Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (26)

25.
Майстор и чирак

Мориган се събуди на празен перон. Изстена тихо и се опита да седне на студения бетон. Болка я прободе отстрани. Стомахът й се бунтуваше.

Тя премигна, за да фокусира поглед, и откри, че познава старомодните плакати и реклами по стените. Това бе перонът на Паяжинната линия. Тя взе мушамения си чадър и се изправи неуверено. Погледът й установи една неприятна новина: не беше сама.

На четиресет метра по-нататък на перона на дървена пейка седеше господин Джоунс.

„Не — поправи се Мориган, — не господин Джоунс, а Езра Шквал. Чудотвореца.“

Той се взираше в стената на тунела зад релсите, потънал в мисли, и си тананикаше своята странна мелодийка. Звучеше като приспивна песен, само че сбъркана.

Сърцето на Мориган се разтуптя по-силно.

Чу тихо ръмжене. Струйки черен дим пълзяха от зейналата паст на тунела и точици червена светлина се взираха от мрака. Мориган скочи, когато пронизително цвилене отекна във въздуха. Ловците от дим и сенки чакаха търпеливо в тъмното… какво? Заповед от своя господар, Чудотвореца?

Имаше само един изход.

Мориган тръгна бавно по платформата и стъпките й прокънтяха. Езра Шквал остана плашещо неподвижен. Все така продължаваше да си тананика и да се взира в стената.

Ако успееше само да мине покрай него, помисли си Мориган, навярно би могла да си плюе на петите — нагоре и нагоре по лабиринта от стълбища и скрити проходи на Чудметрото, докато не намери невърмурски транспортен полицай или приятелска тълпа пътници, или докато не излезе навън в ярката, шумна безопасност на невърмурската съботна вечер.

Тя направи още една предпазлива крачка и още една.

— Малко гардже, малко гардже, с очи черни като копчета — напяваше тихо Шквал. Усмивка плъзна по лицето му, тънка и бавна, но не стигна до очите. — Полети, полети към поляната, дето зайците се крият.

Мориган спря. Не беше ли чувала и по-рано тази песен? Може би я бяха учили в детските ясли, преди да я изритат оттам заради проклятието й. Гласът на Шквал беше висок и чист. Зловещ в своята сладост.

— Малко зайче, малко зайче, стой близо до мама. — Той се обърна да я погледне и в същия миг, сякаш по някаква безмълвна команда, една по една зелените и белите плочки по края на перона станаха лъскаво черни. — Инак гарджето, малкото гардже ще ти изкълве очите.

Той свърши песента, но ужасяващата му усмивка си остана.

— Госпожице Врана. Приличате ми на човек, който е проумял нещо.

Мориган не отговори.

— Хайде, де — подкани я той с глас, малко по-силен от шепот. — Покажи ми колко си умна.

— Ти… ти си Езра Шквал — каза тя. — Чудотвореца. Няма никакъв господин Джоунс, всичко е било лъжа.

— Добре — кимна той. — Много добре. Какво друго?

Мориган преглътна.

— Клането на площад „Кураж“ — това си бил ти. Ти си убил онези хора.

Той кимна пак, едва-едва.

— Виновен. Какво друго.

— Ти си пратил ловците от дим и сенки подир мен.

Лампите на перона мигаха. Пипалца черен дим пълзяха откъм тунела, виеха се около стените и тавана, задушаваха светлината. Мориган потрепери. Имаше чувството, че мракът може да погълне и нея.

— Правилно. Подир теб и всяко друго дете, имало лошия късмет да се роди на Срединощ. Това трябваше да е милосърдие.

— Милосърдие ли? — възмути се Мориган. — Ти се опита да ме убиеш!

Той затвори очи, сякаш разочарован.

— Грешка. Аз не се опитвам да убия хората, мила ми Врана. Просто ги убивам. Може би си забелязала, че си още жива. И то, уверявам те, не защото твоят капитан Норт осъществи дръзкия си набег, а защото аз исках да живееш.

— Лъжец!

— Вярно е, лъжец съм. Но невинаги и определено не сега. — Той стана от пейката и пристъпи към нея. — Само наполовина си права. Аз пратих ловците подир теб, но не за да те убия.

При споменаването им, хрътките от черен дим се подадоха от тунела, прокрадвайки се ниско по земята, последвани от тълпа ловци на коне. Те се движеха бавно, като насън. Чакаха заповед за нападение.

Мориган отстъпи назад.

— Не бягай — предупреди я Шквал. — Те много обичат, когато децата бягат.

