Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (20)

19.
Паяжинната линия

— Колко още остава?

— Не е много. Не изоставай. — Юпитер вървеше по мръсния тунел с белезникави плочки и трепкащи лампи на тавана, поддържайки обичайната си крачка, а Мориган подтичваше да го настигне. Сегиз-тогиз тя вдигаше поглед към лицето му, но не можеше да прочете нищо върху него.

Той почти не бе обелил и дума, освен да каже на Фенестра къде отиват. Суперкотката го изгледа с тревога и — за изненада на Мориган — тъга. Не каза нищо, но когато Мориган последва Юпитер през входната врата, Фен я побутна нежно с голямата си сива глава и издаде тих, печален звук. Момичето замига трескаво, стиснала мушамения си чадър, и не погледна назад.

Минаха по тъмните улици, хванаха чадърожелезницата до най-близката станция на Чудметрото, а после поеха надолу през лабиринта от тунели и стълбища. Минаваха през тайни врати, по тъмни мръсни коридори, следвайки път, по който Мориган никога досега не бе вървяла, но Юпитер, изглежда, го знаеше наизуст.

След двайсет минути и безброй завои те свиха зад един остър ъгъл и излязоха на празен перон. Плакатите по стените бяха избелели, напукани и старомодни, и рекламираха продукти, за които Мориган изобщо не бе чувала.

Табела над главите им оповестяваше, че това е началната точка на Паяжинната линия.

— Сигурна ли си? — Очите на Юпитер бяха забити в плочките на пода. Макар че говореше тихо, гласът му отекваше в просторната зала. — Не е нужно да си вървиш.

— Знам — отвърна Мориган. Помисли си за Хоторн, че така и не успя да се сбогува с него, най-добрия й приятел… и за Джак, спящ дълбоко в „Девкалион“, който щеше да се събуди и да открие, че я няма… и почувства внезапна тъга. Потисна я решително. Не можеше да остане и да гледа как Юпитер губи всичко заради нея. — Сигурна съм.

Юпитер кимна и посегна да вземе чадъра й. Мориган го стисна здраво.

— Не мога ли да го задър…

— Трябва да остане тук. Съжалявам.

Мориган отпусна хватката си. Докато Юпитер окачаше чадъра със сребърна дръжка на един парапет, тя изпитваше притъпено, сърдито разочарование. В края на краищата това трябваше да е подарък за рождения й ден и тя имаше толкова хубави спомени с него. Скокът от покрива на „Девкалион“, прелитането през Стария град с чадърожелезницата. Отключването на Залата на сенките. (Когато най-после бе попитала Юпитер за това, той й бе признал, че е мислел, че ще бъде забавно; че я е чакал цяла вечност да открие, че има таен ключ за тайна стая. Каза, че ако е била малко по-любопитна, щяла да го открие далеч по-рано.)

— Готова ли си? — Той я хвана за ръката и двамата прекрачиха жълтата линия на самия ръб на перона. — Затвори очи. И не ги отваряй.

Мориган се подчини. Въздухът беше неподвижен. Няколко дълги секунди изтекоха в тишина.

После в далечината се чу звук — който се усилваше все повече и повече — на влак, набиращ много бързо скорост. Тя усети вълната хладен въздух, която лъхна от тунела, чу как влакът спря точно пред тях и отвори врати.

— Крачи смело, Мориган Врана. — Юпитер я стисна за ръката и я въведе вътре.

— Сега може ли да отворя очи?

— Не още.

— Къде отиваме? Какво е Паяжинната линия? Ще ни откара ли чак до Джакалфакс, или трябва да се прекачваме?

— Тихо. — Той стисна пак ръката й.

Пътуването бе кратко — само няколко минути, — но Мориган усети, че й прилошава от поклащането на влака. Искаше й се да може да отвори очи.

Влакът спря. Вратите се отвориха. Мориган и Юпитер излязоха в студения режещ въздух, който миришеше на дъжд и кал.

— Отвори очи.

Със спотаен дълбоко в сърцето си ужас, Мориган откри, че стои пред входната врата на имението Врана. Беше си у дома.

„Нали това искаше?“, напомни си тя.

Само за минути Паяжинната линия я бе пренесла по целия път от Невърмур до Джакалфакс. Мориган се обърна; влакът бе изчезнал. Зад нея нямаше нищо, само високата желязна порта, деляща имението Врана от гората оттатък. Тя поклати глава. Това беше невъзможно.

