Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (4)

3.
Смъртта идва на вечеря

В Срединощ дори улиците на скучния консервативен Джакалфакс се оживяваха.

Павираният Имперски път бе преминал от веселото и бодро тананикане сутринта в бурно и неудържимо празненство в последните часове преди полунощ. Улични оркестри свиреха за монети на всеки ъгъл и си съперничеха за вниманието на минувачите. Разноцветни фенери се бореха със серпантини и гирлянди от лампички, а въздухът миришеше на бира, карамел и месо, печащо се на шиш.

Почернелият Небесен часовник се извисяваше над празнуващите. В полунощ той щеше да избледнее до цвета на Яснозор — бледо обещаващо розово — и пролетта на Първа година щеше да донесе ново начало за всеки. Тази нощ бе необичайна и гъмжеше от възможности.

За всеки, освен за Мориган Врана. За Мориган нощта криеше само една възможност. Като всяко друго дете, родено точно преди единайсет години, на последния Срединощ, когато часовникът удареше полунощ, тя щеше да умре — единайсетте кратки години на обречения й живот щяха да свършат и проклятието й най-сетне да се сбъдне.

Семейство Врана празнуваха. В известен смисъл.

Настроението в къщата на хълма бе мрачно. Светлините бяха приглушени, пердетата — дръпнати. За вечеря имаше любимото ядене на Мориган — агнешки пържоли, печен пащърнак и грах с мента. Корвус мразеше пащърнак и обикновено не би позволил да го сервират, когато е вкъщи за вечеря, но сега мълчеше мрачно, докато прислужничката сипваше голям черпак от него в чинията му. Мориган си помисли, че това говори много за деликатността на събитието.

Стаята бе тиха, ако се изключи лекото потракване на сребърни прибори в порцелан. Мориган усещаше ясно всяка преглътната хапка храна, всяка хладка глътка вода. Чуваше всяко цъкане на стенния часовник като удар на маршируващи барабанчици, водещи я все по-близо до момента, когато ще престане да съществува.

Надяваше се, че ще е безболезнено. Беше чела някъде, че когато прокълнато дете умира, това обикновено става бързо и мирно — все едно заспива. Чудеше се какво ли ще стане след това. Дали наистина ще отиде на По-доброто място, както й беше казала веднъж готвачката? Дали Божественото създание бе истинско и щеше ли да я приеме с разтворени обятия, както й обещаваха? Надяваше се да е така. Изобщо не й се мислеше за алтернативата. Когато чу приказките на готвачката за Злото нещо, което живеело в Най-лошото място, цяла седмица бе спала на запалена лампа.

Беше странно, помисли си Мориган, да празнуваш нощта на собствената си смърт. Не го чувстваше като рожден ден. Изобщо не го чувстваше като празник. Беше по-скоро като да те погребват, преди да си умрял.

Тъкмо докато се чудеше дали някой ще каже дума-две за нея, Корвус прочисти гърло. Мориган, Айви и баба погледнаха към него и ръцете им застинаха на половината път до устата, както държаха вилиците с агнешко и грах.

— Аз, хм, исках само да кажа — поде той, а после сякаш загуби инерция. — Исках да кажа…

Очите на Айви се насълзиха и тя го стисна окуражително за ръката.

— Продължавай, скъпи.

— Аз само… — Той опита пак и звучно се изкашля. — Исках да кажа, че… че агнешкото е много вкусно. Идеално сготвено. Хубаво и розово.

Около масата се разнесе одобрително мърморене, а после и тракането на приборите, когато всички продължиха да ядат. Вероятно това бе най-доброто, което щеше да получи, осъзна Мориган. А и не можеше да каже, че не е съгласна за агнешкото.

— Е, ако никой не възразява — обади се Айви, като деликатно попи устни с ленената салфетка, — аз съм отскоро в това семейство, но мисля, че е уместно да кажа нещо тази вечер.

Мориган се изпъна. Това щеше да е хубаво. Може би Айви щеше да й се извини, че я накара да носи онази предизвикваща сърбеж шифонена рокля с воланчета на сватбата. Или да признае, че макар да е казала общо около десетина думи на Мориган, откакто се нанесе в къщата, наистина я е обичала като дъщеря и й се иска да можеха да прекарат повече време заедно, и че Мориган ужасно ще й липсва, и че вероятно ще се скъса от плач на погребението и ще си съсипе грима, който ще потече на грозни черни вадички по красивото й лице — но нея изобщо няма да я е грижа колко зле изглежда, защото ще си мисли само за чудесната, прекрасна дъщеричка. Мориган си придаде изражение на скромно спокойствие.

