Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (11)

Глава 10

Бележки за Фредерик

Флора се събужда с ясното съзнание, че сърцето й принадлежи на Фредерик. Фредерик с ангелските очи и… още нещо.

— Няма да обикна никого другиго, освен него — оповестява тя на адвоката на господин Мортимър.

— Неговото искане тя да се откаже от наследството си хармонира със саможертвената страна на Флора.

— Мръсните пари не означават нищо за мен; готова съм да живея дори в колиба, стига моят любим да е с мен.

— Адвокатът на Мортимър отбелязва, че Фредерик има палацо^[1] в Италия (това означава ли, че името му трябва да е Фредерико?) Фредерик има палацо някъде в Бавария. Или замък? Ох!

Фредерик я привлича в обятията си и я целува страстно. Флора чувства как главата й се замайва („Флора чувства“?), а стройното й тяло се люшва към неговото, надвито от силата на самото чувство. Шепотът на един небесен ангел (покойната й майка) я кара да се опомни и тънката й деликатна ръка го зашлевява по бузата.

— Как смеете да се забравяте по този начин, графе! Моят живот може и да е бил труден, но по душа съм истинска дама!

Вандър бе стъписан. Никой, дори Торн, не се бе осмелявал да му противоречи. Не че Вандър даваше заповеди на Торн.

Но когато даваше заповеди на някого, очакваше безусловно подчинение.

Той беше херцог.

Съпругата му като че ли не оценяваше какво означава това. Всеки сантиметър от дребното тяло на Миа беше скован от съпротива. Чувство на безкрайна изненада го разтърси целия. По изключение май наистина бе допуснал грешка — беше подценил противника си и не го беше разбрал.

— Защо, по дяволите, сте искали временен брак? — попита той. — Щом сте толкова луда по мен, защо не поискахте повече време?

— Вие наистина ли вярвате, че съм прибегнала до изнудване, за да стана ваша съпруга, защото още съм влюбена във вас — след повече от десет години, през които дори не съм ви виждала очите?

Вандър присви очи, а тялото му се скова. Изречено по този начин, предположението му наистина звучеше нелогично.

В гласа на Миа се появи отчетлива нотка на презрение.

— А онова условие за „четирите нощи“? Предполагам, че целта му е била да смири моето обожание. Вие сам ли го измислихте, или беше добавка от страна на адвоката ви?

— Аз сам — тросна се херцогът.

— Баща ми имаше голямо самочувствие, но според мен дори и той не се смяташе за така неустоим, за колкото очевидно се имате вие!

Вандър изруга под нос.

— Изглежда, че съм разбрал погрешно мотива за предложението ви — каза той.

Подигравката в очите й изчезна.

— Това не беше предложение — призна тя. — Заставих ви с принуда, което беше много грозно. Никога не бих го направила, ако не бях отчаяна. Нито една почтена жена не би го направила.

Крайчето на устата й се изви нагоре.

— Въпреки това трябва да призная, че арогантното ви мислене ме изненада. Вие решихте, че съм готова да извърша престъпление само за да си купя четири нощи в леглото ви!

За миг настъпи тишина, от която въздухът затрептя.

Вандър прокара ръка през косата си и промълви:

— Май съм почнал да си губя скапания ум. Във всичко това няма никакъв смисъл. Вие не сте се омъжили за мен нито от амбиция, нито за пари, нито за любов. Защо, по дяволите, ме изнудихте?

— Дълга история.

— Имам време — осведоми я мрачно той.

— Годеникът ми ме изостави — каза рязко Миа. — Пред олтара в „Сейнт Ниниан“. Е, не точно пред олтара, защото чаках в преддверието, но всички други бяха в църквата.

Това беше съвсем неочаквано.

— Кога се случи?

— Преди около един месец. Разбирате ли, трябваше да се омъжа. Аз съм… ами, аз съм майка — обясни тя и млъкна.

Вандър застина. Нищо чудно, че гръдта й беше толкова пищна. Тя чакаше дете. По дяволите, и Индия изглеждаше така — сега, когато носеше детето на Торн.

Очите й се разшириха.

— Не този вид майка!

— Вие за глупак ли ме смятате, херцогиньо? — попита Вандър. — Мога добре да видя фигурата ви. Какво ще ми кажете след четири месеца, когато талията ви се разшири? Още повече, отколкото сега — добави той. Знаеше, че се държи грубо, но не можеше да се въздържи.

Устата на Миа потрепери и той усети как го бодва вина.

