Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (16)

15.
Черният парад

Есента на Първа година

— Трябва ми дама, моля.

— За какво ти е?

— Просто ми трябва. Дай ми я.

Със силна престорена въздишка Хоторн прерови колодата, докато не намери дама каро.

— Не мисля, че го правиш както трябва.

След успеха им в Изпитанието на гонитбата (Хоторн беше ударил оранжева мишена — и яздеше камила, определено не леопард) Юпитер беше обещал, че Мориган и приятелят й могат да прекарат заедно в „Девкалион“ нощта на Вси светии — стига да се закълнат, че няма да спазват часа за лягане, ще ядат много захар и ще вършат поразии. Верни на думата си, те вече бяха унищожили няколко шепи сладки и сега се учеха да играят покер в музикалния салон, докато чакаха Фен, която щеше да ги заведе на Черния парад в полунощ.

По случай Вси светии салонът бе осветен само със свещи и тиквени фенери. Франк, вампирът джудже, пееше отвратителна песен как ще обезглави страховитите си врагове и ще им изпие кръвта. Гостите пляскаха в ритъм, омагьосани от идеята, че дребосъкът би могъл да обезглави някого изобщо, бил той страховит или не.

Мориган нареди картите си като ветрило на масата.

— Покер!

Хоторн ги огледа.

— Това не е покер.

— Напротив, покер е, виж: един ден дама каро била в парка и разхождала кучето си, вале каро. Срещнала поп купа и двамата се влюбили. Оженили се след шест (шестица купа) седмици и имали три (тройка каро) деца, и живели дълго и щастливо. — Тя се ухили победоносно. — Покер.

Хоторн изстена и хвърли картите си.

— Наистина е покер. Пак печелиш. — Той избута голямата купчина сладки към нейния край на масата.

— Благодаря, благодаря, приятели — казваше високо вампирът джудже. — А сега, в тази нощ на Вси светии, нощта, в която се чувстваме най-близо до онези, които сме загубили… в чест на скъпата ми покойна майка ще ви изпея любимата й песен. — Публиката му загука съчувствено. Франк даде знак на пианиста. — Уилбър, ако обичаш — „Влюбих се в удушвачка“ в ре минор.

— Къде е Фен? — попита Хоторн, докато разбъркваше апатично картите. — Вече е почти десет и половина! Ако не тръгнем скоро, ще заемат всички хубави места.

— Влюбих се в удушвачка, тя обича да души. Гърлото ми тя докопа и сърцето ми плени…

Още от началото на есента Хоторн не говореше за друго, освен за Черния парад, и тъй като Юпитер щеше да марширува редом с останалите от Чудното общество, беше убедил Фенестра да придружи вместо него Мориган и Хоторн. Фен се беше съгласила след силни възражения, и то едва след като изтръгна от Юпитер обещание, че ако не се държат прилично, тя ще може да слага сърбящ прах в чаршафите на Мориган в продължение на месец.

— Фенестра прави нещата по свое собствено разписание — каза Мориган и захапа едно кисело скелетче.

— Стисне ли с ръцете яки мършавото ми вратле, в миг звездите заблестяват, тупка моето сърце!

Франк завърши песента си с драматичен жест и висока нота, която накара Мориган и Хоторн да трепнат. Останалите гости избухнаха в аплодисменти и вампирът джудже се поклони ниско.

— Някакви желания? — попита Франк.

— Изпей нещо страшно! — извика един младеж.

— А! Обезглавяването и душенето не са достатъчно страшни за теб, така ли? — В очите на Франк проблесна искрица. — Тогава може би ще искаш да чуеш песен за… Чудотвореца?

Гостите ахнаха и се разсмяха нервно. Седналият на масата за карти Хоторн застина неподвижно.

— Да отидем да чакаме във фоайето, а?

— Фен каза да я чакаме тук — рече Мориган. — Ще се сърди, ако излезем. Какво има?

— Просто… — Той преглътна и понижи глас. — Иска ми се той да не пее за Чудотвореца.

