Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (64)

Десета глава
Кораб от тухли в покрайнините. В денонощния магазин има всичко. Да сънуваш, че твоята кожа е закопчана с копчета на корема. Нови запознанства пред разсъмване

Очакваше ги не морски кораб, а ниска тухлена къща в покрайнините на града.

Туфо напрегнато се взираше през металната мрежа. Видя как непознатият слезе от колелото и го забута към двора. Прозорецът на къщата хвърляше светлина наоколо и котаракът забеляза по земята всякакви вехтории: автомобилна гума, счупена детска количка, празни тенекиени кутии. Мургавият мъж тикаше напред колелото, а от джоба му продължаваше да излиза транзисторна музика…

Прозорецът изведнъж се отвори и се показа намръщена жена:

— По-тихо бе, човеко! — скара се тя. — Децата са заспали. И откъде взе този велосипед?

— От денонощния магазин — ухили се под мустак мъжът. — Нали знаеш, че там има всичко.

— А транзистора?

— И той е от същия магазин. Продавачката ме гони чак до тротоара, за да ми го подари.

— Аха, така значи. Само гледай — някой да не си потърси подаръците обратно. А сега спри музиката.

Човекът щракна копчето и мелодията секна. После протегна ръце, за да пренесе велосипеда под навеса на къщата.

И изведнъж хлъцна от удивление: в багажника мърдаше рижаво кълбо.

— Жено, имам още една изненада! — извика весело той. — И един котарак е тичал след мен — иска да ми подари своята чудесна кожа!

— Сложи го при другите котараци — обади се отгоре жената. — Вече се събраха за едно кожено палто.

Туфо усети как по чудесната му кожа пробягват ледени тръпки. В тази къща шегите бяха остри като наточен нож.

Но когато мустакатият мъж го понесе към мазето, котаракът промърмори под нос: „Не знаят с кого си имат работа. Скъпа ще им излезе мойта кожа!“

Ала толкова беше уморен, че щом потъна в мрака на мазето, мигом заспа.

Засънува невероятен, изпълнен с ужасни видения сън. Как е нагазил в плиткото езеро, за да събира с магнитната въдица стотинки. Но точно под него минава като риба лъскав нож: „пърррр!“ — и му разрязва корема чак до опашката. Бързо се измъква вън, разтреперан целият, и внезапно разбира, че е гладък и гол като обелено яйце. А на брега го чака мургав пират с щръкнали мустаци, пъхнал същия лъскав нож в пояса. Пиратът весело размахва рижата му кожа в ръка: „Ще ти я дам за малко, за да я облечеш в хладната вечер — му казва той. — Ето даже копчета съм й зашил. Можеш да я нахлузиш и да я закопчаеш на корема. Обаче ще ти я дам само срещу една дъвка!“

И зъзнещият Туфо хуква към дървената будка, където Гошко продължава да брои стотинки. „Давай дъвкатааа! — му вика отдалече котаракът. — Бързо я давааай!“ Но в този момент нещо го хваща за задната лапа и го дръпва сърдито: „Хей, стига си викал…“

Туфо се изправи стреснат и видя срещу себе си три чифта светещи очи.

Единият чифт очи се премести по-близо до него и Туфо съгледа очертанията на мръснобял котарак.

— Стига си викал — повтори непознатият. — Не само ти си в беда. Бедата е обща за всички ни: и за теб, и за черния Шбодо, и за Мънко. А пък аз се казвам Мяу-хъ.

— Аха, разбирам. Моето име е Туфо. Е, добре сме се видели тук! — протегна той лапа, но лапата му увисна в тъмния въздух.

— Ние треперим втора нощ, без да мигнем, а ти си спиш дълбоко и викаш високо — обади се в отговор черният котарак.

Туфо едва ли щеше да го забележи в мрака, ако той не беше извил гърбина до бялата стена. А в горния край на стената се виждаше прозорче с парче луна.

— Ще ти кажа, за да знаеш — продължи Мяу-хъ. — Наистина са решили да направят от нас кожено палто. Отвън на двора съхнат и други котарашки кожи. Ние с тебе, как да се изразя по-фино, ще бъдем съблечени утре сутринта…

— Какво ти събличане! То си е живо дране! — изрева черният Шбодо, сякаш дрането беше започнало.

— По-спокойно, моля. Просто обяснявам положението — продължи хладнокръвно Мяу-хъ. — А от жълтия Мънко искат да ушият кожена яка. Така ли е, драги Мън?

— Аммм-и… Знам-ммм ли — замънка бъдещата лисича яка. — Аз си мисля, че рижият цвят е повече подходящ.

Туфо настръхна. Изведнъж си даде сметка, че опасността да загуби единствената си кожа не е кратък сън, а жестока действителност.

— Че как? Как сте попаднали тук? — с разтракани зъби попита той. — Аз например бях докаран с велосипед…

— Чухме снощи разговора вън — прекъсна го Мяу-хъ.

— А нас тримата ни донесоха в чувал! — изръмжа черният Шбодо. — Мен първи ме примамиха. С парче рокфор. Любимото ми сирене, ако искаш да знаеш. Но хлътнах в чувала, без да вкуся от парчето!

— А на мен черният Шбодо ми мина път — обясни Мяу-хъ. — Спрях се на ъгъла, за да си плюя на панделката. Аз съм от възпитано семейство — винаги правя така, когато черен котарак ми мине път. И точно за панделката ме хванаха, за да ме хвърлят в чувала.

Чак тогава Туфо успя да различи вишневата панделка върху мръснобелия врат на Мяу-хъ.

— Твоето възпитание — изръмжа черният Шбодо — ми трябва колкото на рибата чадър. Когато се изтъркаля върху мен в чувала, едва не ми извади окото.

— Аз пък… Ей тъй — реши да се включи в разговора и жълтият Мънко. — Гледах си н-н-нагоре гълъбче лети! И н-н-някак стран-н-но увиснах н-н-надолу с главата…

— Ти, драги Мън, се стовари на моя гръб — уточни вежливо Мяу-хъ. — Но било, каквото било. В общ чувал ни донесоха. Разбирате ли какво значи това? Ще бъдем приятели, докато сме живи!

— Няма да е дълго това приятелство — изпъшка Шбодо. — Живи ще бъдем до утре сутринта.

Туфо слушаше ужасено този мъчителен разговор, но погледът му се отместваше към прозорчето горе. Парчето луна постепенно се скри и черният квадрат на прозорчето започна да избледнява. Някъде пропя петел.