Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (7)

6.
Яснозор

Мориган затаи дъх, докато големите колкото юмрук кехлибарени очи на котката я измерваха от глава до пети. Накрая животното се обърна и потъна обратно в къщата. Мориган се опита да отстъпи, но Юпитер я бутна през входа. Момичето вдигна паникьосано очи към него. Това номер ли беше? Нима я беше спасил от ловците от дим и сенки само за да я даде за храна на тази гигантска котка?

— Много смешно — каза Юпитер към гърба на животното, докато то ги водеше по дълъг, тесен, мъжделиво осветен коридор. — Надявам се, че си приготвила моята закуска, рошава дърта негоднице. Колко време имаме?

— Шест минути и половина — отвърна през рамо котката. — Както обикновено, сколасваш в последния момент. Би ли свалил тези отвратителни ботуши, преди да си окалял цялото фоайе?

Юпитер държеше едната си ръка на рамото на Мориган и я буташе право напред. В скоби по стената имаше газени фенери, които горяха слабо. Не се виждаше много, но килимът изглеждаше вехт и оръфан, а тапетите на места се белеха. Носеше се слаб мирис на влага. Стигнаха до стръмно дървено стълбище и започнаха да се изкачват.

— Това е служебният вход. Отвратително е, знам, трябва да се пооправи — каза Юпитер и Мориган със сепване осъзна, че говори на нея. Откъде знаеше какво си мисли? — Някакви съобщения, Фен?

Котката се обърна да го погледне тъкмо когато стигнаха до лъскава черна двукрила врата на върха на стълбите, и Мориган би се заклела, че завъртя очи.

— Че откъде да знам? Да не съм ти секретарка? Казах, свали тези ботуши. — Тя бутна вратата с голямата си сива глава и влязоха в най-великолепното помещение, което Мориган някога бе виждала.

Фоайето на хотел „Девкалион“ беше просторно и ярко осветено — което идваше като изненада след сумрачния, беден служебен вход (макар и не изненада от мащабите на това на вратата да те посрещне гигантска говореща котка). Подът бе от шахматно разположени черни и бели мраморни квадрати, а от тавана висеше огромен розов полилей във формата на кораб с изпънати платна, натежал от кристали, от който се лееше топла светлина. Отвсякъде ги заобикаляха дръвчета в саксии и елегантни мебели. Голямо стълбище се виеше покрай стените, все по-нагоре и по-нагоре на височина тринайсет етажа (Мориган ги преброи) в зашеметяваща спирала.

— Не можеш да ми казваш какво да правя. Аз ти плащам заплатата! — изсумтя Юпитер, но все пак свали пътническите ботуши. Един младеж ги взе и му подаде чифт лъснати черни обувки, които Юпитер неохотно обу.

Персоналът в розово-златни униформи поздравяваше на минаване Юпитер с бодро: „Добър Яснозор, господине“ или „Честита Нова епоха, капитан Норт“.

— Честита Нова епоха и на теб, Марта — отвръщаше той. — Честита Нова епоха, Чарли. Добър Яснозор на всички! А сега хайде на покрива, до един, иначе ще пропуснете всичко. Вие тримата — не, четиримата, — елате с асансьора. Да, ти също, Марта, има предостатъчно място.

Докато малобройният персонал покорно следваше Юпитер през просторното фоайе, Мориган осъзна, че той не просто живее в хотела, а го притежава. Всичко това — мраморният под, полилеят, блестящата регистратура, роялът в ъгъла, това великолепно стълбище — беше негово. Тези хора бяха негови служители, дори и огромната котка, която го мъмреше и се въсеше насреща му. Мориган се опита да пребори обзелото я чувство на страхопочитание.

— Ще се видим горе — измърка котката и заподскача към витото стълбище. — Не се бавете. — И се втурна нагоре, вземайки по четири стъпала наведнъж.

Юпитер се обърна към Мориган.

— Знам какво си мислиш — каза той за втори път този ден. — Защо позволявам на една суперкотка да ми казва какво да правя? Ами, просто е…

— Това не е суперкотка — прекъсна го Мориган.

