Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (8)

Глава 7

Бележки по сюжета

— Целият Лондон в краката на Флора.

— Флора несигурна за граф Фредерик: възможно ли е графът, толкова усърден в преследването на целите си, всъщност да е само един Жесток предател?

Фредерик:

— Как би могъл човек да зърне такова въплъщение на женска грация и доброта и да не разпознае едно от най-съвършените божии творения?

— Трябвали да й признае чувствата си веднага, още на първия бал?

— Моето сърце е безумно обречено на вас! — провикна се графът. (Пфу! Възкликна? Зарече се?)

— В името на всичко свято за душата ми, заклевам се, че моето сърце е безумно вечно обречено на вас! — възкликна графът. Сърцето му туптеше силно от любов агонията на чувството му, което изпитваше.

Не е зле.

 

„Ръдърфорд Парк“

Три дни по-късно

Утрото на сватбения ден на Миа беше ясно, затрептяло от обещанието за неочаквано знойно лятно слънце. Тя се събуди в пет часа напълно дезориентирана и си помисли, че вече е почти време да види дали Чарли е буден.

Но докато примигваше и гледаше непознатите тапети, си спомни, че предишната вечер целуна племенника си за лека нощ и потегли към имението на Вандър. Пътят между двете къщи бе едва един час, но херцогът беше наредил бъдещата му съпруга да прекара нощта в Ръдърфорд Парк и Миа сметна, че ще е недипломатично да започне препирня по такъв незначителен повод.

Отмъщението й се състоеше в това, че пристигна много късно през нощта, след което я заведоха — без поздрав от бъдещия й съпруг — право в една спалня, за която предполагаше, че е принадлежала на покойната херцогиня.

Миа се огледа наоколо и изпита леко отвращение при вида на блестящите златни пискюли, увиснали от колоните на леглото, на завесите от лионска коприна край тоалетката, на сребърната урна, гравирана с херцогския герб на поставката над камината.

Урната беше заобиколена от цял куп малки животни от порцелан, лакирано дърво и нефрит — колекция, самият размер, на която навя на Миа чувство на отчаяние. Възможно ли бе баща й да е подарявал на любовницата си животни от порцелан, защото не можеше да й дари деца?

Тази мисъл й се стори мрачна. Усмивката на покойната херцогиня беше тъжна, като на жена, която пази тайна. Може би тайната не беше нейното прелюбодеяние, а нещо по-тъжно. По-лично.

Миа потръпна и изскочи от леглото. До обяд щеше да си е тръгнала. Нямаше нужда да вдъхва на Вандър допълнителна враждебност, като остава повече, отколкото бе абсолютно необходимо. Той щеше много да се зарадва, когато узнаеше, че Миа няма намерение да остава под покрива му, а бракът е само на хартия.

Нейната камериерка, Сюзан, подаде глава от вратата и се усмихна.

— Добро утро, госпожице!

Тя пропусна пред себе си лакеи с кофи с гореща вода, която те занесоха в свързаната със спалнята баня.

Колкото и да се стараеше, Миа не можеше да спре да мисли за покойната херцогиня. Защо например Нейна светлост бе искала вана, заобиколена от всички страни от огледала?

Самата Миа винаги полагаше усилия да не поглежда към фигурата си — всъщност към която и да било част от себе си. Беше невъзможно да не зърне късчета тревожна по размери розова плът, когато стените бяха украсени с посребрени огледала, накъдето и да погледнеше.

Тя отказа да лежи във ваната. Вместо това се изми, излезе и възможно най-бързо се уви в кърпа. Искаше всичко, свързано с това пътуване, да приключи колкото се може по-бързо.

— Какво мисли домакинството на херцога за този брак? — обърна се тя към Сюзан.

Очите на камериерката срещнаха нейните в огледалото, а после се върнаха към гребена, който тя прокарваше през дългата коса на Миа.

— Не смеят да ми кажат нищо направо.

