Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (14)

13.
Изпитанието на гонитбата

Лятото си отиваше, но не се даваше без бой. Последните дни на август донесоха гореща вълна в Невърмур, с изпепеляващи температури и изпепеляващо настроение.

— Може ли, ако обичаш, да вземеш нещата на сериозно? — каза раздразнено Мориган. — До второто изпитание остават само три дена.

От цял час се опитваше да поговори с Юпитер, но вниманието му се беше изпарило в тази жега. Той седеше в едно сенчесто кътче на Палмовия двор, пиеше прасковен пунш и си вееше с ветрило. Наблизо Фенестра се печеше на слънце, а Франк хъркаше тихо под огромно сомбреро. Юпитер бе дал почивен следобед на целия персонал. Беше прекалено топло за работа и всички мрънкаха цяла сутрин.

За щастие Джак не се виждаше никакъв. Мориган помисли, че той сигурно се е затворил в стаята си и се упражнява на виолончелото, защото точно така прекарваше по-голямата част от лятото — поне когато не изхвърляше Мориган от най-хубавото място в Пушалнята или не критикуваше държането й на масата по време на вечеря, или не се въсеше насреща й. Мориган нямаше търпение той да се върне на училище, за да почувства „Девкалион“ отново свой. Джак достигна нови висини на непоносимо самодоволство, когато му позволиха да отиде на Невърмурския панаир с приятелите си от училище. Мориган цяло лято бе чакала Юпитер да я заведе, но всяка седмица изникваше нещо по-важно. Сега панаирът бе свършил за тази година и Мориган го беше пропуснала. Като цяло, тя се радваше, че лятото си отива… макар това да означаваше, че е време за следващото й късащо нервите изпитание.

— Мислиш ли, че той е добре там отдолу? — попита Юпитер и открехна едното си сънливо око, за да погледне Франк. — Няма да изгори до пепел, нали? Не знам как става с джуджетата вампири.

— Вампирите джуджета — поправи го Мориган. — Нищо му няма. Може ли, ако обичаш, да се съсредоточим върху Изпитанието на гонитбата? Трябва ми кон. И не бива да е с повече от четири крака — такива са правилата.

— Ясно.

— И не мога да летя.

— Определено не можеш — кимна Юпитер и сръбна от пунша си, — защото си врана само по име.

Мориган се намуси.

— Не, искам да кажа, правилата гласят…

— По-весело, бе, Мог — изпръхтя Юпитер. — Знам какво гласят правилата: не можеш да яздиш летящо животно. Преди няколко години се беше вдигнал шум за един случай с дракон и пеликан. Бедната птица беше овъглена три секунди след излитането. Стана на печикан. Схващаш ли? Печи-кан? — Той се ухили лениво на Мориган, но нейното чувство за хумор също се бе изпарило. — Както и да е. Забраниха ги всичките и сега състезанието е само по земя.

Правилата за Изпитанието на гонитбата бяха пристигнали по куриер предния ден и хвърлиха Мориган в паника. Тя с потрес осъзна, че през всичките тези седмици почти не беше помисляла за гонитбата. Може би дразнещото присъствие на Джак цяло лято беше не само проклятие, а и благословия. Двамата бяха толкова заети да се карат и да се пречкат един на друг, че на Мориган не й бе останало време да размишлява върху предстоящото изпитание.

— Е? — подтикна тя Юпитер. — Ездитно животно. С четири крака или по-малко. Дали Чарли би могъл да ме научи да яздя кон?

— Не съм сигурен, че това е правилният начин, Мог — каза Юпитер. Махна с ръка да пропъди някакво бръмчащо насекомо. — Аз самият никога не съм гледал гонитбата, но съм чувал, че била доста бясна. Ще ти трябва по-скоро животно за всякакъв терен. Остави ме да помисля.

„Животно за всякакъв терен.“ Какво, по дяволите, беше „животно за всякакъв терен“? Нямаше полза да се опитва да го накара да говори смислено в тази жега. Мориган даде отдушник на чувствата си, като ритна една туфа трева, растяща от варовика.