— Корвус не беше сигурен дали трябва да казвам нещо, но знам, че Мориган няма да възрази…

— Давай — насърчи я Мориган. — Всичко е наред. Наистина, говори.

Айви засия срещу нея (за първи път) и окуражена, стана от стола си.

— С Корвус ще си имаме бебе.

В стаята се възцари тишина; после откъм вратата се разнесе трясък, когато прислужницата изтърва един поднос.

Корвус се опита да се усмихне на младата си съпруга, но се получи гримаса.

— Е? — попита Айви. — Няма ли да ни поздравите?

— Айви, скъпа — обади се баба, усмихвайки се ледено на снаха си. — Може би това обявление щеше да бъде прието по-добре в не толкова деликатен момент. Например в деня, след като единствената ми внучка ни напусне трагично на единайсетгодишна възраст. — Странно, но думите й накараха Мориган да живне малко. Това бе може би най-сантименталното нещо, което бе чувала някога от баба си. Тя усети неочакван прилив на топли чувства към старата кукумявка.

— Но това е хубаво! Не разбираш ли? — Айви се озърна към Корвус за подкрепа. — Той стисна гърбицата на носа си, сякаш за да прогони някакво главоболие. — Това е нещо като… колелото на живота. Може един живот да бъде угасен, но друг идва на този свят. Ами че това е на практика чудо!

Баба изстена тихо.

Айви продължи неумолимо.

— Ще си имаш нов внук, Орнела. Корвус ще има нова дъщеря. Или пък син! Няма ли да е чудесно? Едно малко момченце, Корви, нали казваше, че винаги си искал момче. Можем да го обличаме в малки черни костюмчета, за да е в тон с татко си.

Мориган се помъчи да не се засмее на мрачното изражение на баща си.

— Да. Истинска прелест — каза той неубедително. — Но може би ще празнуваме по-късно.

— Ама… Мориган няма нищо против. Нали, Мориган?

— Против кое? — попита Мориган. — Че ще бъда заличена от съществуване след няколко часа, а вие вече планирате гардероба на моя заместник? Ни най-малко. — Тя пъхна една вилица пащърнак в устата си.

— О, за бога! — изсъска баба, гледайки втренчено през масата сина си. — Нали нямаше да споменаваме онази дума.

— Не бях аз — възрази Корвус.

— Не съм казала „умряла“, бабо — защити се Мориган. — Казах „заличена от съществуване“.

— Е, просто млъкни. Баща ти го заболя главата.

— Айви каза „угасен“. Това е много по-зле.

— Стига.

— Никой ли не се интересува, че нося дете? — извика Айви и тропна с крак.

— Никой ли не се интересува, че съвсем скоро ще умра? — кресна в отговор Мориган. — Може ли, ако обичате, да поговорим за мен за минутка?

— Казах ти да не изричаш онази дума! — прогърмя гласът на баба.

Отекнаха три силни удара по входната врата. Възцари се тишина.

— Кой, да му се не види, ще ни идва на гости в такъв момент? — прошепна Айви. — Журналисти? Вече? — Тя приглади косата и роклята си и взе една лъжица да се огледа.

— Лешояди. Опитват се да докопат новината, а? — промърмори баба. Посочи към прислужничката. — Отпрати ги с най-презрителната си насмешка.

След малко се чу кратък неясен разговор от фоайето, последван от стъпки на тежки ботуши, които се приближаваха по коридора, а непосредствено зад тях ехтяха боязливите протести на прислужничката.

Сърцето на Мориган бумтеше с всяка стъпка. „Това ли е? — помисли си тя. — Това ли е смъртта, дошла да ме вземе? Смъртта носи ли ботуши?“

На вратата се появи мъжки силует, очертан от светлината отзад.

Беше висок и слаб, с широки плещи. Лицето му беше наполовина скрито от дебел вълнен шал, а другата половина се състоеше от лунички, зорки сини очи и дълъг, широк нос.

Цялата му близо двуметрова снага бе издокарана в дълго синьо палто върху тесен костюм със седефени копчета — стилен, но му седеше малко накриво, все едно мъжът идваше от някакво официално събитие и бе почнал да се разсъблича на път за вкъщи. На ревера на палтото му имаше малко златно Ч.