Сюзан бе постъпила при нея преди три години и знаеше почти всичко за нея, дори историята за онази пропита от невежество поема. И тъй като беше Сюзан, избухна в смях, когато чу за „перлената отвара“, макар че се съгласи, че желанието на Оукънрот да разкаже на целия свят за увлечението на Миа по Вандър е било отвратително.

— Човек би очаквал, че ще се зарадват да видят господаря си женен — продължи тя. — Но те сякаш мислят, че Негова светлост допуска огромна грешка. Снощи едва се сдържах да не кажа на господин Нотъл какво мисля.

Бузите й порозовяха, а движенията на гребена в ръката й се ускориха.

— Икономът ли?

— Долу всички са толкова формални, милейди, не можете да си представите! Господин Гонт ще умре от смях, ако започнем да му се кланяме и подмазваме така, както иска господин Нотъл. И все пак не попречи на прислужниците да клюкарстват за това, което става на горния етаж — нещо, което господин Гонт никога не би допуснал.

— Не ми се вярва баща ми да се е радвал на голяма обич в този дом — изтъкна Миа. — Аз си навлякох скандална слава с любовната поема, а след като баща ми и херцогинята умряха заедно, скандалът отново се разпали.

— Негова светлост извади голям късмет с вас! — настоя Сюзан. — Всички казват, че никога не е проявявал и най-малък интерес към някоя дама, само към конете. Не посещава балове. Дори не ходи в Лондон за сезона. Просто прекарва цялото си време в конюшните. Дори не се е преструвал, че ухажва някоя дама.

Тя понижи глас:

— Някои хора мислят, че не се интересува от жени, ако ме разбирате.

Миа почувства как бузите й пламват. Тези хора грешаха. Вандър определено се интересуваше от жени.

— Не можеш да обвиняваш прислугата, че не се радват на тази припряна женитба, Сюзан. Те сигурно биха предпочели херцогът да си намери някоя елегантна дама, като майка си. Някоя, която да е достойна за всичко това — и тя показа с ръка обзавеждането.

Сюзан сбърчи нос.

— Нейна светлост не е принадлежала към аристокрацията — рече тя — и това си личи съвсем ясно в тази стая. Тя казва всичко за нея.

— Не бива да говорим така — възрази Миа. — Не е възпитано.

— Тази стая издава тревожност — оповести Сюзан.

Не грешеше: в спалнята, в която се намираха, нямаше нито едно кътче, където очите ти да могат да си починат, без да им се натрапва или положението на херцогинята, или страстта й към миниатюрните статуетки.

— Казвам само, че на прислугата навярно й се иска да бях по-различна, Сюзан.

— Единственото, което ви трябва, е нов гардероб — настоя камериерката й не за първи път. Сюзан беше много мила и постоянно твърдеше, че господарката й подценявала собствената си привлекателност, докато Миа настояваше, че е просто реалистка. Високите жени можеха да носят рокли, които се спускаха на елегантни вълни под гърдите им, но тя беше толкова дребна, че краката й изглеждаха набити, каквото и да облечеше.

Имаше смътната представа, че ще й трябват поне три-четири проби, за да се сдобие с рокля, която действително да й отива. Никога досега не бе имала време за това, а местната шивачка определено не можеше да се справи с това предизвикателство.

Нещо повече, сър Ричард отговаряше за средствата на имението през последната година. Тъй като нямаше право да тегли пари, докато не се сдобие с пълно попечителство, се бе задоволил да ограничава всички разходи — и бе прекратил издръжката й с измисления повод, че тъй като е в траур, няма нужда от нови дрехи.

Парите на Лусибела бяха запазени за възможното й бягство с Чарли. В резултат тя щеше да се омъжи, облечена в муселинова рокля, която не й отиваше. Вандър навярно щеше да се появи във власеница и намазан с пепел, така че нямаше значение.

На Едуард изобщо нямаше да му пука как е облечена. Той беше човек на интелекта и не се интересуваше от повърхностни подробности като външен вид. Миа леко се изненада от откритието, че не се чувства съвсем съкрушена при мисълта, че ще се омъжи за някой друг, а не за годеника си.