— Това е безнадеждно. И какъв всъщност е смисълът на това изпитание? Какво ги интересува старейшините кой може да спечели надбягване? Тъпо е.

— Мхм, така те искам — промърмори разсеяно Юпитер.

Тя се отказа и отиде да седне в края на малкия басейн. Потопи крака във водата, извади от джоба си писмото от Чудното общество и го прочете сигурно за стотен път.

Скъпа госпожице Врана,

Изпитанието на гонитбата ще се състои тази събота по пладне в сърцето на Невърмур, зад стените на Стария град. Съединените съвети и гилдии на Невърмур ни разрешиха да евакуираме временно улиците на Стария град, за да сме сигурни, че събитието няма да бъде смущавано от публика.

Оставащите кандидати вяха разделени на четири групи. Вие сте в групата на Западната порта. Моля, съобщете за присъствието си на длъжностните лица при Западната порта на Стария град не по-късно от 11:30 в събота сутринта.

Има три правила:

1. Всеки кандидат трябва да язди живо същество. Това може да е всякакво транспортно животно с не по-малко от два крака и не повече от четири.

2. Летящите създания са строго забранени.

3. Кандидатите трябва да са облечени само в бели дрехи.

 

Всеки кандидат, който наруши тези правила, ще бъде моментално дисквалифициран.

За да постигнат успех, участниците в това изпитание трябва да проявят дързост, упоритост и нюх към стратегията. Допълнителни указания ще бъдат дадени непосредствено преди изпитанието.

С най-топли поздрави,

старейшини Г. Куин, Х. Вонг и А. Сага

Дом „Горда стъпка“

Невърмур, СЩ

Имаше приложена карта. Приблизително кръгъл и ограден със средновековна каменна стена, Старият град бе по-малкият първоначален град, от който останалият Невърмур бе плъзнал навън на безформени органични израстъци, подобно на гъбички. (По думите на госпожа Чанда, тя се заинтересувала от историята на града, защото почитаемият лорд Четвъртък — самият той любител историк — й подарил членство в Невърмурското историческо дружество по-миналата Коледа.)

Старият град имаше четири входа: огромните каменни арки на Северната, Южната, Източната и Западната порта, като посоките на компаса.

Картата показваше площад „Кураж“ в центъра. Мориган само беше профучавала през него с чадърожелезницата, но помнеше този широк, оживен площад, ограден от магазини и кафенета и пълен с хора.

Площадът се намираше на пресечната точка на две улици, които разполовяваха Стария град по дължина и ширина. Булевард „Светлокрил“ минаваше от север на юг, Домът „Горда стъпка“ се намираше в северния му край, а кралският дворец Светлокрил (седалище на монарха на Свободния щат, кралица Каледония II) — в южния. Булевард „Гранд“ минаваше от изток на запад, тръгвайки от храма на Божественото създание и свършвайки при Невърмурската опера.

На картата бяха показани и други забележителности — Страхужасната тъмница, сградата на парламента, посолствата, Градинският пояс (пръстен от зелени пространства, опасващ средната част на Стария град, съвсем като пояс), Гоблианската библиотека и може би дузина други. Мориган се опита да ги запамети, за в случай, че се окаже важно.

— Страхужасната тъмница — прошепна тя и затвори очи, за да изпробва паметта си. — Източен квартал, улица „Рифкин“. Парламентът е в Северния квартал, улица „Флагщок“. Гоблианска библиотека: Източен квартал… не, Южен квартал… не, искам да кажа…

— Западен квартал, глупаче — разнесе се един ленив глас. Фенестра лежеше наблизо на слънце и лижеше козината си с дълги и апатични движения. — Улица „Мейхю“. А сега млъкни.

— Благодаря — промърмори Мориган.