Стоеше широко разкрачен, натикал ръце в джобовете на панталона си и се подпираше небрежно на касата на вратата, сякаш бе прекарал половината си живот тук и не се сещаше къде другаде би се чувствал по у дома си. Все едно притежаваше имението Врана, а семейство Врана просто му гостуваха за вечеря.

Очите му се взряха в Мориган. Той се ухили.

— Здрасти.

Момичето не отвърна нищо. Настъпи тишина, чуваше се само цъкането на стенния часовник.

— Съжалявам, че закъснях — продължи мъжът с глас, леко заглушен от шала. — Бях на парти на далечния остров Джет-Джакс-Джайда. Заприказвах се с най-милия старец на света, акробат на трапец — очарователен човек, веднъж се залюлял над един вулкан за благотворителност, — и съвсем забравих за часовата разлика. Колко съм глупав. Както и да е, вече съм тук. Готово ли е всичко? Паркирал съм отпред. Това пащърнак ли е? Прекрасно.

Баба сигурно беше в шок, защото не обели нито дума, когато мъжът грабна голямо парче печен пащърнак от таблата, изяде го и си облиза пръстите с наслада. Всъщност, май всички Врана бяха загубили дар слово, не на последно място и Мориган.

Минаха няколко секунди, а техният неканен гост се люлееше на пети, чакайки учтиво, докато не му хрумна нещо.

— Още съм с шапка, нали? Боже мили. Колко грубо от моя страна. — Той повдигна вежди към онемялата си публика. — Не се стряскайте, аз съм риж.

„Риж“ беше меко казано, помисли си Мориган и се опита да скрие изумлението си, когато мъжът свали шапката. „Рижко на годината“ или „крал Рижи“, или „Големият риж президент на Рижата фондация за неизлечимо рижи“ би било по на място. Буйната му яркочервена грива вероятно би могла да печели награди. Той разви шала от врата си и разкри брада със съвсем малко по-малко стряскащ оттенък.

— Ъъъ — обади се Мориган с цялото красноречие, което успя да събере. — Кой сте вие?

— Юпитер. — Мъжът огледа присъстващите, търсейки признаци, че са го познали. — Юпитер Норт. Юпитер Норт от Чудното общество. Твоят покровител.

Нейният покровител. Юпитер Норт. Нейният покровител. Мориган поклати невярващо глава. Да не би това да беше пак някаква шега?

Тя беше подписала договора. Разбира се, че го бе подписала, защото беше толкова чудесно, прекрасно да си представя — само за пет минутки, — че всичко това е истина. Че наистина има нещо, наречено Чудно общество, и че те са поканили нея, — не друг, а нея, Мориган Врана! — да се присъедини към тях. Че ще живее достатъчно дълго, за да се яви на загадъчните изпитания напролет. Че я чака някакво вълнуващо бъдеще след Срединощ.

Разбира се, че се бе подписала на празното място най-отдолу. Дори беше надраскала мъничка черна врана до името си, за да скрие едно мастилено петно, капнало от писалката.

А после бе хвърлила листа в огъня.

Нито за секунда не повярва, че в предложението има нещо истинско. Не и наистина. Не и дълбоко в себе си.

Корвус най-после възвърна гласа си.

— Кощунство! — възкликна той.

— Наздраве — отвърна Юпитер и поднови опитите си да изкара Мориган от трапезарията в коридора. — Опасявам се, че наистина трябва да побързаме, Мориган. Колко куфара имаш?

— Куфари ли? — повтори тя, чувствайки се слабоумна и бавно схващаща.

— Боже, боже — промърмори мъжът. — Събрала си багажа си, нали? Няма значение, ще ти вземем четка за зъби, като стигнем там. Надявам се, че вече си се сбогувала, но имаме време за няколко бързи прегръдки и целувки, преди да тръгнем.

И като последва собственото си необичайно предложение (още нещо, което се случваше за първи път в домакинството на Врана), Юпитер се спусна да прегръща наред всички около масата. Мориган не беше сигурна да се смее ли, или да бяга, когато той се приведе и лепна звучна мляскаща целувка върху ужасеното лице на баща й.

— Стига толкова! — Корвус се надигна от стола, пръскайки слюнка. Едно беше човек да пристигне без предизвестие в имението Врана на Срединощ, но съвсем друго да донесе със себе си идеята за физическа привързаност. — Вие не сте ничий покровител. Напуснете веднага къщата ми, преди да съм извикал градската стража.

Юпитер се усмихна, сякаш зарадван на заплахата.

