Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (5)

Глава 4

Бележки по сюжета

Първата глава започва, когато Флора влиза да… работи като шивачка на дантели. (Добави скромно потекло, сираче и т.н.)

Един достопочтен възрастен джентълмен, господин Мортимър, я вижда как пресича улицата в чистата си кърпена рокля. Едно толкова красиво момиче, толкова нежно и достойно за всичко най-добро не може да бъде оставено да тъне в бедност, изоставено на милостта на Жестокия свят. (Харесва ми този израз!)

Той умира в същата нощ, в която променя завещанието си, и й оставя сто хиляди лири (прекалено много?) с едно-единствено условие: че не бива да похарчи дори половин пени за някой друг, освен за себе си. Т.е., ако купи на остарялата си бавачка къщичка на село — или една маруля, — ще загуби всичко.

Интересно.

Голяма зестра.

Защо тогава Фредерик ще я изостави?

Кой ще получи парите след нея?

Разгневени роднини!

Вандър се взираше в огъня. На страничната масичка до него имаше полупразна бутилка бренди. Това беше един от малкото случаи в живота му, когато прокле способността си да пие, без да се напива.

Искаше да се напие.

След като Миа си тръгна, той проведе мрачен разговор с адвоката си, който му обясни, че няма друг избор. Каквото и да искаше Миа в онова проклето писмо — което все още не бе отворил, — трябваше да се подчини.

Или да загуби херцогството си.

Когато Торн влезе в стаята, Вандър дори не вдигна глава, макар че усети погледа на най-добрия си приятел върху себе си.

— Какво става, по дяволите? — посегна Торн, взе бутилката от масата и се отпусна в едно кресло. — Да не си загубил някое надбягване?

Вандър не отговори веднага.

— Помниш ли какво ти казах — че смятам да се оженя по любов? Една от най-глупашките ми идеи, държа да добавя.

Какво, по дяволите, си е мислил тогава? Цялата тази страст изобщо не беше за мъже.

— Аз не се смятам за глупак — отговори Торн и вдигна бутилката. — Пиеш бренди от седемдесет и осма година. Това плаче за чаша.

Той стана и веднага се върна със стъклена чаша, инкрустирана с герба на херцозите на Пиндар.

— В момента не говорим за твоя брак — каза Вандър и отпи голяма глътка. — А за моя. Идваш тъкмо навреме. Можеш да ме поздравиш.

Торн остави чашата си, без да е отпил.

— Какво, по дяволите…? Какво се е случило?

— Баща ми беше луд — отговори Вандър, наблюдавайки как златистата течност образува малки струйки върху чашата, когато я наклони. — Но се оказа, че освен това е бил и изменник към Короната. При това не от обикновените. Баща ми предложил — в писмен вид — да убие краля, та на трона да може да седне Хубавия принц Чарли.

— Какво?

Вандър все още следваше собствената си мисъл.

— Той беше умопобъркан. И рогоносец. Но проклет да съм, ако допусна да го заклеймят и като предател!

— Това какво общо има с брака? — попита Торн. Изглеждаше объркан.

— Писмото с измяната е в ръцете на една жена. И тя иска да се оженя за нея.

— Проклет вечен ад!

— Именно.

— Как могат да ти отнемат херцогството? Ти не си извършил измяна.

Вандър вдигна рамене.

— Адвокатът ми е убеден, че ще го конфискуват. Изглежда, Короната не разполага с достатъчно херцогства, които да раздаде на фаворитите си, а аз никога не съм бил от дворцовите лакеи.

Той не беше от хората, които биха си направили труда да се опитат да спечелят благоразположението на Джордж и неговия двор. Или на обществото като цяло.

Доказателство, за което представляваше фактът, че единственият му приятел беше копеле, макар и херцогско.

— Проклятие! — измърмори отново Торн. — Коя е тази жена?

— Ти я познаваш.

— Така ли? Как се казва?

— Поетесата.

Торн се намръщи.

— Поетеса ли? Не си спомням никаква… не дъщерята на Карингтън!

— Точно тя — потвърди Вандър и си наля още бренди.

— Дъщерята на любовника на майка ти те принуждава да се ожениш за нея?

Торн изглеждаше искрено стъписан, което беше забавно. Той бе израснал на улицата и рядко се случваше да остане изненадан от каквото и да било престъпление.

— Това е подходящо име — съгласи се Вандър. — Можеш да я наричаш и Лиричката. Или бъдещата херцогиня на Пиндар. Ако не бях бесен, щях да се впечатля от нейната изобретателност. Да не говорим за упоритостта й.

— Чакай да се уверя, че съм разбрал правилно: дъщерята на любовника на майка ти те изнудва със заплахата от обвинение в измяна и загуба на херцогството ти, за да те накара да се ожениш за нея.

— Така, както го описваш, звучи като старогръцка драма.

— По дяволите — измърмори Торн с глас, в който звучеше отвращение. — Тя написа онази ужасно слаба поема за теб. Баща й беше абсолютен развратник и любовчия. До края на живота ти хората няма да спрат да клюкарстват за твоя брак. Не си струва. Откажи се от херцогството.

— Мислих затова.

— И?