Според правилата на романите, които обичаше (и пишеше), би трябвало все още да лежи на пода и да се дави в ридания. Все пак бе изминал само месец, откакто Едуард я изостави. Възнамеряваше да опише как лицето на Флора е бяло като пергамент, в очите й постоянно се чете безкрайна болка, а крайниците й са изтънели допълнително от липсата на апетит.

Миа, от друга страна, умираше от глад. Всъщност, след като първият шок от изоставянето премина, се чувстваше по-скоро раздразнена, отколкото съкрушена от скръб, а гневът винаги я караше да копнее за препечени питки с масло.

По-големият проблем беше, че изпитва ужас от мисълта да слезе по стълбите за венчавката си. Как да се изправи отново срещу Вандър? Държа се толкова непочтено! Той сигурно я ненавиждаше.

Разбира се, че я ненавиждаше.

Най-накрая Миа се насили да напусне стаята. Нямаше друг изход: трябваше да се изправи срещу избухливия херцог и да изрече клетвите си възможно най-бързо, след което можеше да си отиде у дома и да се престори, че нищо подобно не се е случило.

Изпита ужас, когато стигна до най-долното стъпало и чу, че от салона долитат гласове. Вандър не би поканил гости на сватбата, нали?

Нейната героиня в „Любовта надвива всичко“ Петронела — или пък беше Джулиана? — трябваше да се изправи срещу гилотината. Петронела вдигна брадичка и пое смело към гибелта си (макар че, разбира се, не я очакваше гибел, защото един херцог остана покорен от невероятната й красота и рискува живота си, за да я спаси).

Миа вдигна брадичка и се опита да поеме смело към салона. Не беше съвсем същото като това да върви към гилотината, но сърцето й определено биеше така, сякаш я очакваше гибел. Икономът на Вандър, Нотъл, не улесни нещата: той я изгледа снизходително над дългия си нос, преди да отвори вратата на салона и да оповести:

— Госпожица Карингтън!

За нейно огромно стъписване право пред нея застана херцогът на Вилиърс. Този господин — далечен познат на баща й, доколкото си спомняше — беше прочут с великолепието на облеклото си и верен на репутацията си, той се бе издокарал като паун в жакет от копринена тафта на сини и зелени райета над жилетка, цялата избродирана с цветя.

Миа се огледа трескаво за неговата херцогиня, но единственият друг човек в стаята беше Вандър, и той облечен великолепно в жакет от тъмно аметистова коприна с бродерия на ръкавелите.

Толкова за власеницата.

Миа беше облечена неподходящо за собствената си сватба.

Вандър пристъпи напред и се поклони.

— Госпожице Карингтън.

Стомахът й се сви. Той имаше онзи особен глас… истински мъжки глас.

— Извинявам се, че снощи не ви поздравих.

— Ваша светлост — промълви тя и направи реверанс — дълбок, защото така щеше да спечели един миг. Обърна се и направи реверанс пред херцога на Вилиърс. — Ваша светлост — прошепна тя.

— Надявам се, че се чувствате добре? — попита Вилиърс. Лицето му бе напълно безизразно.

Тя почувства как по шията й пропълзяват розови петна.

— Разбира се. Просто съм изненадана. При тези обстоятелства не очаквах, че на сватбата ще има гости.

— Какво казвате? — обади се един глас, който идваше сякаш отникъде. Стресната, Миа отскочи настрани и се блъсна право във Вандър.

Големите му ръце стиснаха раменете й, за да я закрепят, и той я задържа така, до топлото си тяло.

— Чичо, не знаех, че си в стаята. Госпожице Карингтън, може ли да ви представя чичо си, сър Кътбърт Броуди?

