Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (48)

Девета глава
Космически разстояния, космически апетит. Зловещо хрускане. Земята приготвя спасителна ракета

Вече бяха изминали две седмици, откакто Туфо летеше на своя космически кораб, чиито вътрешни стени бяха направени, както знаем, от пресовано рибно брашно. Дотук всичко вървеше в желания ред на нещата: котаракът се будеше от сън в определения час, натискаше по навик различните копчета, слушаше по радиото сигнали от космическия център, обикаляше с плавни движения кабината и безтегловният живот не му правеше никакво впечатление. Сякаш винаги беше живял по този начин.

Единственото, което му създаваше вече грижи, беше храната. Десетината пакета с витаминозна смес отдавна бяха излапани и той с гладни очи оглеждаше стените на кабината, забелязал, че от тях идва апетитен мирис.

„Ще започна от средната преграда!“ — рече си най-после той.

И като размахваше във въздуха лапи, приближи към тънката решетка, която отделяше мястото за сън от работното помещение.

Натисна копчето на гърдите си, в скафандъра се появи малък отвор, котаракът показа муцуна и захапа решетката.

Всяка пръчка на решетката имаше дебелината на макарон и затова котаракът без много усилия успя да си отгризне парченце. Още първата хапка му хареса: „Брей, то не било толкова лошо. Дори е доста приятно, ммм! Виж ти, в каква вкусна кабина пътувам!“

И пак заби зъби в преградата. Тънките й пръчки една след друга започнаха да изчезват в устата му. До края на работния ден от решетката останаха само няколко самотни квадрата…

Като си почина малко, Туфо се зае и с тях.

Внезапно радиото гневно изпращя и се дочу разтревоженият глас на доктор Брюх:

— Внимание, внимание! Моля да се яде в по-скромни количества! Само днес беше погълната храна за пет дни!…

После се намеси и гласът на Стрижановски:

— Налага се промяна в маршрута! Скъсяваме разстоянието, за да стигне храната. Трябва да отбележа, че лакомията в космоса е недопустима! Подчертавам — недопустима!

„Какво са се развикали толкова — промърмори Туфо. — Взели да ми броят всяка хапка. И откъде ли ме виждат? Уж телевизионната връзка е изключена, а на Земята знаят всичко за мен…“

И той се досети, че на кораба има скрита камера, която постоянно следи движенията му.

Не беше трудно да я открие. Нейното предателско око надничаше от ъгъла на командното табло. Туфо доплува до нея и я бутна с лапа. Камерата обидено наведе глава към стъклото на илюминатора и се загледа в просторната вселена.

Самият Туфо рядко обръщаше поглед към кръглото прозорче: там немееше мастилена бездна, сред която трептяха безброй мълчаливи звезди.

Къде по-приятно е да гледаш стената пред себе си, да вдишваш нейния апетитен мирис и да си представяш, че я изгризваш цялата, от край до край!

Но за днес му стигаше толкова.

Туфо натисна копчето на скафандъра, пролуката пред носа му се затвори и той се унесе в безгрижен сън.

Засънува нежните ръце на Мариела Марон — как го вдигат над зелените треви, как го милват по гърбината, как му подават пържена рибка. После ръцете го грабваха отново и го понасяха към прозрачната въртележка. „Бъди смел, рижи приятелю! — говореше му с топъл глас Мариела Марон. — Истинският космонавт трябва да бъде смел!“

И Туфо влизаше горд в прозрачното кълбо, забравил своя страх, нечуващ завистливия лай на Рем, и се въртеше, въртеше…

Някъде към десетото завъртване Туфо внезапно се събуди, но хубавият земен сън като че ли продължаваше.

— Здравей, Риж! — звънеше по радиото гласът на Мариела Марон. — Къде се изгуби? Обади се!

— Ето ме! — трепна радостно Туфо и завря муцуна в микрофона. — Ето ме! Тъкмо ставам от сън! Сега ще направя гимнастика и след това ще закуся.

— Радвам се, че мога да те чуя! Желая ти успешен ден! Бъди все така бодър и жизнерадостен, ала все пак внимавай със закуската!

— С какво да внимавам? — извика Туфо, неразбрал скрития смисъл на последните думи, но вместо отговора на инженерката, по радиото долетя игрива музика.

Рижият котарак размърда опашка, размаха във въздуха лапи, протегна се по дължина, после направи кълбо напред и гимнастиката приключи.

Следваше закуската…

Този път беше дошъл ред на подовата настилка.

След още три седмици кабината на космическия кораб беше станала неузнаваема. Без да се вслушва в постоянните съвети по радиото да яде по-малко, Туфо беше изгризал всичко, което имаше вкус на риба: вътрешните стени, масичката, столчето, обвивката на командното табло, щорите на илюминатора…

Даже веднъж захапа голямата туба за вода, но тя се оказа направена от отвратителна пластмаса.

Оставаше само капакът на кабината.

Според изчисленията той трябваше да бъде изяден в самия край на полета, малко преди парашутния скок към земята.

Но сега Туфо не признаваше никакви изчисления — вече беше хвърлил око на капака.

В космическия център не виждаха какво става в кабината, но вече се досещаха накъде вървят работите: по радиото се чуваше непрекъснато хрускане, зловещо и безнадеждно хрускане, което караше физика Стрижановски да скубе коси от ярост.

Строгият академик Галактионов също бе започнал да поврежда брадата си от дърпане — особено в моментите, когато се налагаше ново скъсяване на маршрута.

А Мариела Марон притичваше по коридорите от зала в зала със зачервени от плач очи.

Експериментът беше в опасност и всички разбираха това…

Нямаше много време за умуване — от центъра за управление бе изпратен сигнал за автоматично връщане на кораба към Земята.

А на бетонната площадка приготвиха спасителна ракета.

За всеки случай.