Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (27)

26.
Чудотворката

Отначало Мориган си помисли, че е ослепяла.

— Казах, бавно — смъмри я Юпитер. Тя усети как пуска раменете й и чу как направи крачка назад. — Отвори очите си бавно.

Знаеше, че е в „Девкалион“, знаеше, че стои в кабинета на Юпитер, но… сякаш беше на повърхността на слънцето. Светът бе избелял. Всичко бе ярко бяло, ослепително и блестящо. Ако примижеше, можеше едва-едва да различи силуета си в огледалото. Това ли виждаше той всеки път, когато я погледнеше?

— Не гледай прекалено дълго — предупреди я Юпитер.

Яркостта не идваше от един-единствен голям източник. Идваше от хиляди и хиляди — може би милиони, а може би и милиарди — мънички точици от същата златистобяла светлина, която бе видяла в имението Врана. Те се бяха струпали около нея като микроскопични прашинки и улавяха светлината на един слънчев лъч. Не, не като прашинки — като нещо живо. Пеперуди, събрали се около пламък.

— Това да не е…?

— Чудо. Хубаво е, нали?

„Хубаво“ не беше точната дума. Беше красиво, но не беше хубаво. В него имаше нещо, което бе обратното на хубаво. То пробуждаше у Мориган благоговение, очакване, паника, радост, караше я да се чувства много голяма и много малка, да й се иска да крещи и да шепне, и още нещо.

— Какво прави? — попита Мориган.

— Чака.

— Какво?

— Теб.

— Какво чака от мен?

Юпитер замълча за един дълъг миг, после каза:

— Предполагам, че ще видим.

Хвана я за раменете и притисна чело към нейното за втори път, точно както бе направил със старейшините на Показното изпитание. Навремето Мориган не бе осъзнала какво става — че той може да споделя дарбата на зрението си с други хора. Да им покаже как той вижда света, пък макар и само за кратко.

За голямо разочарование и облекчение на Мориган светът отново помръкна.

Момичето в огледалото — чернокосо, тъмнооко, със закривен нос — изглеждаше нормално. Обикновено.

— Той каза, че съм същата като него. — За първи път изричаше страховете си на глас. — Вярно е, нали? Ето, това е събирането. Чудото, събиращо се около мен. Това означава, че съм… Чудотворка. — Тя преглътна. Почти можеше да усети вкуса на думата в устата си.

— Да — отвърна сериозно Юпитер. — Но се опитай да разбереш — да си Чудотворец невинаги означава нещо лошо или зло, Мог.

— Така ли?

— Да, за бога. Някога, много отдавна, в Невърмур да си Чудотворец е било голяма чест.

— Като да си в Чудното общество?

— Даже по-голяма. Чудотворците били изпълнители на желания и защитници. Те използвали силите си, за да носят добро на света. „Чудотворец“ не означава „чудовище“ или „убиец“ — Шквал е направил така, че да го свързват с тези неща. Той е извършил нещо непростимо. Предал е своя народ и своя град. Злоупотребил със силата си. Превърнал „Чудотворец“ в мрачна и ужасна дума, но невинаги е било така. Ти можеш да промениш отново значението й, Мог — Той засия насреща й. — И ще го сториш. Знам това. Говорех сериозно, когато казах, че нямаш умение. Това, което притежаваш, е нещо много повече. Ти имаш дарба. Призвание. И на теб се пада да решиш как ще се осъществи това. На никого друг.

Очите на Мориган постепенно се приспособяваха и кабинетът на Юпитер изплува бавно обратно на фокус — снимките по стените, книгите по рафтовете. Лицето на Юпитер, с блестящи сини очи и ярка медночервена брада. Мориган се строполи в едно кожено кресло и кръстоса глезени върху поставката за крака.

— Знаел си го от самото начало, нали?

Юпитер кимна.

— Ами Шквал? Знаеше ли, че той ми отправи предложение?

— Да.

Мориган въздъхна. Беше загубила толкова време в притеснения дали трябва да каже на Юпитер за Шквал. Чувстваше се глупаво.

— Тогава защо ме накара да мина през изпитанията? — попита тя. — Защо просто не каза на старейшините?

— Да не мислиш, че най-важното в теб е, че си Чудотворка?

— Не е ли?

— Съвсем не. Ако това беше най-важното, Мог, нямаше ли да сложим Показното изпитание в началото? Помисли само. Имахме Книжното изпитание, за да определим кой е честен и съобразителен. Изпитанието на гонитбата, за да видим кой е упорит и със стратегическа мисъл. Изпитанието на страха, за да видим кой е смел и изобретателен. Не смяташ ли, че в тези първи три изпитания може да сме загубили някои удивителни дарби? Естествено! Кой знае, може би най-талантливите кандидати са отпаднали още преди да дойде Показното изпитание.

