Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (15)

14.
Благородното животно

— Идва право към нас!

Фен не се озърна назад, а вместо това увеличи скоростта и започна да криволичи наляво-надясно в опит да се отърве от носорога. Голямото животно я следваше, но далеч не толкова грациозно, блъскаше се в другите кандидати и ги събаряше сред викове и трясъци. Мориган хвърли поглед през рамо и видя, че приятелката на Ноел се взира напред, ококорена от ужас, неспособна нито да отклони животното, нито да го забави, неспособна да стори каквото и да било, освен да стиска юздите на живот и смърт.

Фен тичаше все по-бързо, увеличавайки дистанцията между себе си и множеството; само подивелият носорог оставаше близо зад нея.

— Просто го пусни да ни задмине! — извика Мориган, но Фенестра не я чу или пък не пожела да я чуе. Тя беше освирепяла, обсебена само от една мисъл, почти полудяла… но освен това вече дишаше тежко и започваше да губи сили.

Изведнъж носорогът вече громолеше редом с тях, клатейки огромната си глава.

— Внимавай, Фен! — извика Мориган, когато звярът ги блъсна силно отстрани. Момичето на гърба му изпищя. Мориган се хвърли върху косматата шия на Фен и се вкопчи здраво. Суперкотката залитна, но бързо възстанови равновесието си и замахна отбранително с лапа към носорога. Дългите й остри нокти одраха муцуната му и той изрева от болка.

Мориган вдигна глава, щом чу друг пронизителен писък зад тях. Обърна се тъкмо навреме, за да види как носорогът се спъна и хвърли ездачката си. Момичето се приземи с ужасно тупване. Животното се преметна презглава, а после се изправи със залитане и се втурна по най-близката странична улица, явно забравило жаждата си за златна мишена. Квичеше високо, докато бягаше, а от дълбоките резки върху муцуната му се стичаше кръв; цялата му свирепост и агресия се бяха изпарили само от един замах на могъщите нокти на Фен. Фенестра продължи да се носи напред, най-после свободна от своя преследвач.

Ездачката му, приятелката на Ноел, остана по средата на булевард „Гранд“. Тръсна глава, изглеждаше зашеметена. Останалите кандидати ги настигаха и скоро щяха да я връхлетят. Тук-там зад нея избухваха мишени, изхвърляха във въздуха облаци яркорозов и червен прах, и ездачите се приближаваха все повече към момичето, което седеше неподвижно на земята.

Мориган погледна напред. На сто метра пред тях булевард „Гранд“ излизаше на огромен павиран площад, а в центъра му се виждаха те — четири златни мишени, разположени на равно разстояние по края на изящен фонтан. Мориган едва-едва различаваше петата мишена в центъра на фонтана, на върха на статуята. Тя блестеше на слънцето, щръкнала от устата на една бетонна риба.

Бяха близо — толкова близо. Пред тях нямаше никого. Площад „Кураж“ беше празен. Тя можеше наистина да спечели гонитбата, да докопа златна мишена…

Но Мориган се озърна пак през рамо.

Момичето още беше там. Изглеждаше замръзнало във времето, взираше се назад към стената от копита и разноцветен прах, която се носеше с грохот към него без никакви признаци на забавяне.

Сърцето на Мориган се сви.

— Фен, трябва да се върнем! — извика тя. — Те ще я стъпчат.

Фен не я чу или пък, ако я чу, не й обърна внимание.

Мориган я дръпна грубо за ушите.

— Фен! Те ще я убият!

Фенестра изръмжа.

— Ти осъзнаваш ли, че това е състезание? — Но още докато го казваше, вече обръщаше назад и се втурна към мястото, където момичето седеше безпомощно, стиснало крака си.

— По-бързо, Фен!

Фенестра се хвърли с всички сили и успя да стигне до момичето от носорога тъкмо навреме, за да го грабне в зъбите си и да отскочи от пътя на връхлитащата тълпа в една пресечка на булеварда. Останалите кандидати прелетяха с грохот през мястото, където то бе седяло допреди секунди.

Фен замахна силно с глава и метна момичето на гърба си, точно пред Мориган. То трепереше и плачеше.

— О, стига си циврила — изръмжа суперкотката.

Мориган насочи треперещите ръце на момичето към гъстата козина на шията на Фен и му помогна да се хване за нея. Трепна, когато покрай тях, вдигайки облаци прах, профучаха последните няколко кандидати с животните си. Мориган, Фен и момичето с носорога бяха останали в покрайнините на надпреварата. Беше безнадеждно. Златните мишени щяха да изчезнат до секунди.

