Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (14)

Пета глава
Безследно изчезнал. Магаре за мотоциклет. Стой, не мърдай!

Тази сутрин Косьо се събуди с лоши предчувствия. Скочи от леглото още сънен, нахлузи бързо панталона, облече пуловера наопаки и като си търкаше очите, тръгна към килера.

Вратата на килера беше заключена и ключът стоеше в ключалката. Косьо хвана с две ръце дългия ключ и бавно го превъртя. Ръждясалата брава изщрака и Косьо бутна с коляно вратата.

— Туфо, спиш ли? — подвикна тихичко той.

Тъмният килер не отговори. Само един подранил лъч осветяваше безмълвно ъгъла, където стояха изправени дъските.

— Пис-пис! Мац-мац! — извика по-силно Косьо и започна да обхожда припряно тясното помещение. Провери по всички ъгли, разбута дъските, надникна даже вътре в сандъка…

Туфо беше изчезнал безследно.

„Къде ли се е дянал? — разтревожи се момчето. — Вратата беше заключена. И килерът няма друг изход…“

— Туфо, къде си? — изкрещя Косьо с плачлив глас.

Вместо отговор дочу тънък звук: „Скръц-скръц“. Отвореното прозорче се люлееше от вятъра, сякаш искаше да каже нещо. Косьо трепна от това подсказване. После съгледа и дългите дъски, по които се плъзгаше слънчевият лъч. Момчето не усети кога изхвърча навън.

— Дядо, Туфо е избягал! — извика на двора то.

— Голямо чудо — обади се от сайванта дядо му. — Като огладнее, ще се върне. Аз ти казах да не отваряш вратата на килера!

— Но той е избягал през прозореца! — проплака Косьо и затича около къщата.

Нямаше го в двора. Не беше и на покрива.

Като клатеше глава, старецът тръгна да разпитва съседите…

А Косьо изтри сълзите си и излезе на улицата. Затича край електрическите стълбове, оглеждайки се на две страни. От дворовете долиташе кучешки лай, кудкудякане на кокошки, мучене на крави, но познатото мяукане не се чуваше отникъде.

Когато електрическите стълбове свършиха, Косьо спря задъхан и се огледа. Беше излязъл на поляната, където пасеше магарето. То вече беше закарало до приемателния пункт бидон с мляко и сега чакаше момчетата за игра.

Но Косьо не го и погледна. Седна на един голям камък и се замисли: „Къде може да е избягал! Ами ако е тръгнал към гарата? Или го е блъснал някой камион?“ Какво ще каже на момчетата от блока? Миналата година те дойдоха при него: „Ето, вземи това коте. Останало е без майка, решихме ти да го гледаш. То има още няколко братчета и сестричета — тях ще отгледаме ние…“

И Косьо взе котенцето. Даваше му мляко с пипетка, слагаше му памук в кутията, за да спи на меко, нарече го с хубаво име: Туфо. Котенцето стана красив котарак и Косьо беше горд, че отговаря за него.

Да отговаряш, значи да се грижиш. А той така се грижеше, че Туфо избяга от него!…

Някакъв шум в храстите прекъсна мислите на момчето. До слуха му достигнаха припрени думи:

— Абе магарето е хубаво. И никой не го пази.

— Прав си — щом няма стопанин, значи е наше. Искаш ли да си го познаем? Да си го познаем и да го откараме?

— Да го откараме, но какво ще го правим после?

— Ама и ти си будала! Ще го закараме в село Тъпчилещово и там ще го продадем!

— Колко ли ще ни дадат за него?

— Най-малко двеста лева — такова магаре не е за изпускане…

Косьо слушаше удивен. Най-после разбра каква е работата и тихо се сниши зад камъка. А разговорът в храстите продължаваше:

— Само че отсега ти казвам — парите ще делим поравно! А не като миналия път…

— Никакви пари няма да делим. Ще играем заедно на тото — сто фиша ще пуснем наведнъж и голямата печалба ни е в кърпа вързана!

— Прав си! И с печалбата ще си купим мотоциклет!

— И с мотоциклета ще ходим за риба!

— Точно така! Живот ще си живеем!

— А кой ще купува бензина?

Тук гласовете се преплетоха в кратък спор. Косьо не дочака края на разговора, а тихо запълзя назад. Когато стигна долчинката, рипна на крака и бързо затича към къщи.

— Дядо! — извика той още от портата. — Искат да откраднат магарето!

Но в двора нямаше никого. Косьо се втурна към сайванта.

— Дядо, магарето е в опасност!

Но дядо му не беше и там…

„Сигурно е отишъл на лозето — рече си задъханият Косьо. — Ех, ако беше тук. Само да се покаже на поляната с ловната пушка, ще им се разтреперят гащите на онези крадльовци!“

Косьо се спря пред къщата объркан. Какво да прави сега? Как да спаси доброто магаре? Как да изплаши онези лоши хора?

И в този момент в главата му проблесна смела идея. Втурна се към кухнята, грабна своето куфарче и бързо извади от него новия си фотоапарат…

А крадците вече водеха магарето през храсталаците — все по-далече от поляната. Единият, слаб и прегърбен, с мека шапка на стриганата глава, дърпаше нервно юлара на магарето и шепнешком подвикваше: „По-живо! Дай газ, Марко!“ А другият, мустакат и тантурест, шибаше кроткото животно по гърба с каскета си…

Изведнъж от храстите долетя звънък глас:

— Стой! Не мърдай!

Двамата замръзнаха от изненада. А магарето изви глава зарадвано — встрани от тях беше изникнал неговият приятел Косьо с фотоапарат в ръце.

Крадците извъртяха глави в същата посока и техните опулени физиономии застанаха точно срещу обектива на апарата. Косьо натисна копчето: „Щрак!“.

— Готово! — извика възбудено той. — Сега ви имам за спомен. Ако не оставите магарето на мира, ще дам снимката ви в полицията!

И с все сила затича обратно към селото.