Забеляза, че Юпитер гледа суперкотката с крайчеца на окото си, и се обърна да види какво го е запленило толкова. Комбинацията от слънце и слюнка караше рошавата сива козина на Фен да прилича на разтопено сребро. Мускулестите й крака потрепериха, когато тя се протегна във внезапна зъбата прозявка. Беше наистина красива, помисли си неохотно Мориган. По свой собствен ужасяващ начин.

— Може ли вие двамата да ме оставите на мира? — попита Фен, а от гласа й струеше насмешка. — Опитвам се да се пека на слънце. Досадници.

 

 

В деня на изпитанието Мориган се събуди спокойна. Само за около пет секунди, разбира се, преди да си спомни кой ден е и спокойствието й да се превърне в паника.

Още нямаше представа какво животно й е уредил Юпитер. През последните три дни той бе водил все по-разгорещени спорове с персонала за предимствата на понитата пред камилите и дали костенурка наистина може да спечели надбягване срещу заек в реалния живот, и дали не трябва да го опитат за всеки случай (идея на Франк), и дали щраусът се брои за летящо животно, макар че не може да лети, тъй като строго погледнато има криле. Никой от тези спорове не свърши добре и никой от тях не успокои тревогите на Мориган.

Тя тъкмо се измъкваше от леглото, когато вратата се отвори и влезе Фенестра. Хвърли някакви дрехи на стола и поклати огромната си глава.

— Облечи това — каза тя. — Отвън в коридора има нови ботуши. Марта ще ти донесе закуската. След пет минути да си долу, готова за тръгване.

И изчезна през вратата без дори едно „добро утро“.

— Да, чувствам се страхотно тази сутрин, Фен, благодаря, че попита — промърмори Мориган, докато обуваше белите панталони, които й бе оставила котката. — Дали съм нервна? Мъничко. — Тя облече ризата и надяна чорапите — всичко бе бяло, както изискваха правилата. — О, благодаря за хубавите пожелания, Фен, много си мила. Да, сигурна съм, че гонитбата ще мине чудесно и няма да бъда стъпкана, арестувана и изхвърлена от Невърмур.

— С кого говорите, госпожице Мориган? — Марта стоеше на вратата с подноса със закуската. Мориган си взе една препечена филийка и изхвръкна навън, като пътьом грабна ботушите.

— С никого, Марта — извика тя. — Благодаря за филийката.

— Успех, госпожице. И внимавайте!

 

 

Във фоайето Юпитер и Фен оглеждаха дълго Мориган, преди някой от тях да заговори.

— Трябва да си хване косата отзад — отсъди Юпитер.

— Трябва да си затваря устата — изтъкна Фен.

— Тя е в същата стая като вас, така че не бива да говорите за нея, сякаш я няма — каза Мориган.

— Ето, виждаш ли какво имам предвид? — изръмжа Фенестра. — Няма да я оставя да плямпа така по време на изпитанието. Ще ме разсейва. — Суперкотката се обърна към Юпитер и големите й сиви уши щръкнаха обнадеждено. — Може ли да й залепим устата?

— Предполагам, че старейшините няма да одобрят това.

Мориган скръсти ръце, връхлетяна от внезапно подозрение.

— За какво говорите?

— А — каза Юпитер и потри развълнувано ръце. — Намерих ти чудесно ездитно животно.

Мориган, Юпитер и Фен пристигнаха на Западната порта в единайсет часа и завариха шумна тълпа от деца, покровители и животни. На масата за регистрация Мориган и Юпитер трябваше да подпишат документ, че ако гонитбата доведе до смърт или наранявания, няма да съдят Обществото.

— Много успокоително — промърмори Мориган и надраска името си. Стомахът й направи смешно малко салто.

Тя бе изненадана да види животните, избрани от някои кандидати. Повечето яздеха коне или понита, но имаше и доста камили, няколко зебри и лами, щраус (което отговаряше на онзи въпрос), два високомерни на вид еднорога и голямо грозно прасе. Мориган ахна и се вкопчи в ръката на Юпитер, щом видя еднорозите. Ужасът й за момент се смени с удоволствие, но Юпитер не бе впечатлен.