— Може би — каза Мориган, задъхана и обзета от отчаяние, — може би има шанс да се върнем до зелените мишени или… или до жълтите…

— Дръж се — нареди Фен.

— Не мога просто да се предам, Фен! Някъде трябва да има останала някоя…

— Не, глупачке, искам да кажа „дръж се за козината ми“. Ама здраво. — Мориган се подчини и Фен отстъпи назад. — Все още се целим в златото.

 

 

Фонтанът на площад „Кураж“ приличаше на сцена от някоя апокалиптична битка. Четирите златни мишени, разположени около него, вече бяха ударени… но последната оставаше, на метри високо във въздуха, все още блестяща в устата на рибешката статуя, недокосната. Водата отдолу кипеше, докато десетки — може би близо сто — деца газеха през нея, затънали до кръста, зарязали своите животни, за да продължат сами. Те крещяха и се блъскаха, натискаха се един друг под водата в отчаяния си стремеж да се доберат до мишената. Неколцина вече бяха стигнали до статуята и се катереха по перките и опашката й, ритаха кандидатите под себе си, които се опитваха да ги издърпат надолу. Сцената бе кошмарна и Мориган се отврати от мисълта да се присъедини към тях.

Но Фенестра не можеше да бъде спряна. Тя отстъпи назад, засили се и скочи на гърбовете на изоставените около фонтана коне, щрауси и зебри, като ги използваше, за да стъпва по тях. Изстреля се с мощните си задни лапи и прелетя във въздуха над другите кандидати, за да кацне на върха на статуята, да увие лапи около рибешката глава и да забие нокти в нея.

— Удари я! — извика Фенестра.

Мориган се протегна колкото можа по-нависоко, пръстите й почти я достигаха… почти я достигаха…

Но приятелката на Ноел беше по-близо. Тя сякаш се бе съвзела от падането и се катереше по шията на Фенестра, забивайки колене точно под лопатките на гигантската котка. Протегна се нагоре, Мориган също посегна иззад нея и двете едновременно удариха по мишената.

БУМ!

Тя избухна в облак от златен прах, който покри лицето на другото момиче, белите му дрехи и дългата, люлееща се плитка в цвета на победата…

… и пропусна напълно Мориган.

 

 

— Един по един, моля, един по един! — извика раздразненият чиновник от Обществото. — И така, кой удари мишената? Кой яздеше голямата котка?

— Аз — отговориха едновременно Мориган и другото момиче. После се обърнаха да се втренчат свирепо една в друга.

— Аз — повтори Мориган. — Аз яздех голямата котка.

— А името ти е?

— Кадънс — прекъсна я другото момиче. — Казвам се Кадънс Овъглен и аз яздех голямата котка. Аз ударих мишената.

— Не, аз ударих мишената! Аз съм Мориган Врана и суперкотката е моето ездитно животно. Кадънс падна от нейното — тя беше на носорога — и ние се върнахме да…

— Аз седях отпред — прекъсна я Кадънс. — Седях отпред, така че сами разбирате, че аз трябва да съм ударила мишената. Погледнете ме, покрита съм със злато!

Чиновникът местеше поглед от Мориган към Кадънс и обратно.

— Вярно ли е? Тя ли седеше отпред?

Мориган бе смаяна. Не можеше да отрече, че действително Кадънс бе седяла пред нея и затова бе покрита със златен прах. Но това беше абсурдно! Една такава глупава подробност не би могла да означава нищо — просто не би могла. Не беше честно.

— Ами, да, но… само защото се върнахме да я вземем. Иначе щяха да я стъпчат!

Чиновникът изпръхтя.

— Да не си мислила, че това ще ти осигури място в Чудното общество? — Поклати глава. — Защо всички си въобразяват, че доблестта и спортсменството ще им спечелят някаква благосклонност? Ние ви проверяваме за упоритост и амбиция, не за скапана доброта.

— Не е там работата — каза отчаяно Мориган. — Суперкотката беше моето ездитно животно и се качи на статуята за мен, а не за Кадънс. Аз ударих мишената! Това е просто…

— Глупости — прекъсна я Кадънс с ниския си глас, който приличаше на жужене на оса. Тя пристъпи към чиновника и вдигна очи към него. — Онази котка беше моето ездитно животно. Аз ударих златната мишена и аз ще се класирам за следващото изпитание.

Чиновникът й подаде малък златен плик, който Кадънс прибра триумфално в джоба си и избяга.