Познато сребърно чукало с форма на гарван се взираше надолу към нея. Тя вдигна ръка да почука, но Юпитер мина право през плътната дървена врата и изчезна.

— Невъзможно — ахна тя.

Ръката на Юпитер посегна обратно и я дръпна в мъжделиво осветения коридор на дома й от детинство.

— Как… как… какво се случи току-що?

Юпитер я изгледа косо.

— Строго погледнато, ние още сме в Невърмур. Или поне телата ни. Паяжинната линия би трябвало да е извадена от употреба, но аз съм междусветски изследовател с девето ниво на достъп и като такъв си имам… някои привилегии.

Мориган се зачуди дали това е една от онези „привилегии“, за които могат да го арестуват.

— Как може още да сме в Невърмур? Стоим в къщата на баба ми.

— Не точно. Пътуваме по Паяжината.

— Какво е това?

— Всичко… Как да ти го обясня? — Той млъкна, пое си дълбоко дъх и вдигна очи. Мориган си спомни, че веднъж вече се беше опитал да й го обясни и се бе провалил най-позорно. — Всички ние сме част от Паяжината и Паяжината е навсякъде около нас. Нещата, които мога да виждам аз — твоите кошмари, да речем, или историята на един определен зелен чайник — те съществуват в Паяжината като малки невидими нишки, сплетени в гигантска скрита мрежа, която свързва всичко в едно. Паяжинната линия просто ни дава начин да пътуваме целенасочено през тези нишки. Тя е страничен продукт от изследването на другите светове — нещо, което Лигата е създала преди тринайсет или четиринайсет епохи. Тялото ти остава на безопасно място в Невърмур, докато съзнанието ти пътува незабелязано из републиката. Много хитра система и много тайна, така че, за бога, не казвай на никого. Никога не е била достъпна за публична употреба. Прекалено е неустойчива. В последно време дори на високопоставените военни им е забранено да я ползват.

— Защо?

Юпитер направи гримаса.

— Този начин на пътуване не е подходящ за всички. Някои хора, които се возят по Паяжинната линия, се връщат някак… различни. Веднъж разделени, телата и умовете им никога не се съединяват изцяло. Те са в постоянно несъответствие и това ги тласка към лудост. Работата е много опасна, ако не знаеш какво правиш.

— Аз не знам какво правя! — изохка Мориган, леко паникьосана. — Защо ми позволи да се кача на нея?

Той изпръхтя.

— Ако някой може да се вози на Паяжинната линия, това си ти.

— Защо аз?

— Защото си… — Той млъкна сякаш изведнъж се бе усетил. — Защото си… с мен. — Извърна поглед. — Не можем да останем дълго тук. Разбираш ли?

Тя не беше сигурна дали да се чувства разочарована, или облекчена.

— Ама аз не исках да дойда на гости. Исках да се върна завинаги.

— Разбирам, че не е каквото очакваш. Просто исках да си сигурна, преди…

— Весела Коледа! — Айви тичаше по коридора към тях с широка усмивка. Мориган пристъпи напред, готова да обясни появата си, но мащехата й профуча покрай нея с шумолене на сатен, оставяйки след себе си облак от гадно сладък парфюм. — Весела Коледа на всички!

Мориган я последва в дневната. Тя беше пълна с хора и всички те вдигнаха чаши към лъчезарната си домакиня. Айви махна на един младеж, седнал пред пианото, и той подхвана игрива песничка. Корвус — облечен в смокинг и със закичена на ревера му роза — засия срещу жена си от другия край на стаята.

— Те устройват тържество — отбеляза Мориган. — Никога не са устройвали тържества.

Юпитер не каза нищо.

Тя гледаше как Айви и баща й спретнаха един импровизиран танц, окуражавани от аплодисментите на гостите. Някакъв мъж каза нещо на Корвус, докато той минаваше с валсова стъпка покрай него, и баща й отметна глава и се засмя. Мориган можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които го е виждала да се смее така. Всъщност можеше да ги преброи на един пръст. Включително сегашния.

— Те могат ли да ме видят?

Юпитер отстъпи назад до стената.

— Само ако ти го искаш.

Мориган се намръщи.

— Искам го.

— Явно не.

Айви беше сменила обзавеждането. Имаше нови пердета и нова тапицерия (синьо-лилава) и тапети на цветчета. Всяка свободна повърхност беше покрита със снимки в рамки и на всички тях се виждаха Корвус, Айви и новото им бебе — не, бебета. Близнаци. Еднакви розовобузести момченца със снежноруса коса като на майка си. На една двойна сребърна рамка бяха гравирани със завъртени букви имената им: Волфрам и Гънтрам.

