Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (17)

Глава 16

От седалището на „Бранди, Бъкнъл и Бендал“, издатели

10 септември 1800 г.

Ваша светлост,

Пиша ви, за да ви изкажа най-искрени поздравления, от мое име и от името на моите партньори, за неотдавнашната ви венчавка. За нас е чест, че сте един от авторите ни.

Освен това бях много щастлив да прочета за отличния ви напредък с „Ангелско лице, Дяволско сърце“. Ако мога да направя редакторски предложения по първите сто страници, вместо да чакам да получа пълния ръкопис, с удоволствие ще се заема. Убеден съм, че ще мога да си намеря квартира в селото, където ще можете да ме намерите по всяко време и ще мога по-ефективно да ви окуражавам и съветвам, както и да редактирам страниците веднага щом излязат изпод перото ви.

Още хубави новини: продажбата на сборника със златни мотиви на подвързията на предишните ви книги надмина очакванията ни. Предупредихме печатаря, че скоро ще получим новия ръкопис, и отново ще поръчаме и картонена подвързия със синя хартия и кожен етикет на гръбчето, и кожена подвързия със златни мотиви в един и същи ден, с което ще удовлетворим всичките ви читатели.

С дълбоко уважение и с надеждата да ви видя скоро.

Оставам ваш:

Уилям Бъкнъл, еск.

П.П. Към настоящото писмо ви изпращам не само работите на госпожица Джулия Куиплет, но и един нов роман, написан от госпожа Лайза Клампас, за който вярвам, че ще ви хареса.

Докато се обличаше за вечеря, Вандър се чувстваше смутен. Беше оставил Шишо в кръчмата, заобиколен от цял куп приятели.

Когато се върна в конюшните, установи, че Мълбъри направо танцува от въодушевление — заради жена му. Джафер беше по-спокоен в присъствието на Миа! Миа, чийто кон се движеше като престаряла костенурка, бавна и със сковани крака?

Нещо повече, не можеше да си избие от главата спомена за целувката им. През целия си живот се беше чувствал привлечен от високи, стройни жени. Сега обаче го раздираше пламенно желание към жена, която едва му стигаше до рамото. Жена, която дори не беше достатъчно висока, за да го погледне в очите. Която можеше да вдигне от седлото и да не спре да целува, докато и двамата останат без дъх.

Раздразнеше ли се Миа, очите й потъмняваха до мразовит зелен цвят, който Вандър не беше виждал у нито една друга жена.

Ненадейно се усети, че прислужникът му му подава жилетка.

— Извинявай. Знаеш ли как е минал следобедът на новия ми повереник в детската стая?

Прислужникът му се ухили.

— Доколкото чувам, той е голям образ.

— Съгласен съм.

— Господин Гонт също. Накара всички ни да седнем и ни изчете сериозно слово как трябва да се държим с мастър Чарлс.

— Отлично — отвърна доволно Вандър. — На долния етаж имаше ли празник по случай заминаването на Нотъл?

— Съвсем не.

Но моментната пауза преди отговора подсказа на Вандър точно това, което трябваше да знае; отбеляза си наум да прати Нотъл в някоя къща в имота си в Йоркшър.

Той се обърна и нахлузи вечерния си жакет.

— Херцогинята е повикала модистка от Лондон — доложи личният му прислужник. — Нейната камериерка много се радва, че Нейна светлост е решила да се откаже от непълния траур.

Съпругата му, изглежда, наистина бе скърбила за смъртта на баща си. Сълзите й го бяха разстроили дълбоко и това не му харесваше. Меките устни на Миа трепереха и той изпита желание да я целуне, докато се разтрепери цялата, но по различна причина. В мига, в който осъзна, че жена му плаче, му се прииска да я вземе в прегръдките си и да не спре да я целува, докато не я разведри.

Абсурд! Вандър никога не бе изпитвал подобно нещо и проклет да е, ако се оставеше съпругата му да го смути. Още по-малко съпругата, която дори не бе избрал сам.

Не че се оплакваше, както трябваше да признае. Всеки път щом видеше Миа, желанието му се разпалваше още повече. Това беше полезно, защото щеше да се наложи да легнат заедно достатъчно пъти, за да създадат наследник и резерва.

А може би дори и дъщеря. За миг Вандър си представи едно малко момиченце с великолепната коса и зелените очи на Миа и сърцето му подскочи.

Четири нощи…

Потисна смеха си.

Щяха да му трябват повече от четири нощи, за да си я избие от главата.

Няколко минути по-късно той влезе в салона и развеселен установи, че Миа се е облякла в рокля с висока яка и цял куп волани, която приличаше на одеяние на някоя възрастна икономка. Но това нямаше значение. Само един поглед към нея, и членът му реагира.