На Мориган й идеше да закрещи от несправедливостта на всичко това, но никакъв звук не пожела да излезе от устата й. Вместо това тя впери студен и обвинителен поглед в чиновника.

— Онзи котка е била нейното ездитно животно — каза той, свивайки рамене. — Тя е ударила златната мишена. Тя ще се класира за следващото изпитание.

Мориган се спихна като пробита велосипедна гума. Беше изхвърчала. Край.

В този момент покрай нея мина наперено Ноел, заобиколена от приятелките си. Тя също бе покрита с блестящ златен прах и държеше златния си плик като някакъв трофей.

— Видях една розова мишена на ъгъла на улица „Родерик“ и реших да я ударя, не знам защо. Може би защото розовото е любимият ми цвят — подхвърли тя безгрижно. — Представете си колко се изненадах, когато се оказа, че това е една от скритите златни мишени! Предполагам, че просто имам късмет. — Тя погледна към Мориган и се усмихна при вида на все още белите й дрехи.

Улица „Родерик“, помисли си горчиво Мориган, спомняйки си какво й бе прошепнал в ухото нейният покровител на стартовата линия. „Родерик“. Това не беше име на човек; беше упътване към златната мишена. Ноел изобщо не бе имала късмет — Баз Чарлтън й бе помогнал да излъже! Беше й казал къде ще се намира скритата златна мишена.

Нищо чудно, че тя единствена от кандидатите знаеше за тайната вечеря! Баз й издаваше тайни, даваше й всичко необходимо, за да преодолее изпитанията.

Мориган се отпусна на ръба на фонтана, кипнала от възмущение заради измамите на Кадънс и Ноел и смазана от собственото си поражение. Чувстваше се толкова глупава. Нещо повече, изпитваше ужас от онова, което й предстоеше. Щяха да я изритат от Невърмур, разбира се, а после… после…

Ловците от дим и сенки се надигнаха във въображението й като голям черен рояк, затъмниха слънцето и потопиха деня в още по-дълбок мрак.

 

 

Когато Юпитер чу историята й, онемя. Фенестра беше бясна.

— Къде е тоя чиновник? — фучеше тя, крачейки напред-назад, оголила жълтите си зъби. — Ще му взема бележника и ще му го натикам в…

— Трябва да си вървим — каза изведнъж Юпитер и се озърна през рамо. — Трябва да си вървим още сега. Той е тук.

— Кой… о! — Стомахът на Мориган се сви от ужас. През тълпата от кандидати и покровители криволичеше малък отряд полицаи в кафяви униформи, водени от може би третия й най-омразен човек в Невърмур (след Кадънс Овъглен и Ноел Девъро).

Юпитер сграбчи Мориган за ръката и понечи да я поведе в обратната посока, но откри, че пътят им е преграден от още кафяви униформи. Бяха заобиколени от смрадливци.

— Сега ще видя онези книжа, капитан Норт. — Инспектор Флинтлок, грейнал от усещането си за правота, протегна длан. — Дайте ми ги.

Мориган затаи дъх. Зачуди се дали ще има възможност да се върне в „Девкалион“, преди да я депортират. Дали ще може да се сбогува с обитателите му, да си събере багажа и… Хоторн! Не можеха да я накарат да си тръгне, без да си вземе довиждане с най-добрия си приятел, нали? Тя огледа трескаво площад „Кураж“ в опит да го види за последен път. Зачуди се дали той беше ударил някоя мишена.

„Ами ловците от дим и сенки? — обади се едно тънко паникьосано гласче в главата й. — Дали те ще ме чакат на границата?“

— За кои книжа говорите, инспектор Флинтлок? — попита Юпитер и се усмихна любезно. — Сутрешните вестници ли? Всички те вече или са постлани в котешки тоалетни, или в тях са завити риба с пържени картофи. Трябва да отбележа, че е прекрасно, дето се опитваш да си в течение на събитията, Флинти. Браво на теб. Обади ми се, ако имаш нужда някой да ти помогне да прочетеш по-дългите думи.

Челюстта на Флинтлок трепна, но усмивката не слезе от лицето му.

— Много остроумно, Норт. Да, много остроумно. Говоря, разбира се, за документите на бившата ти кандидатка: паспорта й за Свободния щат, документите й за жителство в Седма област и ученическата й виза за Невърмур. Документите, които с един поглед ще ме убедят веднъж завинаги, че бившата ти кандидатка има всяко право да живее тук, в Първа област на Свободния щат, и не е всъщност гадна нелегална, вмъкната под прикритието на нощта от предателската република Зимномория.

