Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (23)

22.
Хипнотизаторката

Сцената, която се появи, бе позната на Мориган: градините на Дом „Горда стъпка“ в деня на Чудното посрещане. Камерата мина треперливо през слънчевата ливада и шумната опашка пред бюфета за десерти, преди да спре върху двама души: Ноел и Кадънс. Те стояха до огромна зелена скулптура от желе, която Мориган също позна. Хоторн беше на няколко крачки зад тях и предвидимо трупаше в чинията си сладкиши и пасти.

— Лепкаво — казваше Ноел на екрана. Побутна с пръст желето и направи отвратена физиономия. — Ужасно. Кой сервира такова нещо на парти? Да не сме в детските ясли?

— Права си — съгласи се Кадънс. Тя тъкмо се канеше да вземе една от миниатюрните желирани скулптури около яркозеления великан, но промени стратегията си в последния момент и вместо това загреба и сложи в чинията си маслен пудинг. — Лепкаво е. Толкова са тъ…

— Мама щеше да припадне — продължи да се възмущава Ноел. — Можеш ли да повярваш, че ни карат да се обслужваме сами, Кейти?

— Казвам се… Кадънс — поправи я другото момиче и лицето му посърна. — Помниш ли?

— Знаеш ли колко слуги работят за Чудното общество? — не спря речта си Ноел, сякаш не е чула. — А те ще ми слагат бюфет? Не знаят ли, че бюфетите са за бедни?

Нещо трепна в очите на Кадънс, но бързо изчезна.

— Да, точно така — потвърди тя, а ръката й се поколеба неуверено над една лъжица за сервиране.

— Няма значение. Хайде, ела. — Ноел остави чинията си по средата на масата, грабна пудинга от ръцете на Кадънс и го изсипа върху апетитна на вид шоколадова торта. После изхвръкна изпод навеса, явно очаквайки приятелката й да я последва.

Кадънс хвърли един изпълнен с копнеж поглед към съсипания си пудинг, вдиша дълбоко и се врътна рязко, за да се озове лице в лице с Хоторн, който бе чул всичко и се мъчеше да сподави смеха си.

Тя се приведе към него и заговори със същия равен, дрезгав глас, който Мориган помнеше, че бе използвала срещу близнаците на Книжното изпитание, а после и срещу чиновника в Изпитанието на гонитбата.

— Не мислиш ли, че някой трябва да пусне това голямо зелено нещо на главата й?

Хоторн кимна сериозно.

Мориган се обърна към истинския Хоторн, който седеше до нея. Той изглеждаше дълбоко объркан.

— Това не го помня — промърмори.

Сцената се смени, за да покаже Ноел, Кадънс и група деца — включително Мориган — събрани на стълбите пред Дом „Горда стъпка“. Образът бе частично скрит от размазани зелени листа. Мориган предположи, че камерата — и човекът, който я държеше — е била скрита зад някое дърво.

— Това ли ти е умението? — казваше Ноел на Мориган на екрана. — Да използваш големи думи?

Кадънс се кискаше безспирно, но не — както си бе помислила навремето Мориган — на жестокостта на Ноел. Тя все се озърташе нагоре, където Хоторн се наместваше на прозореца със скулптурата от желе. Всъщност се смееше на онова, което предстоеше да се случи на Ноел.

— Мислех, че е да носиш ужасни дрехи или да си грозна като уличен плъх.

Истинската Мориган, седнала на трибуните на Тролизеума, усети как се изчервява. Беше достатъчно зле да го чуе първия път, заобиколена от десетина непознати деца. Но да го чуе пак в присъствието на стотици бе истинско мъчение. Тя се плъзна надолу по седалката си, мъчейки се да стане невидима.

Нещата се развиха точно както ги помнеше Мориган и достигнаха своя апогей с великолепното пускане на желето от Хоторн, при което Тролизеумът избухна в смях. Хоторн се ухили на Мориган.

— Идеята може и да не е била моя, но си беше гениална.

— На няколко реда пред тях Ноел се взираше в екрана и клатеше глава, присвила очи. Изглеждаше напълно потресена — явно нямаше представа за умението на така наречената си приятелка.

Следващите няколко минути от филма показаха невероятна сцена, в която Кадънс вървеше по богаташка улица с флакон яркочервен спрей в ръка и драскаше неприлични думи и рисунки по безупречно белите фасади на къщите. Докато я спре една полицайка в кафявата униформа на смрадливците, почти цялата улица бе обезобразена.

— Стой, не мърдай! Какво си мислиш, че правиш, хулиганче малко?

— Изкуство — отвърна безизразно Кадънс.

— О, изкуство значи? — попита саркастично полицайката и веждите й подскочиха почти до косата. — На мен ми прилича на престъпление. Може би трябва да ти щракна белезниците!

— Може би трябва да ги щракнеш на себе си — предложи Кадънс. И жената го направи, пристегна белезниците около собствените си китки, без изобщо да се замисли.