Работата е там, че — от гледна точка на Обществото, — ако не си честен, упорит и смел, няма значение колко си талантлив. Ти трябваше да минеш през всичките четири изпитания, защото исках старейшините да знаят що за човек си, с надеждата, че… — Той млъкна, преглътна, а после завърши тихо: — С надеждата, че ще продължат да гледат на теб първо като на личност, а после като на Чудотворец.

— Ти ми каза, че Чудотвореца е приказка и суеверие.

Юпитер кимна.

— Така е. Съжалявам, че те излъгах. Макар че в известен смисъл това е вярно… Историята за Чудотвореца е така оплетена в легенди и нелепости, че за повечето хора е трудно да различат истината. В този смисъл думите ми са само наполовина лъжа, но все пак, извинявай.

— Защо излъга?

— Защото смятах, че така трябва. Не исках да мислиш прекалено много за способностите на Чудотвореца. Щеше да е само още нещо, за което да се притесняваш, нали? Реших, че е по-добре първо да те вкарам в Обществото, а после да се оправям с този въпрос.

— Ами другите?

— Какви други?

— Другите регистрирани… нали каза, че в Регистъра за прокълнати деца имало още три? Те също ли са Чудотворци?

— Не.

Искаше й се Юпитер да й каже повече, но той бе като затворена книга.

— Какво стана с тях? — настоя тя. — Спаси ли ги като мен, или…?

Той омекна малко.

— Добре са. Сега са много далеч, живи и здрави, в блажено неведение за Езра Шквал и неговите ловци от дим и сенки.

„Късметлии“, помисли си Мориган.

Последните два дни след срещата й с Шквал бяха изтощителни. Влакът бе върнал Мориган на перона на Паяжинната линия точно когато пристигнаха Фен, Джак и Хоторн, задъхани и паникьосани, след като бяха осъзнали къде е изчезнала и бяха хукнали да доведат Юпитер.

Джак стигна до нея пръв, пребледнял и онемял от облекчение. Юпитер я грабна в свирепа прегръдка, която едва не я задуши, а Фен лиза косата й толкова дълго, че накрая вече можеше да стои изправена. Хоторн поне дванайсет пъти я помоли да му разкаже всичко отначало и всеки път ахкаше и надаваше радостни викове точно в подходящите моменти.

Историята как Мориган се бе измъкнала на косъм от ловците от дим и сенки обиколи „Девкалион“, но Юпитер накара Фен, Джак, Мориган и Хоторн да се закълнат, че ще пазят частта за чудотворните й способности в тайна. Джак бе отвърнал възмутено:

— Вече обещах, нали?

Отначало Мориган не виждаше никакъв смисъл в думите му. Но после изведнъж си спомни за онази нощ преди Коледа, когато Джак я бе зяпал с ужас и почуда.

— Джак е знаел, нали? — попита тя, осенена от прозрение. — Знаел е още от Коледа. Защото е като теб. Той е… как го наричате?

— Свидетел — каза Юпитер и се настани на стола срещу нея. — Да. Той мрази да е такъв.

— Че защо ще мрази тази си способност? — попита смаяно Мориган. — Така ще знае всичко. Мислех, че Джак най-много обича да знае всичко.

Юпитер се изкиска, но лицето му стана замислено.

— Предполагам, че понякога е нещо такова. Но невинаги. Понякога дори Паяжината може да крие разни неща.

— На мен много би ми харесало да съм свидетелка.

— Не съм сигурен — каза Юпитер и трепна. — Да виждаш всички онези скрити неща? През цялото време? Винаги когато някой излъже, лъжата се изписва на лицето му като тъмно петно. Всеки път, когато някой е нещастен, мъката го обвива като рояк мухи, кръжащи около труп. Болка, гняв, измяна — всичко е тук, около нас, през цялото време. Повечето свидетели дори не могат да живеят на такова място, това би ги побъркало.

— Имаш предвид място като „Девкалион“?

— Имам предвид Невърмур. Или което и да е място, където милиони хора се срещат всеки ден и оставят невидими следи, които се пресичат като милиони, милиарди, трилиони нишки на някакъв безумен гоблен. Хората оставят частици от себе си навсякъде, Мориган — всички битки, които са водили, всички болки, които са преживели, всичката любов и радост, които са изпитали, хубавите и лошите неща, които са извършили. — Той потърка уморено лицето си. — Аз съм се научил да ги филтрирам, да виждам само нещата, които са важни. Мога да отделя различните слоеве и нишки и да проумея цялата тази лудост.

Само че това ми отне години, Мог, много-много години на тренировки. Джак още не е стигнал дотам. И няма да стигне скоро. Засега превръзката на окото му служи като филтър. Тя разстройва зрението му, така че да вижда само онова, което би видяла ти или всеки друг. Иначе ще полудее.

