Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (4)

Глава 3

Бележки за героя

„Ангелско лице: героят е безупречно елегантен — носи палто от «Уестън» и бастун със сребърна дръжка. Буйна черна коса. Коса — като лен на слънцето. Кафяви очи.

С титла. Граф? Последните 4-ма герои на Лусибела все херцози.

Но защо има дяволско сърце?

Вдъхновение от истинския живот? Героинята изоставена? ПРИЧИНА??? Не зар. промяна в чувствата — героят прекалено влюбен. Вмъкване на зъл граф? Близнак?

«Граф» английска титла ли е? Никога не съм срещала такъв^[1] (провери «Дебрет»). Или: френски баварски comte. По-вероломно. (Читателите ще разберат ли «вероломно»? Или comte всъщност? Изписване?) остани с «граф».

Граф Фредерик!

Изоставя я пред олтара на катедралата «Сейнт Пол». Защо?“

Уместен въпрос.

— Да се излагам ли?

Миа никога не бе чувала по-сърдит глас. Или пък по-студен.

Ако беше неземно красива и невинна, нямаше да е толкова унизително тя да предлага женитба. Но в нейното положение… част от нея се гърчеше от унижение. Част от нея ли? Цялото й същество.

— Според мен едно предложение за женитба не е излагане — отвърна тя неискрено, като се мъчеше да не допусне гласът й да се превърне в пронизително писукане. — Разполагам със специално разрешение и бих желала да се омъжа скоро.

Вместо гръмотевична буря това доведе само до нов изблик на смях, който яростта обагри с язвителност.

— Това е шега, нали? Сериозно ли мислите, че бих се оженил за вас?

Очите му я измериха от главата до петите.

Миа не каза нищо, само преглътна с усилие. Опитваше се да не мисли за привлекателността си — или за липсата на привлекателност — и през повечето време успяваше.

— Не е шега.

Той не мръдна и пръст, но тя усети опасност в самия въздух, сякаш Вандър можеше да се обърне и да забие юмрук право в прозореца, ако загубеше контрол над темперамента си. Вече бе изрекъл думи, които Миа не бе чувала никога преди.

Тя се застави да проговори.

— Моят адвокат ми набави разрешителното. Надявах се, че ще можем да се оженим до няколко дни. Или най-късно до края на седмицата, Ваша светлост.

— Не е за вярване! Питах ви многократно и сега пак ще ви попитам. Защо искате да се омъжите за мен, госпожице Карингтън? От амбиция ли? Мили боже! — продължи Вандър, без да чака отговор. — Това е отмъщение заради онази случка с поезията преди толкова години, така ли?

— Не, разбира се! Онази случка няма нищо общо.

Миа извади от чантичката си втори сгънат плик.

— Можете да задържите писмото на баща си, Ваша светлост. Позволих си да изложа в писмен вид моите изисквания по отношение на женитбата ни.

— Подробности ли? — повтори Вандър.

Струваше му се, че се е озовал в някакъв друг свят. Изисканите дами не правеха брачни предложения. Не представяха „изисквания“ за поведението на мъжете, със или без брак.

— Условията на брака ни — поясни тя и остави документа на една странична масичка. — Ето ги.

Вандър направи крачка напред и я улови за китката. Беше стъписващо малка.

— В това няма никакъв смисъл.

Миа се опита да се отскубне, но безуспешно: той бе обуздавал коне, които бяха много по-високи от нея и тежаха десет пъти повече.

— Към по-високо обществено положение ли се стремите? Или баща ви, ви е научил какво да правите, преди да умре?

Тя отклони погледа си и херцогът разбра истината със сигурност, от която му прилоша.

— Това е то. Дори не ви попитах откъде сте се сдобили с това проклето писмо. Той го е откраднал, нали? Или му го е дала майка ми. Не му е било достатъчно, че повлече майка ми в калта и опозори баща ми — Карингтън се е погрижил да оскверни рода Пиндар.

— Да оскверни ли?

Миа спря да се съпротивлява и погледна към него с абсурдно изражение на невинност.