— Но аз съм нечий покровител, канцлер Врана. Аз съм покровител на това малко мудно, но иначе възхитително дете. Всичко е честно и законно, уверявам ви. Тя подписа договора. Нося го, ето тук.

Той измъкна със замах намачкан и оръфан лист хартия, който Мориган позна. Юпитер посочи подписа й, разкрасен с мъничката черна врана и неволното мастилено петно.

Но това бе невъзможно.

— Не разбирам — прошепна Мориган, клатейки глава. — Видях го как изгоря и се превърна в пепел.

— О, това е Чуден договор. — Мъжът го размаха небрежно. — Създава идентични копия на оригинала веднага щом го подпишеш. Но пък иначе обяснява опърлените краища.

— Аз никога не съм подписвал това — заяви Корвус.

Юпитер сви рамене.

— Че аз не съм ви и молил.

— Аз съм баща й! Този договор се нуждае от моя подпис.

— Ами всъщност, нуждае се само от подписа на възрастен настойник и…

— Чудните договори са незаконни — заяви баба, най-после възвърнала си дар словото — според Указа за злоупотреба с Чудо. Трябва да повикаме да ви арестуват.

— Е, тогава по-добре побързайте. Имам само няколко минути — каза отегчено Юпитер. Погледна часовника си. — Мориган, наистина трябва да вървим. Времето изтича.

— Знам, че изтича — отвърна Мориган. — Допуснали сте грешка, господин Норт. Не можете да бъдете мой покровител. Днес е рожденият ми ден.

— Ама разбира се! Честит рожден ден. — Той изглеждаше разсеян и се приближи до прозорците да надзърне през пердетата. — Само че имаш ли нещо против да празнуваме после? Вече доста окъсняхме и…

— Не, вие не разбирате — прекъсна го тя. Усещаше думите тежки и сухи в устата си, но се насили да ги изрече. — Аз съм в Регистъра за прокълнати деца. Тази вечер е Срединощ. Ще умра в полунощ.

— Леле-мале, колко си черногледа.

— Ето защо изгорих договора. Безполезен е. Съжалявам.

Юпитер вече се взираше неспокойно през прозореца, сбърчил угрижено чело.

— Обаче все пак го подписа, преди да го изгориш — изтъкна той, без да поглежда към нея. — А и кой казва, че ще умреш? Не е нужно да умираш, ако не искаш.

Корвус удари с юмрук по масата.

— Това е нетърпимо! За кого се мислите, че влизате с валсова стъпка в дома ми и разстройвате семейството ми с такива небивалици?

— Казах ви кой съм. — Юпитер говореше спокойно, като на неразумно дете. — Името ми е Юпитер Норт.

— Аз пък съм Корвус Врана, канцлер на Вълчеполие и високопоставен член на Зимноморската партия — заяви Корвус, като изду гърди. Вече беше набрал инерция. — Настоявам да си вървите веднага и да ме оставите на спокойствие да оплаквам кончината на своята дъщеря.

— Да оплаквате кончината на своята дъщеря? — повтори Юпитер. Направи две решителни крачки към Корвус и спря с блеснали очи. Косъмчетата по ръцете на Мориган настръхнаха. Гласът на Юпитер се понижи с цяла октава и той заговори със студен, тих гняв, от който човек го побиваха тръпки: — Да не би да имате предвид дъщерята, която стои точно пред вас? Същата, която е очебийно, прелестно, възхитително жива?

Корвус се разпени и посочи към часовника на стената с трепереща от ярост ръка.

— Е, почакайте няколко часа!

Мориган усети нещо да се свива в гърдите й и не бе сигурна защо. Винаги бе знаела, че ще умре на Срединощ. Баща й и баба й никога не го бяха пазили в тайна. Не трябваше да се изненадва, че Корвус е така примирен със съдбата й, но Мориган изведнъж осъзна, че за него тя вече е все едно мъртва. Може би в сърцето му е била мъртва от години.

— Мориган — попита Юпитер с глас, много по-различен от онзи, който бе използвал току-що срещу баща й, — не искаш ли да живееш?

Момичето трепна. Що за въпрос беше това?

— Няма значение какво искам.

— Има — настоя той. — Има много, много голямо значение. В момента това е единственото, което има значение.

Очите й се стрелнаха от баща й към баба й и към мащехата й. Те всички я гледаха напрегнато, неспокойно, сякаш за първи път я виждаха наистина.