— Чудотвореца. — Мориган завъртя очи. — Какъв е тоя Чудотворец всъщност? Защо всички се плашат толкова от него?

Хоторн се опули.

— Ти не знаеш за Чудотвореца?

В другия край на стаята пианото дрънна и замлъкна.

— Възможно ли е това? — извика Франк. Взираше се право в Мориган. — Възможно ли е това дете никога да не е чувало историите за Чудотвореца?

Публиката му се обърна и се втренчи в Мориган шокирано.

— Искам да кажа — поясни Мориган, — чувала съм за него, но… — Тя сви рамене и отхапа главата на един желиран призрак.

— Възможно ли е — продължи Франк, повишавайки глас — тя да не знае нищо за създанието, което наричат Касапина на Невърмур? Проклятието на столицата? Онзи ужасен дявол с черна уста и празни очи?

Хоторн издаде задавен гърлен звук. Мориган въздъхна.

— Добре де, какъв е той? — попита тя раздразнено.

— Дете мое, мило мое дете — въздъхна вампирът джудже и заметна плаща около себе си с величествен жест, — може би е по-добре да не знаеш…

Гостите се хванаха на въдицата му.

— Разкажи й, Франк — завикаха те и запляскаха със свирепа наслада. — Разкажи й за Чудотвореца!

— Щом настоявате — отвърна той, придавайки си неохотен вид. Пианистът удари силен драматичен акорд и Мориган се изкиска. Всичко това беше доста глупаво, помисли си тя.

— Кой — или какво — е Чудотвореца? — започна Франк. — Човек ли е, или чудовище? Дали живее само във въображението ни, или се спотайва в сенките и чака… да ни се нахвърли? — Франк се метна към група жени, които запищяха, първо от страх, а после от смях. — Човек ли е, или свирепо животно, което ще къса света с нокти и зъби, докато не погълне всички ни?

Тук той направи пауза, за да оголи собствените си внушителни кучешки зъби, и из стаята се разнесоха ахкания и кикот.

— Чудотвореца е всичко това. Той е призрак, който живее в мрака и дебне, вечно дебне, чака деня, когато ще сме свалили защитите си, когато няма да го очакваме, когато почти ще сме забравили, че съществува. — Франк грабна една свещ от свещника и я поднесе под брадичката си, така че сиянието й да озари зловещо лицето му. — И тъкмо тогава ще се върне.

— Дрън-дрън — обади се един тих глас от ъгъла. Мориган се обърна и видя госпожа Чанда да играе шах с портиера Кеджъри Бърнс. Двамата се взираха съсредоточено в дъската и почти не обръщаха внимание на музикалните изпълнения в другия край на стаята.

Кеджъри изсумтя в знак на съгласие.

— Аха, пълни глупости.

— Така ли? — попита Мориган. — Значи Чудотвореца не е истински?

Госпожа Чанда въздъхна.

— О, истински е. Но аз не бих питала за него този острозъб фукльо — промърмори тя и кимна към Франк, който сега танцуваше степ в музикалната пауза. — Той не може да различи истинския Чудотворец от фикус в саксия. Мисли си, че е забавно да плаши хората.

Мориган се намръщи.

— Но защо всички се страхуват толкова от Чудотвореца? Какво представлява той?

— Много добър въпрос — кимна госпожа Чанда. Кеджъри поклати предупредително глава, но тя махна с ръка. — О, Ри-ри, тя рано или късно ще разбере. По-добре да чуе истината от нас, отколкото куп дивотии от някой идиот, не мислиш ли?

Кеджъри вдигна ръце, признавайки поражението си.

— Добре де, но не мисля, че на Норт това ще му хареса.