— Да омърси кръвта ми — поясни той, обзет от желанието да я нарани. — Според мен всеки би се съгласил, че децата на човек от вашето семейство ще опетнят херцогския род. Баща ми очакваше да се оженя за момиче от някое от най-добрите семейства, госпожице Карингтън. Връзката на вашия баща с майка ми не го издигна в очите на обществото. Точно обратното.

Тя го погледна гневно.

— Мога ли да ви напомня, че говорите за опетняване на херцогски род, начело на който стояха един умопобъркан и една… — и млъкна.

— Каква? — попита Вандър с опасно тих глас. — С каква дума бихте описали майка ми?

— Няма нужда да водим този разговор, Ваша светлост.

Този път той стисна и двете й ръце и я дръпна към себе си толкова бързо, че Миа успя само да изохка.

— Мисля, че думата, която търсехте, е „курва“.

— Не. А вие не бива да говорите така за майка си! — извика тя. — Нещо повече: дори не би трябвало да изричате тази дума в мое присъствие!

Вандър я стисна още по-здраво.

— Не протестирате, когато ругая, но само да кажа думата „курва“, и пискате като обидена монахиня? Коя сте вие всъщност, госпожице Карингтън?

— Аз съм всички тези неща, които ме нарекохте, Ваша светлост — отговори спокойно тя. — Жена, която е непривлекателна за мъжете, стара мома, благотворителна кауза. Жена, която отчаяно си търси съпруг.

— Съпруг ли? — огледа я той от горе до долу. — В леглото си? Заради това ли е всичко?

По бузите й пламна червенина. Значи това беше. Тя още жадуваше за него, което би трябвало да го разсмее. Но от толкова близо той усещаше топлината, която се излъчваше от пищното й дребно телце.

Не искаше да я поглежда в очите — те го караха да се чувства странно. Неуравновесен. С бързо движение Вандър я завъртя така, че Миа се озова плътно притисната до него. Той сключи ръце над гърдите й.

Тя запълваше ръцете му идеално — толкова идеално, че херцогът я привлече още по-близо, преди да осъзнае какво прави.

— Мислите ли, че помежду ни може да съществува връзка, подобна на тази на родителите ни? — попита той. Разтвори дясната си ръка над корема й, притисна я до себе си толкова плътно, че Миа не можеше да възприеме погрешно реакцията на тялото му към нейното. Все още беше корав като камък, още откакто се надвеси над нея в онова кресло.

Тя не беше дама и Вандър отказваше да прояви уважението да се държи с нея като с дама. Искаше да се държи като мъж, който никога не е чувал за цивилизовано общество — да я преметне над онова кресло и да я обладае.

— Пуснете ме! — извика Миа.

Вандър не долови в гласа й страх, затова не обърна внимание на протеста й.

— Когато искам курва, й плащам — отсече той и изви бедрата си напред в грубо движение, което тя не би могла да възприеме погрешно. — Не се женя за нея. Баща ви не държеше на подобни формалности. Вие защо държите?

Единственият й отговор беше нов опит да се измъкне. Беше навела глава, а косата й се бе измъкнала от фуркетите. Вандър изпита неприятното чувство, че може би той беше този, върху когото позата им оказваше по-голямо въздействие. По някаква проклета причина тялото й практически го изгаряше. Струваше му се, че е обгърнат от нежния й, едва доловим аромат.

Никога не се беше чувствал така: замаян от първична жажда, изгарящ да я вземе и да докаже…

Той изруга, пусна я и се отдръпна, сякаш това можеше да го спаси от нуждата, която му заповядваше да я хвърли на леглото — на което и да било легло — и да покрие тялото й със своето.

Миа бавно се обърна. Край шията й падаха светло златисти кичури и се подвиваха върху бозавия плат на роклята й. През тялото му отново премина тръпка.

— Вашата майка не беше курва — повтори тя. В гласа й имаше яростна настойчивост. — Тя беше влюбена в баща ми. Не е честно да я наричате така!