Кадънс сложи флакона със спрей в ръцете й.

— Номер дванайсет има нужда от още малко червено. Приятен ден.

— Приятен ден, госпожице. — След това последно изречение, изречено с безжизнени очи, погледът на полицайката се плъзна покрай Кадънс като масло по вода и се спря на лъскаво бялата входна врата на номер дванайсет, която не остана бяла още дълго.

Беше невероятно какви неща можеше да накара Кадънс да правят хората. Не беше хубаво, помисли си Мориган, не беше прилично, нито почтено — но беше невероятно.

Мориган преживя още веднъж неловкия момент да се види на големия екран, когато филмът на Кадънс показа провала й на Изпитанието на гонитбата от начало до край, от подивелия носорог до дръзкото спасяване от Фен и съкрушителния момент, когато Кадънс убеди чиновника, че тъкмо тя трябва да се класира за Изпитанието на страха, а не Мориган.

Но филмът не спря дотук. Показа и друг разговор, доста по-различен, в който Кадънс убеди чиновника, че един от еднорозите всъщност е бил замаскиран пегас. Посочи блестящия му сребърен рог — съвършен пример за истински рог на еднорог — и каза:

— Виждате ли? Някой е залепил фунийка за сладолед на главата му. Не мога да повярвам, че не сте го забелязали досега. И крилете му са сгънати. — Посочи към безупречно белите хълбоци на еднорога, където определено нямаше криле.

Морган онемя. Значи Кадънс бе тази, която я е вкарала в Изпитанието на страха. Беше отнела мястото на Мориган, а после й го бе върнала — просто ей така. Защо? Да не би да се чувстваше гузна?

Последваха сцена след сцена на манипулации и подвеждания. Филмът показа, че именно Кадънс бе убедила близнаците при първия им изпит в Дома „Горда стъпка“ да се откажат още преди да са започнали. Дори бе убедила старейшина Вонг да се прави на пиле при Книжното й изпитание (сцена, която бе посрещната с бурен смях от всички, освен от старейшина Вонг).

В крайна сметка, въпреки смесените реакции на старейшините и множеството неодобрителни физиономии сред публиката, те нямаха избор. Кадънс Овъглен имаше не просто умение, а дарба. Странна, подла дарба. Но все пак дарба.

— Номер едно! — възкликна Хоторн, когато името на Кадънс грейна на таблото, измествайки Анах на второ място, Хоторн на пето, а Ноел на осмо.

Оставаше да минат още само три групи по петима кандидати. Мориган вече се бе отказала да търси Юпитер и започна да се оглежда за маршрут за бягство. Веднага щом провалът и унижението й на Показното изпитание свършеха, щеше да й се наложи да бяга.

Не беше видяла инспектор Флинтлок, но бе сигурна, че е някъде на стадиона и чака своя миг. Чака я да се провали с гръм и трясък, за да може да я арестува.

Накрая извикаха и последната група. Мориган слезе до портите на арената с четирима други кандидати. Хоторн се опита да дойде с нея, но вездесъщите драскащи в бележниците си служители на Чудното общество го изпъдиха обратно на мястото му.

Мориган остана сама.

Стоеше мълчаливо, докато първите трима кандидати изнасяха номерата си. Момичето с много дългата коса застана на арената и за ужас на публиката я отряза цялата, току над ушите. Само след секунди косата започна да расте и за броени минути бе възвърнала предишната си дължина. Мориган, както и останалите зрители, беше смаяна. Но явно не и старейшините. Както бе предрекъл Юпитер още на Чудното посрещане, момичето не влезе в челната деветка. То събра двете купчини коса — тази на пода и тази на главата си — в количката, която теглеше, и излезе унило от Тролизеума.

Балерина. Няма място на таблото. Момче, което може да диша под вода. Няма място на таблото.

После дойде редът на Мориган. Служителят на Обществото отвори вратата за нея.

Можеше да си тръгне. Тази мисъл проблесна като светкавица в съзнанието й — можеше просто да се обърне и да си тръгне. Това бе последният й шанс да избегне унижението (последвано от депортация от Невърмур, последвана от сигурна смърт) и тя можеше да го направи — можеше да си спести онова, което несъмнено щеше да е най-лошият миг в живота й досега, — ако просто се обърне и си тръгне.

„Направи го — помисли си тя. — Просто си тръгни.“

— Готова ли си? — Шепот в ухото й. Стисване на рамото й. Тя вдигна очи.

Нелепа рижа глава. Чифт блестящи сини очи. Намигване.

— Да. Готова съм. — Тя се поколеба, а после попита — един последен припрян, отчаян опит да получи отговор, преди всички други в Тролизеума да разберат: — Какво е то, Юпитер? Какво е умението ми?

— А, това ли? — Той замига като бухал срещу нея, сякаш му бе задала най-маловажния въпрос на света. — Нямаш такова.

А после излезе смело на арената, очаквайки тя да го последва.

— Капитан Юпитер Норт представя Мориган Врана от Невърмур.