Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (2)

Глава 1

Тринайсет години по-късно

От седалището на „Бранди, Бъкнъл и Бендал“ издатели

27 август 1800 г.

Скъпа госпожице Карингтън,

Пиша ви във връзка с най-новата ви книга. Както знаете, надявахме се да получим ръкописа преди шест месеца. Всички ние ви съчувстваме за трагичната смърт на баща ви и брат ви преди една година. Но би било непростима небрежност от моя страна, ако не ви кажа, че в седалището ни вече се трупат писма, в които читателите молят за следващия роман на госпожица Лусибела Деликоза. Вашата книга „Ангелско лице, Дяволско сърце“ предизвика такъв интерес, че абонаментите вече надвишават продажбите на последните ви два романа, взети заедно.

С дълбоко уважение и в очакване на благоприятен отговор:

Ваш Уилям Бъкнъл, еск.

П.П. Изпращам ви най-новия роман на госпожица Джулия Куиплет. Мисля, че споменахте, че все още не сте чели нейни творби, и сме убедени, че книгата ще ви достави удоволствие.

4 септември 1800 г.

Ръдърфорд Парк

Провинциалното имение на херцога на Пиндар

На Миа не й беше приятно да го признае, но трепереше като някоя от собствените си героини. Обикновено поставяше клетите си дами в Смъртна опасност — например на ръба на някое ледено езеро, преследвани от някой похотлив земевладелец. Коленете на горките жени се подгъваха, а деликатните им ръце трепереха.

Читателките й очакваха Смъртна опасност. С главна буква.

Миа с радост би предпочела да се хвърли в някой водопад, отколкото да преживее унижението, което й предстоеше.

Нейните собствени, съвсем не деликатни ръце трепереха, затова ги сви в юмруци, докато гледаше как конярят съобщава името й. Икономът на Вандър — или, за да е точна, икономът на херцога на Пиндар — погледна надолу към нея, очевидно изненадан, че една млада дама е дошла без придружителка.

Дали неимоверното унижение можеше да мине за Смъртна опасност?

Не, защото ако бе възможно човек да умре от унижение, тя със сигурност вече щеше да е мъртва. Все пак оцеля след унизителната случка в библиотеката на Вилиърс преди толкова години, провали се на брачния пазар и накрая преживя още по-голяма обида: само преди месец я изоставиха пред олтара.

Истината бе, че като автор Миа винаги беше мила с героите си. Смъртната опасност никога не включваше изоставяне от годеника. Нещо повече, благодарение на слабичките си крехки тела, героините й винаги се носеха безопасно по течението, прекалено леки, за да потънат. Една друга авторка, нейна позната, уби героя си, след като един орел пусна костенурка на главата му. Убийство посредством костенурка?

Не и в романите на Лусибела!

Нейните читатели знаеха, че нито ще се сблъскат с кръвожадни птици, нито някой ще бъде зарязан пред олтара. Миа никога не бе заставяла нито една от героините си да предлага брак, особено пък на херцог.

Джентълмените падаха в краката на нейните героини, а не обратното. Това беше строго изискване на жанра. Господ виждаше, че Лусибела Деликоза разочароваше читателите си на собствен риск: ако подложеше някоя от героините си на срама, на който самата Миа щеше да бъде подложена всеки момент, седалището на издателя й щеше да прелее от възмутени писма.

Но поне, напомни си Миа, всъщност тя нямаше да падне в краката на Вандър.

Тя беше господарка на ситуацията.

Тя я контролираше.

Преди да е размислила, Миа си пое дълбоко въздух, подаде палтото си на иконома, мина покрай него и влезе в утринната стая. Като момиче бе прекарвала много време тук, в провинциалното имение на херцога поради продължилата с десетилетия връзка на покойната херцогиня с баща й и знаеше къде отива.

Макар че основните участници в драмата — баща й и майката на Вандър бяха починали, — й се стори, че в господарската къща нищо не се е променило. Всички хоризонтални повърхности все още бяха отрупани със статуетки на животни — доказателство за интереса на покойната херцогиня към мънички създания.

Тя се обърна към иконома:

— Моля ви, кажете на Негова светлост, че посещението ми ще бъде кратко.

— Ще проверя дали Негова светлост приема гости — отговори той и излезе.

Дали Вандър щеше да я приеме? Как би могъл да й откаже след дългогодишната връзка между родителите им? Здравият разум й напомни, че спокойно може да откаже точно поради тази причина.

Тя се приближи към стъклената менажерия, разположена на поставката над камината. Еднорогът бе загубил рога си, но всички животни още бяха тук, мълчаливо застанали с вдигната лапа или размахана опашка — някои с малки семейства, сякаш се бяха чифтосали и умножили, докато къщата е спала.