— Тя може и да не е била, но синът й със сигурност ще бъде. Все пак искате да купите услугите ми, нали така? Изглежда, че пазарната цена на един херцог в добро физическо състояние е уличаващо писмо. Може би трябва да претърсите щателно вещите на баща си. Само си представете какво бихте могли да направите с две такива писма! Двама аристократи в едно и също легло по едно и също време.

— Какви противни неща приказвате само!

За първи път гласът й трепереше.

Той прокара ръце през косата си и страстта му се примеси с чувство на безсилие.

— Ще ви дам зестра, ако това е проблемът. — Знаеше, че се лови за сламки. — Мога да ви направя толкова богата, че да привлечете някой мъж по стандартния начин. Няма нужда да прибягвате до подобно средство, госпожице Карингтън. Можем да забравим, че това изобщо се е случило.

Миа го погледна с присвити очи и вирна брадичка.

— Смятате, че не бих могла да си намеря съпруг, ако не разполагам с голяма зестра?

Вандър изгледа тази нейна наистина ужасна рокля.

— Сигурен съм, че ако си купите дрехи, които да са поне малко модерни, ще успеете да си намерите някого — успокои я той. — По дяволите, и за това мога да ви помогна! Познавам неколцина джентълмени, които.

— Които са достатъчно отчаяни, за да се оженят за някоя като мен, ако един херцог им плати достатъчно, така ли? — прекъсна го тя.

Херцогът я погледна и вдигна рамене.

Миа застина цялата, като гръцка статуя, изваяна от ръката на майстор. Само че когато се съблечеше, навярно притежаваше чувствена женствена грациозност — фигура, на която онези слаби като вейки старогръцки богини биха завидели. В съчетание с наситено розовите й устни и тези очи, тя със сигурност можеше да накара един мъж да падне в краката й. Може би цяла тълпа.

Тълпа, от която Вандър нямаше да бъде част.

— Жалко за плана ви — каза Миа. — Аз вече имам зестра и тя е достатъчно голяма. Нещо повече, имам… имам свои лични пари.

Вандър присви очи.

— В такъв случай защо, по дяволите, ме изнудвате? Казвате, че не е за отмъщение. Или от страст. Бог знае, че нашият брак ще бъде абсолютен провал.

А после осъзна истината — тя се просмука в него внезапно и дълбоко, като пареща отрова.

— Госпожице Карингтън, трябва да вярвате, че някъде има някой, който на свой ред ще се влюби във вас. Вие всъщност не ме обичате. Дори не ме познавате.

— Аз не…

— Вижте, най-добрият ми приятел Торн — Тобаяс Дотри — и насън не си беше помислял да се ожени. Миналата година се влюби, толкова неочаквано, сякаш някое гюле го улучи право в главата.

— Любовта е все едно да те ударят по главата?

Вандър кимна. Тази тема започваше да го въодушевява.

— Ами ако така е трябвало да се случи и с вас? Когато се случи с вас — поправи се той. — Когато срещнете мъжа на мечтите си, ще ви очаква само отчаяние, ако вече сте омъжена.

Чувствената извивка на пълните й устни се стисна в права линия. Очевидно Вандър беше на прав път.

— Просто не е възможно бракът ни да бъде успешен — продължи той. — При никакви обстоятелства. Проклятие, миналата година ухажвах лейди Зенобия! Една от най-красивите жени в Лондон, а може би и в цяла Англия. При това е и дъщеря на маркиз.

Миа не каза нищо.

— Индия е висока и стройна — принуждаваше я да слуша той. — Изключително красива, с осанка на богиня.

Беше я сметнал за малко прекалено висока за него, но това нямаше значение.

— И двамата вече знаем какво мислите за мен, Ваша светлост — отговори Миа с вдигната брадичка и изпънати рамене, сякаш се намираше пред съдия. — Преди години ме нарекохте „трътлеста благотворителна кауза“, преди да изляза иззад дивана на Вилиърс.

Всъщност това, което си спомняше Вандър, беше смелостта й. В миналото неведнъж бе попадал в ситуации, при които не бе приемал предизвикателство, но си спомняше как малката Миа заобикаля дивана и се втурва в атака.

— Вашите дрънканици за любовта не успяха да променят решението ми. Нито пък обидите ви.

