Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (36)

Шеста глава
Търсят се виновни. Мастиления котарак в беда. Още едно кюфте се задава на хоризонта. Победата

Но да оставим препарираните пеперуди в тясната квартира на професор Каракалпаков и да надзърнем пак в просторния есенен парк…

Какво стана с двамата приятели? Защо се бавят още между дърветата — нали бяха взели решение да изтичат до улица „Планински ручей“ и да се срещнат с мъдрия професор? Защо се получи така, че измина цял предобед, а те се въртяха още по пътеките на парка, изпускайки по този начин желаната среща?

Коя причина застана на пътя им?

Причината се казваше Рекс и носеше кожена каишка на врата си. А когато една причина хукне срещу тебе и на всичко отгоре се казва Рекс, нищо не може да я спре!

Рекс беше изгубил отново своя господар и се мотаеше ядосан между горния и долния край на изкуствената гора. Все не успяваше да подуши вярната следа и чакаше някой минувач, когото да изкара виновен за своето дребно нещастие.

Първи по пътеката се зададе Мастиления котарак и върху него падна началният удар.

— Аха, значи ме следиш? — изръмжа тъпоглавият Рекс и клепналите му уши внезапно изплющяха във въздуха.

Докато се усети, сребристият Масти полетя в бодливия шипков храст. Рекс му беше нанесъл коварен удар отстрани с тежката си лапа и котаракът нямаше време даже да извика. Котаракът падна по гръб на един стърчащ камък и пред очите му се завъртяха черни кръгове.

В това време се появи рижият Туфо. Той припкаше, вирнал опашка, унесен в розови мечти, но кучешкото ръмжене го спря на косъм от опасността.

— Аха! Двама сте били! Котарашки заговор значи! — хвърли се към него Рекс, но лапата му описа празен кръг във въздуха…

За част от секундата котаракът беше съобразил какво да прави — беше се дръпнал до най-близкото дърво и вече се катереше по него с моряшка бързина. Стъпи на един чепат клон и извика оттам:

— Ставай, Масти, че пак ще те удари! Ела при мен!

Мастиления котарак се надигна и с разлюлени крачки се запъти по посока на дъбовото дърво. По бялата му козина чернееха няколко забити бодила. Той извърна вървешком глава и се опита да ги извади със зъби. Но точно в този момент злобният Рекс се нахвърли пак:

— Няма да ми избягаш, ни-що-же-ство! Нааа!

Вторият удар беше още по-силен от първия — Масти се просна на земята, ала сега с разцепено на две ухо.

— Ей, разбойнико! — изкрещя Туфо отгоре. — Защо го биеш? Какво ти е направил? Тази пътека да не е твоя?

— Ооо! Какъв смелчага! Я слез на земята и ще ти обясня всичко. С най-големи подробности! — излая подигравателно Рекс и застана под дървото. Туфо замръзна.

Мастиления котарак реши да използва затишието и започна пълзешком да се измъква назад. Но зоркият Рекс трепна, изви глава и изрева застрашително:

— Стой, не мърдай! Ще ти се да ме нападнеш в гръб, а? Сега ще те направя на кюфте!

И пак се запъти към нещастния Масти…

Сърцето на Туфо не издържа на всичко това. Той пусна чепатия клон и процепи гневно въздуха:

— Чакай! Ето, идвам, клепоухи глупако! Дръж се, Масти!

— Охо, започва да става интересно! — ехидно просъска грубиянинът и се обърна на другата страна. — Още едно кюфте се задава на хоризонта!

Но Туфо вече се пързаляше надолу по стъблото и не искаше да слуша никакви заплахи: чувството му за справедливост беше надвило чувството за страх.

Стъпи на земята и тръгна решително към своя враг. Единият му мустак подскачаше нагоре-надолу, но това не беше от малодушие, а от силен яд.

