Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (16)

Глава 15

Още бележки по Флора

— Проблем: Флора е отегчителна. Като килимче пред камината. Трябва да измисля думи за скастряне. „Ти, бълшасала брада такава!“

— Поне да се защитава.

Скучната госпожа Дандилион (пискливо):

— Не си брой пилетата, преди да са се излюпили!

Флора:

— С радост ще ви кажа, че дори не знам как изглежда едно пиле, нито пък имам пилета. Очевидно сме се движили в съвсем, съвсем различни обществени среди.

Читателите може да решат, че е прекалено миличка?

Трябва да бъде миличка.

Конюшните на Вандър по нищо не приличаха на простата сграда в Карингтън Хауз. Бяха четири пъти по-големи, с широк, безупречно чисти централен коридор и елегантни боксове, от които конете протягаха глави. Всеки бокс имаше месингова табелка с името на коня. И всеки кон беше по-изящен от предишния.

— Погледнете този, Ваша светлост — обади се господин Мълбъри, главният коняр на Вандър, докосна Миа по ръката и кимна надясно. — Той е нов тук и се оказа, че има ужасен нрав. Ухапа един от работниците отзад и момчето ще си носи белега до края на живота си.

Конят подаде глава над преградата и погледна към нея. Беше тъмнокехлибарен на цвят, с черна грива и сладък перчем, който падаше над очите му. Мускулите играеха по могъщия му врат, извит над вратата на бокса му. Погледът му срещна нейния. Очите му бяха тъмнокафяви, свирепи, диви.

Миа замръзна.

— Голям е колкото къща — прошепна тя. Самата тя определено предпочиташе коне с размери като своя жребец, Ланселот, който беше нисък и набит като нея. Големите коне я хвърляха в ужас.

— Шестнайсет длани — потвърди Мълбъри.

— Как се казва?

— Джафер. Това означава „звукът на вятъра“ на арабски. Негова светлост го докара тук заради родословието му, с цената на огромни разходи, но никой не може да го опитоми. Спря да яде. Според мен просто в Англия не му харесва.

— Боже мой, това е ужасно! — възкликна Миа. За щастие това никога нямаше да се случи с нейния кон, защото Ланселот обичаше да яде повече от всичко друго на този свят. Съмняваше се, че той изобщо ще забележи, че са го завели в друга страна, стига там да има овес.

— Сложих вашия кон в бокс до Джафер, защото реших, че едва ли ще се изнерви от всички смутове, които кипят в съседния бокс.

— Нищо не може да изнерви Ланселот — потвърди Миа.

Мълбъри се опитваше да я преведе покрай бокса на Джафер, но тя се спря.

— Ако се приближа към него, какво ще направи?

— Най-вероятно ще започне да рита по вратата — отговори главният коняр. — Моля ви, Ваша светлост, не го правете! Тук имам двайсет и четири животни и всички те се възбуждат, когато Джафер се опита да избяга — а през последните пет дни не е правил нищо друго.

Миа кимна и се промъкна предпазливо покрай бокса. Когато се приближиха, Ланселот не ги погледна — той дремеше с увиснала глава.

— Може ли да сложите и на Ланселот табелка от месинг? — попита тя. — Знам, че не може да се мери с другите.

— Негова светлост несъмнено веднага ще ви осигури нов жребец — отговори Мълбъри.

— Не искам нов кон — отговори Миа. Ланселот бе идеален за нея. Приличаше на диван с крака. Къси крака.

Сър Ричард бе продал всички коне на баща й и брат й — твърдеше, че на Чарли няма да му трябват. Щеше да продаде и коня на Миа, но се оказа, че никой не е готов да плати за Ланселот повече от един шилинг.

— С него сме заедно от години — добави тя и подръпна перчема му.

Ланселот продължи да стои със затворени очи, без да й обръща внимание. Той беше силно убеден, че бездействието е по-добро от движението.