На Мориган и през ум не й бе минало, че талант като този на Юпитер може да си има и недостатъци. Може би затова Джак беше толкова злонравен.

— Защо той просто не ми каза? — попита тя.

Юпитер сведе очи към ръцете си и сви рамене.

— Мисля, че се смущава. Хората по принцип не харесват свидетелите. Трудно е да си приятел с някого, който вижда всичките ти тайни.

— Но това е абсурдно — заяви Мориган, мислейки си за многото приятели и почитатели на Юпитер. — Теб всички те харесват.

Юпитер се засмя — гръмко, весело, докато в очите му не избиха сълзи.

— Твоята представа за „всички“ е доста изкривена, Мориган Врана, и това е едно от многото неща, които харесвам у теб. Което пък ми напомня… днес пристигна нещо на твое име. — Той стана и даде знак на Мориган да го последва. Отключи чекмеджето на бюрото си, извади оттам малка дървена кутийка и й я връчи. — Не трябваше да ти го давам преди деня на официалното ти приемане. Но седмицата беше гадна и мисля, че с оглед на това вероятно заслужаваш да го отвориш сега.

В кутийката, върху подложка от червено кадифе, лежеше малка златна брошка с формата на буквата Ч.

Мориган ахна.

— Брошката ми! Това значи ли… че си го получил? Последния подпис за онзи гаранционен… какво беше там?

Лицето на Юпитер посърна леко.

— Не… съвсем. Не. Но ще оправя нещата. Обещавам. — Той забоде брошката на яката й. — Ето. Билетът ти за запазено място в Чудметрото. Надявам си, че си е струвало.

Мориган се засмя. Изглеждаше й смахнато, че през последната година е минала през всичко това — да измами смъртта, да участва в изпитанията, да се изправи срещу Флинтлок, Шквал и ловците от дим и сенки, и всички други трудности, с които се бе сблъскала — заради някаква си дреболия като тази брошка.

Само че не беше дреболия. Беше нещо огромно — едно голямо обещание. Обещание за семейство, за място под слънцето, за приятелство.

Забавното обаче беше, помисли си Мориган, размишлявайки върху изминалата седмица и живота си в хотел „Девкалион“… че се оказа, че тя вече има всичко това.

 

 

Полилеят най-после се бе спрял на окончателната си форма. Франк спечели залаганията. Не позна съвсем, но беше най-близо — не точно паун, но все пак птица. Голяма черна птица, която гледана от определени ъгли блестеше във всички цветове на дъгата. Крилете й бяха разперени над фоайето, сякаш пазеше хотел „Девкалион“ и обитателите му. Или може би се готвеше да се спусне върху главите им. Зависи кого питаш.

Юпитер заяви, че му харесва дори повече от розовия кораб.

 

 

Няколко дни по-късно Юпитер и Нан заведоха кандидатите си на закъсняло празненство. Ядоха агнешки крачета и пиха джинджифилова бира в една уютна кръчма на площад „Кураж“, като вдигаха наздравици за успеха на Мориган и Хоторн.

Покровителите с часове им разказваха вълнуващи истории за своите първи години като ученици в Чудното общество. Повечето истории на Нан включваха драконова езда, а тези на Юпитер — такива възмутителни нарушения на правилата, че накрая той се видя принуден да смени темата, след като видя, че Хоторн си води бележки.

На път за вкъщи Мориган риташе снега, вдигайки бели облаци. Въпреки хапещия студ тя си помисли, че Невърмур е придобил необичаен блясък в този иначе обикновен зимен ден. Чувстваше се различна.

Всичко й се струваше различно.

Хората на улицата им се усмихваха, докато минаваха. Мориган вече не беше прокълнатата дъщеря на канцлер Врана, която все чака следващото нещастие, за да поеме вината за него. И въпреки това имаше нещо мрачно, нещо ужасно, спотайващо се в дъното на ума й.

Юпитер я сръчка, когато наближиха перона на чадърожелезницата.

— За какво мислиш?

— Той ще се върне, нали? — попита тя тихо. — Шквал. Ще се върне. С чудовищата си.

Лицето на Юпитер стана сурово.

— Предполагам, че ще се опита.

Мориган кимна. Стисна здраво чадъра си и докосна разсеяно с пръсти малката опалова птичка на върха.

— Значи просто трябва да сме готови.

Една близка група деца си зашепнаха и извиха вратове да позяпат как Мориган и Юпитер протягат уверено закривените дръжки на чадърите си и минаващата чадърожелезница ги отнася. Те не гледаха само Юпитер, а и двамата, със златните брошки с формата на буквата Ч, блестящи гордо на палтата им.

Покровител и кандидат. Лудият риж мъж и странното малко момиче с черните очи.