Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (17)

16.
Следвай сиянието

Те я заобиколиха в плътен кръг и лицата им изглеждаха зловещи в светлината на свещта.

Мориган искаше да изпищи, да побегне, да закрещи за Хоторн, но беше вцепенена от страх.

— Ние сме вещиците от Тринайсето сборище. Ние сме очите, що са видели невидимото. Ние сме гласовете на онези, що не говорят. Ние ще различим смелия от страхливия.

Бяха седем, но говореха в един глас. Сред тях имаше и млади, и стари, но нито една заострена шапка или нос с брадавица. Носеха черни рокли с дълги ръкави, закопчани чак до шията, косите им бяха пристегнати отзад и мрежести черни воали забулваха сенчестите им, жестоки лица. Сигурно така изглеждаха истинските вещици, осъзна Мориган. Вече не ги харесваше толкова.

— Какво искате? — Тя се завъртя в кръг, страхувайки се да откъсне за дълго очи от която и да било от тях.

— Два страха те чакат на тези Вси светии — изрекоха те в един глас. — Един, който виждаш, и един, в който вярваш. Бягай, ако трябва. Нападай, ако смееш. Или следвай сиянието и се моли да успееш.

Една от вещиците подаде на Мориган малък бял плик. На картичката вътре пишеше:

Добре дошла на Изпитанието на страха.

Ако желаеш, можеш да си тръгнеш сега и да се оттеглиш от входните изпитания на Чудното общество.

Ако продължиш, не отговаряме за последствията.

Избирай мъдро.

— Изпитанието на страха — прошепна Мориган. Не знаеше дали да чувства облекчение или ужас. От една страна, вещиците явно не бяха тук, за да я сварят в котел или да я превърнат в тритон. От друга… как го беше нарекъл Юпитер? Изпитанието на нервната криза?

„Някои кандидати така и не се възстановяват.“ Той се беше ужасил, щом научи, че новият Върховен съвет на старейшините го е върнал.

Мориган преглътна. Тринайсетото сборище се взираше надолу към нея със студени тъмни очи.

— Ние сме вещиците, които ще определят съдбата ти — напяваха те. — Познаваме ужасите, дето те чакат. Бъди разумна и си върви, преди да е станало късно. Или ако се осмелиш — отвори вратата.

Свещите угаснаха като духнати от вятър и сборището изчезна.

Две светлини изгряха в мрака. Отдясно на Мориган стълбата се бе появила отново, озарена от улична светлина през шахтата горе. Тя вдигна очи, чу далечния празничен шум от Черния парад и закопня да се върне при него.

— Хоторн? — подвикна колебливо. — Там ли си?

Приятелят й обаче бе изчезнал. Стомахът на Мориган се сви. Дали беше отишъл да намери Фен? Или бе някъде другаде, в свое собствено Изпитание на страха?

От лявата й страна, по-надалеч в мрака, имаше сводеста дървена врата, полускрита в сенките. Една-единствена почти стопена угарка от свещ мъждукаше над нея, подканвайки я да влезе. „Следвай сиянието и се моли да успееш.“

На Мориган отчаяно й се искаше да избере стълбата.

Но как би могла да се откаже от изпитанията сега? Помисли си за Юпитер, инспектор Флинтлок, Хоторн и хотел „Девкалион“, и най-вече за това, че ще трябва да се изправи пак срещу ловците от дим и сенки, ако я изритат от Невърмур. Със сигурност в Изпитанието на страха не би могло да има нищо по-страшно от това.

Мориган сви ръцете си в юмруци и се насили да отвори вратата, преди да е размислила.

 

 

Мразовит нощен въздух погали тила й. Беше отново навън. Но не в уличката.

Пълна луна грееше над хълмове, покрити с нащърбени надгробни камъни, бетонни ангели и масивни мавзолеи. На гравирана каменна арка над главата на Мориган пишеше „ГРОБИЩЕ МОРДЪН“.

Това не беше парадна платформа с картонени надгробни плочи и дървета от крепирана хартия. Беше истинското гробище Мордън… където и да се намираше то.

Това бяха лошите новини.

По-лошите новини бяха, че Мориган пак не беше сама.

Стон се надигна от земята в нозете й. Тя стоеше върху един гроб, в гроба имаше труп, трупът имаше глава и тази глава сега се подаваше от влажната земя със зловещ, дрезгав стон.

