Единадесета глава
Да чуеш навреме своя вътрешен глас. Всички са съгласни с рижия план. Жива верига към свободата. Добър за другите и лош за себе си
Това предутринно кукуригане като че ли пробуди и вътрешния глас на Туфо: „Няма време за губене! — обади се гласът. — Трябва да се действа — бързо и решително! Ти можеш да намериш успешен изход!“
Рижият котарак си спомни колко пъти в своя неподреден живот беше си спасявал кожата в последния момент — от заключени стаи, от потъващи палуби, даже от космическа кабина. Толкова ли е трудно да се избяга от едно просто мазе?
Туфо хвърли още един поглед към прозорчето и отбеляза в паметта си малка, но важна подробност — вместо стъкло на него беше залепен тънък и прозрачен найлон.
„Един юнашки удар с лапата — и пътят към свободата ще бъде открит!“ — прошепна си обнадежден котаракът.
Само че как да се стигне дотам? Прозорчето беше опряно в самия таван на мазето. Височината беше почти колкото четири наредени един върху друг котарака…
Чакай, чакай, какво си помисли той сега? Четири котарака, наредени един върху друг като жива верига…
— Открих! — възбудено подскочи Туфо. — Открих по какъв начин ще се спасим! Моят вътрешен глас ми подсказа!
Другите трима го погледнаха с тъжни и невярващи очи. Новият им приятел май започна да крещи глупости, за да се отърве от страха.
— Не ме гледайте така безумно, а елате насам, за да ви обясня! — размаха лапи Туфо. — Ето как ще стигнем до прозорчето: един от нас се изправя отдолу на два крака, вторият се покатерва на главата му, третият стъпва върху втория, а четвъртият — тук моля за добро внимание — четвъртият се качва най-отгоре и изтегля всички! Значи правим жива верига до прозорчето и така ве-ли-колепно се измъкваме на свобода!
В мазето за миг настъпи мисловна тишина — не само мяукане, но даже дишане не се чуваше. Сякаш над опашатите затворници беше прелетял гълъб със зелена клонка в човката.
— Отлична идея! — пръв се обади Мяу-хъ. — Откъдето и да я помиришеш, изглежда чудесно. Значи аз се покатервам по вас и с един замах изтеглям всички ви!
— Ти, Мяу-хъ, да ти кажа честно, не си за тази работа — прекъсна го сърдито Шбодо. — Най-силният от нас трябва да бъде четвърти. Аз по същия начин съм изтеглял цяла връзка наденички от кварталния магазин.
— Ам-м-ми аз… Такова… съм н-н-най-лек! — обади се жълтият Мънко.
— Точният ред няма значение! — великодушно разпери лапи Туфо. — Всеки ще помага на другия. И другият ще помага на всеки. Хайде, почваме ли?
— Много добре! Да почваме! Защо още се бавим? — зашумяха другите в един глас и радостно заскачаха към прозорчето.
Уви, и най-мъдрият план на този свят не се изпълнява по най-мъдрия начин…
Туфо усети как по гърба му се забиват нетърпеливи нокти и зъби, дочу как найлоновото прозорче изпращява, пробито от нечия глава… И смаян видя как живата верига се къса тъкмо над него — без някой да му протегне спасителна лапа или поне една опашка.
Втрещен от случилото се, с изподраскан нос и разпарцалена кожа, Туфо зяпна с отворена уста към недостижимото прозорче, от което вече не идваше звук.
Другите се бяха измъкнали благополучно.
А той пак беше пострадал от своята добра доверчивост. Защото, както казваше Косьовият баща — който е прекалено добър към другите, понякога става лош за себе си.