— Аз не чакам дете — повтори тя. — Но във всичко, което има значение, аз съм майка на племенника си, и то още от раждането му. Чарлс Уолъс Карингтън, моят племенник, е детето, за което е споменал адвокатът ви. В завещанието на брат ми е упоменато, че ще остана негов настойник само ако до една година от прочитането на завещанието се омъжа за човек с добро обществено положение. Когато Джон умря, бях сгодена и това не представляваше проблем. Изчакахме да свърши траурът ми… но после той избяга от страната, за да не се ожени за мен.

Обяснението накара Вандър да се намръщи.

— Доколкото разбирам, ако не се омъжите, попечителството ще остане за сър Ричард Магрудър?

Тя кимна.

— За жалост сър Ричард ясно показа, че за мен повече няма да има място в къщата и ще трябва да оставя Чарлс Уолъс — Чарли — там.

За първи път гласът й потрепери.

— Не можех да позволя това да се случи. Нещо повече, сър Ричард постоянно води разни дела и ще съсипе наследството на племенника ми. През последната година заведе три отделни дела от името на имението.

Проклет вечен ад! Сега всичко придобиваше смисъл. Изоставена и отчаяна, Миа бе използвала единственото оръжие, с което разполагаше: писмото, което уличаваше баща му в измяна. Вандър преглътна второ проклятие.

— Значи сте дошли при мен с предложение да останем женени за шест месеца — предложение, което аз хвърлих в огъня.

— Адвокатът ми сметна, че ако узнаете всички подробности предварително — това, че сър Ричард почти със сигурност ще ви съди — ще загубите всякакво желание да ме направите херцогиня, било то временно или не.

Някъде в крайчеца на съзнанието на Вандър, в самата му кръв, започна някакво пулсиране и той знаеше на какво се дължи то. Съпругата му е била сгодена. Щяла е да се омъжи.

За друг мъж.

Отдели един миг, за да обмисли това чувство по рационален начин. Това не беше чувство за собственост. Проклятие, преди няколко дни той дори не знаеше, че Миа съществува! Е, не беше съвсем вярно: имаше ясни спомени за нея отпреди години, но положително не би му трепнало окото, ако беше чул, че се е омъжила.

Не беше чувство за собственост. Страст, това беше всичко. Той жадуваше за тази своя малка съпруга, с нейните съблазнителни извивки и разчорлена златиста коса.

Навярно се дължеше на факта, че тя току-що му беше станала съпруга. Това променяше нещата. Вандър беше виждал как съвсем разумни хора полудяват, когато си помислят, че техните съпруги им изневеряват.

Удовлетворен, Вандър изпрати това чувство на подобаващото място. Някой ден щеше да обладае Миа, било то за четири нощи или за по-дълго.

Просто трябваше да я убеди, че няма намерение да търпи шарадата, която щеше да му е необходима, за да си намери втора съпруга, особено като се има предвид фактът, че разводът щеше допълнително да накърни репутацията му и да направи процеса още по-труден. Миа му вършеше работа и проклет да е, ако й позволи да го напусне въз основа на изневяра и да опетни името на семейството му с поредния скандал!

Сега, когато бе наясно каква е слабостта й, той не беше чак толкова великодушен, че да не се възползва.

— Изглежда, че сега аз съм настойник на Чарлс Уолъс — отбеляза той.

— Това не означава, че трябва да живеем заедно!

Вандър й се усмихна.

— Чарлс Уолъс ще живее с мен.

Не откъсваше поглед от нея и видя мига, в който Миа проумя, че това е истината. Битката бе спечелена. Край.

— В замяна — продължи той — аз ще се изправя срещу сър Ричард в съда, когато той заведе срещу мен дело за кражба на имението и каквито още обвинения измисли. Ще отгледам племенника ти като свой собствен син. Ще положа всички усилия, докато Чарлс Уолъс навърши пълнолетие, да удвоя стойността на имението Карингтън.

— Но аз ще съм ужасна херцогиня! — провикна се Миа. — Погледнете как се обличам!

Той вдигна рамене.

— Не е по следен писък на модата, но това не ме интересува.

— Обществото ще го интересува!

— Аз не излизам в обществото.

В костите на Миа пропълзяваше паника и я обливаше в студ. Вандър говореше сериозно. Тя се бе хванала в собствения си капан.

Херцогът стана и тръгна към нея, без да бърза.

— Единственото, което ми трябва, е наследник и ще го получа от вашето тяло.

— Няма! — избухна Миа, вбесена от тази гротескна, вулгарна декларация. — Аз не съм ви съпруга, не и истинска.

— Напротив.

Миа знаеше какво е намислил. Щеше да я целуне. Веднъж Едуард започна да я целува и не спря в продължение на няколко дълги минути. След това Миа се изчерви цялата и изпита приятно объркано чувство, което се сви в долната част на корема й. Той се засмя, отдели я от себе си и каза:

— Ще ме умориш, преди да съм те завел до олтара!

