Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (7)

Глава 6

От госпожица Емилия Карингтън

До Уилям Бъкнъл, еск.

Господата Бранди, Бъкнъл и Бендал

Издатели

6 септември 1800 г.

Скъпи господин Бъкнъл,

Уверявам ви, че пиша толкова бързо, колкото ми е възможно, предвид факта, че траурът ми изтече съвсем наскоро. А освен това ме напуснаха пред олтара.

Работата ми по „Ангелско лице, Дяволско сърце“ напредва много бързо и вече имам написани почти сто страници.

Направих някои полезни промени в сюжета и смятам, че този роман ще бъде много оригинален и свеж. Героинята ми, Флора, е изоставена пред олтара от героя, за неин най-голям ужас. Но, разбира се, тази обида няма да остане неотмъстена.

Освен това тя почти умира от глад и едва успява да се спаси от злия лорд Плъм и да запази добродетелта си неопетнена, а накрая отново се събира с граф Фредерик, който я спасява от подивял кон.

Смятам, че читателите ми ще намерят сюжета за много приятен.

С цялото ми уважение: госпожица Карингтън

П.П. Моля, изпратете ми всички романи на госпожица Джулия Куиплет, когато отговорите на писмото ми. Книгата, която ми изпратихте, ми достави голямо удоволствие. По много причини последните няколко дни бяха много изнервящи, но романът ми беше голяма утеха. Снощи не можах да си легна, преди да съм прочела и последната страница на „Изчезналият херцог на Уиндауър“.

Карингтън Хауз, имението на мастър^[1] Чарлс Карингтън, резиденция на госпожица Емилия Карингтън

(както и на госпожица Лусибела Деликоза)

Миа седеше зад бюрото си от пет часа сутринта и агонизираше над невъзможно забавения си ръкопис, което означаваше, че се опитва — с нищожен успех — да напише първата глава. Ако двамата с Чарли трябваше да бягат в Бавария, приходите от книгите й щяха да са им необходими.

До момента беше стигнала само до етапа на нахвърляне на бележки за сюжета и откъси от диалози — нещо, което беше в състояние да прави седмици наред, преди действително да седне и да се заеме с писането на роман.

Навярно Флора би могла да повали онзи привлекателен негодник граф Фредерик, като го удари по главата с молитвената книга на майка си (приятна подробност), след което той щеше да изблее жално: „Но аз ви обичам…“

А Флора щеше да му се тросне: „Не разбирам защо плачете, графе. Загубих по-близки приятели от вас, когато си пощих въшките!“

Миа беше прочела тази обида някъде.

Уви, нямаше смисъл изобщо да мисли за героиня, която някога е имала въшки. Героините на Лусибела никога не биваха нападнати от гадинки. Не, те винаги се озоваваха преследвани в някоя тъмна клисура или заплашвани от обезчестяване. Но дори не знаеха какво е това въшка, менструация или дори развален зъб. Циреи. Едра шарка. Сифилис.

Една героиня на Лусибела щеше да припадне, а може би дори и да умре, ако й откриеха инфекция, която можеше да я обезобрази.

Нещо повече, всеки джентълмен, който срещнеше някоя от тези героини, незабавно започваше да й се подмазва. Нямаше нужда дори да се споменава, че никой мъж не би си отворил панталона и не би изложил на показ интимните си части.

Това само подтикна Миа отново да си помисли за Вандър, макар че в името на истината, тя изобщо не беше спирала да мисли за него.

Имаше доста добра представа за механиката на съпружеския акт. Но тази… тази част от мъжа беше много по-голяма и енергична, отколкото си бе представяла.

Защото си я беше представяла. Горе-долу колкото перо, така си мислеше доскоро. Или молив.

Очевидно бе в голяма грешка.

Освен ако Вандър просто не беше извънредно надарен.

Все пак всичко у него изглеждаше по-голямо, отколкото у другите мъже. Гръдният му кош беше по-широк, раменете също. Имаше логика и с другите му части да е така.