Тя взе чантичката си и тръгна към вратата.

— Извинете ме.

С две големи крачки той я изпревари и препречи изхода. Зелените й очи бяха тъмни и замъглени. Не беше останала толкова невпечатлена, колкото подсказваше гласът й.

— Трябва да се откажете от тази налудничава идея! — заповяда Вандър.

Миа си пое дълбоко въздух. Отчаяно се опитваше да измисли какво да отговори. От устата на адвоката й изнудването звучеше като нещо съвсем лесно. „Само размахайте писмото, и херцогът ще осъзнае, че няма друг избор и трябва да приеме исканията ви.“

Всичко бе съвсем различно сега, когато нещата се случваха в действителност, когато действително стоеше лице в лице с Вандър. Мразеше това, което правеше. Чувстваше се съкрушена и смазана, разбита от яростта и отвращението му. Но вместо да се откаже, се застави да помисли за сладкия малък Чарли. И за вуйчо му — онзи угасващ сър Ричард.

Тази мисъл й помогна да си възвърне самообладанието и Миа успя да преглътне сълзите си.

— Съжалявам — повтори тя. — Но трябва да се омъжа за вас.

По бузата на Вандър заигра един мускул.

— Моите очаквания от този брак са изброени в документа, който оставих на масата — продължи Миа, като по някакво чудо съумя да запази гласа си спокоен. — Моля ви за много малко — добави тя. — Моля ви, Ваша светлост, просто… просто ми направете тази услуга.

Но виждаше, че Вандър не я слуша. Ако такова нещо изобщо бе възможно, пламъкът в очите му щеше да я изпепели.

Той протегна ръка към нея и Миа замръзна като някое глупаво зайче.

— Щом ще ставате моя съпруга, спокойно мога да проверя как сте на вкус — каза той с нисък дрезгав глас.

Но преди да е успяла да отговори, устните му се сведоха над нейните и ги принудиха да се разтворят.

Целувката беше гневна, отмъстителна.

Когато беше сгодена за Едуард Рийв, сина на графа на Грифин, Миа изпитваше удоволствие от целувките му. Едуард беше почтителен и никога не прекрачваше границите на благоприличието… или поне не много.

През месеците на годежа им, докато чакаха да изтече траурът й, понякога той започваше да я целува и не спираше, докато тя не се изчервеше и не започнеше да се кикоти.

Но това беше преди да я напусне, разбира се.

Тази целувка на Вандър по нищо не приличаше на целувките на Едуард. Когато той наклони уста над нейната, Миа изпита ненадеен прилив на топлина, толкова силен, че кожата на главата й запари.

Езикът му се плъзна в устата й, а едрото му тяло се притисна към нейното без следа от джентълменската сдържаност, която бе проявявал годеникът й. Стори й се, че е хвърлена в река, без да може да плува.

През всяка точка, в която той я докосваше, преминаваше покривка от огън, лека болка. Устните й се разтвориха по-широко в подкана към него, тя наклони глава назад, за да му предостави по-лесен достъп. Умът й се изпразни, а ръцете й спряха да го блъскат по гърдите и се обвиха около врата му. Когато усети копринената коса под пръстите й, в стомаха й избухна огнена треска.

Разтреперана, със затворени очи, Миа отначало не забеляза, че Вандър се е отдръпнал. Не и преди ръката, която я притискаше към вратата, да се отпусне и тогава Миа се върна в действителността с шок, от който зъбите й затракаха.

Само ако беше останала със затворени очи!

Презрението в погледа му се бореше със съжаление и Миа не знаеше кое от двете е по-лошо.

Вандър протегна ръка и повдигна брадичката й.

— Не можете да заставите един мъж да ви обича, Миа.

Думите бяха груби, но в гласа му имаше и благост, съжаление към старата мома, която можеше да си намери съпруг единствено ако прибегне до изнудване. А освен това използва малкото й име, като по-голям брат, който й предлага съвет.

Миа си пое въздух, който опари дробовете й, сякаш я изгаряше отвътре навън. Унижението й можеше ли да стане още по-голямо? След като се оженеха, щеше да вземе Чарли и да се премести в Шотландия.