Сър Кътбърт току-що се бе надигнал от едно кресло с висока облегалка пред прозореца. Беше нисък — приблизително колкото нея, макар и доста по-закръглен. Носът му беше червен, бузите също, а малкото останала коса някога е била зализана зад плешивата глава, но сега стърчеше като знаме на носа на кораб. Носеше великолепен, макар и омачкан жакет от тъмнозелена коприна с индийски десен, както и подобен по цвят зелен бастун с месингова дръжка.

— Предпочитам Шишо — каза той. Думите му бяха леко замазани. — Добро утро, скъпа моя.

Той беше пиян. Не, не просто пиян: беше пиян до козирката. Дори се олюляваше леко.

Вандър изстена.

— Когато те видях за последно, в два часа сутринта, ти каза, че ще си лягаш, чичо.

— О, тогава вече беше много късно да си лягам! Пък и щях да пропусна това великолепно събитие, тази венчавка… тази брачна среща.

— Смяташе ли да смениш този жакет? — попита Вандър.

— Този жакет е достатъчно добър, за да пия по него — отговори бодро чичо му. — Значи е достатъчно добър, за да съм по него, когато те съпровождам до олтара. А освен това тази сватба не е от ония, при които ще трябва да се препъваме по пътеката в „Сейнт Пол“, нали така?

Имаше нещо много трогателно в кафявите му очи, колкото и да бяха замъглени. Миа се отдръпна от ръцете на Вандър и на устните й трепна първата истинска усмивка от началото на този ден.

— Радвам се да се запознаем, сър Кътбърт — каза тя и направи реверанс.

— Можеш да ми викаш Шишо — отговори той и леко залитна, докато се покланяше. — Все пак ще ми станеш… ще ми станеш… племенница. Сигурно вече сме се срещали, нали? Искам да кажа, когато баща ти се шляеше насам-натам със снаха ми?

— Чичо — обади се Вандър зад него. Гласът му беше остър.

Шишо го погледна и присви очи.

— Какво? Сега ще се преструваме, че никога преди не сме срещали момичето, така ли? Макар че аз не знам дали съм те срещал, скъпа моя. Бащата на Вандър ми беше брат, макар че в ума му цареше абсолютен хаос.

— Тя знае — отсече Вандър.

— Това не значи, че трябва просто да стърчим и да я зяпаме така, сякаш е кръчмарски прислужник, облечен в свещеническо расо — смъмри го Шишо, успя да се надигне и замахна несигурно към главата си, при което косата му отново се разхвърча във въздуха. — Как вървят нещата при теб, Вилиърс? Трябва да отбележа, че не очаквах да видя тук точно теб.

Беше интересно да открие, че най-изтънченият благородник в Лондон очевидно смята един пияница за свой приятел.

— Не знаех, че си в стаята, Шишо — отвърна Вилиърс с поклон и сърдечна усмивка.

— Ами, няма да се преструвам — отговори Шишо, — реших да си подремна, след като разбрах, че вие двамата сте тук и бърборите за булката.

Миа прехапа долната си устна. Едно беше да си представя, че върви към гилотината, и съвсем друго да чуе, че хората наистина мърморят: „Отсечете й главата!“ Значи бъдещият й съпруг бе стоял тук и бе изричал подигравки по неин адрес. Какво всъщност беше очаквала?

За нейна изненада Шишо се изправи в нейна защита.

— Засрами се, Лио! — обърна се той към херцога. — Навремето и ти не беше голям улов на брачния пазар, нали помниш? Така и не разбрах как съумя да убедиш онази прекрасна дама да те приеме с всички тези копелета! Почти една дузина, нали така?

Изражението на Вилиърс се бе разведрило.

— Само половин дузина. А сега вече имам и законен син.

— Да те поздравя ли трябва, задето си посял семето си в собствената си нива? — попита Шишо. — Присмял се хърбел на щърбел или както там му се вика.

Той направи крачка към Миа като несигурен на краката си рицар в потъмняла броня.

— Все едно, нямам намерение да стоя и да слушам още дрънканици, сякаш тук са се събрали цял куп бабички.

Херцогът на Вилиърс кимна и каза:

— Шишо, ти ме накара да се засрамя от себе си.