Значи Мориган имаше братя. Тя се опита да смели тази новина, докато празненството се вихреше около нея, но мозъкът й се оказа неспособен да схване идеята. „Имам братя — повтаряше си тя наум, отново и отново. — Имам братя.“ Но тези думи й се струваха леки като въздух, без никаква тежест или значение, затова тя ги остави да отлетят.

Мориган се зачуди къде ли е баба й, преди да осъзнае, че вече знае.

 

 

Залата на мъртвите Врана беше тъмна и тиха. Точно както я помнеше Мориган — студена, празна и миришеща на мухъл. Само едно нещо се бе променило: сега нейният собствен портрет висеше там.

Всъщност не я наричаха Залата на мъртвите Врана, или поне никой освен Мориган не я наричаше така. Истинското й скучно име беше Портретната зала. Но единствените, чиито портрети се слагаха там, бяха членовете на семейство Врана, и то едва след като умрат. По някаква причина това бе любимото място на баба й — понякога тя изчезваше за часове наред и ако на човек му се наложеше да я потърси, знаеше къде ще бъде. Щеше да стои в Залата на мъртвите Врана, взирайки се във великото семейно родословие, като се започне от Леш Врана (прапрапрадядото на Мориган, убит неволно от слугата си по време на лов) и се стигне до Камамбер Врана (породистата хрътка на баща й, която бе изяла кутия прах за пране и бе умряла с пяна на устата).

Мориган се изненада да види, че баба й е разчистила почетно място за нея между уважаемата пралеля Ворона, загинала при падане от състезателния си кон, и чичо Бъртрам, брата на Корвус, умрял млад от треска. Баба беше извънредно придирчива кой мъртъв Врана къде ще отиде. Портретът на покойната майка на Мориган се намираше чак в дъното на залата, сред не толкова скъпите домашни любимци и третите братовчеди.

Художникът, нает да нарисува Мориган, рисуваше членовете на семейство Врана от над шейсет години. Това означаваше, че е много стар и ужасно бавен, и момичето трябваше да стои неподвижно с часове, докато онзи се туткаше с четката си и от време на време подвикваше нещо от рода на: „Стига си шавала!“ или „Откъде идва тази сянка?“, или „Виждам те как дишаш!“, или „Не си чеши носа, ужасно дете!“.

По средата на рисуването на портрета й — което ставаше в последния момент, в навечерието на самия Срединощ — Айви влезе с една рулетка и взе мерките на Мориган, затиснала телефона между ухото и рамото си.

— Дължина метър и двайсет… да, поне така мисля… о, не, по-широк, тя е доста широкоплещеста… Колко струва махагоновият? Значи чам, мисля. Или не, не, Корвус ще иска махагон, не бива да изглеждаме стиснати. Розова копринена обшивка, разбира се, с дантелена възглавничка и розова панделка в долния край. И очаквам, че ще го доставите вкъщи? Как така „кога“? Утре рано сутринта, очевидно!

А после беше изхвръкнала от стаята, без да каже и дума на Мориган или на художника. Щом Мориган осъзна за какво се отнасяше разговорът, прекара остатъка от следобеда раздразнена, че в ковчега й ще има толкова много розово. В резултат на това портретът й, който висеше сега на стената, показваше една навъсена Мориган, скръстила сърдито ръце на гърдите си.

Мориган за първи път виждаше завършената творба. Хареса й.

— Кой е там?

Баба стоеше до прозореца на тъмната стая, озарена само от сиянието на лампите в коридора. Носеше обичайната си официална черна рокля, с накити на шията, а тъмносивата й коса бе събрана на висок кок. Въздухът беше изпълнен с познатия дървесен аромат на парфюма й.

Мориган се приближи предпазливо.

— Аз съм, бабо.

Баба й примижа, докато оглеждаше тъмната стая.

— Имали някого? Отговорете ми!

— Защо не може да ме види? Аз искам да ме види — изсъска Мориган на Юпитер.

— Продължавай да се опитваш — отвърна той и я побутна лекичко напред.

Момичето си пое дълбоко дъх, сви ръце в юмруци и помисли с всички сили: „Виж ме. Моля те, виж ме“.

— Бабо? Аз съм. Ето ме, тук съм.

— Мориган? — прошепна дрезгаво баба й. Очите й се разшириха. Тя пристъпи към внучката си и тръсна глава, сякаш да я прочисти. — Това… възможно ли е…?

— Виждаш ли ме?