— Норт трябваше сам да й го каже. — Госпожа Чанда млъкна за момент, за да вземе офицера на Кеджъри и да отпие от брендито си. — Та така. Франк, разбира се, се държи глупаво, но поставя интересен исторически въпрос: Чудотвореца човек ли е, или чудовище? Със сигурност някога е бил човек. Изглеждал е като човек, макар че почти всички негови снимки и портрети от младите му дни са унищожени. Някои казват, че той се обърнал наопаки и мракът в него излязъл навън, така че всички да го виждат. Казват, че бил ужасно деформиран, че зъбите, устата и бялото на очите му станали черни като паяк. Че кожата му била сива и гниеща, също като гниещата му душа.

— Вярно ли е, че са го прокудили от Невърмур? — попита Хоторн.

— Да — потвърди госпожа Чанда с мрачна физиономия. — Вече над сто зими той се намира в изгнание. Забранено му е да влиза в Невърмур и във всички седем области на Свободния щат. До ден-днешен той стои навън, възпиран от силата на този велик и древен град, от задружните усилия на Кралския магьоснически съвет и Паранормалната лига, от границите ни, където пазят сухопътните сили, в небето над тях бдят военновъздушните сили, наоколо патрулират смрадливците, и всичко това се надзирава от скришните и вероятно още десетина други тайни организации, които съществуват единствено за да ни пазят от Чудотвореца. Хиляди мъже и жени работят непрестанно, ден и нощ, по седем дни в седмицата, вече повече от сто години, за да ни пазят от един-единствен човек.

Мориган преглътна. Хиляди хора… само заради един човек?

— Защо? Какво е направил?

— Бил е човек, който се е превърнал в чудовище, ето какво е направил — обади се Кеджъри. — Чудовище, което създало свои собствени чудовища. Бил е толкова гениален — талантлив и извратен, — че решил да си играе на бог. Създал огромна армия от страховити същества, с които смятал да завладее Невърмур и да пороби жителите на нашия град.

— Защо?

Кеджъри премигна.

— Заради власт, предполагам. Той искал да притежава града, а оттам и цялото кралство.

— Някои хора му се опълчили и се опитали да го спрат — добави госпожа Чанда. — Но били избити. Смели, самоотвержени мъже и жени, погубени от Чудотвореца и неговата армия от чудовища. Това е станало недалеч оттук, в Стария град. Мястото, където загинали, било кръстено на тези смели хора. Площад „Кураж“.

— Ние бяхме там. Там свърши Изпитанието на гонитбата — каза Мориган и Хоторн кимна мрачно. Трудно беше да си представиш онзи павиран, слънчев площад, оплискан в кръвта на избити хора. — И… ах, да! Ние четохме за клането на площад „Кураж“, нали, Хоторн? Когато учехме за Книжното изпитание. Само че в „Енциклопедия на невърмурските варварщини“ не се споменаваше нищо за Чудотвореца.

— Естествено, че не — съгласи се Кеджъри и повдигна многозначително вежда срещу госпожа Чанда. — Дори в учебниците по история няма и дума за Чудотвореца.

— Никой не знае какво точно се е случило с Чудотвореца в онзи ден — продължи госпожа Чанда, без да обръща внимание на коментара му. — Някои казват, че бил отслабен от атаката. Други, че чудовищата му го изоставили — че им харесало да убиват и се изпокрили в тъмните кътчета на Невърмур, където още се спотайват и избиват жителите му един по един, в очакване на деня, когато господарят им ще се върне да завладее града.

— Чанда… — обади се Кеджъри и я стрелна с многозначителен поглед.

— Какво? Така казват някои.

— Не е вярно, мъничките ми — каза портиерът. — Това е само страшен слух.

— Никога не съм твърдяла, че е вярно, Ри-ри. Казах само, че така разправят хората — заяви наежено госпожа Чанда. — Както и да е, след този ден Невърмур затворил навеки вратите си за него. Разбира се, забраната е подсилена от чародеи и магьосници, от смрадливците и скришните и всички останали, но всеки знае, че това, което държи Чудотвореца навън, всъщност е самият Невърмур.

— Как? — полюбопитства Мориган и хвърли поглед към Хоторн, който преглътна мъчително. Стори й се, че по челото му е избила пот. — И какво ще стане, ако Чудотвореца намери начин да се върне?

