Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (21)

20.
Изчезване

В дните след Коледа бялата снежна покривка на Невърмур се превърна в жалка сива киша. Дъжд шибаше прозорците на хотел „Девкалион“ и веселието бързо се превърна в следпразнично униние, в което всеки изминал час приближаваше Мориган все повече до деня, от който се ужасяваше цяла година — Показното изпитание.

Но невероятно, сега Показното изпитание не бе най-голямата й грижа.

Мориган бе прекарала два мъчителни дни след Коледа, събирайки кураж да каже на Юпитер какво е научила за Езра Шквал и господин Джоунс. Всеки път, когато отидеше да почука на вратата му, стиснала в побелелите си пръсти портрета на Шквал, смелостта й изневеряваше.

Отчаяно й се искаше да му каже. Но как? Как би могла да му го поднесе? „Можеш ли да познаеш, Юпитер? Най-злият човек, живял някога, си мислеше, че от мен ще излезе чудесен зъл чирак. А, да, и освен това ме посещава в Невърмур от месеци. Пък и освен това изложих целия град на опасност, защото не исках да ти кажа.“

Повече от всичко Мориган копнееше да поговори с Хоторн. Точно когато си мислеше, че ужасната истина ще изкипи и ще се излее от устата й като разтопена лава, приятелят й най-после се върна.

— Сигурна ли си? — попита той, присвил очи срещу портрета, с нотка на отчаяна надежда в гласа. — Може да е дядо му?

Мориган изстена раздразнено и завъртя очи за около стотен път този следобед. Почти не беше мигнала и вече протриваше пътека в пода на спалнята си от крачене напред-назад (спалнята изглеждаше развеселена от това и все повече раздалечаваше стените, за да я кара всеки път да извървява все по-голямо разстояние).

— Казвам ти, той е. Абсолютно същият човек. Има същия белег, същата бенка над устната, същия нос, същото всичко. Ако това не е господин Джоунс, аз не съм Мориган Врана.

— Но защо ще се представя за собствения си помощник?

— Може би защото не се е състарил и с един-едничък ден от нарисуването на този портрет преди близо сто години. — Мориган грабна книгата от ръцете на Хоторн и навря портрета на сантиметър от носа му. — Погледни. Ти го видя на Вси светии — само погледни.

Хоторн присви устни, отдалечи портрета от себе си и примижа срещу него. Пое си дълъг, дълбок дъх и най-сетне кимна неохотно.

— Той е. Трябва да е той. Този белег…

— Именно.

Хоторн се намръщи.

— Но госпожа Чанда каза…

— … че е бил прокуден от Свободния щат, знам — прекъсна го Мориган. — А Кеджъри заяви, че градът го държал навън с древна магия.

— Именно. Ами всички онези хора, дето пазят границата? Военновъздушните сили, Кралският магьоснически съвет, Паранормалната лига и така нататък? Никой не може да мине покрай всички тях, дори и Чудотвореца.

Мориган се строполи в креслото и гушна една възглавница.

— Но господин Джоунс — Шквал — той беше тук, Хоторн. Видях го. И двамата го видяхме. В това няма никакъв смисъл.

Няколко секунди седяха мълчаливо и се вслушваха в дъжда, биещ по стъклото. Започваше да се смрачава.

Хоторн въздъхна.

— Трябва да си вървя. Обещах на татко, че ще се прибера преди тъмно. Показното изпитание е утре, не забравяй — добави той полу на шега. Като че ли някой от двама им можеше да забрави последното им изпитание за Обществото. Като че ли Мориган можеше да забрави деня, за който сънуваше кошмари от месеци насам.

Хоторн се вгледа в приятелката си за един дълъг, тържествен миг.

— Мориган, мисля, че е време да…

— Знам — пророни тя тихо и се обърна към сумрака зад прозореца. — Трябва да кажа на Юпитер.

 

 

Мориган почука колебливо на вратата на кабинета на Юпитер.