Навярно имаше и огромни пръсти на краката. Великански капачки на коленете.

Унижението се бореше с… с покрусата. Миа преглътна с усилие. Едно беше да заключи, че пренебрежението на повечето мъже означава, че я смятат за непривлекателна.

Но да го чуе потвърдено — това беше съвсем друго. Вандър я смяташе за дебела, ниска и изобщо за жена, от която щеше да се срамува. А освен това я смяташе за същата като баща й, това беше очевидно.

Навремето, когато осъзна, че лорд Карингтън е прелюбодеец, Миа остана ужасена… но тя беше романтичка по душа. Баща й обичаше херцогинята така силно, че така и не се ожени повторно. Когато пуснеха херцога от лудницата и той се върнеше в Ръдърфорд Парк, баща й се поболяваше от тревога.

Не спираше да кръстосва библиотеката си и да си мърмори полугласно. След седмица-две нещо се случваше в херцогското имение — Миа не беше сигурна какво — и тогава у тях пристигаше бележка, която призоваваше лорд Карингтън.

Отново прибираха херцога в лудницата; баща й заемаше мястото си до херцогинята. Миа бе научила от баща си, че любовта е по-важна от брачния обет. Любовта беше всичко.

Нито един от нейните герои не беше прелюбодеец, защото Миа добре разбираше изискванията на читателите си. При самото споменаване на прелюбодеяние Флора щеше да припадне. Думата „оргия“ щеше да я накара да изпищи и да избяга от стаята, макар че Миа не можеше да спре да търси нови и интересни употреби на думата — оргия от врани, например, или оргия от сладкиши.

Оргия от Вандър.

Споменът как Вандър се гали сам накара сърцето й отново да забие по-бързо. Героините на Лусибела не бяха похотливи. Бяха принципни и искрени в любовните си обяснения, без помен от похотливост. Нещо повече, запазваха спокойствие дори когато бяха изправени пред Смъртна опасност.

Вандър не беше спокоен. Той гореше от страст и ярост. Когато си изпускаше нервите, сякаш някой лъв започваше да вилнее из стаята.

Може би причината за трудностите на Миа с този роман беше, че героят й изглеждаше толкова слаб и безличен в сравнение с Вандър.

Миа се укори наум. Беше време да спре да се колебае и да нахвърли общите очертания на сюжета. След шест романа вече знаеше, че има ли сюжета, може да напише самата книга много бързо.

Отново хвана перото: Фредерик възнамерява да унизи Флора пред олтара, но Флора разкрива нечестивия му план. Фредерик най-накрая (но твърде късно) осъзнава какви са истинските му чувства и се просва в краката на Флора.

Графът стоеше на колене, навел елегантната си глава. Очите му търсеха в прахта отговора, който искаше да чуе.

Но за жалост на този арогантен, горделив аристократ Флора прозря през примамките на титлата и самите обстоятелства около раждането. Графът не беше добър човек.

Господин Улфингтън беше далеч, далеч по-добър, макар че не беше лорд.

По-добре да живее в някоя колиба заедно с него, отколкото в дворец с този достоен за презрение граф.

Миа спря да пише. Читателите й щяха да останат изненадани от този развой, защото предишните романи на Лусибела винаги завършваха така, че героините се сдобиваха с власт над многобройни прислужници, както и с безброй диамантени огърлици. Всъщност имаше чувството, че много от читателите й няма да споделят идеите на Флора за радостите на живота в колиба.

Тя вдигна рамене. Героят можеше да разкопае пода на колибата и да намери отдолу торба със злато.

Вратата се отвори.

— Да?

Очите й се спряха на сребърната табла в ръката на иконома й. На нея лежеше писмо: прекрасна кремава хартия, сгъната и запечатана с червен восък, сякаш я бе изпратил самият Карл Велики.

Мнението й за характера на Вандър спадаше с всяка изминала минута. Не че точно тя можеше да хвърля камъни. Но той, изглежда, се бе превърнал в човек с раздуто мнение за собствената си важност.