Мориган изпищя. Мъчейки се да се освободи от пръстта, трупът я сграбчи за глезена с едната си гниеща костелива ръка. Тя падна и се опита да изпълзи встрани на четири крака, но ръката не я пускаше.

Имаше и други — Мориган ги чуваше навсякъде около себе си как се надигат от вечния си покой. Тя зарита бясно, задращи по тревата в опит да се измъкне. С див ритник откъсна ръката на зомбито от тялото му и запрати черепа му през половината гробище. Изправи се със залитане на крака и обзета от погнуса, откопчи ръката, която още я стискаше за глезена.

— Пфу, каква гадост — промърмори, докато бършеше остатъците лъщяща сива плът от ръцете си.

Те вече бяха десетки, прииждаха като приливна вълна, вперили гладните си бели очи в Мориган. Кожата и месото им висяха гниещи от костите. Погребалните им одежди бяха парцаливи и посивели от старост. Не приличаха изобщо на маскираните зомбита на Черния парад с изкусно разкъсани дрехи и пластове зелен грим. Това бяха оживели мъртъвци. И идваха за нея.

— Ааааааааааааа!

Една дългуреста къдрокоса буря от юмруци и огън си проби път през ордата, крещейки до прегракване. Труповете отстъпиха със залитане, ако не уплашени, то поне леко разтревожени.

— На̀ ти, вонливецо!

Дрехите на Хоторн бяха разкъсани и в косата му имаше оплетени листа и клечки. Той държеше в две ръце горяща факла и я размахваше диво напосоки срещу зомбитата. Мориган трябваше да се приведе, за да не получи рой искри в лицето, но това, изглежда, държеше мъртвите настрани.

— Къде беше? — Никога през живота си не се бе радвала толкова да види някого.

— Аз ли? — попита Хоторн. — Къде беше ти? Виках те и се опитах да сляза в шахтата, а после уличката притъмня и се появиха едни вещици…

— Тринайсетото сборище — каза Мориган. — Аз също ги срещнах. Бяха ужасни и казаха, че ни чакат…

— По два страха, знам. — Ококорил очи като палачинки, Хоторн се метна напред и размаха факлата като меч.

Фууу-фууу.

Мъртвите продължаваха да изпълзяват от гробовете си като плъхове от канализация.

Мориган потрепери.

— Как ще се измъкнем?

— Нямам представа.

Фууу.

— Добре де, ти как стигна дотук?

— Не знам. Все едно бях в някакъв тунел и виждах в единия му край Черния парад, а в другия само една свещ, и знаех, че ако се върна на парада… — фууу-фууу-фууу — … ще бъда изхвърлен от изпитанията, затова просто…

— Последва сиянието? — Мориган ахна и го сграбчи за рамото. — Хоторн, свещта! „Следвай сиянието“, така казаха вещиците. Аз го последвах през вратата и…

— Те се приближават! — извика задъхано Хоторн, без да спира да размахва факлата. Фууу-фууу — Да бягаме. — Фууу.

— И как точно… хей, я внимавай! — Мориган се приведе пак, избягвайки на косъм огнен език. — Откъде взе това нещо?

— Беше окачена пред една гробница. Там горе, под… — Хоторн млъкна и очите му изведнъж грейнаха. Мориган проследи погледа му до мраморна гробница, най-голямата в цялото гробище, на върха на полегат хълм. — Под ангела. Статуята на ангела върху гробницата — тя държеше свещ, сигурен съм, че държеше.

Сърцето на Мориган подскочи от главозамайваща смесица от надежда и страх, и двамата се втурнаха през гробището. „Следвай сиянието и се моли да успееш.“ Ангел — моли се — това беше подсказка! Ако имаше някакъв изход, помисли си тя, трябваше да е през онази гробница. Или щяха да се измъкнат от този кошмар, или да бъдат приклещени в богато украсена мраморна стая от армия немъртви, блъскащи по вратата.

Хоторн вървеше отпред и използваше факлата, за да си пробива път през нападателите като изследовател, разчистващ просека с мачете през гъста джунгла. Зомбитата се привеждаха и залитаха, дърпайки се уплашено от огъня.

На хълма се видя трепкаща светлина — малък сияещ фар, който ги притегляше. Щяха да успеят! Гробницата беше близо, толкова близо, беше…

— Заключена — изпухтя Хоторн. Пусна факлата и задърпа с всички сили желязната врата. Мориган се присъедини към него, но дори с общите им усилия вратата не помръдна.

