стадион: имаше много места за сядане, наредени стъпаловидно, не липсваха и отделни кабини — всички гледащи надолу, към огромен правоъгълник с размери на футболно игрище.

— Ще се разположим в една от кабините — рече Ози. — Оттам се вижда най-добре.

И поведе своя опашат приятел по леко наклонен коридор. Когато се разположиха в кабината, във въздуха закънтя странен шум и цялата зала внезапно оживя. По дългите редове заподскачаха котешки фигури, а правоъгълникът долу затрептя в яркосин цвят.

— Това под нас прилича на телевизор — продума Туфо.

— Не си далече от истината. С тази разлика — на него може да се види всяка точка от космическото пространство — засмя се Ози.

— А защо онези по пейките подскачат така? — отново се обади рижият котарак. — Да не би във вашия научен институт да се изучават и модерни танци?

— Не, това не са танци, а мисловни подскоци — отвърна неговият спътник. — Ние рядко си пилеем енергията за безцелни веселби. Но имаме още едно правило: „Мисли само в движение!“. И спазваме това правило винаги когато правим научни открития или решаваме някоя звездна задача. В момента нашите учени тичат и подскачат, защото измислят най-краткия път до твоята планета.

— За подскачането — ясно. Но нали ми каза, че този звезден маршрут ви е познат от хиляди години? — недоверчиво го погледна Туфо.

— Всичко в космоса непрекъснато се движи и променя. Движи се Млечният път, движи се Слънчевата система. Даже твоята Земя нито за миг не стои на едно място. И точният маршрут до нея трябва да се измисля всеки път отново. Разбра ли?

— Сигурно си прав. Погледни мен — аз не съм планета, а също не стоя на едно място. Къде бях, къде дойдох. Но искам да те попитам — кога най-сетне ще зърна Земята?

— Вече можеш да сториш това! — обяви тържествено Ози. — Погледни към звездния екран! Радвам се, че мога да ти осигуря такова космическо преживяване. Аз лично…

Туфо не успя да изслуша докрай думите на своя спътник, а бързо надвеси глава към огромния екран, който трептеше като планинско езеро…

А там, в дълбоката синева, сред безброй звезди и съзвездия, лъкатушеше дълга бяла линия, чийто остър връх беше спрял до малка светлинка. Това беше неговата дребна, невзрачна и толкова обичана Земя.

Една радостна сълза се откъсна от очите на Туфо, полетя към синия екран и тупна точно там, където мигаше светлинката.

Прозвуча тревожно пиукане и екранът угасна.

— Забравих да ти кажа и това — обади се след кратко мълчание Ози, — на нашата планета никога не се плаче. Сълзите пречат на правилното мислене. Ние добре познаваме техния химически състав, но за всеки случай в института ще направят изследване и на твоята сълза. А вече стана дума и за твоята невероятна опашка. От нея съм удивен не само аз; всички учени считат, че тя ще промени много научни представи. Интересът към нея е голям.

— Ама че институт! — възкликна Туфо и страхливо подви опашка.