— Пази се от острия край — заръча й той, вперил разтревожен поглед в магическите създания.

Фен беше в странно настроение. Не беше подхвърлила нито една саркастична забележка по целия път, а сега крачеше напред-назад по стартовата линия на Западната порта и се въсеше срещу конкуренцията. Юпитер се приближи предпазливо към нея.

— Фен? — Тя не му обърна внимание. Той повиши леко глас. — Фен? Фени? Фенестра?

Фен си мърмореше под нос и ръмжеше тихо, а кехлибарените й очи бяха присвити. Един голям дебелокож носорог бе привлякъл вниманието й.

— Фен? — повика я пак Юпитер и я потупа лекичко по рамото.

— Онзи там — каза тя и отметна глава. — Онзи рогат дебелак със смешните уши. По-добре да не ми се пречка. По-добре да внимава с тоя голям остър нос, иначе ще си го получи.

— Какво ще си получи? — поинтересува се Юпитер.

— Удар с глава. И той, и онова дяволче на гърба му.

Юпитер и Мориган се спогледаха. Какво я беше прихванало Фен?

— Нали… нали знаеш, че онова дяволче е дете? — каза внимателно Юпитер.

Фен изръмжа в отговор и посочи с лапа едно дребно момче, стиснало юздите на понито си.

— И той също ще си го получи, барабар с адския си звяр.

Юпитер прихна в шепа и се опита да замаскира смеха си като кашлица.

— Фен, това е пони. Мисля, че си…

Фен навря муцуна в лицето на Юпитер и заговори с тихо ръмжене.

— Ако той и тлъстият му полукон се приближат до мен, спукана им е работата. Ясно?

После суперкотката се втурна към тълпа кандидати, сновящи около масата за регистрация, и продължи да крачи застрашително пред тях.

Юпитер се усмихна неспокойно на Мориган, която чакаше обяснение защо Фен суперкотката се бе превърнала във Фен опандизения гангстер.

— Тя… много се вживява в съревнованията — подхвърли той. — Останало й е от времето, когато участваше в боеве в клетки.

— В какво?

— О, да. Фен беше голямо име в борческите кръгове. Шампионка на Свободния щат в три поредни години, докато не бе принудена да напусне заради онзи скандал със сина на бившия премиер-министър.

— Скандал с…

— Той започна пръв. И вече си има нов нос, така че всичко е тип-топ. Я виж, викат те.

Докато се приближаваше към стартовата линия, Мориган се чудеше какво ли животно е намерила Нан Чавка за Хоторн. (При последния им разговор той се кълнеше, че покровителката му е приготвила леопард.) Знаеше, че е безсмислено да търси приятеля си в тълпата; той беше в групата на Южната порта.

Все пак тя намери друг познат — тъкмо този, когото изобщо не искаше да вижда.

— Ама наистина, пускат на тия изпитания какви ли не — каза високо Ноел Девъро, водейки за юздите красива черна кобила към мястото, където стоеше Мориган. Изгледа я от глава до пети. — Още ли му викат Чудното общество? Или са го прекръстили на Тъпото и грозно общество?

Приятелките й се засмяха, а тя отметна коса през рамо, наслаждавайки се на вниманието им. Беше заобиколена от обичайните си дружки, без онази с дългата плитка — Мориган се зачуди дали тя е минала Книжното изпитание.

— Това би обяснило защо ти си тук — сряза я Мориган.

Лицето на Ноел се покри с червени петна. Ръката й стисна по-здраво юздите на коня.

— Или може би сега му викат Нелегалното общество — сопна се тя, гледайки свирепо Мориган. — И това е причината ти да си още тук.