Погледна към Миа и продължи:

— Съжалявам, че ви накарах да се почувствате неудобно, госпожице Карингтън. Познавам Негова светлост, откакто беше малко момче, и обстоятелствата около годежа му не са такива, каквито се надявах да бъдат.

Миа си пое въздух.

— Извинявам се за тези обстоятелства — отговори тя най-искрено.

Херцогът чакаше, сякаш се надяваше Миа да си промени решението само защото един херцог — още един херцог — не одобряваше изнудването. Тя обаче не можеше да го промени. Чарли беше на първо място и много по-важен от мнението на херцога на Вилиърс.

— Аз разбирам защо това момиче иска моя племенник — оповести Шишо. — Добър вкус има. Момчето говори цял куп езици съвсем свободно, без да е прочело нито една книга…

— Не говоря — обади се тихо Вандър.

— Вярно, че не е от най-красивите — продължи Шишо, без да му обръща внимание. — Но е херцог и върви с титла. Проблемът е, че е страшен кавгаджия.

Миа виждаше, че Вандър започва да се ядосва.

— Но не като баща си. Моят брат, Бог да упокои душата му, не можеше да си сдържа нервите. Но за това беше виновен мозъкът му, а не той. Много телешко ядеше и това, изглежда, му притъпяваше остроумието.

Той млъкна и погледна с очакване към Миа.

Тя кимна. Какво очакваше той от нея, да назове цитата? Тя беше познала текста, но моментът не беше подходящ да си разменят цитати от Шекспир^[1].

— Все пак момчето има много хубава коса — продължи Шишо.

Това не беше Шекспир, а най-обикновено отбелязване на факт. Вандър наистина имаше невероятно гъста коса.

— Мисля, че спокойно можем да седнем — каза Вандър и в гласа му се появи нотка на нетърпение. — Аз и госпожица Карингтън ще се оженим след по-малко от час, но викарият май е изчезнал. Отиде да подготви параклиса. През последните години почти не сме го използвали — обясни той на Миа.

Тя просто изпита благодарност, че няма да се озове в местната църква „Сейнт Ниниан“, и отново да преживее Голямото изоставяне. Започна да й се повдига. Не можеше да повярва, че в момента заставя един мъж да се ожени за нея с изнудване. Не искаше да погледне чичо му в очите, не искаше ида помисли сериозно какво означава това за Вандър.

Вратата се отвори и влезе Нотъл.

— Господин Тобаяс и лейди Зенобия Индия Дотри — обяви той.

Сърцето на Миа се сви. Очевидно Вандър бе поканил приятеля си Торн — един от свидетелите на онова ужасно поетично четене преди толкова години.

— Защо просто не покани цялата провинция? — попита Шишо. — Ей, Нотъл! Каква е тази потайност? Къде е шампанското? Твоят господар всеки момент ще си надене оковите!

Устата на иконома се превърна в тънка линия. Брадичката на Вандър се издаде напред. Нотъл се оттегли, а Шишо препусна след него, като помаха пътьом на Дотри и жена му.

Докато наблюдаваше как херцогът на Вилиърс поздравява сина и снаха си, Миа почувства, че й се завива свят. Какво, за бога, правеше? Как можеше да стои в една и съща стая с хора, които бяха толкова изискани и красиви?

Торн Дотри и лейди Зенобия си подхождаха невероятно много. Нямаше нужда да се казва, че бяха натруфени като първомайски колове — както и високи като тях. Точно от хората, които я караха да се чувства като мърляво парвеню.

— Поканил ли си други гости? — обърна се Миа към Вандър с тих глас.

— Защо питаш?

Удивително колко много гняв можеше да изрази погледът му, докато думите му си оставаха съвършено учтиви!

— Не искаш ли да отпразнуваш този щастлив повод, скъпа моя?

Естествено, че беше разгневен! Миа го знаеше и признаваше, че има пълно право да се чувства по този начин. Просто не си беше дала сметка как ще се почувства тя, когато застане редом до един огромен мъж, който практически се тресе от ярост.

