Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (34)

Четвърта глава
Нова среща с Мастиления котарак. Правият ъгъл на личното местоимение мъти яйцата си върху корен квадратен. Кандидат за професор

Туфо направи цирков скок през една кръгла дупка на оградата и затича по тихата улица. От няколко дни улицата беше забранена за автомобили, но за котараци тази забрана не важеше. Туфо взе на един дъх късото разстояние до завоя и след миг вече нагазваше в шарената сянка на изкуствената гора…

Да, един градски парк не е нищо друго, освен изкуствена гора — всяко дърво в нея е посадено от грижлива човешка ръка. Ала това не пречеше дърветата му да имат дълбоки корени в земята и да преплитат клони като истинска гора.

Туфо беше влизал неведнъж в тази гора. Тук всичко му беше познато: и влажните пътеки, и подскоците на кафявите катерици от клон на клон, и малкото езеро в средата. Понякога между дърветата можеше да срещне изгубено куче с каишка на шията, но и днес Туфо нямаше желание за подобни срещи. Беше разбрал: онези, с каишките, тичаха по света с изплезен език и си мислеха, че светът им принадлежи, а всъщност беше точно обратното — те винаги принадлежаха на някого. Кучешка им работа.

Единствената среща, която непременно щеше да му достави удоволствие, беше с Мастиления котарак. Вярно, че с него той се виждаше само от дъжд на вятър, но нали вчера валя дъжд? Време беше да го довее отнякъде вятърът.

Не трябваше да чака много — есенните дървета внезапно се разклатиха, по самотната пътека се завъртя тънка вихрушка от жълто-червени листа и на пътеката изскочи Мастиления котарак.

— Привет, рижльо! Знаеш ли откога те търся! — извика ухилен той. — Имам да ти казвам нещо.

Туфо не успя да отвърне на поздрава. Просто беше вцепенен от изненада.

Пред него светеше един неузнаваем, един сребристобял котарак, който мигаше доволно срещу слънцето. Само няколко сини петънца в края на опашката подсказваха, че пред него действително стои старият му приятел.

— Здрасти, Масти! Какво е станало с тебе? — съвзе се най-после Туфо.

— Какво? Не ти ли харесва цветът ми? — подскочи Мастиления котарак и изви горделиво гръб. — Нали съм ослепителен?

По козината му проблясваха сребърни искри.

— За харесване. Защо пък не — харесва ми. Обаче много променен изглеждаш!

— Правилно забеляза! В живота ми настъпи промяна. Преместих се да живея на друга улица. Затова те търсих — да ти кажа тази новина. А там, както вече се досещаш, момчетата са привърженици на друг футболен отбор. На белите! Значи край на синьото мастило!

— Хм. А сега с бяло мастило ли те боядисват? — примигна Туфо.

— Какво говориш! Бяло мастило няма! Просто ме хванаха и ме занесоха на химическо чистене. Един батко ме изкъпа с кислородна вода. И сега пак съм бял.

— Да, започвам да разбирам — кимна Туфо. — Обаче твоят бял цвят е малко особен. Един такъв… Искрящ!

— Това е от бронза — отвърна важно Мастиления котарак. — Накрая ме напръскаха с бронзова боя. Натиснаха спрея — пръс! И готово! Белият бронз ми придава това особено сияние.

И Мастиления котарак отново навири гъвкавата си гърбина.

Туфо го погледна озадачено.

— Аз пък ходих на училище — неочаквано се похвали той. — Тази сутрин.

— На училище ли? — вдигна глава Масти и сребърните искри угаснаха. — Да не би да са правили с теб опити по биология? Вчера една жаба ми каза, че са я търсили за такова нещо.

— Аз не съм жаба! — трепна обидено Туфо. — Нищо не са правили с мене. А слушах всякакви уроци. От дървото.

— Значи слушал си уроци. От дървото — повтори недоверчиво Масти. — А такова… биха ли те накрая?

— Какви ги приказваш! — възмути се Туфо. — От начало до края си стоях спокойно на дървото. И събирах… как се казва плодовете на знанието…

Тук Масти не издържа:

— Май че ме баламосваш, драги приятелю! Много добре зная аз — училището не е за такива като нас. Е, като си бил там цяла сутрин, кажи ми какво си научил!

— Не е толкова просто да ти обясня — изважничи Туфо. — Пък и ти малко трудно ще разбереш. Нали само от футбол се интересуваш.

— Хайде, разказвай! — тръсна глава нетърпеливо Мастиления котарак.