Тя замръзна, неспособна да свали очи от ловците. Сърцето й биеше бурно, туптенето му стигаше чак до пръстите й.

— Доста са страшни, признавам — каза той и се озърна през рамо. — Едно от най-добрите ми творения. Те са идеалната машина за убиване — безмилостни, безчувствени. Неудържими. Повярвай ми, мила ми Врана, ако им бях заповядал да те убият, нямаше да преживееш Срединощ. Щеше да си само купчина пепел. Заповедта ми не беше да те убият. А да те подкарат.

Той се усмихна. Кожата на Мориган настръхна. За един съвсем кратък миг, би се заклела в това, зърна сянката на Чудотвореца върху лицето му. Черни очи, черна уста и остри оголени зъби. Изпитото лице на същество, което не беше нито човек, нито чудовище, а нещо, което Мориган не смееше да си представи.

— Първия път те се провалиха, разбира се, позволиха на онзи ужасен риж човек да те отмъкне с абсурдния си механичен паяк. Но аз знаех, че няма да се провалят втори път, не и след като най-после намерих слабо място в Паяжинната линия, което да използвам. Отне ми близо година и една-две дребни катастрофи в Чудметрото…

— Значи наистина си бил ти? — възкликна Мориган. Гласът й трепереше. — Онези злополуки. Хората все повтаряха, че са дело на Чудотвореца, и са били прави. Ти уби двама души!

— Проби и грешки — отвърна той и сви рамене. — И всичко това само за да те подбера като загубена овца. А сега, агънцето ми, време е да си вървим у дома.

Той се обърна към нея и протегна ръка. В далечината изсвири влак.

Мориган направи още една крачка назад.

— Няма да ходя никъде с теб.

— С цялото ми уважение, но не съм съгласен.

Мориган чу звука на двигател, набиращ скорост. Сребърно-златна светлина засия от дълбините на тунела. Ставаше все по-ярка и по-ярка, пронизваше стената от чернота, която представляваха ловците от дим и сенки, докато най-сетне си проби път, трептяща и сияйна, прекалено красива и прекалено ужасна за гледане.

Ловците се пръснаха, разтвориха се във въздуха и се появиха пак на перона като торнадо с Мориган в центъра му. Мушаменият чадър падна от ръцете й. Те се вихреха около нея, омотаваха я в черни въжета от сенки и дим и я придърпаха дълбоко в ослепителната златна светлина на Паяжинния влак.

Чу се свирка. Влакът потегли.

 

 

Въздухът беше мразовит и Мориган усещаше студа дори през Паяжината. Извън имението Врана бе студено. Ливадата бе покрита със скреж. Зад високите железни порти къщата очертаваше черния си силует на фона на притъмняващото небе.

Шквал пристъпи напред, взирайки се в къщата с маниакално блеснали очи, в които се четеше очакване.

— Хайде да се отбием на гости, а?

Чудотвореца вече не беше безтелесно същество, носещо се в Паяжината и неспособно да влияе на нещата около себе си. Беше се върнал в Зимномория, в своето тяло и се наслаждаваше на свободата си.

Той изпука кокалчета и протегна ръце, само с едно прецизно махване на китките му портите се отвориха — но не просто се отвориха. Огънаха се назад, прът по прът, и здравото желязо стенеше, сякаш изкривявано от някаква великанска невидима ръка.

При този шум кучетата дотичаха иззад къщата, залаяха бясно.

— Джаф! Джаф-джаф! — излая насреща им Шквал като някакъв луд.

Кучетата отлетяха назад във въздуха като хвърлени и се приземиха с глухо тупване на ливадата, а после побягнаха с квичене.

— Нямаш си представа колко е мъчително — каза той, обръщайки се към Мориган, докато вървеше с хрущене по чакълестата алея, — да съм там, в моя град — моя град, обичния ми Невърмур, — и да не мога да направя нищо. Да не мога да използвам талантите си, нито да влияя на нещата около себе си… нито дори да докосна нещо. — Той преглътна и се взря в далечината. — Паяжинната линия е чудесно творение, скъпа Врана — аз би трябвало да знам, защото съм я създал, — но понякога е затвор. — Лицето му просветля. — Нека ти покажа какво е чувството.

Обърна се към къщата, вдигна ръце във въздуха като диригент, готов да ръководи някакъв оркестър, и започна.

Камъните и тухлите на дома Врана се размърдаха, почнаха да се въртят и стържат един в друг, вдигаха облаци прах, пренареждаха се, докато родната къща на Мориган стана неузнаваема. Източи се със стон във висока готическа катедрала и надвисна над нея по-застрашително отвсякога.