— Лудостта на баща ми опетни името ми… но това все пак е моето име. Един от предците ми е загубил главата си, задето е защитавал крал Чарлс от пуританите. Друг един се е сражавал в битка на страната на крал Хенри II. В продължение на триста години преди да построят тази къща, тук е имало замък — замъкът на моето семейство. Ако просто се откажа, това означава да се откажа от историята на семейството си само защото една жена ме иска толкова отчаяно, че е готова да прибегне до изнудване?

— Позволи ми да се изразя по следния начин: майка ти се е омъжила за луд, а ти се каниш да се ожениш за луда.

В гласа на Торн звучеше тревога и за миг Вандър се поколеба. Но той познаваше лудостта. Бе прекарал целия си живот край нея. Само като се приближеше до човек, който страдаше и от най-лека мания, усещаше сърбеж по черепа.

С Миа съвсем не усещаше подобно нещо.

— Тя не е луда — каза най-накрая херцогът. — Проклет да съм, ако знам как да я опиша, но не е луда. Може би обсебена.

— Ще наемем най-добрите адвокати в страната за този случай — увери го Торн. — Те ще я дискредитират. Луда или не, ще пратим нея в Бедлам. Или ще откраднем писмото! Кажи ми приблизително къде живее, и веднага ще възложа тази задача на някого.

— Няма нужда — усмихна се Вандър едва-едва. — Тя ми го даде.

— Изгори го! — изръмжа Торн.

— Не мога — възрази Вандър. — Правилата за джентълменско поведение и тъй нататък.

— Това са абсолютни глупости! Е, аз не съм джентълмен. Дай ми това писмо.

— Няма.

— Това е било проблясък на гениалност — да ти даде писмото — призна Торн. — Сигурно е знаела, че ще се почувстваш обвързан от собствените си стандарти. Аз щях да пратя някого да претършува къщата й или направо щях да я изгоря и да приключа с това веднъж завинаги.

— Става въпрос за името и потеклото ми — обясни Вандър. — Това е по-важно от самия мен. Цялата тази бъркотия ме накара да се замисля какво наистина искам. Майка ми беше отчаяно влюбена в Карингтън, готова да рискува всичко, за да бъде с него. Макар че той беше празноглав крадлив глупак.

— Тук не мога да ти възразя.

Вандър погледна към Торн. Знаеше, че изражението му е унило.

— Преди говорех неопределено как искам да се влюбя — защото това беше чудесно оправдание да избягвам светските събития, на които можех да си намеря съпруга. Честно казано, щях да остана ужасен, ако се бях озовал в плен на такава страст.

— И аз така си мислех — отбеляза Торн.

— Нещо повече, щях да ненавиждам, ако името ми се превърне в обект на насмешка, защото жена ми си хваща любовници. Като нищо бих могъл да полудея — добави безстрастно Вандър.

— Да, и това го има. Предвид факта, че обожанието й се е оказало толкова трайно, госпожица Карингтън едва ли някога ще си помисли за друг мъж.

В усмивката на Вандър навярно имаше нещо свирепо.

— Точно така. Идеалната партия за мен.

— Ще трябва да създадеш наследник с нея, а това означава, че трябва да легнеш с нея. Аз не бих могъл да се справя в леглото, не и с жена, която ме изнудва. Освен ако не иска само името ти?

— Помниш ли онази поема? Ако не греша, титлата ми е на второ място, много след лунния ми лъч.

Торн отново изруга.

— Това е прекалено!

— Не е задължително. Често съм си мислил, че би било ад да имам фригидна съпруга. Изглежда, ще имам точно обратното. Но смятам да наложа някои ограничения в това отношение.

— Например?

— Ще й отпусна четири нощи.

— На месец или на седмица?

— Нито едното, нито другото — отговори Вандър с огромно удоволствие. — Четири дни годишно.

Той погледна към Торн и видя, че приятелят му се смее.

— От време на време може да й отпускам по някоя допълнителна нощ — добави Вандър. — На рождения й ден.

Торн рядко се смееше — просто не му беше в природата. Но сега избухна в смях.

— Четири нощи би трябвало да стигнат, за да създадем наследник — отбеляза Вандър. Една изпълнена с обожание съпруга не беше краят на света. Особено след като условията на споразумението им гласяха, че няма нужда да я ухажва.

— Индия ще я намрази при всяко положение — каза Торн и стана. — Имаше планове за теб.

— Онова момиче, което се опита да ми натресеш последния път, когато ходихме на театър, не спря да ми блее като коза цяла вечер. И лицето й беше цялото заострено.

— Това са скули, магаре такова!

— Не ми харесаха.

Това момиче беше само ъгловати кости и корави ръбове. Той предпочиташе…

Предпочиташе жена, която да пасва идеално под ръката му, като търсещо подслон птиче. В името на истината дори ослепителната съпруга на Торн, Индия, му идваше прекалено висока.

Торн погледна към него.

— Кажи ми само едно: госпожица Карингтън съгласна ли е с твоето ограничение от четири нощи?

— Още не съм й казал, но ще се съгласи. Тя „полудява от любов“, ако си спомням точно стиховете от онази поема. Ще приеме всички огризки, които й подхвърля. Мисля, че повтори предложението си три или четири пъти. За да съм по-точен: умоляваше ме.

— По дяволите! — измърмори приятелят му, очевидно отвратен. — Този брак ще ти раздуе неимоверно самочувствието.

Вандър само му се ухили.