Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (25)

Глава 24

Бележки по замъка Плъм

— След като Фредерик продължава с безплодната са мисия, злият лорд Плъм открива Флора в безсъзнание сред маковете и я отвежда в замъка си.

Мрачният въздух, който витаеше край замъка Плъм, насочваше вниманието към опустошенията на времето, видими в някои части на сградата. Един висок тъмнокос старец отвори солидната порта на замъка и изкрещя:

— Кой е дошъл?

— Осъзнавайки, че смъртта й наближава, Флора умолява Плъм да изпрати на любимия й Фредерик един кичур от косата й.

— Лорд Плъм задържа косата за себе си и се грижи за Флора, докато тя оздравява, заповядва на икономката си да се грижи за нея, докато оздравее. Да! Точно в стила на Синята брада.

— Лорд Плъм:

— Звучи невероятно, че мъж, който веднъж е зърнал неземното изящество, (несравнимата красота на тази девойка), се е отделил от нея! (Флора се ободрява.)

— Уловка, защото той има съпруга на тавана. Или някъде.

— Нейната младост и невинност не са неуязвими за опасната комбинация от мъжка красота и мазна хитрост. Това е много добро!

Миа се върна в спалнята си и затвори вратата, което й напомни, че в банята вече има ключалки, но не и на вратата към коридора. Вандър щеше да я последва, за да се извини, и тя нямаше да може да го задържи навън.

Миа се запъти право към банята, сложи куката на двете врати и се огледа къде да седне. Имаше две възможности: на ръба на ваната или на пода. Тя предпочете пода.

Свлече се надолу, така смазана, че в продължение на няколко секунди не можа дори да си поеме въздух, а камо ли да заплаче.

Бяха женени едва от два дни, а вече бяха установили повтарящия се модел: Вандър винаги щеше безцеремонно да заявява истината за чувствата си.

После щеше да се извинява и да я отрупва с неискрени комплименти… до следващия път, когато оставеше да се разбере колко малко я уважава.

Още по-лошо — о, колко мразеше тази истина! — беше това, че съпругът й не беше сбъркал: тя наистина беше ненаситна за него.

Написа онази поема преди толкова много години. Сътвори лунния лъч, макар че нямаше представа за какво говори. Мечтаеше, че той влиза в спалнята й. По някакъв начин само като беше близо до него, тази част от нея отново се събуждаше.

Позволи му да й вдигне полите, да я подпре на една стена и да я обладае. Това, че й беше съпруг, нямаше значение. В известен смисъл това правеше всичко още по-лошо.

Истинските дами никога не получаваха подобно отношение. Той я бе прелъстил без дори един-единствен комплимент или изпълнен с обожание поглед, макар и неискрен. Как можеше да го обвинява?

Тя се беше съгласила, макар и мълчаливо, да го остави да я принизява. Беше си разтворила краката и го бе оставила да прави каквото пожелае.

Ако в някой момент, който и да било, беше казала „не“, Вандър щеше да спре.

Точно от това я болеше най-много. Не искаше да бъде такава жена. В главата й се заблъскаха думи, грозни думи: „ненаситна“, „член“, „перли“… „сладкишче“. От очите й потекоха сълзи, тя отпусна глава на коленете си и се разрида.

Както и очакваше, след известно време чу почукване по вратата към спалнята на Вандър.

— Не — каза Миа и си пое треперливо въздух. — Моля те, върви си.

Миг тишина, последван от шума на отдалечаващи се стъпки. Само след секунди вратата към спалнята й се разтресе.

— И двете са заключени — обади се Миа. Почти се давеше. — Просто ме остави на мира, моля те!

— Не.

Изглежда, че херцозите очакваха винаги да става на тяхното, дори когато тяхната херцогиня отчаяно жадуваше да остане сама.

— Махай се!

— Искам да говоря с теб. Трябва да ти се извиня.

Миа чу как подът изскърца, когато Вандър пристъпи от крак на крак. Още отпреди знаеше, че ще последва извинение. Имаше ли желание да го чуе? Не особено.

Той вече бе показал ясно какво мисли. И го беше казал във вихъра на страстта, когато мъжът не можеше да лъже, дори да иска. Това, което каза, беше истината. Нищо чудно, че сега съжаляваше, задето го е изтърсил. Той беше свестен човек и не искаше да нарани чувствата й.

Но от това думите му не ставаха по-малко истинни.

Миа обви ръце около коленете си.