Над тях се надигна нов хор от стенания, шум от влаченето на плът и кости по каменистата земя, докато недоволните обитатели на гробището Мордън се приближаваха. Хоторн грабна пак факлата и в паниката си замахна малко прекалено силно. С едно последно свистящо „фуууу“ във въздуха пламъкът изгасна.

„Край — помисли си Мориган. — Свършено е с нас.“

В отчаянието си тя вдигна лице към статуята над гробницата. Ангелът я гледаше с насмешка, хванал в пухкавата си ръка почти стопена угарка от свещ.

Но… чакай малко.

Мориган премигна. Другата ръка на ангела, забеляза тя, сочеше наляво. Към прясно изкопан, празен, зейнал гроб. Двуметрова дупка в земята.

Нов вид ужас плъзна в костите на Мориган. Хоторн продължаваше да размахва изгорялата си факла срещу ордата от зомбита, но без заплахата от огъня те не изглеждаха толкова разтревожени. В последен отчаян опит той я запрати в главата на един добре облечен труп, но успя само да събори цилиндъра му.

— Някакви други идеи?

— Само една. — Мориган го хвана за ръката и запристъпва към гроба, като държеше под око зомбитата.

— Добра ли е?

— Да — излъга тя. Идеята всъщност беше ужасна. Но нямаше друга.

— И ще ми кажеш ли каква е?

— Не.

Мориган скочи в гроба, като повлече със себе си и Хоторн. Стегна се в очакване на удара, на момента, когато ще се приземи върху пръстта на дъното и ще осъзнае, че е допуснала ужасна грешка, и мозъкът й ще бъде излапан от зомбитата.

Но този момент не дойде. Двамата приятели падаха — пищейки неспирно — през студ и мрак, сякаш цяла вечност. Когато най-после се приземиха, беше върху мека, влажна трева. Цяла минута седяха, поемайки си дъх, и се хилеха глупаво от облекчение.

— Откъде знаеше — изпухтя Хоторн, — че това ще подейства?

— Не знаех. Предположих.

— Добро предположение.

Мориган стана и се изтупа. Намираха се в двор с градина, заобиколен от шестметров жив плет. Малки златни светлинки блещукаха сред листата. В единия край на двора бълбукаше приятно някакво езерце. В другия ябълково дърво беше изръсило на земята петнисто червените си плодове. Отляво естествена арка в плета водеше към тъмен, мъглив път. Отдясно имаше открехната дървена порта, през която на двора се лееше лъч бледа сребриста светлина.

— Къде сме? — попита Хоторн.

Въздухът бе изпълнен с богатия аромат на есен. Миришеше на дъжд и дим, на гниещи листа. На ябълки и пчелен восък. Тук луната изглеждаше по-ярка и по-жълта. Сякаш някой бе взел есенната нощ и я беше усилил с няколко деления. Всичко беше просто малко… повече.

— Чудобщно време — промърмори Мориган. — Хоторн, мисля, че сме в градините на Чудното общество.

— О! — възкликна той изненадано. — Това ли е всичко? Минахме ли изпитанието?

— Не съм сигурна. Не трябваше ли да изпитаме два страха?

Хоторн изкриви физиономия.

— Надявах се, че вещиците се броят за единия.

Мориган се намръщи. Наистина ли щеше да е толкова лесно? Вярно, вещиците си бяха зловещи и тя би се радвала никога повече да не стъпи в гробището Мордън, но въпреки това… не виждаше защо някой би го нарекъл Изпитание на нервната криза. Може би тя се плашеше по-трудно от другите хора.

Дворът изглеждаше мирно и сигурно място. Мориган не бързаше да си тръгне оттук. Може би някой щеше да дойде да ги поздрави, да им каже, че са се класирали за последното изпитание. „Може би — помисли си тя, — ако просто почакам малко тук…“

Мориган тръгна бавно, като в сън, притеглена от приятното ромолене на водата в езерцето. Сякаш самата вода я мамеше, придърпваше я.

А после я видя. Златна светлина върху накъдрената водна повърхност. На един камък в центъра на езерцето стоеше самотна свещ, от която се стичаха ручейчета разтопен восък и капеха във водата. Тя тъкмо отвори уста да повика Хоторн, когато…

— Мориган, виж! — извика той от другия край на двора. — Намерих я! Намерих следващата свещ!