— Това е древен и могъщ град, деца — изтъкна Кеджъри, — закрилян от древна и могъща магия. По-могъща от всякакви Чудотворци, не се тревоже…

— Ето я Фен! — извика внезапно Хоторн. Сграбчи Мориган за ръката и се втурна да посрещне суперкотката на вратата, явно нетърпелив да остави зад гърба си всички приказки за Чудотвореца.

 

 

Невърмур беше пълен с призраци.

А също така с вампири, върколаци, принцеси и пъпчиви вещици. Имаше и няколко феи. Тук-там някоя тиква. Хиляди костюмирани хора се редяха покрай главната улица, очаквайки началото на празненствата за Вси светии.

Мориган потри ръце, за да се стопли, и уви шала по-плътно около врата си. Двамата с Хоторн се хилеха въодушевено, а дъхът им излизаше на облачета в мразовития есенен въздух. Бяха успели да си пробият път през тълпата до мястото, което Юпитер им бе гарантирал, че е най-хубавото по пътя на парада, точно на ъгъла на улица „Дякон“ и авеню „Макласки“.

Чудното общество бе положило началото на този парад преди стотици години, каза им Юпитер. Първоначално той бил само мълчалива процесия от членове на Обществото, облечени в тържествени черни униформи, със златното Ч на гърлото им, които марширували в чест на своите събратя, умрели през изминалата година. В нощта на Вси светии, когато стените между живите и мъртвите са най-тънки, те минавали по улиците в редици по девет.

С течение на годините жителите на Невърмур започнали да се събират да гледат мълчаливо процесията и да отдават почит. Това се превърнало в една от най-святите традиции на града и я нарекли Черния парад. През епохите той се превърнал в нещо далеч по-шумно и пъстро, но Чудното общество все още поддържало традицията, като марширувало първо.

Тълпата бе притихнала зловещо, докато минаваха първите тържествени редици от по деветима. Чуваше се единствено екотът от стъпките им по паветата. По едно време на Мориган й се стори, че зърна голямата рижа глава на Юпитер, но имаше толкова много членове на Обществото и те минаваха толкова бързо, че нямаше как да е сигурна. Израженията им бяха мрачни, а очите им се взираха право напред. Тук-там имаше празни места и някои от маршируващите носеха свещи — по една за всеки от починалите, беше казал Юпитер. Най-младите членове на Обществото, които изглеждаха само малко по-големи от Мориган, вървяха в първата редица. Тя предположи, че са от набор 918.

Дали двамата с Хоторн щяха да участват в парада следващата година? — зачуди се Мориган. Трудно й беше да си представи Хоторн да запази сериозно изражение толкова задълго.

В главата й нахлу друг неканен образ: Хоторн и Ноел, крачещи един до друг. „Това е доста по-вероятно“, помисли си тя окаяно. Драконовият ездач и момичето с ангелски глас, влели се в редиците на талантливите членове на Обществото, да маршируват по улиците на Невърмур. Въодушевлението й помръкна малко.

Когато Чудното общество стигна до края на маршрута, започна най-после „истинският парад“ (както го наричаше Хоторн). През тълпата пробяга вълна на въодушевление, когато музиката засвири.

— Никога досега не съм стоял толкова напред! — възкликна Хоторн.

— Никога досега не си бил с Фен, която да плаши хората — отбеляза Мориган и хвърли поглед към суперкотката, която се извисяваше зад тях, привличайки тревожните погледи на минувачите.

Макар да не бе очарована от ролята си на бавачка, Фен вземаше задълженията си много на сериозно. Когато някой се приближеше прекалено, тя изфучаваше и оголваше зъби, докато онзи не отстъпи ококорен, така че около Мориган и Хоторн като по чудо се бе образувал празен кръг. Фен приличаше на злонравно, космато силово поле.