— Приемам извинението ти — каза, като прочисти гърло и повиши глас. — След около час-два ще изляза. Моля те, дай ми малко уединение.

После започна да се стяга. Все пак не се държеше развратно през цялото време. Само край него. Онази нейна поема бе изпълнена с невинно желание.

Сега обаче не беше невинна. Само един поглед към разкопчания му панталон, и беше готова на всичко, за да го усети вътре в себе си. Да легне на земята, на чакъла може би.

По бузата й се търкулна още една сълза.

Подпряна на стената на конюшнята.

Споменът я накара да потръпне. Ако можеше просто да се махне от Вандър, щеше да си възвърне самоуважението. С другите мъже не беше такава. С абсолютна сигурност знаеше, че никога не би се държала така с Едуард.

Брачният им живот щеше да бъде изпълнен с привързаност, а интимностите щяха да се състоят под завивките, с уважение.

Любовта щеше да дойде с времето. По времето, когато се сгодиха, Миа вече го обичаше донякъде. Или поне беше безкрайно привързана към него.

— Херцогиньо!

Съпругът й, изглежда, започваше да се дразни. Мислите й станаха по-мрачни. И Вандър трябваше да поеме част от вината. Държа се с нея като с платена блудница, макар че Миа беше неговата херцогиня.

Вратата се разтресе, този път по-силно.

— Отвори тази врата!

Вандър наистина ли си мислеше, че с крясъци ще промени нещо? Прекалено много беше свикнал да става на неговата. Жените навярно се разтапяха пред него още откакто е бил… о… на четиринайсет. „На тринайсет“ — поправи се Миа, като си спомни как изглеждаше той на тази възраст.

Вратата отново се разтресе и той започна да беснее на някаква тема, но Миа беше спряла да го слуша.

Не беше ли споменал нещо за надбягване утре или вдругиден? През тялото й премина тръпка на облекчение. Скоро Вандър щеше да замине.

Ненадейно до ушите й достигна гласът на Сюзан и херцога, който й заповядваше да слезе на долния етаж — нещо, което нямаше право да стори.

— Тя е моята камериерка! — изкрещя тя.

Сюзан, разбира се, я изостави — не можеше да откаже да се подчини на нареждането на херцога.

Последва шумен удар, от който цялата врата завибрира.

— Какво правиш? — изпищя Миа. — Нотъл каза, че тази врата била донесена от Венеция.

— Е, и?

— Навярно струва колкото цял сламен покрив! Да не си посмял да я разбиеш!

— Тогава отвори вратата. Веднага!

— Искам да остана сама! — извика Миа. — Толкова ли е трудно да разбереш? Искам да помисля.

Той понижи глас:

— Недей да мислиш.

— Как можа да го кажеш? Наистина ли си мислиш, че можеш да ръководиш всяка минута от деня ми?

— Знам какво си мислиш.

— Не знаеш.

— Мислиш си, че не те уважавам.

— Не си го мисля.

Нямаше смисъл да задълбава в неприятни истини.

Вратата отново се разтресе.

— Миа, ако не отвориш тази врата, ще я разбия.

— О, защо не се махнеш! — избухна тя. — Теб въобще не те е грижа как се чувствам. Аз съм съпругата, която презираш, нали помниш?

— Не те презирам.

Отговорът й беше проклятие, което никога преди не бе изричала на глас. Всъщност, като се замисли, той изваждаше на бял свят всичките й най-ужасни склонности.

— Не те презирам — повтори Вандър.

— Ти… ти постъпи така с мен и каза тези неща. Мъжете се държат по такъв начин само с жена, която презират — настоя Миа и запази гласа си спокоен, макар че по бузата й се плъзна втора сълза. — Или жена, за която са платили.

— Дотук беше!

Още един трясък. Вратата се изви зловещо навътре и в продължение на един дълъг миг остана в това положение. Ключалката изпращя, поддаде, цялото затварящо приспособление изхвърча през стаята и се блъсна в едно от високите огледала.

Миа изгледа онемяла счупеното стъкло, обърна се и видя Вандър, застанал на прага.

Изглеждаше толкова разярен и така прекрасен, че сърцето й се качи в гърлото.

— Виж какво направи!

— Мразя тези проклети огледала. Всъщност всичко в тази стая ме отвращава.

Миа обви ръце около коленете си и отново наведе глава.

Едуард никога не би се държал с нея по този начин. В целувките му имаше благоговение. Веднъж дори я целуна по челото без никаква причина.