— Ах, тези документи! — възкликна Юпитер. — Ами така кажи! — С драматична въздишка той заопипва театрално сакото си, обърна джобовете навън и даже бръкна в буйната си брада да търси несъществуващите документи. Мориган би се засмяла, ако това не беше най-невеселият ден от живота й.

— Губя търпение, Норт.

— Да, извинявай, ето ги — а, не, съжалявам, това е носна кърпичка. Почакай малко.

Мориган се зачуди дали да не побегне. Ако успееше да се промуши покрай смрадливците, докато са разсеяни, би могла да се добере до най-близката спирка на чадърожелезницата.

Направи небрежна крачка встрани, просто за опит. Никой не я сграбчи. Тя се огледа — смрадливците се бяха съсредоточили изцяло върху Юпитер и неговия цирк с търсенето на документите. Тя направи още една крачка и още една, спомняйки си как Хоторн се бе изнизал от местопрестъплението след изсипването на жабите. Още няколко крачки и щеше да потъне в тълпата, и тогава би могла да си плюе на петите.

— Мориган Врана! — прогърмя един глас. Мориган замръзна. Това беше краят. Щяха да я арестуват. Сбогом, Невърмур.

— Мориган Врана! Момичето с котката! Къде е? Някой виждал ли е Мориган Врана, момичето, което яздеше котката?

Беше чиновникът от гонитбата. Той я забеляза и се доклатушка до нея, размахвайки плик с цвят на слонова кост.

— Ето те и теб! Слава богу, че те намерих. Дръж, това е твое.

Тя взе плика.

— Какво е?

— А на теб на какво ти прилича? Поканата ти за следващото изпитание, разбира се.

Главата на Мориган се завъртя рязко към Юпитер, който изглеждаше също толкова зашеметен. Устата на Флинтлок се отвори и затвори, но от нея не излезе нито звук. Приличаше на златна рибка, изхвърлена от аквариума си, която лежи на килима и се мъчи да си поеме въздух.

Мориган почти не смееше да се надява, че е чула вярно.

— Ама… ама вие казахте… ама Кадънс…

— Е, да, обаче имаше… произшествие. Малко смущаващо всъщност. Един от онези проклети еднорози се оказа пегас със сгънати криле и фунийка за сладолед, залепена за главата му. Не мога да повярвам, че не сме го забелязали по-рано. Много жестоко към бедното създание, разбира се, и в пълен разрез с правилата. Макар и да не са използвали крилете, правилникът изрично гласи, че в Изпитанието на гонитбата не може да се използват никакви летящи животни. Така или иначе, онзи кандидат е дисквалифициран, което означава, че се отвори едно място и, ами… — Той изглеждаше малко смутен. — Поради… ъъъ… необичайните обстоятелства около твоето… ъъъ… ами, решихме, че така е справедливо. Честито.

Мъжът се отдалечи с тътрене и остави Мориган преливаща от радост, зяпнала безценния плик в ръцете си, все едно е изсечен от диамант. Не беше златен — нямаше да я вкара на тайната вечеря на старейшините, — но изобщо не й пукаше.

— Успях — прошепна тя, после добави по-високо: — Класирах се за следващото изпитание.

Скъса плика и прочете на глас бележката вътре.

Честито, кандидате.

Ти доказа своята упоритост и амбиция и си спечели място в следващия кръг от изпитания за набор 919 на Чудното общество.

Изпитанието на страха ще се състои през есента на Първа година, на неуточнена дата, време и място.

Юпитер се засмя — мощен, експлозивен, радостен смях, който отекна в ушите на Мориган. Даже Фенестра се изкиска хрипливо. На Мориган й се искаше да скача от радост. Никога не бе чувствала такова щастие, такова облекчение.

— Блестящо, Мог. Блестящо. Извинете, инспекторе, ще трябва да почакате за онези документи. В настоящия момент въпросът за гражданството на Мориган си остава вътрешна работа на Чудното общество. Ха-ха!

На инспектор Флинтлок буквално му беше избила пяна на устата.

— Това не е краят — заплаши той и в гнева си удари с палката по собственото си бедро. Мориган трепна — сигурно го бе заболяло. — Моите очи са навсякъде, Мориган Врана. Ще те наблюдавам — ще наблюдавам и двама ви. Много зорко.

Инспекторът се врътна кръгом и се отдалечи, следван плътно от колегите си в кафяви униформи.

— Изрод — извика подире му Фенестра.