Бледосините очи на Орнела Врана се фокусираха върху лицето й и за първи път, откакто Мориган се помнеше, те бяха изпълнени с ужас.

— Не. Не!

— Всичко е наред. — Мориган вдигна ръце, сякаш успокояваше уплашено животно. — Не съм призрак. Наистина съм аз. Жива съм. Не умрях, не съм…

Баба продължаваше да клати глава.

— Мориган. Не! Защо си тук? Защо си се върнала в Зимномория? Не бива да си тук. Те ще дойдат за теб. Ловците от дим и сенки. Те ще дойдат за теб.

Мориган усети да я прорязва ледено острие. Погледна към Юпитер, който стоеше отзад, пъхнал ръце в джобовете си и забил очи в пода.

— Тя откъде знае за ловците…?

Но баба се врътна към Юпитер, внезапно побесняла.

— Ти! Ти, глупако! Защо я доведе обратно? Обеща, че ще я държиш в Невърмур. Обеща, че тя никога няма да напуска Свободния щат. Не биваше да идвате.

— Ние не сме наистина тук, госпожо Врана — побърза да каже Юпитер, посегна и прокара ръката си право през тялото й. Баба потрепери и отстъпи назад. — Пътувахме по Паяжинната линия. Телата ни не са… дълго е за обясняване. Мориган искаше да дойде; помислих си, че заслужава…

— Ти обеща никога да не я водиш обратно — повтори баба, ококорила диво очи. — Закле ми се. Не е безопасно, не е… Мориган, трябва да се махаш…

— Мориган? — обади се един глас от вратата. Някой натисна копчето за лампите и изведнъж Залата на мъртвите Врана се окъпа в светлина. В стаята влезе Корвус, а сините му очи мятаха мълнии. Мориган отвори уста да заговори, но канцлерът мина покрай нея, хвана баба за раменете и я разтърси. — Майко, каква е тази лудост? Какво ти става? И то точно сега… на коледното тържество, за бога.

Орнела Врана хвърли поглед над рамото на сина си и очите й се впиха уплашено във внучка й.

— Ъъъ… нищо, Корвус. Просто въображението ми играе номера.

— Ти изрече онова име — прошепна Корвус с гневен глас. — Чух го от коридора. Ами ако някой от колегите ми минаваше и също го беше чул?

— Няма… няма нищо, скъпи. Никой нищичко не чу. Аз просто… си спомнях…

— Заклехме се никога повече да не произнасяме това име. Заклехме се, майко.

Мориган имаше чувството, че някой е изкарал всичкия й въздух.

— Последното, от което се нуждая, е да се напомня на хората за всичко онова точно когато се опитвам да вляза във федералното правителство. Ако някой в партията… — Корвус млъкна и стисна устните си в тънка линия. — Тази вечер е важна за мен, майко. Моля те, не я разваляй с онова име.

— Корвус…

— Онова име е мъртво.

Корвус Врана се врътна кръгом, мина право през мястото, където стоеше дъщеря му, невидима за него, и излезе.

 

 

Мориган беше изхвръкнала от къщата и стигнала чак до портата, преди студеният въздух да преседне в дробовете й. Тя се преви, мъчейки се да си поеме дъх.

Как можеше да го усеща, зачуди се тя? Как можеше да усеща хапещия вятър в лицето си и твърдата земя под краката си, или да помирисва дъжда, калта и парфюма на баба си, а баща й не можеше дори да я види как стои пред него?

Чу хрущенето от стъпките на Юпитер по чакъла зад себе си. Той спря и стоя дълго, чакайки я търпеливо да обяви следващия им ход, без нито да й дава съвет, нито да предлага съчувствие, нито да изрича „Нали ти казах“. Само чакаше, докато накрая Мориган се изправи и си пое дълбок, треперлив дъх.

— Тя е знаела. Баба ми. Знаела е, че не съм мъртва.

— Да.

— Знаела е за ловците.

— Да.

— Откъде?

— Аз й казах.

— Кога?

— Преди Срединощ. Трябваше да намеря някого, който да подпише договора ти.

Аха. Значи онова нечетливо име е бил подписът на баба й. И тъкмо баба беше пъхнала плика под вратата й в Деня на наддаването.

— Защо тя?

— Стори ми се, че те харесва.

Мориган сподави смеха си и избърса носа си с ръкав, за да прикрие едно подсмърчане. Юпитер бе достатъчно учтив да се престори за момент, че е силно заинтригуван от състоянието на обувките си.