— Мислех, че церемонията ще бъде по-интимна — отговори тя с напълно овладян глас.

— Интимна ли? И защо, за бога?

Вандър се обърна и стисна ръката на Торн кратко и силно, както правят мъжете.

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Не бих пропуснал тази сватба за нищо на света — отвърна Дотри с отсечен глас.

Героинята й от „Любовта надвива всичко“ поне беше спасена, преди острието действително да я заплаши. Миа изпита налудничавото усещане, че острието се спуска към врата й.

Прекалено късно осъзна, че е трябвало да настоява Вандър да прочете писмото, което уточняваше кратката продължителност на брака им.

Той пъхна ръка под лакътя й.

— Госпожице Карингтън, мисля, че си спомняте господин Дотри, макар че може би не познавате съпругата му, лейди Зенобия Индия. Те са мои близки приятели.

Торн Дотри беше готов на убийство. С един поглед Миа осъзна, че и съпругата му изпитва същото.

Когато взе отчаяното решение да изнуди Вандър да се ожени за нея, не си беше представяла неприкритото презрение, което сега четеше в очите на лейди Зенобия. След най-краткия възможен поздрав дамата се извърна настрана, сякаш Миа не бе нищо повече от някоя нахална кухненска прислужница.

Миа беше чувала, че лейди Зенобия можела да реорганизира цяло едно домакинство в рамките на два дни, и сега разбра как го постига: тя навярно само поглеждаше към прислужниците, които крадяха от брендито, и те си признаваха на мига.

Дотри поведе жена си към дивана с онази загриженост, която подсказваше, че лейди Зенобия очаква дете. Вандър последва примера му и настани Миа до лейди Зенобия, макар че всеки би се досетил, че Миа би предпочела да седне на което и да било друго място, отколкото на това. Например в ъгъла.

В този миг Шишо влетя обратно в салона, следван от Нотъл, който носеше поднос, отрупан с чаши и бутилка шампанско. Негово благородие носеше още две бутилки, по една във всяка ръка.

— Ето ни и нас! — изкрещя той. — Тази компания е толкова мрачна, сякаш клетият ми племенник се е запътил към гроба, а не към брачното ложе!

Вандър се запъти към чичо си, навярно с надеждата да го подпре преди той и шампанското да паднат на земята.

— Той е мъртвопиян — отбеляза лейди Зенобия, без да си направи труда да шепне.

Шишо беше единственият човек, който се бе държал мило с нея, затова Миа почувства, че трябва да го защити. Тя прочисти гърло.

— Според мен сър Кътбърт говори съвсем логично.

Лейди Зенобия се обърна и я изгледа отгоре-отгоре, така, както някоя кралица би погледнала прегрешило слугинче.

— Само глупаците намират логика в дрънкането на един пиян — заяви тя.

— Иска ми се вие да не се… — промълви Миа и гласът й секна.

Нейно благородие вдигна вежда.

— Аз да не се какво?

— Няма нужда да се сърдите.

Това беше грешка. Миа го разбра в мига, в който усмивката на лейди Зенобия стана по-широка, вместо да се стопи, което беше много смущаващо умение.

— В момента наблюдавам как един мой скъп приятел се гърчи в примките на една интригантка, размахала писмо, за чието написване навярно е платила в някоя задна уличка — каза дамата с яростно, макар и тихо красноречие. — Няма нужда да обсъждаме доколко етично е изнудването. Но кой може да твърди, че бащата на Вандър наистина е написал това писмо?

— Написал го е — отсече Миа, но честността я принуди да добави: — Макар че тогава вече е бил луд. Съжалявам, че ви разстроих.

За миг лейди Зенобия замълча, протегна ръка и я постави върху тази на Миа.

— Моля ви, не го правете — прошепна тя.

Вандър се бе запътил обратно към тях, но лейди Зенобия му махна да не се приближава.