Миа обаче не можеше да се съсредоточи върху малката стъклена вълничка — попова лъжичка, — която вдигна от мястото й. От мисълта за това, което я очакваше — брачното предложение, — й се завиваше свят, сякаш корсетът й притискаше гърдите прекалено силно и й пречеше да диша. Преди години, когато се зарече в лицето на Вандър, че никога няма да се омъжи за него, в очите му просветна развеселена искрица.

Ами ако сега избухнеше в смях?

Тя не беше изключително красива, изискана, интелигентна… и дори не притежаваше състояние. Кой бе чувал някога жена, която не се радва на мъжко внимание, да моли за ръката на един херцог?

Миа отново си пое дълбоко въздух. Всъщност тя нямаше да моли херцога да се ожени за нея. Това наистина щеше да е достойно за съжаление. Тя щеше да го изнуди, което бе съвсем различно.

По-авантюристично. По-опасно.

По-престъпно.

Трябваше да се преструва, че това се случва не с нея, а с някоя от героините й — така, както правеше с почти всичко друго. Вече бе натрупала пребогата практика да наблюдава живота си сякаш отвън. Редовно бъбреше с очевидно отегчени джентълмени и в същото време пренаписваше разговора по начин, по който една фантастично идеализирана нейна версия ги оставяше занемели от желание.

У дома нахвърляше сцената точно така, както си я бе въобразила, при което си придаваше виолетови очи и тънка талия. Понякога оставаше будна цяла нощ, описвайки приключенията на една от героините си — момиче толкова добре възпитано, послушно и добро по душа, че само най-прозорливите читатели забелязваха, че е много интелигентно.

За разлика от романа, мъжете забелязваха, че Миа е интелигентна, но това като че ли ги отблъскваше.

Ако животът приличаше на някой от романите й, Вандър щеше да влезе в стаята и само след един поглед щеше да започне да я ухажва с такава страст, че изобщо нямаше да се наложи да се стига до неприятния въпрос с изнудването.

В сините му очи щеше да пламне огънят на желанието да я направи само своя. До края на живота си Негова светлост щеше да съжалява за онези тринайсет години, които би могъл да прекара с нея, но бе пропуснал поради момчешкото си коравосърдечие и слепота. Щеше горчиво да се укорява за жестоките си обиди.

За съжаление това беше повече от малко вероятно. Според опита на Миа хората никога не съжаляваха за остроумни обиди, колкото и наранен да беше техният обект.

До ден-днешен ненавиждаше зеле. Както и Оукънрот.

Обзе я странно вцепенение. Тя, Емилия Гуендолин Карингтън, щеше да изнуди един херцог и да го накара да се ожени за нея. Една стара мома, прехвърлила двайсетте, която си нямаше нито виолетови очи, нито тънка талия, щеше да.

Тези мисли не й помагаха.

Трябваше да спре да трепери. Не правеше това предложение заради себе си. А и не го правеше за неограничен период от време. Вандър просто трябваше да се ожени за нея само по документи, при това най-много за една година. Само по този начин Миа можеше да се сдобие с попечителството над своя племенник, Чарлс Уолъс.

Племенник ли? Във всяко едно отношение Чарли беше неин син. Нейно собствено дете.

Тя си пое дълбоко въздух. Жените се хвърляха от палубите на високи кораби, за да спасят деца, паднали зад борда. Бореха се с тигри и глигани.

Какво беше един обикновен херцог в сравнение с някое човекоядно животно? Беше чувала, че някои създания имали толкова големи зъби, че можело да ги избият и да ги използват като черпаци за супа.

Точно така.

Проблемът беше, че господин Плъмър, нейният адвокат, упорито настояваше да не съобщават на херцога за истинската причина за предложението й, иначе Негова светлост почти със сигурност щял да откаже.

Чрез брака си с нея херцогът не само щеше да поеме попечителството над едно малко момче. Той щеше да се сдобие с контрол над едно изключително голямо имение, граничещо с неговото, което щеше да се стори крайно подозрително на хората, които му бяха равни по положение. Бракът им щеше да се превърне в събитие, което привлича изключително голямо внимание, дори без да се вземат предвид скандалите, причинени от родителите им: Вандър несъмнено щеше да бъде ответник по обвинение, че е откраднал имението от вуйчото на Чарли по майчина линия, сър Ричард Магрудър.

Вандър — Негова светлост херцогът на Пиндар — беше просто поредният горделив, привилегирован, глупав мъж, напомни си Миа. Не беше тигър със зъби, колкото черпаци за супа.

Можеше да го направи.

Трябваше да го направи.