Мориган изтича при него. Той стоеше под едно дърво и сочеше нагоре към клоните му. И естествено, точно на върха на най-високия клон стоеше почти догоряла свещ сред локвичка разтопен восък. Един бърз оглед им разкри и трета свещ, залепена за дръжката на дървената порта, и четвърта в тревата под сенчестата арка.

— Коя от тях трябва да последваме? — зачуди се Мориган.

— Мисля, че е очевидно — отвърна озадачено Хоторн.

— Езерото — заяви Мориган в същия момент, когато Хоторн каза:

— Ябълковото дърво.

— Не, езерото — настоя тя. — Не разбираш ли, трябва да скочим вътре! Как можеш да последваш сиянието, когато е сложено на върха на дърво?

— Ще се покатериш, естествено!

— А после какво, на слизане ще си счупиш краката?

Как изобщо бе възможно той да си мисли, че трябва да последват свещта на ябълковото дърво? Беше очевидно, че свещта в езерото е правилната. Мориган го чувстваше дълбоко в костите си. Усещаше как тя я зове.

— Не можем да стоим тук цяла нощ — каза Хоторн. — Хайде да теглим сламки.

— Нямаме сламки.

— Тогава камък-ножица-хартия.

Мориган изстена раздразнено.

— Добре!

— Вие двамата да не сте пълни идиоти? — обади се един глас от сенките.

Те погледнаха натам и видяха момиче, седнало на земята, облегнато на един храст и протегнало крака пред себе си. Дългата му черна коса беше сплетена на две плитки и то носеше бархетна пижама, халат и раирани вълнени чорапи. Вещиците от Тринайсетото сборище сигурно го бяха измъкнали направо от леглото.

Мориган усети неприятно бодване, щом я позна.

— Какво правиш ти тук?

— А ти как мислиш? — тросна се Кадънс Овъглен и завъртя очи. — Изпитанието на страха. Също като вас.

Мориган се намръщи.

— Ти си измамница, Кадънс.

— Значи… — Киселото изражение на момичето трепна и по лицето й за миг пробяга изненада. — Значи ме помниш?

— Разбира се, че те помня — отвърна Мориган, усещайки как в нея избуява гняв. — Ти открадна мястото ми в Изпитанието на гонитбата плюс билета ми за тайната вечеря на старейшините.

Кадънс я гледаше, отворила леко уста. Мориган се зачуди дали тя ще й се извини, но после момичето сякаш дойде на себе си.

— Е, и? Нали сега си тук?

— Надявам се, че вечерята си е струвала — процеди с негодувание Мориган. — Сигурно сега сте първи дружки със старейшина Куин.

— Ами всъщност, не. — Кадънс стана и придърпа халата плътно около себе си. Той беше изцапан с пръст, а в косата й имаше листа и клечки. Мориган се зачуди какъв ли е бил първият й страх, дали и нея също са я преследвали зомбита… но не можеше да се насили да попита. — Ако искаш да знаеш, беше пълна глупост. Ноел през цялото време говореше за себе си и не млъкваше. Никой не можеше да вземе думата от нея. Старейшините почти не забелязаха, че съм там — завърши рязко Кадънс. Мориган се изненада да я чуе да говори така за приятелката си. Момичето отиде до брега на езерото. — Както и да е, още ли не сте разбрали, идиоти такива?

— Кое да разберем? — попита Хоторн.

— От вас не се очаква да изберете едно и също. — Кадънс направи физиономия, като че ли това бе очевидно. — Всички други просто се втурваха право през арката или се покатерваха по проклетото дърво, или каквото е там. Вие сте единствените двама идиоти, които решиха да „теглят сламки“.

— Другите ли? — зяпна Хоторн. — Колко минаха оттук?

— Много. Изсипват ни всичките на това място и всеки се побърква по една от свещите. Това е част от теста. Трябва да изберете онази, която ви влече. Поне така мисля аз — заяви тя и сви безразлично рамене.

— Тогава защо още не си минала, щом си толкова умна? — попита Хоторн. — Страх ли те е?

Кадънс изкриви устни.

— Разбира се, че не ме е страх. Просто… никой досега не е скочил в езерото. Всички тръгнаха към другите три. Чаках…

Мориган изстена.

— Ама разбира се… чакала си да видиш какво ще стане! Не искаш да скочиш първа, в случай че е нещо лошо. Ти си измамница и страхливка. Е, на мен пък не ми пука, не ме е страх — излъга Мориган. Пристъпи към края на езерото и хвана полите на роклята си, за да престанат ръцете й да треперят. — Хоторн — каза тя и стисна очи с надеждата, че звучи по-уверено, отколкото се чувства. — Ти се качи на дървото. Аз ще скоча във водата.