— Знам, че този урок е много труден. Просто трябва да вярвате, че след време ще обикнете някого другиго — добави Вандър. Изглеждаше изпълнен със съжаление.

Съжаление към нея.

Шотландия не беше достатъчно далеч.

Бавария. Двамата с Чарли щяха да отидат в Бавария, където никой не ги познаваше. Чарли можеше да се върне в Англия, когато навърши осемнайсет, и да изиска от Вандър контрола над имението Карингтън.

Поне знаеше, че ако нещата са под контрол на Вандър, Чарли ще има имот, който да наследи. Сър Ричард на драго сърце би пропилял всичко за необмислени съдебни дела, без изобщо да се замисли за бащиното наследство на Чарли.

Господин Плъмър можеше да помогне на Вандър да се обърне към Камарата на лордовете с молба за развод в нейно отсъствие. Той щеше да се погрижи за всичко. Нямаше нужда самата Миа да се връща в Англия. Никога.

Вандър я наблюдаваше напрегнато.

— Кажете ми да унищожа писмото, Миа. Запазете достойнството и самоуважението си. Не ме карайте да ви мразя.

Той дори не подозираше колко много иска тя да запази самоуважението си. Достойнството й бе изчезнало… но елементарното благоприличие? Миа потръпна. Знаеше какво щеше да си помисли за жена, която се бе държала като нея. В книгите й злодейките винаги свършваха зле.

— Съжалявам — прошепна тя. — Но не мога.

Изглеждаше изпълнена със съжаление, но Вандър виждаше, че няма и най-малко намерение да го освободи. Беше решена да го върже за престилката си. Или може би щеше да е по-точно да каже, за леглото си.

Не бе възможно да има и най-малка представа от какво се нуждае един мъж, какво иска един съпруг от жена си. Казано без заобикалки, тя беше стара мома без никаква представа какво наистина се случва между мъжете и жените. Не знаеше нищо за потта, пъшкането, удоволствието. Гневът отново го изпълни като кипваща вода.

— Мислите ли, че ще получите моя лунен лъч, Миа? Или както там искате да го наричате. Уверявам ви, че при тези обстоятелства няма да може да изпълни мисията си. Не и когато вие ми заповядвате да премина към дела. Това е една особеност, типична за нас, мъжете. Ние обичаме да избираме партньорките си по легло. И ако ми простите за откровеността, аз не бих избрал вас.

Бузите й отново се оцветиха в алено.

— Моята поема нямаше нищо общо с това — със… със… интимните въпроси!

— Не съм съгласен — възрази Вандър, съблече си жакета и го хвърли зад гърба си.

— Какво правите?

Той започна да си съблича жилетката. Когато захвърли и нея, очите на Миа се разшириха. Този път Вандър чу дрънчене на счупено стъкло.

Тя ахна.

— Вие току-що.

— Не смятате ли, че трябва да видите какво причинявате на члена на един мъж, като го изнудвате? Извинете, на лунния му лъч.

Ръцете му се преместиха към кръста и разкопчаха първото копче. В същия миг комбинацията от разширените очи на Миа, пищната й гръд и онази целувка се уви около него. Почувства как тялото му се втвърдява.

Всъщност членът му беше по-твърд от всякога.

— Проклятие! — измърмори той. Това съсипа първоначалния план. Все едно, сега можеше да я шокира с осъзнаването, че в брака няма нищо поетично — само пот и действителност.

— Какво си мислите, че правите? — попита Миа.

Вандър бавно прокара ръка по предницата на панталона си и наистина, очите й проследиха движението му. Миа най-вероятно вярваше, че брачният обет притежава някаква романтична сила. Проклятие, тя бе превърнала жалката връзка на родителите им в красива приказка!

Навярно бе прочела прекалено много от онези романи, онези пълни с глупости за джентълмени, които се държаха така, както нямаше да се държи нито един мъж, и постоянно падаха на колене. Молеха за някоя жена така, както и шпаньол не би молил за кокал.