— Така е по-добре, нали? — попита Шквал. Закашля се и размаха ръка да разсее прахоляка от лицето си.

— Престани — каза Мориган.

— Че аз едва започвам.

Той щракна с пръсти и тъмносивият камък на преобразената къща засия, озарен от милион златни лампички. Беше прекрасно.

„Виж, това беше неочаквано“, помисли си Мориган и изгледа подозрително Шквал. Той й хвърли въпросителен поглед и разпери ръце, сякаш търсеше одобрението й.

— Това искаш, нали, мила Врана? — Още едно щракване и от най-високия шпил щръкна прът, и едно черно знаме с лика на Мориган се развя гордо на вятъра. — Затова избра онзи ефектен глупак, нали, с Чудното му общество, арахнипода му и скачането от покрива на Яснозор?

Едно помръдване на китката и на покрива се появи ярък неонов надпис с гигантски мигащи букви: ДОБРЕ ДОШЛИ В МОРИГАНЛАНД.

Мориган можеше да се засмее, ако не бе толкова уплашена. Езра Шквал, най-злият човек, живял някога, току-що бе превърнал родния й дом в тематичен парк.

Той се обърна към нея.

— Много стил и никакво съдържание. Това е Юпитер Норт. Той каза ли ти изобщо?

— Какво да ми каже?

— Не, разбира се, че не е. Но ти имаш прилично работещ мозък в хубавата си малка главица. Сигурно си се досетила. — Докато говореше, Шквал шаваше с пръсти и накара водни струи да бликнат от фонтана и да замръзнат във въздуха като ледени скулптури. Дори не гледаше. Мориган не бе сигурна, че той изобщо е забелязал какво прави. — Я кажи, Мориган Врана: защо те помолих да станеш моя чирачка?

Момичето преглътна.

— Не знам.

— Глупости — рече той тихо. Вдигна ръка и направи някаква фигура във въздуха. Неоновият знак и лампичките запращяха и угаснаха. Шпилът започна да се руши. Няколко сиви камъка се търкулнаха на земята. — Кажи ми.

— Не знам — повтори тя. Отскочи встрани тъкмо когато един голям каменен къс падна на мястото, където стоеше.

— Помисли.

Но тя не можеше да мисли. Имението Врана се рушеше пред очите й. Външните стени на къщата се сринаха в купчини прах и отломки, разкривайки топло озарените стаи вътре, недокоснати от разрухата на Шквал; картинка на нормалния за семейство Врана живот.

Съвсем близо до Мориган баща й, мащехата й и баба й седяха в удобни кресла в салона, без да забелязват, че къщата се разпада около тях. Айви хранеше едно от бебетата; Корвус люлееше другото, за да го приспи. Баба четеше. В камината гореше огън.

— Наистина ли трябва да ти го казвам? — попита Шквал и застана до нея с озадачено и развеселено лице. — Мила ми Врана, ти си Чудотворка. Също като мен.

При тези думи Мориган изстина. Усети тръпка по гръбнака си, толкова истинска, като че ли леден пръст се плъзгаше по гърба й. Кожата й настръхна.

„Чудотворка. Също като мен.“

— Не — прошепна тя, а после повтори по-твърдо: — Не!

— Права си, не. — Той килна глава. — Не точно като мен. Но един ден — ако работиш усърдно и внимаваш — може да се доближиш до мен.

Мориган сви ръцете си в юмруци.

— Никога няма да стана като теб.

— Колко очарователно! Мислиш си, че имаш някакъв избор. Но ти си родена такава. Имаш път, от който не можеш да се отклониш.

— Никога няма да стана като теб — повтори Мориган. — Никога няма да бъда убийца!

Шквал се изкикоти.

— Това ли мислиш, че представлява един Чудотворец? Оръдие на смъртта? Е, предполагам, че си наполовина права. Разрушение и съзидание. Смърт и живот. Всички инструменти ще са на твое разположение, след като се научиш да ги използваш.

— Аз не искам да ги използвам — процеди през зъби Мориган.

— Каква ужасна лъжкиня си — каза Шквал. — Трябва да се научиш да лъжеш по-умело, скъпа Врана. Пък и трябва да усвоиш онова, което ще наричаме Отвратителните изкуства на завършения Чудотворец, и аз с радост ще бъда твой учител. Да започнем с първия урок. — Шквал пристъпи в стаята и прошепна нещо, което Мориган не чу добре. През решетката на камината прескочи огън и моментално плъзна, заобикаляйки семейство Врана. След броени секунди салонът гореше целият, от пердетата до килима. Семейството на Мориган седеше неподвижно, в пълно неведение за опасността, в която се намираше.