Юпитер вдиша рязко и изви шия да види как котката изчезва нагоре по стълбите в смаляваща се спирала. Заслуша се, за да се увери, че е прекалено далеч да го чуе, преди да се обърне към момичето и да прошепне:

— Как така „това не е суперкотка“? Разбира се, че е.

— Виждала съм снимки на суперкотки във вестниците и те изобщо не изглеждат така. Президентът Зимномор има шест, те теглят каретата му. Те са черни и лъскави… — Юпитер вдигна пръст към устните си, за да й покаже да говори по-тихо, и хвърли още един тревожен поглед нагоре по стълбите — … и носят нашийници с капси и големи халки на носа, и определено не говорят.

— Само гледай Фенестра да не те чуе — изсъска той.

— Фенестра?

— Да! — отвърна той възмутено. — Тя си има име. Не се обиждай, но твоите представи за суперкотките са ужасно изкривени и по-добре ги задръж за себе си, ако искаш да имаш чисти чаршафи тук. Фен е домакинята на хотела.

Мориган се втренчи в него. В този момент се зачуди дали е било разумно да пътува през часовника до странен град, за да живее в хотел с някакъв луд.

— Как може една котка да е домакиня?

— Знам за какво си мислиш — каза той. Бяха стигнали до кръгъл асансьор от злато и стъкло. Юпитер натисна бутона да го повика. — Няма палци. Как чисти прахта? Да ти кажа честно, аз самият съм се питал същото, но не позволявам това да ми разваля съня, а и ти не бива да го правиш. А, ето го и Кеджъри.

Асансьорът пристигна и вратите му се отвориха тъкмо когато един стар, но чевръст мъж със снежнобяла коса се втурна да се присъедини към тях. Носеше розови карирани панталони, сиво сако и розова кърпичка в джоба със златен монограм ХД.

— Мориган, това е Кеджъри Бърнс, моят портиер. Когато се загубиш в хотела — а ти ще се загубиш, — повикай Кеджъри. Подозирам, че той познава мястото по-добре и от мен. Някакви съобщения? В последно време бях недостъпен. — Юпитер въведе всички в асансьора, преди вратите да се затворят с тихо съскане.

Кеджъри му подаде снопче бележки.

— Да, господине — шестнайсет от Лигата, четири от Обществото и едно от канцеларията на кмета.

— Прекрасно. Гладко ли върви всичко?

— Като по вода, господине, като по вода — продължи портиерът със силен акцент. — Господинът от „Паранормални услуги“ пристигна в четвъртък, за да провери случая с призрака на петия етаж; пратих фактурата на счетоводството. Невърмурските транспортни власти пратиха вестител вчера — ще последват съвета ви, нещо за ехота по Паяжинната линия. О, и някой е оставил четири лами в оранжерията; да наредя ли на рецепцията да дадат обявление?

— Лами! Боже мили! Щастливи ли изглеждат.

— В същия този момент дъвчат парниковите орхидеи.

— Значи работата може да почака за след това. („След кое“, зачуди се Мориган.) Стаята готова ли е?

— Определено, господине. Леглата са оправени. Мебелите са лъснати. Чиста и свежа.

Асансьорът се издигаше и номерата на етажите просветваха, докато извън стъклените стени фоайето се смаляваше под тях. Стомахът на Мориган се сви. Тя подпря ръка на стъклото за опора. Марта, камериерката, която Юпитер бе поздравил, й се усмихна окуражително. Беше млада, но способна на вид, кафявата й коса бе стегната на кок, а униформата й — безупречно изгладена.

— Първите няколко пъти е така — прошепна тя мило. Усмивката й стигна чак до големите й лешникови очи. — Ще свикнеш.

— Чадърите готови ли са? — попита Юпитер и настъпи раздвижване, когато целият персонал вдигна в отговор чадърите си. — О! За малко да забравя. Честит рожден ден, Мориган.