Стомахът на Мориган направи пак онова смешно салто. Тъкмо Ноел и нейният покровител, противният Баз Чарлтън, бяха пратили инспектор Флинтлок в хотел „Девкалион“. Беше сигурна в това. В този момент Мориган изпита омраза към Ноел, истинска омраза, защото я караше да се чувства така уплашена и отчаяна. Имаше ли тя някаква представа какво бяха направили двамата с Баз? Че излагаха на опасност живота на Мориган, ако се върне в Джакалфакс? Искаше й се да закрещи на Ноел, да я удари, но не можеше. Не и тук. Вместо това каза:

— За това могат да те дисквалифицират, знаеш ли? — и посочи косата на Ноел.

Ноел бе облечена, както и всички други кандидати, изцяло в бяло — от бричовете за езда до коженото седло и камшика. Всичко освен малката златна панделка, подаваща се между гъстите й кестеняви къдрици. Мориган знаеше, че е дребнаво, но не можа да устои.

Вместо обаче да изглежда притеснена или да я прибере, Ноел нави панделката около пръста си и придоби още по-самодоволен вид. Пристъпи по-наблизо и заговори тихо, така че само Мориган да я чува.

— А, това ли? То е просто моето малко послание към старейшините. Идеята беше на господин Чарлтън. Според него панделката показва, че сериозно възнамерявам да спечеля гонитбата. Искам старейшините да разберат, че се целя в златото и ще ги видя на тайната вечеря.

— Тайна вечеря? — намръщи се Мориган. Сега й се струваше, че Ноел си измисля само за да й се присмее. — Каква тайна вечеря?

Ноел се изкикоти невярващо.

— Ама твоят покровител не ти казва нищо, така ли? Сякаш изобщо не иска да спечелиш.

Тя се обърна да си върви и подхвърли през рамо:

— Между другото, това ли е ездитното ти животно? — и посочи към прасето, което Мориган бе видяла преди малко. Сега то душеше земята, търсейки храна. — Колко мило, така си приличате двамата.

При Западната порта една служителка на Чудното общество се качи на приготвения подиум, за да се обърне към кандидатите.

— Насам, моля! Не, засега оставете животните си, благодаря. Тишина, ако обичате. Тишина! — извика тя в мегафона. — А сега слушайте внимателно, защото ще чуете тези инструкции само веднъж.

Сърцето на Мориган биеше толкова силно, та й се стори, че ще заглуши гласа на жената.

— Гонитбата не е надбягване — започна служителката с гърмящ глас. — Или поне, не точно. Това е стратегическа игра. Вие не търсите финална линия; търсите мишена.

Тя даде знак на друг служител, който разкри голяма карта на Стария град, подпряна на дървен статив. Приличаше досущ на картата, приложена към писмото на Мориган, само че беше далеч по-голяма и с десетки разноцветни мишени, отбелязани върху нея, като шарена захар, поръсена върху торта.

Мишените бяха пръснати из Стария град в девет рехави концентрични кръга, като годишните кръгове на дърво, и всеки беше в различен цвят на дъгата. Най-външният кръг от лилави мишени, минаващ покрай каменната стена, беше най-гъст — сигурно имаше по една мишена на всеки двайсет-трийсет метра. Но колкото повече се приближаваше човек към центъра през синия, синьо-зеления, зеления, жълтия, оранжевия, розовия и червения кръг, толкова по-нарядко бяха мишените, докато се стигне по последния, златен кръг, който покриваше големия площад „Кураж“ — Мориган преброи само пет златни мишени, точно по средата на площада.

— Това е единствената ви задача — казваше жената с мегафона. — Ударете силно с ръка една мишена — и само една мишена. — Тя показа как. — След като я ударите, сте спечелили. Класирате се за следващото изпитание.

Кандидатите замърмориха помежду си, изглеждаха несигурни. Всичко това им се струваше прекалено лесно. Мориган зачака уловката.

— А сега — продължи жената, — въпросът е: коя мишена ще се опитате да ударите? Останали са триста кандидати, но само сто и петдесет мишени. Дали ще се втурнете към първата, която видите, във външните кръгове на Стария град? Това изглежда логично — там има повече мишени, и то на хубави, лесни места.