Вандър не я целуна, когато се ожениха, дори след като викарият му нареди. Нищо чудно, че целувките му бяха повече като нашествие, отколкото като проява на почтителна привързаност. Неговите целувки се дължаха само на похот, животинска похот.

Сега той се извиси над нея, едър и висок като някой бор. Миа отказа да вдигне глава. Можеше да й се мръщи и да я обижда, колкото си иска.

А после Вандър клекна пред нея.

— Съжалявам, херцогиньо. Не биваше да казвам тези неща. Беше безсъвестно от моя страна.

— Е, добре — измърмори Миа, — убедена съм, че си имал причини. Няма значение.

— Не, има, защото нараних чувствата ти, а не исках.

Тя вдигна глава.

— Напротив, искаше. Никой мъж не говори такива неща, освен ако нарочно не иска да нарани жената. Но поне каза истината. Предпочитам истината.

— Каква истина? — В гласа му звучеше ядно безсилие.

— Беше прав. Аз… държах се като уличница.

Гласът й леко трепереше. Думата „уличница“ беше толкова грозна. И насън не й беше хрумвало да я употреби по свой адрес. Но пък и насън не би й хрумнало, че е способна да се държи по подобен начин.

— Все едно. Видях в очите ти, че искаше да нараниш чувствата ми, затова не ме обиждай, като се преструваш, че не е било така.

Той седна до нея.

— Аз не заслужавах подобно отношение — заяви Миа, като насили гласа си да прозвучи спокойно. — Ти не ми каза нито една мила дума. Нито една. Аз може и да не съм се държала като дама, но и ти не се държа като джентълмен. Мисля, че джентълмените се отнасят с блудниците с известно уважение.

— Не си се държала като блудница.

Стомахът на Миа се сви.

— Държах се. Нито ти, нито аз можем да направим нещо, за да го променим. У мен… у мен има една част, която презирам, но ще прекарам целия си живот в овладяване на тези отвратителни пориви, заклевам се.

Думите й го накараха да потръпне. А после ръцете му се сключиха под мишниците й и той я вдигна право в скута си.

Миа нададе стреснат вик.

— Пусни ме! Само защото съм дребна, не значи, че можеш да ме местиш напред-назад като някоя кукла.

И все пак й беше приятно отново да е в прегръдките му.

— В това, което направихме, нямаше нищо отвратително. — Гласът на Вандър беше твърд и непоколебим. — А ти си красива, недостойна за презрение.

Миа беше готова да изсумти, но в последния момент се сети, че истинските дами не го правят.

— След това се държах като магаре — призна Вандър. — Аз просто… аз просто не съм свикнал да се чувствам така, след като съм спал с някоя жена.

— Да си спал! — повтори горчиво тя. — Това означава, че би трябвало да сме стигнали до леглото. Аз не заслужавах дори чаршафи.

Той внимателно я разтърси.

— Не бях на себе си. И двамата не бяхме. И, херцогиньо, никога не съм бил изпълнен с такова безумно желание към никоя. Никоя жена. Никога.

Сърцето на Миа прескочи.

— Когато става въпрос за изтънченост, съм пълно магаре — продължи Вандър. — Така и не си направих труда да науча етикета за балната зала и тъй нататък. Но никога не съм бил дотолкова завладян от страст, че да не мога да изчакам дори да стигна до леглото. Ти ме подлудяваш. Това е истината, ако искаш да я чуеш.

През тялото на Миа премина неволна тръпка. Ръцете на Вандър се стегнаха, привлякоха главата й към рамото му.

— Точно така се чувствам сега — продължи той с тих, пресипнал глас. — Съвсем наскоро те обладах, а ето че единственото, което искам, е отново да те взема. На пода или в тази вана. Щом те видя, и ми се приисква да се приближа до теб. Усещам мириса ти, и искам да опитам вкуса ти. Опитвам вкуса ти, и единственото, което искам, е да вляза в теб и да не спирам да те яздя, докато не закрещиш от удоволствие.

При тези думи цялото тяло на Миа се разтопи и тя не можа да намери отговор.

— Ако мислиш, че някога съм говорил на някоя жена така, както говорих на теб — продължи той, — значи бъркаш. Аз може и да не се перча наоколо като някое дворцово конте, но съм свестен човек. Плащал съм си за удоволствията, защото не обичам изневерите, а не искам — не исках — да се женя. Но винаги съм бил възпитан. Никога не съм се държал като умопобъркан, не и преди да те срещна.