— Спри! — извика момичето през рева на пламъците. — Моля те, остави ги на мира!

— А теб какво те интересува? — рече насмешливо Шквал. — Тези хора те мразят. Обвиняваха те за всичко, което се обърка в живота им. Когато ти умря — или когато те помислиха, че си умряла, — почувстваха облекчение. И защо?

Огънят пропълзя по-близо до семейство Врана. Капка пот се търкулна по челото на Айви, но тя сякаш не усещаше нищо. Мориган се опита да вземе нещо — каквото и да е, камъче или парче от зидарията, — да го хвърли към нея, Корвус или баба, да ги предупреди. Но не можеше да хване нищо. Ръката й минаваше през тях.

— Заради едно проклятие — продължи Шквал, — което никога не е съществувало.

Мориган преглътна, вперила поглед в него през пламъците.

— Как така никога не е съществувало?

Той се засмя.

— „Проклятието“ не е нищо друго, освен удобен начин да се обясни защо всички вие, родените на Срединощ, имате гадния навик да се гътвате, преди да сте пораснали достатъчно, че да създавате проблеми. Преди да започнете да привличате и поглъщате прекалено много от моето безценно Чудо като алчни малки гръмоотводи, каквито някои от вас имат потенциала да станат. Не мога да позволя някой да разрежда източника на енергия, който ме е направил неприлично богат и могъщ, нали? Ако аз съм единственият проводник на Чудо, силата му остава в мен. Разбира се, че трябваше да премахна всички възможни заплахи. Не можеш да ме виниш за това. Проява е на здрав бизнес разум.

— Няма никакво проклятие — промълви Мориган. Най-после бе разбрала. Юпитер й го казваше, но тя не му повярва. Не и наистина. — Ти си проклятието.

Шквал продължи като че ли изобщо не се е обаждала.

— През годините проклятието придоби собствен живот. Хората толкова обичат да драматизират. Едно време вие, малки негодници, предизвиквахте жалост и състрадание, защото незначителният ви животец ви се отнемаше на такава крехка възраст. Но постепенно ужасната човешка природа взе връх и хората започнаха да гледат на прокълнатите деца като на удобни изкупителни жертви. Някой, когото да обвиняват, когато нещата се объркат. Защо реколтата ми загина? Прокълнатото дете е виновно. Защо си загубих работата? Прокълнатото дете е виновно. Скоро започнаха да обвиняват прокълнатите деца за всички беди и несгоди. Легендата се разрасна, докато прокълнатите деца станаха не само нещастие за семейството си, но и заплаха за съществуването на всеки друг.

Шквал взе бебето от ръцете на Корвус. Бащата не помръдна, очите му бяха оцъклени и невиждащи, отразяваха оранжевото сияние на огъня. Салонът се бе превърнал в истинска пещ и пламъците вдигаха облаци дим. Димът се превърна във вихрещи се черни фигури, които ту изникваха от огъня, ту потъваха обратно в него. Мориган чу вой и потрепери.

Бебето се опита да хване носа на Шквал с дебелите си пръстчета. Чудотвореца направи смешна муцунка и малкото снежнокосо момченце запищя от смях.

— Така че виждаш ли, мила ми Врана, не аз съм накарал семейството ти да те презира. Те го направиха съвсем самички. — Той размаха малката ръчичка на бебето срещу нея. — Да ги убия ли заради теб?

— Не! — извика Мориган. — Моля те, недей!

Шквал пусна бебето, но то не падна, а се спусна бавно на пода. Мориган трябваше да направи нещо, трябваше да го спре, но как? Какво би могла да стори през Паяжината? Беше безсилна.

— Не? Сигурна ли си? Нещо не съм убеден. — Той я гледаше с тънка закачлива усмивка на устните. — Кажи ми, малко гардже, защо мислиш, че те оставих жива?

Мориган не отвърна нищо. Ловците от дим и сенки придобиваха форма около тях. Озъбени хрътки и безлики мъже на коне изникнаха от пламъците и заобиколиха беззащитното й семейство. Пристъпваха все по-близо, очаквайки заповед от Шквал. Заповед да убиват.