— Буден е — обърна се Миа към Мълбъри. — Не иска да излиза от конюшните, но ако го извадите от бокса му, ще живне.

Мълбъри май се съмняваше в това, но все пак отвори вратата на бокса и издърпа Ланселот навън.

Миа понечи да ги последва, но тогава видя, че Джафер се е преместил до онази стена на бокса си, която граничеше с Ланселот. Взираше се в нея със светнали, любопитни кафяви очи.

Сега вече не изглеждаше проклет. Изглеждаше заинтересован.

Миа направи крачка към него, а той наведе глава и изцвили.

Понякога единственото нещо, което можеше да накара Ланселот да се размърда, беше ябълка, което означаваше, че джобовете на Миа бяха пълни с ябълки.

Тя протегна едно парче към жребеца и той деликатно го пое с уста от дланта й.

— Ти бърз като вятъра ли си? — попита го Миа.

Той отметна глава назад, сякаш й отговаряше.

— Ти не си конят за мен — осведоми го тя, защото той бе започнал да души косата й, като че ли флиртуваше. — Ти си по-висок, отколкото трябва да бъде, който ида било кон на този свят. Освен това си бърз като вятъра, нали така? Аз не обичам дори да яздя в тръс.

Мълбъри се появи в другия край на коридора. Миа бързо се отдръпна, преди да са я хванали. Джафер издаде малък гърлен звук, сякаш беше разочарован, което беше абсурдно.

— Трябва да тръгвам — каза Миа, обърна се и се отправи към отворената врата.

До ушите й мигновено достигна рев на разярен кон. Тя се обърна и видя как Джафер се изправя на задните си крака, замахва с предните и злобно изригва задната стена на бокса си.

Без да се замисля, Миа закрачи обратно и нареди:

— Престани веднага!

Той пак се надигаше на задните си крака; предните му копита изтрополиха на земята и на Миа й се стори, че в очите му се чете виновно изражение.

— Нали знаеш, че не бива да създаваш неприятности.

Джафер отново изви врат и се протегна над преградата да подуши косата й.

Миа колебливо потупа мускулестия му врат. Конят ближеше къдриците й и заплашваше да извади фуркетите от косата й, затова тя му даде още едно парче ябълка. Джафер ентусиазирано го изяде, а после от ноздрите му излезе ураган от въздух и голямата му глава се отпусна на рамото й.

Миа о стана на мястото си, вдигна ръка и го почеса край ухото. Ушите му се размърдаха и конят отново въздъхна — звук на несъмнено задоволство. След миг Миа отстъпи назад, сложи ръце от двете страни на муцуната му и го погледна в очите.

Те се взряха на свой ред в нейните, влажни и приветливи.

— Ти си само един измамник — измърмори Миа. — Нали така? Изобщо не си неуправляем.

— Ваша светлост! — обади се Мълбъри, застанал плътно зад рамото й. — Моля ви, отдръпнете се бавно. Вече ви предупредих за този кон. Той хапе.

— Глупости! — отвърна Миа, посегна и почеса Джафер над очите. — Той е също толкова сладък, колкото Ланселот. Просто не е толкова сънлив.

Джафер отново въздъхна — ураган от вятър — и затвори очи, като я остави да го чеше по челото. Миглите му бяха дълги и извити.

— Мисля, че е самотен.

— Самотен ли?

— Нали виждате? Просто иска някой да му обърне малко внимание.

— Ваша светлост, той получи предостатъчно внимание! — възрази приглушено главният коняр. — Този кон струва стотици гвинеи, така че получи не само вниманието на херцога, а и на всички нас. Всички ние поред се опитахме да го успокоим.

— Може би не сте опитали по правилния, начин? — предположи Миа. — Пробвахте ли с ябълки?

Тя бръкна в джоба си и извади още едно парче.

— Вижте, обича ги.