Миа затвори очи. Не знаеше какво да мисли.

— Четири нощи няма да ми стигнат — продължи той с дрезгав глас.

Тя не разбра съвсем какво й казва.

— Какво?

— Това е някаква еротична лудост — поясни Вандър и се поколеба. — Мисля, че ще прегори. Не искам да… Не искам пак да се влюбиш в мен, защото накрая ще те нараня.

— Няма да се влюбя — отговори незабавно Миа. — Мислиш ли, че мога да обикна човек, който се държи с мен така неуважително?

Но беше лъжа. Обичаше го толкова много, че чак я болеше. Но той не биваше да го разбира. Не можеше да го допусне.

Вандър щеше да я напусне и да разбие сърцето й. Но стига да не знаеше за чувствата й, тя поне можеше да изстрада унижението си насаме.

Пръстите му погалиха ръката й.

— Знам, че за жените може да е трудно да оставят чувствата настрана, докато се любят.

Той съжаляваше ли я? Пак? Миа изпъна гръб и го изгледа гневно.

— Вандър, нищо на този свят не може да ме накара да се влюбя в теб след това, което се случи преди години на онази музикална вечеринка, да не говорим за грубиянското ти поведение тази сутрин.

— Добре — отвърна бързо той.

Миа обаче усещаше, че се смята за толкова неустоим, та вярва, че въпреки всичко тя ще се влюби в него.

— Вече съм била влюбена — поясни Миа, като внимаваше погледът й да не трепне.

— Знам.

Палецът му потърка устната й.

— Пак си я хапала. Долната ти устна е придобила цвят на узряла ягода.

— Не в теб. Онова беше само глупаво увлечение, когато бях момиче. Аз едва те познавах.

Палецът му спря.

— Моят годеник, Тиодор Едуард Бракстън Рийв, ме ухажва цяла една година и бяхме сгодени още една. Познавах го много добре… и се влюбих в него.

Не казваше цялата истина, но това нямаше значение.

През погледа му премина някакво неясно чувство.

— Още обичаш мъжа, който те е изоставил?

Миа не обърна внимание на този въпрос. Това не му влизаше в работата, а освен това отговорът й щеше да му допадне прекалено много.

— Едуард е човек с блестящ ум, красив и много добър. Професор е в Оксфорд и познава твоя приятел Торн. Всъщност мисля, че господин Дотри е купил от него някаква машина.

— Патентът за машина — каза бавно Вандър. — Сега се сещам, че Рийв беше човекът, който разработи механизма за работеща без прекъсване машина за производство на хартия. Торн натрупа от него цяло състояние.

— Едуард също — потвърди Миа и в гласа й се прокрадна нотка на гордост, макар че последното чувство, което би трябвало да изпитва, беше гордост от името на мъжа, който я бе изоставил в деня на сватбата.

Вандър плъзна ръка към шията й — неописуемо нежна ласка.

— Все по-трудно ми става да повярвам, че те е напуснал пред олтара.

Кое беше по-лошо, да й говорят обидни неща като Вандър или да я напуснат като Едуард? Миа прочисти гърло.

— Искам да кажа, няма нужда да се тревожиш, че ще се увлека по теб само защото ме люби до стената на конюшнята. Ако това е правилната дума за онова, което направихме.

— Не е.

Той се наведе напред и прошепна в ухото й друга дума.

Миа почувства как лицето й пламва в яркочервено.

— Не бива да употребяваш тази дума в мое присъствие, още по-малко да я казваш на мен!

— Това е част от лудостта, която ме обзема, когато си край мен — обясни Вандър с дрезгав глас. — Искам те, херцогиньо. Искам те толкова много, че дори и сега не мога да мисля. Ти ми казваш, че още си влюбена в онзи жалък кучи син, за когото си била сгодена, и аз съжалявам за това. Но все едно, единственото нещо, което искам, е да легна и да те дръпна върху себе си.

Върху него ли? За секунда Миа се замисли по въпроса, преди да се върне към настоящата тема.

— Нали разбираш какво имам предвид? Няма защо да се тревожиш, че ще се влюбя в теб.

— Заради Рийв.

— Едуард разби сърцето ми.

Палецът му се плъзна по брадичката й.

— Съжалявам да го чуя, херцогиньо.

— Да, добре… — подхвана Миа и ненадейно осъзна какво точно усеща под задните си части.