Колкото и погрешно да беше, Миа изпита чувството, че я е изоставил.

— Аз лесно избухвам — каза лейди Зенобия. — Но разбирате ли, Вандър ми е истински приятел. Ние много го ценим. Той заслужава сам да избере съпругата си, госпожице Карингтън. Съпруга, която да му подхожда. Моля ви!

— Добре разбирам загрижеността ви за Негова светлост — промълви Миа, като се опитваше да не мисли колко е неподходяща за ролята — и уважавам това, че му желаете само доброто. Уверявам ви, че херцогът ще има време да намери дама, достойна за него. Ние няма да останем женени задълго, а той е още млад.

— Какво?

Преди Миа да успее да отговори, Шишо се понесе към тях и седна помежду им. Носеше чаша шампанско, която подаде на Миа, и бутилка, от която пиеше.

— Реших, че трябва да те спася — прошепна високо той и се обърна към присъстващите като цяло: — На това увеселение няма музика!

— Да, защото не е увеселение — отговори Вандър и заобиколи дивана.

Лейди Зенобия скочи и повлече съпруга си към другия край на стаята. Може би щеше да се държи по-любезно сега, когато знаеше, че съюзът, на чието сключване би трябвало да присъстват, е само временен.

— Е, момчето ми, имаш късмет: аз мога да осигуря музиката. „Че любов не се отлага…“ — запя Шишо, или може би думата „зачурулика“ беше по-подходяща. — „Днеска ме люби, любима. Младостта не е без край!“ Той се наведе към Миа с присвити устни.

Ръката на Вандър се стрелна напред. Той вдигна Миа на крака и я притисна до гърдите си, преди да успее да го спре.

— Госпожица Карингтън не е за любене, чичо.

Шишо ги погледна и примигна.

— Ти не си ли млада? — обърна се той към Миа.

— Не — отговори тя. Чувстваше се съвсем като стара мома.

— Е, добре, аз всъщност не предлагах да те любя — изтъкна той.

— Дали да не отидем в параклиса при викария? — попита Миа отчаяно. Копнееше да остави тази ужасна сутрин зад гърба си и да се върне вкъщи. Чарли можеше да се притесни. Никога не го бе оставяла сам през нощта — винаги беше там, за да го поздрави сутрин.

— Бързате ли? — попита Вандър.

Тя отстъпи назад, по-далеч от него.

— Да — отговори прямо. Искаше да се махне от всички тези хора, които обичаха Вандър — което беше много хубаво за него — и чието присъствие й напомняше, че нея не я обича никой друг, освен Чарли. — Ваша светлост, нали не искате това събитие да се насити с още повече чувства?

— „Чуй как твоят мил зове те“ — запя Шишо. — „Зове те?“ Чу ли това? Хората смятат, че добрият стар Шекспир е скучен, но ние знаем, че не е така, нали?

Той се надигна, залитайки, и наклони бутилката си над чашата на Миа, но от нея не падна нито капка.

Шишо се обърна и изгледа неодобрително Вандър.

— Що за къща е тази, в която няма и капка шампанско за булката на сватбения й ден?

— Някой сигурно го е изпил — предположи Вандър.

— „Зове те“ след „сватбата“, нали разбираш — изгука Шишо.

— Госпожице Карингтън, пак си хапете устната — отбеляза Вандър и се наклони към нея. — Това придава на устните ви много привлекателен цвят. Някои жени са готови да си хапят устните точно по тази причина.

Тя го погледна намръщено.

— Доколкото разбирам, не сте имали намерение да прелъстите бъдещия си съпруг — установи сухо той и се обърна към гостите си: — Дали да не отидем в параклиса? Младоженката няма търпение да се омъжи.

Нямала търпение да се омъжи ли? Ето това беше! Това надхвърляше унижението от поезията й, от изоставянето й, от презрението, което изпитваха към нея приятелите на Вандър.

„Добре дошла — помисли си мрачно Миа — в Дванайсетия кръг на ада.“