„Да — помисли си Мориган. — Разбира се, че ще опитам някоя от тях! Влизам, удрям една лесна мишена и се класирам за следващото изпитание.“ Виждаше по обърканите лица на някои от другите кандидати, че те си мислят същото — защо да не опитат с най-лесните мишени?

— Или пък — каза жената — можете да си отправите предизвикателство. — Тя се усмихна широко и посочи към центъра на картата. — Тук, на площад „Кураж“, има пет златни мишени. Ударете някоя от тях и ще спечелите не само място за третото изпитание, а и билет за едно много частно и много специално събитие — тайната вечеря на старейшините в самата Зала на старейшините в Дом „Горда стъпка“.

Трескаво вълнение пробяга през кандидатите.

— В Залата на старейшините? — прошепна едно момче до Мориган. — Та там пускат само членове на Обществото!

Мориган хвърли поглед към Ноел, която стоеше в предните редици. Ето значи какво бе имала предвид тя, като казваше, че ще се „цели в златото“. Ноел пак нави златната панделка около пръста си. Изглеждаше непоносимо самодоволна. „Откъде е знаела?“, зачуди се Мориган. Всички други кандидати изглеждаха също толкова изненадани от новината като самата нея. Защо тази ужасна Ноел бе единствената, която разполагаше с вътрешна информация?

Служителката на Обществото вдигна ръце за тишина.

— Освен тези пет златни мишени, има още пет, пръснати наслуки из Стария град. Има обаче една уловка — те ще изглеждат като обикновени цветни мишени. Това е лотария — няма да знаете дали мишената ви е златна, докато не я ударите.

— Как ще разберем? — попита едно червенокосо момиче.

— Ще разберете.

Едно момче в предните редици вдигна ръка и извика:

— Защо сме облечени в бяло?

Служителите на Обществото се спогледаха с подсмихване.

— Ще видите — каза жената с мегафона. — Само десет кандидати — и техните покровители — ще присъстват на тайната вечеря на старейшините. Това е уникална възможност да се срещнете лично с тях преди третото и четвъртото изпитание.

Сега Мориган разбираше защо Ноел е така решена да удари златна мишена. Какво предимство щеше да е за Показното изпитание вече да си се срещнал със старейшините и да си им направил впечатление. Тя беше сигурна, че Ноел ще ги очарова, както бе очаровала своята глуповата свита. От тази мисъл й призля.

Служителката на Обществото продължи.

— Помнете, можете да ударите само една мишена. Ще подминете ли разноцветните мишени заради несигурния шанс да ударите златна и да спечелите специално предимство? Или ще ударите първата, която видите, за да си гарантирате място в следващото изпитание? Дали сте амбициозни и обичате риска? Или сте хладнокръвни и практични? Скоро ще разберем. Моля, съберете се на стартовата линия. Гонитбата ще започне точно след пет минути.

Нервността на Мориган бе притъпена от раздразнението, че противната кандидатка на противния Баз Чарлтън знаеше толкова много за изпитанието още преди да започне. Дали Юпитер също е знаел? И ако е така, защо не й е казал? В главата й отекнаха думите на Ноел: „Сякаш той изобщо не иска да спечелиш“.

Юпитер и Фен се приближиха, но нямаше време за въпроси.

— Слушай, Мог — поде Юпитер с тих, напрегнат глас, докато я водеше към стартовата линия. — Забрави за тайната вечеря. Тя няма значение. Просто удари някоя мишена и се класирай за следващото изпитание — не се тревожи за нищо друго. Подмини — Фен, ти слушаш ли ме също? — подмини лилавите и сините мишени. Там ще е пълен хаос; повечето кандидати се втурват към първата мишена, която видят, и не би искала да попаднеш в това меле. По-добре драсни направо по булевард „Гранд“, а после свий наляво по улица „Мейхю“ — там започва зеленият сектор. Мишените там ще са по-малко, но също и конкуренцията, ако стигнеш достатъчно бързо. Разбра ли?

Мориган кимна.