— Дали сме пробвали с ябълки ли? — гласът на Мълбъри звучеше смаяно. — Ваша светлост, пробвахме с всички зеленчуци и плодове, които можете да си представите, с най-добрия овес, със специално приготвена каша от трици и малц. Виждате ли ребрата му? Този кон отказва да се храни.

Миа пусна Джафер и се надигна на пръсти, за да надникне над преградата му. Той веднага се отдръпна, за да й остави място.

Наистина, яслата му беше пълна с овес.

— Джафер — каза Миа и посочи към нея. — Трябва да се храниш.

Той издаде странен звук, почти като разговор.

Миа се наклони към преградата.

— Предполагам, че мога да остана тук за малко — каза му тя, — но после трябва да отида на езда. Ланселот ме чака.

Джафер наклони глава и започна да яде овеса.

— Да ми паднат гащите дано! — възкликна Мълбъри и мигновено добави: — Извинете, Ваша светлост.

Миа се разсмя. Джафер очевидно си беше спомнил колко вкусно нещо е овесът. Тя го потупа по врата, той вдигна глава и изцвили, но веднага след това пак я наведе.

След няколко минути Миа тръгна към заграденото място. Мълбъри я качи на широкия гръб на Ланселот точно когато от конюшнята излезе един коняр, и той на кон. Сърцето на Миа се сви. Отчаяно копнееше да се измъкне и последното, което искаше, беше присмехулният поглед на един отегчен млад коняр, докато двамата с Ланселот се шляеха по пътеката и от време на време спираха, та Ланселот да се подкрепи с малко трева поради необичайната задача да я носи.

— Не ми трябва придружител — обърна се тя към Мълбъри. — Съжалявам, че ти загубих времето — добави и кимна на коняря.

— Ваша светлост — възрази Мълбъри, — не е възможно да мислите да излезете на езда, без да ви придружава никой.

— Точно това възнамерявам да сторя — увери го тя. Когато той започна да протестира, Миа се изпъна на седлото. Спокойно можеше да започне да се упражнява в задачата да прилича на херцогиня. — Ще отида на езда сама — отсече Миа. — Ще се върна след около час или там някъде. Приятен ден, Мълбъри.

С тези думи тя насочи Ланселот към отворената порта. Той премина полекичка през нея, примирен с факта, че е принуден да излезе на езда с нея на гърба си.

Миа се наведе и го потупа по гърба.

— Добро момче, Ланселот.

Зад гърба си чу яростния рев на Джафер и трещене на копита. Той навярно бе разбрал, че тя си е отишла, докато е ял.

Миа и Ланселот се отправиха по пътеката, която започваше зад конюшнята, заобикаляше моравите и навлизаше в гората. В мига, в който от огромната къща вече не можеше да я види никой, Миа се почувства така, сякаш най-после може да диша. Сякаш я бе понесла вихрушка, след което тя бе открила, че в окото на бурята въздух няма.

Съвсем неотдавна Миа стоеше в местната църква и очакваше да стане госпожа Едуард Рийв, когато сър Ричард оповести, че Едуард е избягал, и тя незабавно бе затънала в паника, от която все още не бе успяла да се измъкне.

През последните седмици всеки мускул в тялото й бе напрегнат от страх. Сега можеше да се отпусне. Каквото и да се случеше с нея, Чарли щеше да бъде в безопасност — и финансово, и физически. Вандър щеше да ръководи имението умно и предпазливо, за разлика от сър Ричард, който би пропилял наследството на Чарли за неоснователни искове.

Вандър никога не би постъпил така. Едуард също. За първи път Миа си позволи наистина да помисли за факта, че годеникът й бе предпочел да избяга от страната, вместо да се ожени за нея.

Гърлото й се сви. Тази мисъл беше ужасна.

Едуард я целуваше така, сякаш наистина я желаеше. След първата им целувка той се отдръпна и се засмя, а все пак начинът, по който я гледаше…

Очевидно желанието не бе достатъчно условие за преданост. Тогава Миа вярваше, че Едуард я обича, но сега осъзнаваше, че това е бил временен копнеж. Както с Вандър.