— Разбира се, че искам да живея — каза тя тихо. За първи път изричаше тези думи на глас. Онази стегнатост в гърдите й се поотпусна малко.

— Добър избор. — Юпитер се усмихна, облаците се разсеяха от лицето му също толкова бързо, колкото се бяха появили. Той се обърна пак към прозореца. — Смъртта е скучна. Животът е къде-къде по-забавен. В живота непрекъснато се случват разни неща. Неочаквани неща. Неща, които дори не би могла да очакваш, защото са толкова… неочаквани. — Той отстъпи назад, отдалечавайки се от прозореца, посегна слепешком за Мориган и напипа ръката й. — Ето например, бас държа, че не си очаквала твоята така наречена смърт да подрани с три часа.

Мориган усети как някакъв прах се посипа по лицето й. Тя го избърса, вдигна очи и видя, че полилеите треперят и в мазилката се появяват пукнатини. Крушките запращяха. Прозорците задрънчаха. Разнесе се слаба миризма на изгоряло.

— Какво е това? — Тя стисна инстинктивно ръката му. — Какво става?

Юпитер се наведе и прошепна в ухото й:

— Имаш ли ми доверие?

— Да — отговори тя, без да се замисля.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре. — Той я погледна в очите. Подът под краката им трепереше. — След малко ще сваля пердето. Но каквото и да видиш там навън, не бива да се страхуваш. Те усещат, когато те е страх.

Мориган преглътна.

— Те?

— Просто прави каквото правя аз и всичко ще е наред. Разбра ли? Никакъв страх.

— Никакъв страх — повтори Мориган. Междувременно страхът се бе настанил в стомаха й и си устройваше празненство. Виенско колело от страх се въртеше лениво в коремната й област. Танцуващи циркови слонове от страх правеха салта в чревния й тракт.

— За какво, по дяволите, говорите там? — попита баба. — Какво ти разправя той, Мориган? Настоявам да…

С внезапно рязко движение Юпитер извади от джоба си шепа сребърен прах и го духна към Корвус, Айви и баба като облачно-звездна целувка, а после се метна към прозореца, изтръгна пердето и го пусна да се свлече на смачкана купчина по средата на пода.

Отстъпи назад, взря се в делото си и поклати бавно и тъжно глава.

— Толкова съжалявам. Каква трагедия, да я загубите толкова млада.

Корвус се намръщи и премигна. Изглеждаше неуверен.

— Трагедия?

— Ъхъ — потвърди Юпитер. Прегърна Корвус през раменете и го заведе до купчината плат. — Скъпа, скъпа Мориган. Беше толкова изпълнена с живот. Имаше да сподели толкова много със света. Но ни бе отнета! Бе ни отнета прекалено рано.

— Прекалено рано. — Корвус кимна замаяно в знак на съгласие. — Твърде, твърде рано.

Юпитер прегърна с другата си ръка Айви и я притегли към гърдите си.

— Не бива да вините себе си. Освен може би мъничко, ако искате. — Той намигна на Мориган, която усети как тих, истеричен смях се надига в гърлото й. Те наистина ли вярваха, че пердето е Мориган, лежаща мъртва на пода? Та тя стоеше точно пред тях!

— Изглежда толкова дребна — подсмръкна Айви и избърса носа си с ръкав. — Толкова дребна и слабичка.

— Да — съгласи се Юпитер. — Почти все едно е… направена от плат.

Мориган прихна, но семейство Врана с нищо не показаха, че са я чули.

— Ще ви оставя да направите нужните приготовления. Трябва да подготвите изявление за пресата, господин канцлер. Но преди да си тръгна, може ли да предложа да използвате закрит ковчег за погребението? Откритите са толкова долнопробни.

— Да — потвърди баба, вперила поглед в пердето — уж Мориган. — Така е. Долнопробни са.

— Какво направи? — прошепна момичето на Юпитер. — Какво беше това сребристо нещо?

— Извънредно нелегално е. Направи се, че не си го видяла.

Полилеят се залюля бясно, замята сенки из стаята.

Въздухът се изпълни с непогрешимия мирис на изгоряло дърво. Подът затрепери отново и Мориган чу в далечината някакъв шум като от пороен дъжд, тътен на гръмотевица или… дали пък не бе тропот на копита?

Тя се обърна към прозореца и усети нажежен, боцкащ страх да пробягва по гръбнака й. Паниката се надигна като жлъчка в гърлото й.

Виждаше я. Виждаше своята смърт да се приближава.