Косата на Миа падаше по гърба й, а една лента я държеше настрана от лицето й. Отиваше й. С тези големи очи, сърцевидно лице, извити вежди… и, проклятие тези устни.

Странно, но Миа сякаш нямаше представа колко е красива. Вандър беше свикнал с жени, които бяха издокарани и шлифовани, безжалостно излагайки най-хубавите си стоки на пазара.

Само като наблюдаваше как гърлото на Миа пулсира, докато тя преглъща виното си, се възбуди. Гонт му предложи чаша червено вино. Вандър я взе и тръгна към жена си, като оправи жакета си, за да прикрие ситуацията отдолу.

— Добър вечер, херцогиньо — поздрави той.

Миа не го погледна в очите.

— Добър вечер, херцоже — измърмори тя. Носът й имаше съвършена форма — нито закръглен, нито прекалено заострен, както у много други жени.

— Искам да те питам нещо за баща ти — каза той. Нарочно повдигаше тема, която щеше да създаде известна дистанция помежду им.

Както очакваше, Миа сбърчи вежди.

— Не желая да говоря за баща си.

— Защо е дал твоята поема на майка ми?

Миа най-накрая погледна към него. Погледът й беше като нажежен ръжен, който изпрати кръвта от главата до петите му, като по-голямата част се събра на половината път между двете точки, ако трябваше да бъде честен.

— Помислил си е, че поемата е смешна.

— Предполагам, че не си му дала екземпляр.

— Моят баща имаше особени идеи за собственост. Освен това никога не можеше да устои на любопитството си. Несъмнено точно така се е добрал до писмото, написано от твоя баща.

— Има ли други писма от подобен характер? — осведоми се Вандър. — Разполагаш ли с трезор, пълен с чужди тайни?

Тя потръпна почти незабележимо.

— Не. Донякъде сама съм си виновна за кражбата на поемата, защото й сложих заглавие, от което беше ясно на кого е посветена. Трябваше да знам, че ще я сметне за неустоима.

— Нямаше да ми е толкова неприятно, ако я беше посветила на Евандър. Винаги съм мразил второто си име.

Крайчецът на устата й се изви леко.

— По онова време „Септимъс“ ми се струваше далеч по-романтично име от „Евандър“.

Тя се обърна и отиде до едно канапе. Против волята на Вандър погледът му проследи движението на задните й части. Това бяха най-сочните хълбоци, които беше виждал. Закръглени… съвършени.

Съчетаваха се идеално със съвършения й нос.

Херцогът я последва, седна на един стол срещу нея и отново отпи от виното.

— Това значи ли, че предпочиташ „Септимъс“ пред „Евандър“?

— Не — отговори замислено тя. — Мисля, че беше прав, когато поиска да не се обръщаме един към друг така интимно. Независимо дали бракът ни ще оцелее, или не.

Миа видя, че той се кани да продължи, и вдигна ръка.

— Искам да кажа, че никой от нас не желае у другия да се появи неблагоразумна привързаност.

Ненадейно Вандър се почувства убеден, че иска у жена му да се появи точно такава привързаност.

— Мислиш ли, че е възможно?

През погледа й премина вълна на болка, но веднага изчезна, изместена от маската на добре заучена любезност.

— Доколкото разбирам, ти не можеш да си представиш ситуация, в която ще се влюбиш в мен — каза тя с вдигната брадичка. — Но ако аз се влюбя в теб, Ваша светлост? Пак? Мисля, можем да се съгласим, че ще е по-добре да избегнем такава злополучна ситуация.

— Не исках да нараня чувствата ти.

Думите му прозвучаха като дрезгава ласка.

— Не си ги наранил — отговори веднага Миа. — Напълно осъзнавам разликите помежду ни, херцоже. Не ми причиняваш болка, като ми напомняш да не ги забравям.

Той се намръщи. Разлики ли? Но преди да я помоли да уточни, Шишо влезе в салона с несигурна стъпка. Чичо му не беше пиян-залян: беше два пъти по-пиян от това.

— Добър вечер, влюбени гълъбчета! — поздрави ги той, завъртя се на пета и погледна назад, досущ като кутре, което си търси опашката. — Видяхте ли вече този наш нов иконом? Само преди една секунда беше тук.

Вандър посегна и дръпна връвта на звънеца.

— Казва се Гонт, Шишо.

— Знам — отговори чичо му. — Днес никой не би си го помислил, като му види корема, но едно време беше шампион по бокс в това графство, племеннико, както щеше да знаеш, ако не се вълнуваше само от конюшни, конюшни и нищо друго, освен конюшни.

Миа се усмихваше, така че сигурно вече знаеше на какво се дължи счупеният нос на иконома й.

Дявол да го вземе, само един поглед към нея, и страстта пак го проряза като нож.

Тя беше негова съпруга. Беше негова.

Щеше да го обикне.

Пак.