За миг тя се олюля на седлото, поразена от факта, който бе проумяла току-що: че един ден Вандър ще си вземе любовница, красива изящна жена, някоя, която може да обикне така, както Торн Дотри обичаше съпругата си.

По бузите на Миа потекоха сълзи. Съществуваше причина, поради която пишеше романите на Лусибела: тя копнееше да бъде обичана и да се влюби на свой ред.

Баща й не се справяше много добре с родителските задължения. Но той обичаше покойната херцогиня на Пиндар. Никога не беше по-щастлив оттогава, когато танцуваше с Нейна светлост. Миа го бе виждала стотици пъти на дансинга. Косата му блестеше като злато на светлината на полилеите и той беше горд да държи своята любима в прегръдките си.

От този спомен сълзите й потекоха още по-бързо. Тя се бе надявала — мечтала, — че един ден ще обикне някого със същата страст, но в рамките на брака. Чувствата й към Едуард не бяха особено пламенни, ала Миа наистина го харесваше и беше убедена, че с времето ще се научат да се обичат.

Сега, ако изобщо изпиташе любов, това щеше да бъде любовта в изневярата. Нейното чувство щеше да бъде опетнено така, както това на баща й, обгърнато от срам.

Тя затвори очи и остави Ланселот да върви на, където пожелае. От време на време гърдите й се разтърсваха от ридание. Върна се към действителността само когато спряха да се движат.

Първото нещо, което видя, когато отвори очи, бяха размазаните очертания на една голяма ръка, стиснала поводите на Ланселот. Миа бавно премести поглед от ръката към поле от сива вълна, силна челюст, сини очи. Гневни сини очи.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа Вандър. Беше доближил коня си до Ланселот, за да сграбчи поводите. Кракът му се допираше до нейния.

Нямаше смисъл да се опитва да се преструва.

— Плача.

— Никога не съм виждал никой да язди със затворени очи — каза той. — Конят ти можеше да се препъне в някоя къртича дупка. Макар че е толкова набит, че едва ли щеше да пострадаш. Трябва да ти намеря свестен кон.

— Ланселот е идеалният кон за мен — успя да изрече Миа и попи сълзите си с влажна кърпичка.

— Да, стига да не опитваш нищо по-бързо от ходене — отвърна кисело Вандър.

Мъжете нямаха добро мнение за Ланселот. Миа така и не успя да убеди брат си, че не изпитва никаква нужда да минава в тръс и следователно мудността на коня й е без значение.

— Ето — протегна Вандър към нея голяма бяла кърпичка.

Миа я взе и отклони погледа си. Той беше изтънчен както винаги, докато тя беше обляна в сълзи и разрошена.

— Благодаря — отговори Миа и войнствено си издуха носа — нещо, което нито една дама не би направила в присъствието на джентълмен. После прибра кърпичката му, за да я даде на Сюзан. — Извинявам се, че съм те притеснила, херцоже.

Той я погледна и се намръщи.

— Какво те разплака?

Изключено беше да му разкрие, че скърби за любовната история, която никога нямаше да има.

— Мислех си за баща си.

Вандър се взираше в бюста или може би в корема й, затова тя изпъна гръб, вместо да седи на седлото като чувал с брашно.

— Баща ти беше конте, което не правеше нищо друго, освен да се върти на пета пред майка ми в спалнята й — прелюбодейски, държа да добавя.

— Моят баща обичаше майка ти! Това може и да не беше редно, но просто… просто беше така.

— Тя му беше любовница — поправи я Вандър със студен глас. — Придаваше му важност, докато двамата слагаха рога на баща ми.

— Това е много вулгарен начин за обясняване на връзката им — възрази Миа и отново се изправи на седлото.

— Това е истината — отвърна остро Вандър.

— Мисля, че ще се върна в конюшните — каза тя и дръпна поводите, но Вандър не ги пусна.