— Погубил съм толкова много други. През всичките тези години бях толкова търпелив, чаках подходящото дете. Някой друг би се отказал, но аз знаех… знаех, че ще се появиш. Че един ден дете, родено на Срединощ, ще се издигне да заеме моето място. Дете, пълно с мрачно обещание, в чиито очи мога да видя отражение на своите. Мой истински наследник. — Той коленичи, така че лицето му да е на едно ниво с нейното. Гласът му бе толкова тих, а усмивката му — толкова искрена, че за момент Мориган зърна в очертаното от сенки лице на този луд своя приятел господин Джоунс. — Виждам вътре в теб, Мориган Врана — прошепна той с блеснали очи. — В сърцевината ти има черен лед.

— Не! — изкрещя тя. Нещо в нея се отдръпваше от Шквал, както океан отдръпва водите си от брега, за да създаде вълна. Изведнъж се почувства точно така — като огромна жива вълна от ярост и страх. Тя не беше като него, никога нямаше да е като него!

Мориган залитна назад и инстинктивно вдигна ръце, отприщвайки вълната в себе си.

Ярка ослепителна светлина изпълни стаята, помете ловците от дим и сенки и потуши огъня с едно тътнещо златистобяло припламване, продължило няколко секунди или може би няколко дни, или може би цял живот, а после угасна.

Възцари се тишина.

Семейство Врана, все още потънали в блажено неведение, се взираха невиждащо.

Шквал, ококорен и зашеметен, лежеше на пода, сякаш е бил запокитен там. Взираше се нагоре към Мориган, като че ли току-що е прогледнал.

А самата Мориган трепереше от остатъчния ефект на… каквото и да беше това.

Беше унищожила ловците от дим и сенки. Или поне ги бе прогонила. Това стигаше засега. Мориган нямаше никаква представа как го е направила, как е призовала тази светлина, но през онези няколко ослепителни секунди си бе спомнила пак думите на Шквал от миналото лято: „Сенките са си сенки. Те искат да са мрачни“.

Шквал се надигна от пода и най-после си възвърна дар словото.

— Разбираш ли, скъпа ми Врана — каза той и я изгледа предпазливо. — Ти трябваше да приемеш предложението ми, но всъщност не бе задължително да го правиш. Така или иначе вече си моя чирачка, просто защото преживя единайсетия си рожден ден. Събирането е започнало. Чудото те е забелязало и сега си в негови ръце.

— Какво означава това? — озадачи се Мориган. — Какво събиране?

— Ти си родена Чудотворка, но ако не се научиш да владееш Чудото, то ще завладее теб. Ако не се научиш да го контролираш, то ще те контролира. Ще те изгори бавно отвътре и в крайна сметка… ще те унищожи. — Той поклати глава и единият край на устата му се изкриви в тъжна усмивка. — Казах ти, щеше да е милосърдие да оставя ловците от дим и сенки да те убият. Но уви, ти, изглежда, ги прогони, поне засега. Няма значение. Тази вечер не съм те довел тук, за да те нараня. Нито пък да сторя зло на семейството ти.

— Тогава защо ме похити?

— Да съм те похитил? — Той изглеждаше развеселен и може би малко обиден от тази идея. — „Похищение“ е просто друга дума за кражба. А аз не съм крадец. Това не е похищение. Това е първият ти урок как да бъдеш Чудотворка. Майсторски курс на един истински майстор. Вторият урок ще се състои веднага щом поискаш.

Мориган поклати глава. Той шегуваше ли се? Или просто беше луд?

— Никога няма да поискам нищо от теб. Ти няма на какво да ме научиш.

Шквал се засмя тихичко. Тръгна през гаснещата жарава, като вдигаше облачета пепел и искри.

— Аз съм единственият, способен да те научи на нещо, което си струва да знаеш. Един ден, много скоро, ще проумееш тази ужасна истина. Аз и моите чудовища ще се погрижим за това. — Той килна глава на една страна и всякаква следа от веселие изчезна от черните му бездънни очи. — Дотогава, малко гардже.

Без да поглежда назад, той заслиза по дългата чакълеста алея и изчезна в мрака. Зад него последните останки от огъня угаснаха кротко, изгорелите пердета и мебели се възстановиха, счупените прозорци зараснаха, каменните стени на къщата се съградиха наново, а огънатата желязна порта се изправи и затвори с тихо дрънчене.

Мориган стоеше насред вече мирния салон. Гледаше неразбралите нищо Врана и усети как в нея избуява странен копнеж по дома. Обаче не по това място. Нито по тези хора.

Мориган затвори очи. Представи си чадъра със сребърната дръжка и малката опалова птичка, как лежи на перона на Чудметрото, където го бе изпуснала.

Зачака. Чу свирката на Паяжинния влак. И си отиде у дома.