Парадът бе предвождан от оркестър, маскиран като демони, дирижирани от призрак. Следваше ги процесия от нещо като градински храсти, подрязани във вид на животни и оживени от някаква загадъчна комбинация от кукловоди и механика. Един храст мамут размахваше насам-натам грамадните си бивни, а един листат зелен лъв ръмжеше към групите пищящи деца.

Мориган и Хоторн на свой ред започнаха да пищят и да се смеят, когато парадните платформи минаха покрай тях. Имаше ужасяваща кукла на върколак, висока колкото триетажна сграда, раздвижвана от група хора долу с помощта на дълги дървени пръти. Те можеха да я накарат даже да щрака с челюсти и да мига с жълтите си очи.

Но най-любим на Мориган бе Съюзът на невърмурските вещици.

— Тази година май се придържат строго към клишето — отбеляза Фен с тон на неохотно одобрение. Вещиците носеха заострени черни шапки и имаха залепени фалшиви брадавици на носовете. Някои държаха черни котки, а други летяха на моторизирани метли. Във въздуха ехтеше кикот. — Обикновено все викат: „О, не ни вкарвайте в стереотипи, ние сме обикновени хора“. Така е по-добре. Браво, дами!

Възрастните в тълпата бяха не по-малко развълнувани от децата, приветстваха с радостни възгласи всяка платформа, докато минаваше покрай тях. С едно изключение: когато се появи гигантска кукла на старец с късо наметало, придружена от стържещи цигулки и страховита музика на орган, тя бе посрещната с ахкания и неодобрителни погледи. Не беше толкова голяма като куклата на върколака и по мнението на Мориган далеч не бе толкова страшна — но много от родителите изглеждаха доста недоволни, докато минаваше покрай тях, а децата криеха лицата си. Дори Фен се мръщеше, макар че Мориган не можеше да каже дали това е всекидневното й сърдито въсене или сърдитото й въсене за специални случаи.

— Защо трябва да развалят цялата веселба? — подхвърли една дама наблизо и закри очите на малкия си син. — Някои неща са прекалено страшни дори за Черния парад. Чудотвореца! И таз добра.

— Това ли бил Чудотвореца? — Мориган се засмя и се обърна към Хоторн, който се взираше предпазливо в куклата.

Тя не изглеждаше страшна. Просто един прегърбен старец с остри черни зъби, черни очи и развяващо се наметало, чиито пръсти завършваха с дълги остри нокти. От ръцете и очите му сегиз-тогиз бликваха искри и от един високоговорител в устата му се разнасяше лудешки смях. Мориган се зачуди как може някой да се плаши от нещо толкова глупаво, но после си спомни за клането на площад „Кураж“ и в главата й отекнаха думите на госпожа Чанда: „Той е бил човек, който се превърнал в чудовище“.

— Ето я! — извика Хоторн, вперил упорито поглед покрай куклата на Чудотвореца. — Платформата на гробището Мордън. Тя е най-хубавата.

Платформата беше направена да изглежда като истинско гробище, забулена в бяла мъгла и гъмжаща от зомбита. Мориган знаеше, че това са само хора, облечени като зомбита — зеленият грим ги издаваше, — но все пак я побиваха тръпки от тях; те стенеха и се опитваха да се изровят от пресните гробове, посягаха през решетките на оградата от ковано желязо на платформата към децата, които се разкъсваха между радостен смях и ужасени писъци.

Хоторн бе прав; това наистина беше най-хубавата платформа. Тълпата явно споделяше това мнение, защото всички се блъскаха да излязат по-напред и се надигаха на пръсти, за да я видят. Един мъж пред тях вдигна сина си на рамене, закривайки напълно гледката за Хоторн и Мориган.

Хоторн изстена.

— Ела… там отзад има контейнер за боклук. Ако се покатерим на него, ще можем да виждаме.

Мориган се поколеба.

— Ама Фен…

— Няма да се бавим. Бързо, докато се е разсеяла! — подкани Хоторн и кимна към суперкотката, която размахваше лапи към зомбитата, посягащи между решетките.