— Сигурна ли си, че не…

— На три — продължи Мориган, преди той да успее да я разубеди. — Едно…

— Три! — извика Кадънс и я блъсна в гърба.

Мориган пльосна по лице в езерото и почна да потъва, все по-надолу и по-надолу, докато в дробовете й не остана никакъв въздух. Тя риташе и се мъчеше да изплува нагоре. Отвори очи в тъмната вода. Над нея нямаше свещ. Всичко бе черно. Дробовете й горяха. Щеше да се удави, щеше да умре и после…

Неподвижност.

Мрак.

Сухота.

Земя.

Сладък студен въздух нахлуваше в празните дробове на Мориган.

Земята беше буцеста и твърда. Тя се надигна на колене, после се изправи, залитайки леко, докато идваше на себе си.

Всичко бе тихо. Хладен ветрец я галеше по врата.

Мориган зърна улична табела; намираше се на ъгъла на улица „Дякон“ и авеню „Макласки“. Една-единствена златна газена лампа над главата й хвърляше около нея кръг светлина, стигащ до празния павиран път, който по-рано — кога? преди часове? или дни? — бе пълен с маскирани веселбари и глупави парадни платформи.

Къде ли беше Фен, зачуди се тя. Ами Хоторн?

На улицата нямаше жива душа.

— Ехо? — извика тя тихичко, страхувайки се какво ще чуе в отговор. Страхувайки се, че няма да чуе нищо.

Но долови нещо — тихо пърполене.

Мориган вдигна очи и видя нещо черно, като малък прилеп или голям молец. То се спускаше надолу през светлината на газената лампа, трепкайки на ветреца, преди да кацне точно в краката й.

Черен плик с нейното име върху него. Тя се наведе да го вдигне.

Вътре имаше бележка.

Ти се провали.

Те идват.

Махай се оттук.

Мориган усети как всички мускули в краката й се напрегнаха, но някак си не можеше да ги накара да се раздвижат. „Те идват.“ Думите отекнаха в главата й.

Това беше краят. Беше се провалила на Изпитанието на страха. Цяла година беше избягвала проклятието си, но ето че то най-после я бе настигнало.

Тишината бе нарушена от тръбенето на ловджийски рог. Тропот на копита по паважа. Бележката се изплъзна от ръката на Мориган, спусна се на земята и падна с гърба нагоре. Там бе написана само една дума:

БЯГАЙ.

Само че нямаше къде да бяга. Ловците от дим и сенки изведнъж я заобиколиха, изниквайки от мрака, затъмниха краищата на нейния кръг от светлина. Той се сви и започна да помръква.

Един неочакван глас заговори, някъде в дъното на ума й.

„Сенките са си сенки, госпожице Врана. Те искат да бъдат мрачни.“

— Светлина — прошепна разтрепераната Мориган. — Стой в светлината.

Насили се да откъсне поглед от пламтящите червени очи на ловците и да го вдигне към златната лампа горе. Посегна, хвана се за металния стълб на лампата и започна да се катери. Може и да се бе провалила на изпитанията. Можеше да я изритат от Невърмур. Но не смяташе да позволи на ловците да я хванат сега. Нямаше да го допусне.

— Стой в светлината — прошепна пак тя и се почувства по-силна. Слагаше едната ръка над другата. Кракът й се подхлъзна, но тя се вкопчи на живот и смърт, уви нозе около стълба и запълзя нагоре. По-близо до светлината. Изхвърли от съзнанието си ръмжащите вълци долу и звука от зареждане на пушки. По-близо до светлината, все по-близо и по-близо, едната ръка след другата, едно стъпало и още едно стъпало към върха на стълбата… стълбата… към кръглата светлина на шахтата горе. Навън от канализацията, нагоре, нагоре, нагоре към уличката и най-после… най-после… в безопасност.

Мориган се облегна на стената на пресечката, пое си дъх и се взря към улицата оттатък. Тя си беше там. С целия живот и пъстрота на Черния парад, сякаш Мориган никога не го е оставяла. Ловците от дим и сенки не се виждаха никъде. Кошмарът й беше свършил. Тя въздъхна и затвори очи.