— Някой казвал ли ти е, че имаш най-сочния задник в целия християнски свят?

— Не. — Тя се поразмести, само за да зърне онзи мрачен копнеж в погледа му.

— Започвам да разбирам, че ти май представа си нямаш какво въздействие оказваш на мъжете.

Миа спря да мърда.

— Никакво въздействие не оказвам на мъжете. И не искам да ми правиш комплименти, които не са искрени.

Тя прочисти гърло.

— Това… това, което направихме преди… то не беше подобаващо за една дама. Но от друга страна, беше истинско. Заболя ме да чуя, че ме описваш по подобен начин, но разбирам, че истината е за предпочитане пред фалшивите ласкателства.

Вандър се намръщи.

— Щях да ти направя комплимент, но страстта така ме беше стиснала за гърлото, че можех само да пъхтя.

— Недей!

— Какво недей?

— Недей да изкарваш това, което се случва помежду ни, някакъв роман. Или да ме ласкаеш. Знам какво мислиш за мен.

Ръцете му отново я стиснаха по-здраво.

— Откъде можеш да знаеш какво мисля за теб?

Миа избута ръката му и се надигна. Трябваше да изясни ситуацията. Гневното нападение на Вандър, тогава, когато я нарече ненаситна, беше достатъчно лошо само по себе си.

Но щеше да стане още по-страшно, ако започнеше да й нашепва неща, които не мислеше. Това щеше да постави сърцето й в опасност. Можеше да започне да му вярва.

— Не се притеснявай — каза тя и му се усмихна широко. — Виждаш ли? Добре съм. Не плача. Няма нужда да ме ласкаеш.

Вандър се изправи. Надвисна над нея. Беше толкова по-висок! Тя скръсти ръце на гърдите си и погледна към него.

— Ще видя как е Чарли. След като си измия лицето и си сменя роклята, искам да кажа.

— Може би трябва да се върнем в леглото и да отпразнуваме новото си примирие — предложи Вандър.

Миа се почувства така, сякаш тази сутрин я бяха разкъсали на части и зашили непохватно. При това не само физически. Тя поклати глава.

Вандър остана неподвижен и се намръщи, сякаш бе предположил колко смазана се чувства. Миа събра сили за още една усмивка.

— Може би, ако имаш много, много голям късмет, скоро ще поискам втората от твоите четири нощи.

Той я привлече в прегръдките си.

— Променям споразумението.

— О?

Миа почувства, че трепери цялата. Сгушена в ръцете на Вандър, до коравите му гърди, бе достатъчно, за да я накара да изпита желание да простене.

— Четири нощи месечно — каза той, наведе се и я ухапа лекичко по ухото.

— Какво?

— Или… по дяволите, четири нощи седмично.

— Не можеш просто да променяш договора, когато си поискаш.

— Аз определям правилата — напомни й той. — Ти се съгласи да приемеш всичко, което реша. В писмото си спокойно можех да напиша, че трябва да се представяш в леглото ми седем нощи в седмицата.

— Вече е късно да променяш законово споразумение — успя да изрече тя.

Устните му отново забърсаха ухото й и коленете й омекнаха.

— Може би четири нощи годишно, но освен това и четири следобеда седмично. И започваме от днес.

— Не мисля, че… — започна Миа.

Вандър обаче я прекъсна: вдигна я и я притисна към тялото си с движение, което бе толкова плавно, че Миа не разбра: за него то се превръщаше във втора природа. Той започна да я целува, докато я накара да замълчи, а когато вдигна глава, изрече само:

— Херцогиньо.

Гласът му беше мрачен като черно кадифе и също толкова нежен.

Тя прехапа долната си устна.

— Не?

— Аз съм малко съм разранена — призна Миа.

— Голямо съм животно — измърмори Вандър и я привлече по-близо до себе си. — Съжалявам, херцогиньо.

Начинът, по който я наричаше „херцогиньо“, започваше да й харесва, макар да знаеше, че това е начин за избягване на близост. Тя не беше негова приятелка; той нямаше да я нарече Миа.

И все пак й харесваше да я нарича „херцогиньо“. Неговата херцогиня.

— Не ми беше много неприятно — прошепна тя, извади език и много леко докосна вдлъбнатината в основата на шията му.

Той нададе приглушен стон.

— Добре. Може би след няколко дни. Сега отивам в конюшните.