Здравият разум се опита да надделее. Какво всъщност беше очаквала?

Той беше херцог, за бога! Хората навярно се прехласваха по него от сутрин до вечер.

Слава богу, Вандър нямаше представа, че ще се ожени за жена с лишена от достойнство друга личност, а именно Лусибела. Ако знаеше, навярно по-скоро би се отказал от херцогството си, отколкото да преживее този срам. Защото щеше да се ожени не само за трътлеста благотворителна кауза, а за трътлеста благотворителна кауза, която бе превърнала таланта си в областта на сълзливата поезия в кариера в областта на романите с лоша слава.

Миа взе писмото и счупи печатите. Значи Вандър щеше да остави херцогството си да „върви по дяволите“, ако тя не приемеше исканията му! Нямаше значение какви са те — нямаше друг избор, освен да ги приеме. Което беше неизбежно, неизбежно беше.

Тя прочете редовете под подписа му два пъти и противно на всяка логика избухна в смях. Значи щеше да се омъжи за умопобъркан — за мъж, който бе така арогантен наистина да вярва, че е отчаяно влюбена в него и е готова да го умолява да легне с нея.

А освен това щеше да я ограничи. Да й отпусне четири нощи.

Да го умолява ли?

Усмивката й се стопи. Вандър можеше да чака всички девет кръга на ада у Данте да замръзнат, преди Миа да го помоли да прекара една нощ с нея.

Херцогът беше извънредно красив, в това нямаше съмнение, но освен това бе най-тщеславният мъж, когото бе срещала. Със сигурност. Мислите й за миг се върнаха към онзи момент, в който той си разкопча панталона. Какво беше очаквал — Миа да остане замаяна от великолепието му и да се разтрепери от страх?

Предполагаше, че не е очаквал да я обземе любопитство. (Каквато беше истината, макар да беше срамно и недостойно за една дама.)

Очевидно Вандър си беше мислил, че тя ще го огледа, ще прецени размера му и мигом ще хукне в обратна посока. Знанията й за мъжката анатомия се ограничаваха до няколко мраморни статуи и това, което можеше да си представи, че се крие зад едно голямо смокиново листо.

Големината на въпросното листо загатваше, че Вандър май има право за величието си.

И все пак жените сигурно го бяха ласкали най-безсрамно, щом вярваше, че един поглед ще я ужаси.

Каквото и друго заключение да можеше да се извади от писмото на Вандър, беше очевидно, че не е обърнал внимание на нейното писмо, в което тя обясняваше кратката продължителност на брака им. Добре! Трябваше само да го заведе до олтара, а господин Плъмър щеше да се погрижи за всичко останало.

Отговорът й беше кратък.

Съгласна съм с вашите условия за брака ни, а именно че двамата ще бъдем интимни само в случай че ви помоля за тази привилегия, и в никакъв случай повече от четири нощи годишно.

Самата мисъл за интимност накара пръстите й да затреперят и остави петно след подписа й. Вандър… гол. В леглото.

Миа щеше да напусне Ръдърфорд Парк веднага след женитбата, така че този въпрос нямаше значение. Бракът не можеше да бъде консумиран, тъй като това щеше да постави пречка пред анулирането, макар че според господин Плъмър не и пред настойничеството на Вандър над Чарли.

Този брак нямаше нищо общо с удоволствието.

Нямаше да има четири нощи… никакви нощи.

Миа запечата писмото и го изпрати по коняря на Вандър.

После написа още две изречения и ги зачеркна, а накрая реши, че трябва да седне и да препрочете романа на госпожица Джулия Куиплет. Това щеше да я убеди, че на този свят съществуват истински джентълмени.

Но преди това трябваше да провери как е Чарли. Тя стана и тръгна към детската стая. Чарли беше много по-важен от всички баналности като херцози. Брак. Брачни нощи.

Племенникът й седеше зад малкото бюро в ъгъла на стаята. Когато тя влезе, очите му светнаха.

