Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (32)

Втора глава
Един котарак за изхвърляне. Науката иска жертви. Новият съученик и недружелюбното копче

Да се вземе решение е най-лесното нещо. Може всяка вечер да решаваш важни неща, а на сутринта да забравяш какво си решил.

Но Туфо беше котарак с характер — като вземеше решение, нищо не можеше да го спре: „речено-отсечено, казано-отрязано, ставам-заминавам!“.

На следващата сутрин стана от сън преди всички и бързо се приготви за тръгване на училище. Дъждът беше отминал и в примижалите очи на Туфо играеше немирен слънчев лъч.

Най-напред се разходи до купчинката пясък на балкона. Прави там, каквото прави и след това се зае с външния си вид. Изми енергично лицето си с наплюнчена лапа, заглади рижата си козина и така — грижливо измит и сресан — скочи в полупразната пластмасова торба за боклук. Намести се между няколко зелеви листа, завря мустак в едно шише от одеколон „Люлякови нощи“ и покри глава със смачкан вестник. След малко на балкона отекнаха познати стъпки, чу се съскане на метла и Туфо усети, че слагат отгоре му още нещо.

Сега голямата торба беше наистина пълна и трябваше, както винаги, да бъде занесена долу, в огромния метален сандък пред входа на блока.

Тази чест се падаше на приятеля му Косьо, който вече тропаше в коридора и търсеше със сънени очи едната си обувка.

Сутрин Косьо не закусваше вкъщи — понеже вечно бързаше, получаваше от майка си стотинки за баничка, грабваше чантата и хукваше към асансьора.

Този път получи и торбата с боклук в добавка.

— Все аз, все аз. И как тежи тази торба! — мърмореше ядосан Косьо в бръмчащия асансьор, а котаракът със свито сърце мълчеше в необичайното си скривалище. Миризмата на зелеви листа се смесваше с аромата на люлякови нощи и Туфо без малко да кихне от възмущение — отдавна носът му не бе подлаган на такова изпитание. Но какво да се прави: науката иска жертви.

Още по-неприятно беше хвърлянето в сандъка за боклук: Туфо се изхлузи от падащата торба и се изтърколи по гръб между мръсни опаковки, гнили плодове и престояли рибешки кости. Изпитанието беше стигнало своя връх — в полутъмния сандък се бяха събрали всички ужасни аромати на света. Туфо стискаше очи и не смееше да погледне сред какъв кошмарен пейзаж е попаднал. Но гадните миризми сами се навираха в носа му…

Все пак рижият котарак трябваше да издържи тук поне няколко минути: докато Косьо стигне близкия завой.

И точно когато Косьо завиваше зад блока, котаракът със сетни усилия изплува от купчината смет. Хвана се с отчаяни лапи за ръба на сандъка и почти останал без дъх, се преметна вън, на слънчевата улица. Пое дълбоко свеж въздух, тръсна облекчено глава и хукна към училището.

Тичаше с навирен нос по възможно най-прекия път. И си мислеше за откритието, което току-що направи: не зад далечния хоризонт, а тук, край него се простира най-хубавото море. Това море, което трепти и шуми в очите ни, ала ние все не го забелязваме — животворното и прозрачно море от чист въздух. Сещаме се за него само когато го загубим. Или когато със закъснение разберем, че сме го заменили с негово отвратително подобие…

Но Туфо нямаше намерение да го заменя — даже за ново морско пътешествие, даже за десет шишета, пълни с одеколон „Люлякови нощи“.

Преди още да влезе в двора на просторното училище, той беше получил първия си урок по естествознание…

Сега го очакваха историята и географията, буквите и числата, песните и рисунките — цялата гази наука, която ранобудният Косьо мъкнеше всяка сутрин в издутата си чанта.

И в този момент Туфо усети, че момчето е някъде близо, и бежешком извърна глава. На завоя вече се показваше шумната компания от момчета, нарамили също такива чанти. Най-отзад се мяркаше и русата глава на Косьо, който още не беше се разсънил както трябва.

„Не могат да ме изпреварят!“ — рече си доволен котаракът и се втурна към широко отворената врата на училището, огряна от утринното слънце. Забеляза, че такова слънце беше нарисувано на продълговатия плакат, закачен между два прозореца на сградата. То също грееше с тънки златисти лъчи, само че не беше кръгло, а удивително приличаше на разтворена книга.

„Добре са го измислили! — възхити се Туфо. — Когато едното слънце се скрие зад облаците, остава да свети другото. Каквото и да си приказваме — никой не може да надхитри господаря на природата!“

И той весело заприпка по широкия училищен двор.

Няколко момчета и момичета, събрани около едно дърво в двора, го съгледаха и възбудено завикаха:

— Вижте, вижте — котарак!

— И той е дошъл на училище!

— Как стъпва, важен-важен!

— Сигурно ще го запишат в нашия клас! Ха-ха-ха!

Те дори и не подозираха колко са близо до истината!

Има лоши ученици, които бягат от училище, за да се върнат вкъщи. А Туфо беше избягал от къщи, за да дойде на училище…

Присмехулните ученици край дървото не знаеха това. Едно момче се наведе и потърси с поглед нещо за хвърляне. Но гладкият асфалт наоколо блестеше като полиран — по него нямаше нито камъче, нито тресчица. И момчето, без да се колебае, откъсна едно копче от палтото си и го запрати по Туфо.

Копчето прехвърча край ушите на котарака, той подскочи пъргаво и побягна към близкия ъгъл на сградата. Кривна зад него и се притаи.

„Гледай го ти! — клатеше глава задъханият Туфо. — Ако не бях се скрил навреме, можеше и чантата си да хвърли по мен. Нито ме познава, нито съм му сторил нещо лошо, а толкова искаше да ме удари! Сигурно майка му само копчета шие. Ама че господар на природата!“