Той посегна и измъкна някъде от дълбините на синьото палто, все още наметнато върху раменете й, дълъг и тънък кафяв пакет. Мориган разви внимателно хартията и откри черен мушамен чадър с филигранна сребърна дръжка. Върхът представляваше птичка, изсечена от опал. Мориган прокара пръсти по мъничките блещукащи крила, онемяла. Никога не бе виждала нещо толкова красиво.

Към дръжката бе вързана с конец малка бележка.

Ще имаш нужда от това.

Ю. Н.

— Б-благодаря — изломоти Мориган, а в гърлото й се образуваше буца. — Аз никога… Никой не ми е…

Но преди да успее да довърши, вратите на асансьора се отвориха и ги заля празничен рев, и момичето се почувства все едно е попаднало в окото на пъстър ураган.

Широкият покрив гъмжеше от стотици празнуващи, които пищяха и се кикотеха, танцуваха диво, еуфоричните им лица бяха огрени от редици горящи факли и гирлянди от лампички. Сред тях се поклащаше голяма кукла на дракон, носена от десетина души. Костюмирани акробати танцуваха и се премятаха на страховито високи платформи. Над главите им се въртяха блестящи огледални топки, които сякаш бяха крепени от магия и пръскаха калейдоскопична светлина навсякъде. Едно по-голямо момче притича, смеейки се, покрай нея, подгонило танцуващия дракон. В центъра на всичко това имаше пенещ се фонтан от розово шампанско и естрада за оркестър, където група музиканти в бели сака свиреха суинг. (Един от тях май бе голям яркозелен гущер и свиреше на контрабас, но Мориган реши, че може би халюцинира от изтощение.) Дори суперкотката Фенестра като че ли се забавляваше, играеше си с една огледална топка и се мръщеше към всеки танцьор, който се приближаваше прекалено много.

Мориган се дръпна назад, ококорила очи, тъпанчетата й ехтяха от оглушителния шум. Наум тя преброи рисковете, пресметна всичките безброй неща, които можеха да се объркат в това празненство сега, когато бе пристигнала тя със своето проклятие. Представи си заглавията в утрешните вестници: акробат пада от платформата и си чупи врата, обвинено е прокълнато дете; фонтан от шампанско се превръща в отровна киселина, стотици умират в ужасни мъки.

Всичко това й дойде прекалено много. Първо ловците от дим и сенки, после гигантският механичен паяк, мъглив и загадъчен граничен контрол, а сега и това… това абсурдно тържество. На покрива на хотел. В огромен, шантав таен град, за който никога не бе чувала. С луд риж човек и великанска котка.

В тази безкрайна нощ със сигурност някой щеше да умре, пък макар и да не е Мориган.

— Юпитер! — извика някой. — Вижте, това е Юпитер Норт! Той е тук!

С писък на изненадан саксофон музиката секна внезапно. Развълнуван трепет мина през тълпата.

— Наздравица! — извика някаква жена.

Други подеха вика й, като ръкопляскаха, свиркаха и тропаха с крака. Мориган гледаше запленена, докато стотици грейнали лица се обръщаха към него като слънчогледи към слънцето.

— Наздравица за Новата епоха, капитан Норт!

Юпитер скочи на естрадата за оркестъра и вдигна ръка, а с другата посегна да грабне чаша шампанско от таблата на един сервитьор. Тълпата притихна.

— Приятели, почитаеми гости и скъпо мое семейство от „Девкалион“. — Гласът му отекна ясно в хладния, свеж утринен въздух. — Ние танцувахме, ядохме и пихме до насита. Сбогувахме се нежно и тържествено със Старата епоха и сега трябва да прекрачим смело в Новата. Нека е добра и щастлива. Нека ни донесе неочаквани приключения.

А сега, ако имате кураж, ви каня да се присъедините към мен в отколешната Яснозорска традиция на „Девкалион“. — Той посочи на изток. Далеч на хоризонта бе започнала да се показва трепкаща линия златна светлина. — Угасете факлите. Зората дойде и ще се виждаме на нейната светлина.

Една по една факлите бяха угасени. Гирляндите от лампички също. Юпитер повика с жест Мориган и тя го последва до ръба на покрива.