— Лельо Миа! Искаш ли да прочетеш есето ми за Аристофан?

— Разбира се — отговори тя и му се усмихна.

През годината, която бе изтекла от смъртта на брат й, сър Ричард бе уволнил учителя на Чарли, след което Миа убеди викария да се заеме с образованието на племенника й.

Брат й Джон щеше да остане ужасен. Макар и разочарован от състоянието на единствения си син, той никога не бе занемарявал обучението му, защото един ден Чарлс Уолъс щеше да управлява имението Карингтън.

Чарли се залюшка през стаята на слабите си крачета, спря до дивана и се облегна на патерицата си.

— Какво има?

Миа посегна, придърпа го в скута си и го прегърна. Скоро той щеше да навърши девет години. А после десет, и двайсет.

Ако трябваше да се омъжи за самия дявол в името на щастието и сигурността на това дете, щеше да го стори. Завещанието на Джон изискваше от нея да е омъжена. За щастие не уточняваше за колко дълго.

— Няма нищо! — увери го тя, като се опитваше да прозвучи радостно. — Добре съм. Всъщност искам ти пръв да разбереш, че току-що приех предложението на един херцог за женитба.

Тя категорично изтласка от съзнанието си мисълта, че всъщност предложението бе дошло от нея. Нямаше нужда Чарли да разбира това. В младия му живот и без това имаше прекалено много тревоги.

— Само си помисли, скъпи, ще стана херцогиня! Много по-добре, отколкото да се омъжа за господин Рийв.

— Не! — намръщи се Чарли. — Господин Рийв ще се върне, знам, че ще се върне! Обеща да ми направи още една патерица. Той не би си тръгнал, преди да го е направил. Обеща!

Миа въздъхна. Чарли отказваше да приеме факта, че я бяха изоставили пред олтара.

— Господин Рийв остави бележка, че смята да замине за Индия, нали помниш?

Бившият й годеник Едуард не си направи труда да й спести унижението да го чака в църквата и Миа никога нямаше да му го прости. Защо не можа да вземе решение да избяга, преди да е дошла нощта преди сватбата?

Това би било унизително, но поносимо. Миа щеше да скърби насаме. Но не, донесоха писмото на сър Ричард, който го прочете на глас, докато тя чакаше в преддверието на „Сейнт Ниниан“.

Едуард не беше съобщил дори на родителите си за своето решение да избяга от страната — графът на Грифин и съпругата му бяха в църквата в очакване на церемонията. Когато Миа ги видя по-късно същата сутрин, те изглеждаха също толкова стъписани и разстроени, колкото нея.

В някакво малко скрито кътче на сърцето си тя искаше да вярва, че Чарли е прав. Един ден Едуард щеше да се върне. Той я обичаше. Гледаше я… ами, гледаше я така, както някога тя гледаше Вандър.

Един ден Едуард щеше да преодолее ужаса от брака, който го накара да избяга от олтара, но тогава щеше да е късно.

— Не мога да чакам, Чарли — промълви тя и преглътна с усилие. — Остават само две седмици, преди клаузата за настойничество в завещанието на баща ти да влезе в сила.

Брат й я бе определил за настойник на Чарли, но с уточнението, че трябва да се омъжи за човек с добро обществено положение и значително състояние до дванайсет месеца след смъртта му.

На брат й и насън не би му хрумнало, че тя, Миа, може да се нагърби с монотонната и отегчителна работа по управлението на имението. Двамата с баща й никога не я приемаха сериозно. Дори не се замисляха. Наричаха книгите й „драсканици“.

През последната година нейните драсканици й донесоха повече пари от приходите от имението „Карингтън“, но Миа не сподели този факт с баща си, не и след като при излизането на първата й книга той великодушно й разреши да задържи пенитата си.

Точно така се изрази.

— Иска ми се да не си беше отивал — промълви Чарли, изричайки очевидното. — Господин Рийв обеща другата зима да купи шейна, да ме кара по снега и да ме научи да изобретявам разни неща.