— Направо по „Гранд“ и наляво по „Мейхю“.

В този момент Юпитер бе подканен от един служител да се отдалечи. Той хвърли поглед през рамо и оформи беззвучно с устни думата: „Успех!“. Мориган не можеше да се насили да отвори уста, да не би сърцето й да изскочи през нея, но кимна сериозно и вдигна треперливо палец; надяваше се, че той ще схване посланието.

Наблизо Ноел също разменяше последни думи със своя покровител, но Мориган успя да различи само думите „златна“ и „Родерик“ („Кой ли е Родерик?“, зачуди се тя), преди Фен да се присламчи до нея и да прошепне в ухото й:

— Няма нужда да правиш каквото и да било, разбираш ли? Аз ще ни закарам до мишената, само бъди готова да я удариш, когато ти кажа. Недей да ме насочваш, нито да ме спираш — а ако ме пришпориш дори веднъж, ще скрия сурови сардини в стаята ти. Никога няма да ги намериш, но вонята ще се просмуче дълбоко в кожата и дрехите ти и ще нахлува в сънищата ти нощем, докато не се побъркаш. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна Мориган. Един голям часовник над Западната порта отброяваше оставащото време: шейсет секунди до старта. На Мориган изведнъж й хрумна, че няма представа как ще се качи на грамадния гръб на Фен.

— Фен, как да…

Преди да довърши, усети горещия дъх на Фен на шията си и гъдела на мустачките и козината й. Суперкотката вдигна Мориган с острите си жълти зъби и я метна без никакво усилие на гърба си. Мориган се опита да заеме поза, все едно язди кон — което, тъй като никога не бе яздила кон, беше предимно налучкване, — и откри, че не може да се закрепи стабилно. Стисна две шепи от меката сива козина.

Докато изтичаха последните секунди, тя отпусна глава върху шията на Фен, усетила внезапен пристъп на паника.

— Фен, ами ако падна?

— Вероятно ще те стъпчат и ще умреш. Така че не падай. — Мориган стисна по-здраво козината й и преглътна един хленч. Фенестра се обърна и каза малко по-любезно: — Добре де, може да ме стиснеш с крака, ако се наложи. Това ще ти помогне да запазиш равновесие. И каквото и да правиш, не пускай козината ми.

— Ами ако случайно отскубна част от нея?

— Както виждаш, имам си предостатъчно. А сега млъквай, време е.

Часовникът показа нула и отекна оглушителен сигнал. Изведнъж светът на Мориган се люшна и се превърна в страховито меле от трополящи, гърмящи стъпки и одобрителен рев на покровители някъде зад нея. Тя стисна очи и се вкопчи здраво във Фен, която поддържаше добра бързина. Рискува да вдигне очи и видя, че Юпитер е бил прав; точно пред тях, на мраморните стъпала на Невърмурската опера имаше лилава мишена, голяма горе-долу колкото главата на Мориган, и половината кандидати се носеха право към нея. Това със сигурност щеше да свърши с гаден сблъсък, но Мориган нямаше да е там, за да го види — Фенестра бе тръгнала да заобикаля операта в голяма дъга и излезе на булевард „Гранд“. Суматохата остана зад тях.

БУМ!

БУМ!

БУМ!

Мориган се обърна и видя навсякъде да експлодират лилави мишени, когато кандидатите ги удряха. Всяка мишена изхвърляше облак яркоцветен прах в лицето и по дрехите на кандидата, обагряйки ги в лилаво. Въздухът се изпълни с прах, цвят и шум.

Значи затова бяха белите дрехи. В края на изпитанието щеше да има дъга от сто и петдесет кандидати… и сто и петдесет деца в неопетнено бяло.

„Не и аз“ — помисли си яростно Мориган и се приведе над Фен. — „Аз ще съм зелена.“

Минаха през морето от лилави и сини мишени — някои висяха от дървета и пътни знаци, други стърчаха отстрани на леснодостъпни сгради, а трети просто стояха на паважа, — и бързо се добраха до синьо-зеления сектор. Тук мишените бяха по-трудни за забелязване, но все още пръснати щедро из пейзажа.