— Върни се с мен — каза той тихо накрая. — Моля те. Баба ти е права, тук не е безопасно за теб. Върни се в „Девкалион“. Сега той е твоят дом. Ние сме твоето семейство — аз, Джак, Фен и останалите. Мястото ти е при нас.

— Докато се проваля на Показното изпитание и ме депортират. — Тя подсмръкна пак. — Докато те арестуват за измяна.

— Както казах, ще взривяваме този мост, когато стигнем до него.

Мориган избърса лицето си, докато то стана съвсем сухо.

— Къде трябва да идем, за да хванем Паяжинната линия?

— Никъде — отвърна Юпитер и очите му грейнаха от радост и облекчение. Той плесна Мориган по гърба и тя му се усмихна измъчено. — Тя ще дойде при нас. Тъкмо затова служи котвата. Никога не бива да се возиш на Паяжинната линия, без да се закотвиш.

— За какво говориш… каква котва?

— Онази, която оставих на перона. — Той се ухили. — Някоя ценна лична вещ, оставена при заминаването, те привързва към Невърмур с една-единствена невидима Паяжинна нишка. Която чака да те придърпа обратно у дома. Можеш ли да си го представиш?

Мориган се замисли за момент.

— Имаш предвид… чадъра ми?

Той кимна.

— Затвори очи и си го представи колкото можеш по-ясно как виси на парапета. Всеки дребен детайл. Задръж този образ в съзнанието си, Мог. Направи ли го?

Мориган затвори очи и го видя: лъскавия й мушамен чадър със сребърната филигранна дръжка и мъничката опалова птичка.

— Да.

— Не го изпускай.

— Няма.

Тя усети как топлите пръсти на Юпитер се свиха около нейните. В далечината изсвири влак.

 

 

Помещенията на хотел „Девкалион“ бяха топли и познати. Изтощение се просмука в крайниците на Мориган, докато се влачеше към стаята си, мислейки с копнеж за многото си възглавници и дебелия юрган. Надяваше се, че камината още гори, и някак си знаеше, че е така.

Щом посегна да отвори вратата на спалнята си, една студена кокалеста ръка сграбчи нейната. Тя ахна и отскочи назад.

— А! Това сте вие, госпожо Чанда.

— Не исках да те плаша, сладката ми — каза сопраното. — И аз самата тъкмо отивам да си лягам. Виж ни какви сме нощни птици! И на теб всичката тази коледна храна не ти дава да заспиш, предполагам?

Мориган се усмихна неловко. През главата й още пробягваха откъслеци от онзи ужасяващ разговор между Кеджъри и госпожа Чанда. „Ако се беше провалил с «Девкалион», нямаше да има толкова голямо значение.“

— Ъъъ, да.

— Е, понеже не можех да заспя, се разрових в старите си книги и кутии с плочи. — Госпожа Чанда извади някакво смачкано листче, разгъна го и го приглади внимателно. — Помислих си, че това може да те заинтересува. Знаех си, че имам някъде негов портрет. Не е скорошен, разбира се. Тогава сигурно е бил на двайсет-трийсет години. Сега трябва да е над сто. Доста хубав младеж е бил омразният Езра Шквал, както можеш да видиш — макар да предполагам, че в наши дни това е непопулярно мнение. За бога, не казвай на никого, че съм нарекла един масов убиец хубавец — ще дойдат да ме търсят с вили и факли. — Тя повдигна вежди и се усмихна съзаклятнически на Мориган. — Можеш да го задържиш, това е само копие на оригиналната маслена картина. Радвам се, че проявяваш интерес към невърмурската история, колкото и мрачен да е бил точно онзи период. Лека нощ и хубав празник на Юл, скъпа. — Тя стисна ръката на Мориган и си тръгна, като я изгледа мило, сякаш искаше да направи нещо хубаво за бедното момиче, което нямаше никакъв шанс да влезе в Чудното общество.

Но в момента Мориган изобщо не мислеше за шансовете си на изпитанието.

Не можеше да обели и дума. Гърлото й се беше свило. Мъжът на портрета й се усмихваше спокойно. Сиво-кафявата му коса бе зализана назад, старомодният му костюм бе безупречен и несъмнено скъп. Тъмните му очи, кожата му — толкова бледа, че изглеждаше почти прозрачна, тънката розова усмивка и ъгловатите черти — всичко бе точно както го помнеше. И този белег, тънката бяла линия, която разполовяваше едната вежда… тя познаваше този белег. Познаваше този човек.

Беше господин Джоунс.