Значи всичко е било част от изпитанието. Чувстваше се толкова облекчена, че би могла да заплаче.

— Не ми трябват крака, за да се бия с теб! — донесе се трескавият глас на Хоторн. Мориган отвори очи и го видя да изпълзява от канализацията, използвайки само горната част на тялото си. — Върни се, страхливецо! Ще се бия с теб и без крака!

— Хоторн! — извика Мориган и скочи да му помогне да излезе от шахтата. — Хоторн, това не е истинско. Изпитанието свърши. Имаш си крака!

Хоторн спря да размахва ръце, но все още дишаше тежко, а очите му се стрелкаха наляво-надясно, сякаш търсеха противника му. След миг той погледна надолу и като че ли дойде на себе си. Опипа краката си чак до пръстите.

— Имам… имам крака! — извика той и заподскача с радостен смях. — Ха! Имам крака!

Мориган също се засмя.

— А какво мислеше, че е станало с тях?

— Че ги е отхапал дракон. — Той се усмихваше, но лицето му още бе пребледняло, а ръцете му трепереха, когато ги прокара през косата си. — Голямо грозно животно.

— Значи смяташе да се… биеш с дракон? — попита тя и се ухили. — Без крака?

Преди Хоторн да успее да отговори, нощта пак потъмня и притихна, сякаш нещо бе погълнало целия шум и светлина на Черния парад. Сякаш самата луна бе угаснала.

Някой драсна кибритена клечка в мрака и изведнъж Мориган и Хоторн се оказаха заобиколени от забулените, огрени от свещи лица на вещиците от Тринайсето сборище.

Хоторн впи пръсти в ръката й.

— Мислех, че е свършило — промърмори той.

— Аз също — прошепна тя в отговор.

Седемте гласа се надигнаха като един.

— Ние сме вещиците от Тринайсето сборище. Абигейл, Амити, Стела, Надин, Зоу, Розарио, Мамчето Нел. (Това е онази дъртачка, дето се престори на паднала.) Вие бяхте избрани, млади Бързолет и млада Врана. Ще продължите напред в Показното изпитание. Вашият кураж и дързост в лицето на страха ви послужиха добре в тази нощ на Вси светии. Така че вървете с нашата благословия и се радвайте на десет процента отстъпка във Вещерския магазин.

След което вещиците им подадоха по един ваучер от магазин за магически стоки и бял плик, в който имаше покана за последното изпитание — Показното изпитание, — което щеше да се състои в Тролизеума на петата събота от зимата на Първа година.

Тринайсетото сборище духна свещите си и изчезна. Цветовете и звуците на парада се върнаха бавно, надигайки се около тях, сякаш някой ги усилваше постепенно, и ето че най-накрая — най-накрая — Изпитанието на страха наистина свърши.

Нозете на Мориган бяха омекнали като желе. Беше успяла. Беше минала първите три изпитания, както Юпитер й каза, че трябва да направи. Сега й оставаше само да се довери на покровителя си, че ще изпълни обещаното: ще я преведе през Показното изпитание и ще я вкара в Чудното общество.

Във въображението й това изглеждаше толкова лесно.

 

 

Като се върнаха, парадът тъкмо свършваше, за голямо разочарование на Хоторн. Двамата с Мориган си пробиваха път през разпръсващата се тълпа, търсейки Фенестра, която не се виждаше никъде.

— Тя ще ни убие — изстена Мориган. — Хайде да вървим в Чудметрото, може да ни търси там.

— Вината не е наша, нали? — изтъкна Хоторн и ускори крачка. — Нямам търпение да кажа на мама за зомбитата, толкова ще ми завижда.

— Чудя се дали Кадънс изобщо е излязла от двора.

— Коя е Кадънс?

— Момичето, което ме блъсна в езерото — така се казва, Кадънс Овъглен. — Мориган се приведе, когато един прилеп пикира над главата й, явно това бе последното му ура за Вси светии. — Чудя се дали изобщо е скочила. Сигурно още си седи там, шубето.

Хоторн изглеждаше озадачен.

— За какво говориш?

— Какво стана, след като си тръгнах? Видя ли я да скача, или…

— Кого да съм видял да скача?

— Много смешно, Хот… ъх! — Жена в тиквен костюм се блъсна в Мориган и я събори на земята, после продължи бързо, без да забелязва.

— Божичко, колко грубо — изрече един глас отгоре. — Добре ли си? Дай да ти помогна.