— Какво? — изръмжа глас, който определено не бе на покровителя й. Тя бутна вратата и видя Фенестра, изтегната на килимче пред камината. Суперкотката се прозя широко и впери сънените си жълти очи в Мориган. — Какво искаш?

— Къде е той? Трябва да го видя. Спешно е.

— Кой?

— Юпитер — уточни Мориган, без да се опитва да скрие раздразнението си.

— Не е тук.

— Да, виждам. — Тя махна към празния кабинет. — Къде е, в Пушалнята ли? В трапезарията? Фен, важно е.

— И е тук. Не е в хотела.

— Какво?

— Излезе.

Сърцето на Мориган подскочи и заседна в гърлото й.

— Къде отиде?

Свиване на рамене. Облизване на лапа.

— Нямам представа.

— Кога ще се върне.

— Не каза.

— Но… но последното изпитание е утре — изписка Мориган.

— Дотогава ще се върне, нали?

Фенестра се претърколи и задращи по килимчето, после почеса лениво ушите си.

Изведнъж момичето изпита ужас. Когато Юпитер напускаше „Девкалион“, понякога отсъстваше часове, понякога дни, а понякога и седмици. Мориган никога не знаеше кога ще се върне, никой не знаеше, и мисълта, че той може да не се върне навреме за Показното изпитание, я изпълни с леден ужас.

Той й бе обещал. Беше й обещал.

„Също както обеща да те заведе на Невърмурския панаир — обади се едно тънко гласче в дъното на съзнанието й. — А виж какво излезе накрая.“

Сега обаче беше различно, казваше си Мориган. Това беше изпитанието й. Голямото — онова, за което той се бе заклел, че ще се погрижи, онова, за което й бе казал, че изобщо няма нужда да мисли. И тя всячески се бе старала да не мисли за него, а сега какво? Не можеше да се справи сама. Дори не знаеше какъв е талантът й.

— Фенестра, моля те! — извика тя и котката се обърна да впери поглед в нея. — Какво прави той, къде отиде?

— Каза, че имал да свърши нещо важно. Само това знам.

Сърцето на Мориган се сви. По-важно от това да присъства на най-важния ден в живота й? По-важно от това да спази обещанието си?

Объркана и разстроена, обзета от внезапен ужас заради бедата, в която се бе озовала, тя съвсем забрави защо бе дошла да го търси.

Беше сам-самичка. Щеше да й се наложи да мине през Показното изпитание без него. Беше сам-самичка.

Мориган рухна в едно от кожените кресла до огъня. Имаше чувството, че цялото й тяло е направено от олово.

Внезапно Фенестра стана, извиси се над креслото и приведе огромното си сплеснато, космато лице към нейното.

— Той каза ли, че ще е тук за изпитанието ти?

Сълзи пареха в очите на Мориган.

— Да, но…

— Каза ли ти, че ще се погрижи за него?

— Да, но…

— Обеща ли ти, че всичко ще е наред?

Няколко горещи сълзи се търколиха по лицето на момичето.

— Да, но…

— Значи всичко е ясно. — Фен премигна спокойно с големите си кехлибарени очи и кимна. — Той ще е тук за изпитанието ти. Ще се погрижи за него. Всичко ще е наред.

Мориган подсмръкна и избърса нос с ръкава на ризата си. Стисна очи и поклати глава.

— Откъде знаеш?

— Той ми е приятел. Аз познавам приятеля си.

Фенестра помълча известно време и Мориган си помисли, че е заспала права. После почувства нещо топло, мокро и грапаво да облизва цялата дясна страна на лицето й. Подсмръкна пак и голямата сива глава на Фен се отърка с обич в рамото й.

— Благодаря ти, Фен — каза тихичко Мориган. Чу как Фенестра тръгна с тихи стъпки към вратата. — Фен?

— Ммм?

— Слюнката ти мирише на сардини.

— Ами, да. Аз съм котка.

— А сега и лицето ми мирише на сардини.

— Не ми пука. Аз съм котка.

— Лека нощ, Фен.

— Лека нощ, Мориган.