— Какво правя ли? Показвам ви всеки сантиметър от това, за което писахте в онази проклета поема — отговори той и оголи зъби в някакво подобие на усмивка. Разкопча още едно копче и панталоните му се издуха отпред.

Очакваше Миа да изцвърчи като мишка и да се втурне тичешком към вратата. Дамите правеха такива неща, за да избегнат сблъсъка с действителността.

Миа обаче го изненада. Пак.

— Има ли нещо, което би трябвало да забележа? — осведоми се тя.

За миг херцогът почти изпита възхищение към нея. Не обичаше да се хвали, но знаеше, че е голям… целият. Обиграни куртизанки изглеждаха стъписани от размера на атрибута му.

Но не и тя.

За жена, готова да си създаде толкова неприятности, да застраши титлата и имението му само за да пропълзи в леглото му, Миа изглеждаше удивително равнодушна.

Копче номер три.

— Веднага спрете! Още в тази секунда!

Най-накрая изглеждаше леко изнервена. В гласа й се появи дрезгаво фъфлене, което само го възбуди още повече.

— Искате да кажете, че не желаете да огледате стоката? Наистина, Миа, трябва да се научите как да се държите на пазара. Продавачите винаги искат да покажат с какво разполагат.

Гърбът й се скова.

— Има си причина, поради която джентълмените пазят такива подробности за себе си! — избухна тя. — Вие например като че ли страдате от самозаблуда за… за адекватност!

— Всъщност страдам от убеждение — поправи я той с провлечен глас. — За величие.

С всяко копче, което разкопчаваше, с всеки един признак на нейната решителност усещаше как гневът се надига в гърлото му, заплашва да го задуши и го кара да се държи все по-възмутително.

Той флиртуваше с опасността, не с жените. Понякога бе подмятал нещо неопределено за съпруга, но сега с внезапна яснота осъзна, че всъщност не иска такава.

Всяка частица от съществото му се съпротивляваше срещу самата мисъл за това, крещеше му да се бори по единствения начин, който можеше да си представи при тези абсурдни обстоятелства. Вандър разкопча последното копче и членът му изскочи на свобода, прикрит от погледа й само от тънката коприна на долните му гащи.

— И така, госпожице Карингтън, лунният лъч отговаря ли на очакванията ви?

За секунда можеше да се закълне, че зелените й очи потъмняват, но в следващия миг тя скръсти ръце на гърдите си.

— Доколкото си спомням, най-близките ви приятели изразяваха загриженост относно размера ви още когато бяхте на петнайсет.

През тялото му премина вълна на учудване и той се засмя хрипливо.

— Това, което виждам, Ваша светлост, е мъж, който притежава достатъчно здрав разум да се радва на това, което му е дала Природата, колкото и да е била стисната!

Вандър се ухили и през ума му премина изненадващата мисъл, че малко хора са в състояние да водят словесен двубой с него. Тъкмо се канеше да отговори, когато видя, че Миа търси пипнешком резето зад гърба си. Той веднага я дръпна към себе си и издаде бедра към тялото й. После плъзна ръце по гърба й и разпери пръсти над задните й части, като я притисна силно до себе си.

Тя не каза нищо, но от гърлото й се изтръгна някакъв тих звук — малко облаче въздух, от което тялото му потръпна в отговор.

Току-що беше допуснал още една грешка. Заигра по нейната свирка. Какво си мислеше всъщност? Тази жена пишеше чувствени поеми още когато беше на петнайсет. Искаше да спи с него и навярно изобщо не се вълнуваше от титлата му.

Все пак беше дъщеря на баща си.

Преди да каже нещо, Миа го блъсна в гърдите и той я пусна. По бузите й гореше червенина. Тя не можеше да го погледне в очите и вместо това се взираше някъде зад лявото му рамо.

— Сега ще… сега ще ви оставя — промълви Миа и гласът й беше по-дрезгав от преди. — Моля ви, съобщете ми какъв отговор ще дадете на моите изисквания.

Вандър бе толкова слисан, че не я спря.

Продължи да стои на мястото си, вперил поглед в затворената врата, панталоните му висяха разкопчани, а членът му пулсираше.

Какво, по дяволите, щеше да прави сега?