Невърмур се простираше на километри във всяка посока. Мориган си представи, че се намира на кораб, плаващ в океан от сгради и улици, хора и живот.

Тръпка плъзна по врата й, оставяйки след себе си настръхнали косъмчета. „Жива съм“, помисли си тя и мисълта бе толкова абсурдна и чудесна, че от устата й бликна смях, който проряза тишината. Някак не й пукаше. Чувстваше се сърдечна, преливаща от нова радост и дързост, която можеше да произтича само от факта, че е измамила смъртта.

„Настъпи Нова епоха — помисли си тя невярващо. — И аз съм жива.“

Една жена от лявата й страна се качи на парапета. Вдигна полите на дългата си копринена рокля и разтвори над главата си чадър. Последваха я и други, докато парапетът не се препълни с хора, стоящи рамо до рамо, вдигнали високо чадърите си и взиращи се в изгряващото слънце.

— Крачи смело! — извика жената в копринената рокля. После без колебание скочи от покрива и се понесе надолу, надолу, надолу, през всичките тринайсет етажа. Мориган се обърна тревожно към Юпитер, но той изглеждаше напълно спокоен. Тя зачака вик на болка или силно тупване отдолу, но не се чу нито едно от двете. Жената кацна на земята, залитна малко и нададе триумфален вик.

„Невъзможно“, помисли си Мориган.

— Крачи смело! — извика друг гост, а после и портиерът Кеджъри, и камериерката Марта. — Крачи смело! — А после още един и още един, и скоро въздухът се изпълни с хор от тези две електризиращи думи. Те скачаха от парапета един по един и Мориган вече виждаше под себе си цяло море от чадъри.

Тогава Юпитер, без да поглежда назад, се качи на парапета и разтвори собствения си чадър. Момчето, което бе видяла одеве, се качи от другата му страна. Двамата заедно извикаха „Крачи смело!“ и скочиха от покрива.

Мориган ги гледаше как се носят плавно надолу. Сякаш мина цяла вечност, докато стигнат до земята, но накрая Юпитер и момчето кацнаха благополучно на крака, засмяха се, прегърнаха се и се затупаха по гърбовете. После Юпитер се обърна и погледна нагоре към нея.

Тя го зачака да каже нещо, но той мълчеше. Никакви окуражителни думи. Никакво убеждаване или насърчаване. Той просто я гледаше и чакаше да види какво ще направи.

Мориган усети да я заливат вълни от паника и въодушевление. Това беше вторият й шанс, началото на нов живот, за който не бе и мечтала. Нима щеше да го провали, като си счупи и двата прокълнати крака? Или по-лошо — да се разплеска по цялата земя? Дали бе измамила смъртта на Срединощ само за да й връчи лесна победа на Яснозор?

Имаше само един начин да разбере.

Мориган пусна палтото на Юпитер да се свлече на купчина в нозете й. Качи се на парапета и разтвори с треперещи ръце новия си мушамен чадър. „Не гледай надолу, не гледай надолу, не гледай надолу.“ Въздухът й се струваше толкова рядък.

— Крачи смело! — прошепна Мориган. После затвори очи.

И скочи.

Вятърът я сграбчи. Мориган усети мощен прилив на адреналин, докато падаше към земята и студеният въздух развяваше косата около лицето й, а после най-сетне се приземи стабилно на два крака. Сблъсъкът я разтърси и тя залитна, но някак си — като по чудо — остана права.

Отвори очи. Навсякъде около нея купонджиите празнуваха победата над гравитацията, скачаха във фонтана със силен плясък и празничните им дрехи ставаха вир-вода. Само Юпитер стоеше неподвижно и гледаше Мориган. На лицето му се смесваха гордост, облекчение и възхищение. Досега никой на този свят не я беше гледал по този начин.

Тя отиде до него, несигурна дали да го прегърне, или да го блъсне във фонтана. В крайна сметка не направи нито едно от двете.

— Честита Нова епоха — бяха думите, които изрече Мориган. Но думите, ехтящи в сърцето й, бяха: „Жива съм“.