— Добре — съгласи се Миа и целуна малкото късче навлажнена кожа на врата му. Той миришеше на пот и желание.

— Мислиш ли, че можем да предоговорим твоята забрана да те докосвам тук? — попита Вандър, сложи пръст на ключицата й и го плъзна надолу.

— Не — отговори незабавно Миа, размърда се и той я остави да се плъзне по тялото му и да стъпи на краката си.

— Защо не?

— Вече ти казах.

Вандър я изгледа така, че през стомаха й премина прилив на топлина.

— Ще трябва пак да ми кажеш.

Тя не искаше да говори за бюста си. Снощи това не го беше спряло, днес също. Очевидно нейната забрана не беше особено важна на фона на общото развитие на нещата.

Тоест, на фона на общото развитие на еротичните неща.

На брачните неща.

— Предпочитам да не го правя — каза Миа, мина през разбитата врата към стаята си и дръпна шнура, за да повика камериерката си.

Когато Сюзан подаде глава през вратата, Миа бе успяла да съблече утринната си рокля. С недоволство видя, че гърбът е изцапан с петна в цвят на гниещо дърво.

— Това няма да се изпере — ухили се нахално Сюзан. — Платът и бездруго сдаваше багажа. Ще го дам на икономката за парцали. Мога ли да попитам дали сте претърпели инцидент, милейди?

— Моля те, не питай — въздъхна Миа. — Какво да облека? Нямам нито една рокля, която да не е черна или сива. Макар че никого не го е грижа какво нося.

— О, напротив! — увери я камериерката. — Повярвайте ми, много ги е грижа. Всички в тази къща смятат, че съпругът ви е едва ли не кралска особа.

Тя бе отворила шкафа за дрехи и ровеше по лавиците.

— Това ще свърши работа.

Сюзан извади една рокля с цвят на аметист, която Миа за последен път бе носила преди две години.

— Ще ви е широка на кръста, но ще свърши работа, докато мадам Дюбоа пристигне утре. Може да дойде дори днес следобед.

— Това някоя модистка ли е? — попита Миа без какъвто и да било ентусиазъм. Шивачките обещаваха чудеса, но накрая винаги изглеждаше като ниска набита жена с големи гърди.

— Мадам Дюбоа шие рокли за всички най-изискани дами — увери я Сюзан и понижи глас: — И за някои, които не са: шила е рокли на Мария Фицхърбърт, а нали знаете какво казват за нея.

— Че е хванала окото на принца — отговори Миа. — Но, Сюзан…

— Което е по-важно, Мария Фицхърбърт е ниска. Съвсем дребничка! Ниска като вас, ако не и повече. Казах на мадам да донесе всички дрехи, които може да е ушила донякъде за дребничките си клиентки. Обещах й, че херцогът ще й плати три пъти повече, отколкото за готови рокли.

Миа въздъхна. Клетият Вандър се бе оженил насила. Най-малкото, което можеше да направи, беше да не му струва прекалено много.

— Трябва да се обличате както подобава на положението ви — отсече Сюзан.

Ако щеше да остане херцогиня за повече от шест месеца, тогава камериерката й беше права.

— Много добре — въздъхна примирено Миа.

Сюзан вдигна вежда.

— Това означава ли, че ще се съгласите да свалите деколтето си под ключицата?

— Да — отстъпи Миа и добави: — Щом трябва. Може би само вечер.

— Ако не искате да приличате на някоя стара неомъжена леля, която се преструва на млада херцогиня, значи трябва. Когато бяхме в Карингтън Хауз, не ви възразявах, защото рядко ходехте на каквито и да било светски събития. Но сега ще бъде различно.

— Не искам такива рокли за всеки ден! — настоя Миа. — Само ако трябва да се представя някъде като херцогиня.

Сюзан скръсти ръце на гърдите си.

— Господин Дотри и лейди Зенобия живеят на по-малко от два часа път оттук и прислужникът на Негова светлост ми каза, че идват често. Вашата външност говори за моите способности и не мога дори да си представя какво ще каже камериерката на лейди Зенобия за гардероба ви. Няма да мога да я погледна в очите, ако облеклото ви не е по модата. И вечерта, и през деня.

Миа знаеше, че е победена.

Навярно щяха да я обзаведат с цял гардероб от рокли, чиито деколтета да стигат до кръста й. Спомни си за онзи блясък в очите на Вандър…

Той навярно щеше да ги хареса, дори и Миа да не ги харесаше.