Кракът му отново се отърка в нейния, докато жребецът му помръдваше неспокойно.

— Доколкото разбирам, тази сутрин си освободила Нотъл.

— Да — потвърди Миа. — Той каза някои много нелюбезни неща за Чарли.

— Да, и Шишо така каза. Нотъл служи на семейството ми от години, затова го изпратих да поеме длъжността на иконом в градската къща. Рядко ходя там и това ще го устройва напълно. И пратих един коняр да помоли твоя господин Гонт да се присъедини към нас. Според мен ще се справи много добре с този пост.

— Това е идеално решение — въздъхна с облекчение Миа. — Чарли никога не ходи в Лондон и няма причина да се срещат.

Вандър събра вежди.

— Защо го казваш? Чарли, естествено, ще ходи в градската къща. Но повярвай ми, Нотъл никога повече няма да изрече нито една неуместна дума за племенника ти, било то на горния или на долния етаж. Много добре знае, че ако чуя и най-малкия шепот, си тръгва без препоръка.

— Отлично! — възкликна Миа и му се усмихна сияйно. — Постоянно се опитвам да заобикалям Чарли с положителни влияния. Може да научи колко е жесток светът, когато стане по-голям.

— Когато стане по-голям — повтори Вандър. — Колко по-голям?

— На двайсет, може би? Толкова дълго, колкото успея да го предпазя. А сега той има и теб.

— Не, няма ме — отговори Вандър с равен глас.

Сърцето на Миа се сви. Тя бе принудила Вандър насила да встъпи в този брак; не беше много вероятно той да поеме ролята на настойник с какъвто и да било ентусиазъм.

— Да, естествено, разбирам. Ако ме извиниш, херцоже, ще се връщам в къщата.

— Ти не ме разбра.

— Разбрах те — отсече тя. — Какво си мислиш, че си първият човек, който смята Чарли за прекалено голямо бреме ли?

— Исках само да кажа, че за разлика от теб аз няма да изнежвам племенника ти.

— О! — промълви Миа и кимна. — Разбирам. Сега ще се връщам в къщата.

Беше изтърпяла целия семеен разговор, който можеше да понесе. Освен това усещаше топлината на крака му през полата на костюма си за езда и това й размътваше мозъка.

С бързо движение Вандър пусна и своите, и нейните поводи, хвана я за кръста, грабна я от страничното й седло и я вдигна нагоре и напред, докато накрая Миа се озова седнала пред него.

Тя ахна.

— Какво си мислиш, че правиш?

Херцогът я погледна мълчаливо, а после устата му се доближи към нейната. Целувката беше с разтворени устни, сякаш си говореха. Дясната страна на Миа беше долепена до гърдите на Вандър, едната му ръка бе заровена в косата й, а езикът му…

Усещането профуча през тялото й и се заби в нея като гръмотевичен тътен.

Срещата на два езика… това беше нещо плътско. Миа се бе вкопчила в палтото му, убедена, че ще падне; сега пръстите й се свиха в юмруци в гъстата му мека коса.

Още един миг, и някои части от тялото й станаха по-горещи от други. От гърлото на Вандър излезе звук, който приличаше на ръмжене. Миа отговори така, сякаш някой прокарваше по голото й тяло къс коприна.

Притисна се още по-близо до него и Вандър я стисна по-силно. Миа се разтопи насреща му, сякаш нямаше кости. Сякаш той можеше да прави с нея каквото пожелае.

А после Вандър спря.

— Имаш ли желание да поискаш някоя от тези определени нощи? — попита той. Погледът му беше непроницаем.

Отне й един миг, но накрая тя изграчи:

— Да поискам ли? Нямаш ли предвид, че трябва да те помоля за една нощ? Никога!

С бързо движение той я върна на седлото й. Добре че гърбът на Ланселот беше широк, иначе Миа можеше да падне право от другата страна. Коленете й трепереха.