Фен бе толкова бърза, че половината тълпа вече им дишаше прахта, но няколко упорити кандидати не изоставаха — включително, забеляза Мориган за свое неудоволствие, Ноел Девъро отляво и явно заклетите врагове на Фен, носорогът с неговия ездач, отдясно. Кафявата кобила на Ноел летеше като вятър.

Междувременно се оказа, че Фен е била права да не се доверява на носорога. Той създаваше проблеми. Препускаше бясно, криволичеше наляво-надясно, без да го е еня кого тъпче, нито къде ще попадне опасният му рог, докато си върти главата. Той не просто се опитваше да се добере до златна мишена; искаше да премахне конкуренцията, преди да са стигнали до площад „Кураж“.

Умно, помисли си Мориган. Отвратително, ала умно. Щеше да има и други кандидати, насочили се към онези пет мишени, от групите при Източната, Северната и Южната порта, които вероятно щяха да стигнат до площада по същото време. Нямаше достатъчно златни мишени за всички; площадът щеше да се превърне в хаотично общо сбиване. Мориган се радваше, че те с Фенестра се целят в зеленото.

Фен обаче не забави ход в зеления сектор. Не свиха по улица „Мейхю“, както им бе наредил Юпитер. Профучаха покрай нея и навлязоха в жълтия сектор. Мишените ставаха все по-малко и по-нарядко; ако скоро не удареха някоя, можеше да пропуснат шанса си. Но Фен продължаваше напред, право между жълтите мишени, а после и между оранжевите, без никакъв признак, че се кани да спира.

— Фен! — изкрещя накрая Мориган. — Фен, спри! Къде отиваш?

— Площад „Кураж“ — извика в отговор Фен. — Ще ти осигуря златна мишена!

Мориган почувства как кръвта се оттича от лицето й. Къде й беше умът на Фенестра? Беше полудяла; състезателният дух от бойните клетки я бе завладял.

— Не… Фен, Юпитер каза…

— Юпитер казва много неща. За мен всички те са просто шум. Дръж се здраво!

Фен мина на турбопредавка, криволичеше между кандидатите с грация, на каквато Мориган не смяташе, че е способна. Прескачаше по три-четири глави наведнъж и се приземяваше елегантно на най-мъничката свободна площ, а после без нито миг забавяне скачаше пак. Несъмнено тя бе тъкмо такова „животно за всякакъв терен“, на каквото се бе надявал Юпитер — скачаше от земята на дърветата, оттласкваше се от стените на сградите. Мориган можеше само да се стиска за нея на живот и смърт.

Озърна се през рамо и видя, не без известно злорадство, че Ноел и кобилата й ги няма — бяха изчезнали напълно, сякаш тълпата ги бе погълнала или бяха кривнали в някоя странична уличка.

Мъничък кълн надежда разцъфтя в сърцето на Мориган. Може би Фен беше права — може би наистина щяха да успеят да докопат златна мишена!

Но препускащият носорог набираше скорост. Сега вече Мориган можеше да разгледа добре ездача му и с изненада установи, че го познава — беше ужасната приятелка на Ноел. Само че сега тя не се смееше като хиена, както на Чудното посрещане. Нито пък беше самодоволна и надменна както на Книжното изпитание. Изглеждаше… ужасена. Дългата й черна плитка се бе разплела наполовина и се подмяташе диво, а тя крещеше и дърпаше с всички сили юздите, но без никаква полза; беше загубила контрол над животното си. (Това чувство бе познато на Мориган.)

Носорогът пък, от друга страна, беше целеустремен и решителен. Осъзнаваше кой е най-сериозният му съперник и се насочваше право към него, с рога напред.

Мориган задърпа бясно козината на Фен и закрещя в ухото на суперкотката единствените думи, които умът успя да сложи в устата й:

— Фен! Носорогът!