Този спомен я накара да изпита болка.

Глупавият Едуард и неговите глупави обещания!

Ето че Вандър наистина наведе глава и си проби път между устните й — или може би изненадата я накара да разтвори устните си. Целувката му беше жадна, непочтителна и дива.

Трябваше да се съпротивлява. Трябваше да го удари. Да го настъпи по крака или да го ухапе по устната.

Което и да било от тези неща.

Всички тях наведнъж.

Вместо това устата й се отвори, а главата й се наклони назад. Ръцете й се обвиха около врата му, а неговите стиснаха хълбоците й. С рязко движение Вандър доближи тялото си до нейното.

Миа почувства как през тялото й преминава болка, бавна като капещ мед и два пъти по-сладка.

Пръстите на херцога се плъзнаха надолу и обхванаха задните й части. Той я привлече по-близо и притисна бедра към нейните. Дъхът й секна.

Когато Вандър се отдръпна, тя го погледна, примигна и видя, че лицето му е съвсем безизразно.

— Когато става въпрос за жени, инстинктите ми нямат грешка.

Гласът му звучеше триумфално, като на фермер, сключил изгодна сделка за две прасета.

— Ка-какво?

— Хареса ми как мърдаш срещу оная ми работа.

Челюстта на Миа увисна и онази знойна топлина се оттече от нея, до последната капка.

— Какво ми каза току-що?

— Точно това — увери я Вандър и я погледна в очите. — Защо не, да го вземат дяволите? Хубавото при нас двамата е, че няма нужда да се занимаваме с разните му там дрън-дрън, да водим учтив разговор и тъй нататък. Можем да бъдем откровени. Когато се потърках в теб, тялото ти не показа никаква изненада.

По бузите на Миа отново пропълзя червенина.

Той вдигна рамене.

— В случай че се чудиш, не съм девствен.

Миа не можеше дори да проговори.

Вандър, от друга страна, видимо се ободряваше с всяка изминала секунда. Той се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Нямам търпение да ти съблека тая грозна рокля.

— Според теб имам голям корем, зелки вместо гърди и съм благотворителна кауза! — тросна му се тя.

Вандър отвори уста, но Миа го стрелна с поглед, който го накара да я затвори.

— Ти не ме искаш. Недей да лъжеш. Нали току-що каза, че ще бъдем честни един с друг.

— Искам те — повтори Вандър с глас, в който звучеше раздразнение.

Преди да успее да го спре, той отново я привлече към себе си, обгърна я с ръцете си, миризмата и силата си.

Проблемът беше, че когато я целуваше, умът й се замъгляваше като слънце, което чезне под настъпването на здрача. Миа спря да мисли, защото той опитваше вкуса й… или обратното.

Едната му ръка стисна хълбоците й по неприличен начин, който я накара да изпита желание да се притисне по-близо. Другата обхвана главата й, за да може езикът му да прави каквото пожелае. Умът й се затвори и в главата й настъпи нощ, тъмна нощ, в която не се виждаше нищо.

Ръката му пропълзя по-нагоре и Вандър отново се притисна към нея. Миа простена и едва когато чу този звук, излязъл от собствените й устни, дойде на себе си. Отдръпна се и вдигна трепереща ръка към устата си.

— Това е най-добрият възможен брак — отсече Вандър. — Освен това не можеш да се оплачеш, че не те искам, защото доказателството е пред теб.

Сега вече не изглеждаше спокоен. Гласът му беше дрезгав. Коприненият му панталон се опъваше отпред, точно както когато… както първия път. При тази гледка сърцето й отново затуптя, сега дори още по-бързо.

— Не искам да съм омъжена за теб — каза отново Миа с тих, дрезгав глас.

— Това вече не зависи от теб — отговори Вандър, премести се и потръпна и преди да може да се спре, Миа отново погледна там. Той поправяше положението.

Това беше най-еротичното нещо, което беше виждала някога. Не че беше виждала много. Или изобщо нещо.

Миа направи крачка назад, а после още една. Трябваше да се махне оттук.

— Вярваш ли, че те искам? — попита Вандър.

— Това, в което вярвам — изрече тя самата истина — е, че ти си един от онези мъже, които желаят всяка жена, която зърнат. Мислиш, че ще ти остана вярна до края на живота ни.

През погледа му премина някакво дивашко, примитивно изражение.

— В твой интерес е да останеш.

— Но ти ще обикаляш Лондон и ще лягаш, с която си поискаш, нали така? Искам само да разбера ясно положението. Ти можеш да си имаш любовници и да правиш каквото пожелаеш.

Вандър скръсти ръце на гърдите си.