— Ще ти дам да разбереш, мръсна каишко! — мълвеше със стиснати зъби той, като гледаше право в очите изненадания Рекс. — Ще те направя на корен квадратен! В хипотенуза ще те затворя! И горчица ще ти сложа отгоре!

Тъпомуцунестият пес го гледаше със зинала уста — долната му бърна докосваше върха на тревите. После се сепна:

— Абе ти… Какви ги говориш? Горчица-морчица. Знаеш ли кой съм аз, а? Знаеш ли кой е баща ми? И колко медала съм получил по кучешките изложби? Хе-хе-хе! Виж го ти! Ве-се-ляк!

— Аз твоите медали ще ги пратя в Марианската падина! — извика побеснелият Туфо и скочи неудържимо с двете си лапи напред. Сащисаният Рекс не успя да отклони удара — куп остри нокти се впиха в неговия хълбок като разярени стършели.

Неравната битка започна. Клепоухият носител на медали не беше от най-страхливите — бързо дойде на себе си и зае стойката на опитен побойник: въртеше умело лапи и зъбите му търсеха всеки миг рижия врат на съперника…

Туфо скачаше и съскаше, драскаше с нокти и разтваряше уста, но силите му от секунда на секунда се стопяваха.

В най-критичния момент Масти изкрещя:

— Туфо, плюй му в окото!

И сам захапа късата кучешка опашка.

Туфо мигновено разбра приятелския съвет. Дръпна се малко назад и с все сила изстреля точна плюнка в окото на врага.

— Ах, вие, коварни гадини! — изръмжа обърканият Рекс и се наведе да изтрие окото с лапа. Точно тогава двамата приятели се хвърлиха едновременно и забиха нокти в гладкия кафяв гръб.

— Олеле! Болиии! Чакайте малко бе. Аууу!

Но Туфо и Масти не искаха да чакат никого. Не изпитваха никаква милост към своя немилостив противник.

— Помощ! Бият ме! — изрева носителят на медали и побягна презглава по пътеката. Изтласкани от задните му лапи, двамата приятели се търколиха в храстите.

Но това падане не беше като предишните.

Това падане в бодливите храсти означаваше победа!

Така се раждат подвизите — неочаквано и почти необяснимо. Предварително никой не знае какъв е: слаб или силен, страхливец или герой. И този, който пръв започва някаква битка — хей тъй, за изфукване пред света, — трябва хубавичко да е помислил как ще завърши тя…

— Рекс, ела насам! — прозвуча между дърветата властен мъжки глас. — Къде се губиш от сутринта? И какви са тези драскотини по тебе? Бързо да се прибираш вкъщи!

Рекс отвърна нещо с жаловит глас. После жалкото скимтене се отдалечи…

Котараците се спогледаха: противникът се беше оттеглил окончателно и безславно.

Дойде време за близане на раните.

— Слушай, Туфо — обади се след известно мълчание Масти. — Значи, аз, такова… Искам да ти благодаря, че слезе от дървото! И то когато хич не беше за слизане! Знам, че те е дърпало назад шубето, но ти пак слезе!

— Ами, няма за какво да ми благодариш. Да не съм врабче, та да оставам горе! Качих се само да огледам по-добре обстановката. В училище придобих този навик. Ей, нямаш си представа колко гаден изглеждаше отгоре този пес!

— И все пак трудно щях да се справя самичък с него. Ти постъпи като истински приятел! Ти беше…

— Никога не съм бил този, който не съм! — отвърна скромно Туфо. — Жалко, че толкова време загубихме с тази каишка…

— Е, вярно бе! — чукна се по главата Масти. — Нали отивахме към нашата улица? Хайде, тръгвай след мене!

И двамата отново заприпкаха по криволичещата пътека, размахали изподрани опашки. Тичаха и предпазливо оглеждаха храстите от двете си страни.

До края на пътеката не им се случи нищо героично.

Всъщност и те не мечтаеха за това.