— Добре. Слушай ме сега: две трети от цялата земя е покрита с морета. Най-голямото водно нещо е Тихият океан, който мие само първите десет номера. В дълбините на океана трябва да се диша дълбоко. А на някои северни острови виреят уголемени сливици. Защото лятото идва три пъти на ден…

— Чакай, чакай, приятелю. Не може ли по-бавно? Нищо не разбрах! — опита се да го спре Масти.

— Аз ти казах, че тези неща са сложни за тебе. Пък и не мога така, наведнъж да ти обясня всичко. Ти никога не си чувал например за Балдуин Фландърски.

— Кой е той? — хлъцна от неудобство Масти.

— Латински император. Затворили го в една хипотенуза, без да измерят дължината й.

— Аха, разбирам — промърмори неразбиращо приятелят му. — Сигурно му е било тесничко там.

— Така е! — отвърна нафукано Туфо. — На тясно е бил затворен. И даже са го бодели с карфица…

— Не думай! — ахна Мастиления котарак.

— А бурята си пяла свойта зла песен — продължи Туфо. — Обаче не знаеш най-важното: ПРАВИЯТ ЪГЪЛ НА ЛИЧНОТО МЕСТОИМЕНИЕ МЪТИ ЯЙЦАТА СИ ВЪРХУ КОРЕН КВАДРАТЕН!

Това ново сведение напълно обърка Масти. Той вдигна безпомощно лапи и удари два пъти главата си в най-близкото дърво. Наоколо се посипаха сребърни искри.

— Спри веднага! — изръмжа отчаяно той. — Нищичко не мога да проумея! Тази моя тъпа глава!…

И Масти пак блъсна главата си в дървото. От дървото падна последното есенно листо.

— Не те съветвам да блъскаш така силно главата си! — обади се с грижовен глас Туфо. — А трябва по-често да разговаряш с мен. Сигурно ще имаш някаква полза.

— Да, скъпи мой приятелю — въздъхна Мастиления котарак. — Ти винаги си ме възхищавал с твоя ум. Мисля, че един ден и професор ще станеш…

— Може би — наведе скромно глава Туфо.

Той не знаеше какво означава думата „професор“. Но обикновено Масти говореше само думи, които добре знаеше.

— Всъщност — продължи Масти — на нашата улица живее един професор. Искаш ли да те запозная с него?…

— Как така да ме запознаеш? — наостри уши Туфо. — Нито аз му трябвам, нито той е чувал за мене. Нека хубаво обмислим тази работа. Как изглежда той? Носи ли каишка на врата?

— Не ме разсмивай! Професорите не носят каишки, а вратовръзки! Видял съм това с очите си. Пък и професорът е сърдечен човек — когато минава покрай мен, все ми хвърля по една бонбона.

— Не се казва бонбона, а бонбон.

— Така де, бонбон. Аз бонбони не ям, но уважението е по-важно. Та само да го видиш — по цяла сутрин пише нещо на старата си машинка. Чука като кълвач.

— Няма ли компютър? Косьовият баща на компютър пише — мръдна с уши Туфо.

— Не иска да има компютър. Обича машинката си. Казва, че не е важно на какво пишеш, а какво пишеш.

— И какво пише този професор?

— Честно казано — не зная. Но мога да ти кажа къде живее. В края на улицата. На първия етаж.

— И как ще ме запознаеш с него?

— Много лесно. Ще му отидем на гости! Когато е вкъщи, вратата на балкона му е отворена. А балконът е само на един скок от земята. Ще му обясня, че си влязъл заедно с мен.

— Мислиш ли, че ще му бъде приятно? — усъмни се Туфо. — Пък и как ще разговаряме с него?

— Той говори най-различни езици. Даже съм чувал, че разбира езика на животните. Просто такава му е работата.

— Професор, казваш. А как му е името?

— Ричард Каракалпаков. Точно така се обажда по телефона: „Ало, безпокои ви Ричард Каракалпаков!“

— А няма ли да се изложа пред него? Да взема, че да изтърся някоя глупост — развълнува се предварително Туфо.

— Ех, друже мой! — възкликна Масти. — С такива знания ти можеш и с професори да разговаряш!

Туфо се замисли. Щом Мастиления котарак му казва нещо, значи то действително е така.

Пък даже да изпусне някоя глупост пред чуждия човек, не е чак толкова голяма беда!

Нали Косьовият баща казваше: „Умният може да каже понякога глупост, но глупакът мъдрост — никога!“

И двамата приятели хукнаха към другия край на парка.