Колкото и прекрасно да се целуваше Вандър, у него нямаше нищо особено интересно.

Ако си го повтореше достатъчно пъти, може би щеше да го повярва. Отново вдигна поглед към него и отвори уста, за да му го каже, но по някакъв начин всичко отново се беше променило.

Когато той я беше метнал обратно на гърба на Ланселот, полата й се бе омотала около коленете и сега краката й — обути в бледорозови копринени чорапи — бяха разкрити чак до бедрата, виждаше се и млечнобялата плът над коленете й. Очите на Вандър горяха, сякаш искаше не просто да я целуне, а да направи нещо наистина скандално. В стомаха й се разля топлина и Миа дръпна полите си обратно надолу.

— Здрасти, здрасти!

Един дълбок глас разби магията така, както камък — прозорец.

— Кого виждам! Я, ама това са младоженците в малък tate-a-tate^[1].

— Здравей, Шишо — поздрави го Миа и успя да се усмихне.

Онзи мускул отново пулсираше на челюстта на Вандър. Миа изпита злобно удовлетворение.

— Добро утро, скъпа моя — поздрави я Шишо. — Да продължавам ли сам към селото, племеннико?

— Не, не, аз ще тръгвам — обади се припряно Миа.

Вандър отново присви очи.

— Току-що си дадох сметка… Къде е конярят ти?

— Реших да тръгна сама — отговори Миа. — Довиждане.

Много й се искаше да препусне в галоп по пътеката, но знаеше, че няма смисъл да пробва. Зад гърба й настъпи тишина, докато двамата с Ланселот се отдалечаваха тежко-тежко и това й даде време да се зачуди дали задните й части не изглеждат абсурдно закръглени в тесния костюм.

Вандър навярно я наблюдаваше и се питаше дали изобщо има талия.

Не можеше да се обърне да погледне назад. Не биваше.

Почти беше стигнала до завоя, когато чу как гласът на Шишо избоботи:

— Момичето има невероятна коса. Предполагам, че я е взело от баща си.

Тя зави и накара Ланселот да спре. Умираше от желание да разбере какво ще отговори Вандър. Шишо продължи:

— Никога не съм сигурен дали слуховете, които повтарям, отговарят на истината, но тя не беше ли същата, която беше лудо влюбена в теб, когато беше момче? Не си спомням със сигурност.

Миа замръзна. Чуваше единствено собственото си накъсано дишане. До ушите й не достигна нито една дума от отговора на Вандър.

— За това си прав, момчето ми — каза Шишо. — Прав си. Все пак си херцог.

— Не беше заради титлата.

А, хубаво! Вандър поне разбираше, че тогава Миа не беше.

— Но да, едно време беше влюбена в мен — довърши той.

— Не беше ли достатъчно хубава за теб?

Сърцето на Миа се блъскаше в гърдите.

— По онова време лицето й беше кръгло, а аз бях на петнайсет — отвърна Вандър с равен глас. — Изисканите млади дами ми допадаха точно толкова, колкото и поезията.

Миа стисна юмруци. Този самодоволен, наперен негодник! За бога, нали той я дръпна на своя кон!

Той беше този, който я целуна въпреки кръглото й лице, а не обратното.

Миа беше чула достатъчно. Тя охлаби поводите на Ланселот и конят бавно продължи напред, размахвайки опашка.

Миа не заслужаваше подобно отношение. Може и да не беше най-хубавото момиче на света или дори най-хубавото в Англия, но никой друг, освен Вандър не я беше карал да се чувства направо грозновата.

След инцидента с поезията тя опита да се подложи на режим за отслабване, но той само намали обиколката на кръста й, така че гърдите й изглеждаха още по-големи. Накратко, по-привлекателна нямаше да стане никога.

Проклятие, ето че пак плачеше, толкова силно, че започна да хълца.

Бракът беше нещо ужасно.

Миа го ненавиждаше… почти толкова, колкото ненавиждаше съпруга си.