— Добре — изсумтя Мориган, — но кълна ти се, ако получа сърбящ прах в чаршафите…

Пресечката беше мръсна и контейнерът вонеше ужасно. Хоторн се покатери пръв и подаде ръка на Мориган.

— Помогнете ми. — Гласът долетя от дъното на уличката. Но там нямаше никого. — Моля ви… моля ви, някой да ми помогне. Паднах. — Гласът беше като на старица, крехка и уплашена. Мориган и Хоторн се спогледаха. Момчето хвърли един последен, пълен с копнеж поглед към платформата на гробището Мордън и скочи от контейнера.

— Ехо? — извика Мориган. — Кой е там?

— О, слава богу! Моля ви, имам нужда от помощта ви. Паднах и… тук долу е тъмно и влажно, ударих си глезена.

Двамата запристъпваха предпазливо по уличката.

— Къде сте? — попита Хоторн. — Не ви виждаме.

— Тук долу.

Гласът дойде изпод краката им. Мориган отстъпи назад.

— Това е улична шахта, Хоторн. — Обзе я безпокойство. Дали наистина някой беше в беда там долу?

Двамата вдигнаха капака и го отместиха настрани. Мориган надникна в дупката, но видя само мрак.

— Ехо? Там долу ли сте?

— О! Слава богу, че ме чухте. Спънах се и паднах, и… мисля, че си счупих глезена. Не мога да се кача сама.

— Добре, не… не се паникьосвайте! — извика Мориган. — Ще слезем и ще ви помогнем.

Хоторн я дръпна настрани и зашепна трескаво.

— Аз не съм специалист, но не мислиш ли, че може би, ако чуеш глас от канализацията, който те моли да слезеш долу… не бива да слизаш?

— Но тя е само една старица. — Мориган се мъчеше да убеди колкото Хоторн, толкова и себе си. В тази работа наистина имаше нещо гнило. — Откога те е страх от бабички?

— Откакто започнаха да ме викат от канализацията.

— Тя има нужда от лекар.

— Може би трябва да доведем Фен…

— Да бе, да, хайде да отидем да кажем на Фен, че сме се втурнали в една тъмна пресечка без нея — изсъска Мориган. — Гениална идея.

Хоторн изръмжа.

— Добре де. Добре! Но ако бъдем изядени живи от гигантски плъхове или разкъсани от Невърмурския люспест звяр от канализацията, майка ми наистина ще побеснее.

Решиха, че е най-добре Мориган да слезе и да помогне на старицата да се качи на стълбата, за да може Хоторн, който бе по-як благодарение на драконовата езда, да я издърпа нагоре.

Мориган стъпи на стълбата. Чувстваше се нервна, но докато измине две-три стъпала надолу в мрака, я обзе истински ужас. Погледна да се увери, че Хоторн още е там.

— Сигурна ли си? — попита я той.

Отдолу се разнесе вик:

— Моля ви, побързайте… едвам се държа на крака.

Мориган преглътна. Пулсът туптеше на шията й. Тя слезе още едно стъпало, и още едно, съсредоточавайки се само върху това да мести краката си един след друг, и ето че най-после стъпи на твърда земя.

Беше тъмно, отколкото си представяше. Тя премигна, чакайки очите й да се приспособят.

— Е-ехо? — Не ви виждам. Къде сте?

Никакъв отговор. Пулсът на Мориган се ускори.

— Ехо? — извика повторно. Гласът й отекна в пространството. — Добре ли сте?

Вдигна очи. Светлината от улицата горе бе изчезнала, както и Хоторн. Тя ахна и посегна към стълбата в тъмното, но нея също я нямаше.

— Какво става? — попита Мориган. Опита се да звучи уверено, но гласът й прозвуча като квичене. — Не е смешно!

Старицата се разкикоти.

Мориган чу непогрешимия звук от драсване на кибритена клечка. Мракът се смени с жълто сияние и Мориган премигна срещу внезапно блесналата силна светлина. Когато очите й се приспособиха, видя, че тя и старицата изобщо не се намират в канализацията.

И не бяха сами.