— Ако изпитам такова желание.

— Докато аз ще прекарам целия си живот с мъж, който ме смята за дебела и безлична.

Тя се насили да го погледне в очите.

— Може би ако наистина бях влюбена в теб, щях да се чувствам благодарна. Или ако имах амбиция да ставам херцогиня. Но знаеш ли какво, Вандър? Не се чувствам благодарна. Не се чувствам като късметлийка.

Той стисна устни.

— Мисля, че на този свят може би има някой, който не мисли така за мен — продължи Миа. — Моят годеник, Едуард, ме харесваше.

В гърдите й се надигна ужасно ридание, но тя успя да го сподави.

— Сега обаче никога няма да намеря човек, който да ме обича заради самата мен, защото ти си толкова сърдит, че ще искаш да ме накажеш.

Вандър започна да говори, но тя поклати глава.

— Не си прави труда да го отричаш. На теб ти е приятно да ме наказваш. Виждам го в очите ти. Но аз не заслужавам това. Не го заслужавам.

— Не те наказвам! — отговори нетърпеливо той. — Проклятие, според мен имаш достатъчно и предостатъчно доказателства, че те желая. Ти винаги ли си такава драматична?

— Не — отговори Миа с треперещ глас. — Само когато хората ме наказват за греховете на баща ми.

Лицето на Вандър застина.

Доказателството, че е права, дори не я накара да изпита триумф.

— Ти можеш да направиш така, че аз никога да нямам възможност да се влюбя! — провикна се Миа. — Можеш да ме лишиш от това. Но никога няма да разбереш дали ти изневерявам. Никога!

Отговорът на Вандър беше сквернословен.

— По-добре се наслаждавай на тези четири нощи с твоята безлична херцогиня, докато още ме имаш — допълни Миа, — защото един ден ще намеря мъж, който… който да ме уважава.

— Да те уважава ли? — повтори той и погълна тялото й с поглед. — Това означава ли, че никога няма да му кажеш защо съм се оженил за теб и как сме се оженили? Защото след като узнае това, той няма да те уважава, херцогиньо.

Риданието напираше с такава сила, че Миа вече не можеше да го потиска. Вандър беше прав.

— Отивам си в стаята — успя да изрече тя и хукна към вратата, заслепена от сълзи.

Той я хвана тъкмо когато стигна там и я обърна към себе си.

— Не! — възкликна Миа с нещо като сподавен вик. — Махни се от мен!

— Аз те уважавам — каза той с мрачен глас. — Ти направи това, което трябваше, за да предпазиш племенника си, и всеки свестен човек би те уважавал за това.

— Махай се! — простена Миа. — Пусни ме!

По бузите й се стичаха сълзи. Това не беше красиво ридаене. Беше от онези, които направо разкъсват жените. От онези, които ги надвиват, когато им напомнят, че не са красиви, не са обичани и дори не са уважавани.

Тя отново го блъсна и този път Вандър се отдръпна. На лицето му се изписа същото безпомощно изражение, което се появяваше на лицето на баща й всеки път, когато Миа имаше някакъв женски проблем. Например, когато той съсипа годината на дебюта й, като показа поемата й на любовницата си.

Без нито една дума повече Миа отвори вратата със замах и хукна по стълбите, без да обръща внимание на иконома на Вандър. Сълзите оставяха солен вкус в устата й и й трябваше кърпичка… десет кърпички.

Миг по-късно вече лежеше на леглото си, захлупила две възглавници върху главата си, и плачеше така, както когато брат й и баща й умряха. Както когато разбра какви са условията на онова проклето завещание.

— Мразя те! — изграчи тя към брат си Джон. — Как можа… как можа?

Понякога й помагаше, когато му говореше, но този път не се получи. Не искаше да го мрази. Обичаше брат си. Обичаше спомена за него, макар че много я дразнеше с това свое убеждение, че начело на всяко домакинство трябва да стои един мъж.

А и него го нямаше, за да се защити.

И все пак.

— Мразя те! — промълви отново тя и гласът й се пречупи.

Съпругът й изпитваше такова самодоволство от способността си да накара атрибута си да се втвърди въпреки това, че я смяташе за достатъчно закръглена да чака дете.

Когато отново прошепна „Мразя те“ във възглавницата си, Миа осъзнаваше две неща: първо, че вече не се обръща към покойния си брат.

И второ, че това е лъжа.

Наистина мразеше Вандър. Но не мразеше тези жадни целувки и усещането, което й вдъхваха те — че е чувствена и ценена.

Каква глупачка беше!

Абсолютна глупачка. Как можа отново да се остави да я омагьоса!

Ненавиждаше се.

Това поне беше истина.