Ръката на Миа го притисна по-здраво. След смъртта на брат й сър Ричард незабавно се опита да получи попечителство над племенника си на основание на факта, че годеникът на Миа е незаконороден и следователно не е човек „с добро обществено положение и значително състояние“. Слава богу, това начинание не се увенча с успех.

Сър Ричард често печелеше делата си — които бяха безброй, — но точно това загуби. Вместо това адвокатите на Едуард незабавно заведоха ответно дело за клевета. Едуард може и да беше незаконороден, но беше син на граф. Нещо повече, беше професор, който преподаваше в Оксфорд и бе натрупал състояние от усъвършенстването на най-различни машини, сред които и нов вид машина за хартия, която се използваше от печатарите.

Всъщност Миа се запозна с него в седалището на издателите си, когато Лусибела Деликоза посети Лондон. За миг мислите й се пренесоха с копнеж към онези опияняващи първи дни от любовта й, когато баща й и брат й бяха още живи, а тя вярваше, че най-после е срещнала мъж, на когото се възхищава.

Но после се взе в ръце. Каква ирония! Сър Ричард се оказа прав: Едуард не беше мъж с „добро обществено положение и значително състояние“, в противен случай никога не би я изоставил.

— Ти сам ще се научиш да изобретяваш разни неща — обърна се тя към Чарли. — Аз трябва да се омъжа за някого другиго вместо за господин Рийв. За наш късмет херцогът предложи услугите си.

Тя го целуна по челото.

— Няма да допусна да отидеш при сър Ричард, Чарли О’Майн^[2].

Той склони глава на рамото й, а тя обви около него и другата си ръка. Усещаше костите му, тънки като на птиче, притиснати до тялото й. Той може и да бе на път да се превърне в мъж, но сега беше още дете, при това крехко.

— Не искам да съм повереник на сър Ричард. Той ме гледа така, сякаш имам три пръста или два носа.

— Никога вече няма да ни се наложи да се тревожим за вуйчо ти. Ще станеш повереник на херцог. Как ти се струва?

Чарли изглеждаше сърцераздирателно несигурен.

— Никога не съм срещал херцог. Ти добре ли го познаваш?

— Да, разбира се — отговори Миа. — Познавам Негова светлост, откакто бяхме деца. Точно затова той прояви великодушието да ми направи тази услуга — заради старото ни приятелство.

Де да беше така!

— След като приключим с тази работа около брака, си мислех, че двамата с теб можем да предприемем пътешествие. Как ти звучи да обиколим Бавария?

Бавария винаги й се беше струвала много романтично място, със замъци, които можеше да използва като сцена за приключенията на бъдещите си героини.

Колкото по-скоро напуснеше Англия след подписването на брачния договор, толкова по-скоро Вандър можеше да подаде молба за развод на основание изоставяне или за анулиране въз основа на неконсумиране — както решеше. Както Миа му бе обяснила в писмото, което той не бе благоволил да прочете.

С известна тъга осъзна, че макар че конят й, Ланселот, щеше да й липсва, нищо друго и никой друг не я задържаше в Англия, не и ако Чарли тръгнеше с нея. Точно в този момент животът й, й се стори странно празен.

— Да! Моля те!

Гласът му се повиши от въодушевление.

— Това ще ми хареса повече от всичко друго!

— Значи точно това трябва да направим.

— Може би ще ми е трудно да вървя по палубата на кораб.

Миа потръпна само като си представи Чарли на хлъзгава палуба.

— Ще останем в каютата и преди да се усетиш, ще сме прекосили Ламанша — каза тя, като се опитваше да прозвучи ведро.

Безуспешно.

Слабите му ръце я стиснаха за врата.

— Всичко ще се оправи, лельо — увери я той и притисна тъмната си глава, толкова подобна на тази на брат й, до рамото й.

— Обичам те — прошепна Миа.

Гласът на Чарли беше едва чут шепот.

— И аз те обичам.