Мориган вдигна очи, леко зашеметена, и видя един мъж в сиво палто, със сребрист шал, увит около врата и половината му лице. Той понечи да протегне ръката си в ръкавица, но Хоторн вече й помагаше да стане от паветата.

— Добре съм. Благодаря.

— А, това си ти — каза мъжът и дръпна шала, за да разкрие познато бледо лице и смаяна усмивка. — Здравейте отново, госпожице Врана.

— Господин Джоунс — възкликна Мориган и изтупа ръцете и панталоните си. — Какво правите пак в Невърмур?

Той премигна.

— Просто гостувам на едни стари приятели. Те участваха в парада и реших да им окажа подкрепа.

— Не съм ви виждала в хотел „Девкалион“. Другаде ли сте отседнали?

Господин Джоунс изглеждаше леко изненадан.

— Божичко, не. Никога не отсядам другаде, освен в „Девкалион“. Опасявам се, че моят работодател не може да се лиши за дълго от мен; тук съм само за тазвечерните празненства.

— Дълъг път сте изминали само заради една нощ. Сигурно много обичате Черния парад.

Той се изкиска.

— Май да.

— Ами… Честит празник на Вси светии. — Тя хвърли поглед през рамо към станцията на Чудметрото и й се стори, че зърна косматите сиви уши на Фен да стърчат над тълпата. — Ние трябва да вървим. Радвам се, че…

— С кого сте тук, с покровителя си ли?

— Не, с моя приятел. Това е Хоторн.

Господин Джоунс се обърна към момчето и кимна дружелюбно, а очите му се присвиха едва-едва, сякаш го преценяваха.

— Приятно ми е.

Хоторн му хвърли разсеян поглед.

— Благодаря. Искам да кажа, подобно. Тоест добре. Мориган, трябва да вървим, Фен ще е бясна.

— Да. Радвам се, че се видяхме пак, господин Джоунс.

— Чакай… исках да попитам как вървят изпитанията ви за Обществото.

— Ами всъщност, добре вървят! — Мориган не успя да скрие изненадата в гласа си. — Току-що приключихме едно от тях — Изпитанието на страха.

— И минахте?

— На косъм — отвърна ухилено Мориган. Изведнъж си спомни онзи странен момент, когато бе чула гласа на господин Джоунс в главата си, докато ловците се приближаваха. „Сенките са си сенки, госпожице Врана.“ Дали ще прозвучи шантаво да му го каже?

— Честито! — Той отвърна на усмивката й. — Минаха три, остава едно. Трябва да сте много горда със себе си. Предполагам, вече знаете какво е умението ви?

Сърцето на Мориган се преобърна. Усмивката й посърна и тя се канеше да си признае, че всъщност не знае, когато…

— Мориган — натърти Хоторн. — Сърбящ прах.

— Трябва да вървите, госпожице Врана. Струва ми се, че приятелят ви бърза. Успех на Показното изпитание. — Господин Джоунс наклони шапката си. — И на двама ви.

За голяма изненада на Мориган, Фен махна небрежно с опашка на припрените им обяснения и извинения.

— Знам, знам. Изпитанието на страха. Юпитер ми каза.

— Знаела си? — зяпна Хоторн.

— Разбира се, че знаех. — Фен завъртя очи. — Защо мислите, че се направих на разсеяна, докато вие, малки негодници, се изнижете? А сега побързайте, че ако изтървем последния влак, ще ме носите до вкъщи.

Те последваха Фен през задушния, необхватен лабиринт от стълбища и тунели на станцията. Накрая Хоторн се обърна към Мориган и попита:

— Кой беше оня хахо със сивото палто?

— Господин Джоунс — отвърна тя, смъкна шала и го натика в джоба си. — И не е хахо, много е мил.

— Зададе ти единайсет милиона въпроса. Мислех, че никога няма да си тръгне. Откъде го познаваш всъщност?

— Той ми предложи чирачество в Деня на наддаването.

Веждите на Хоторн подскочиха.

— Получила си две предложения? Аз бях щастлив да получа и едно.

— Получих четири — уточни Мориган и лицето й поаленя. Продължи припряно: — Но две от тях бяха фалшиви. Шега или нещо такова.

Лицето на Хоторн придоби замислено изражение и той мълча, докато стигнаха до перона. Тримата се втурнаха към последния влак и скочиха вътре тъкмо преди вратите да се затворят.

— Знаеш ли вече какво е? — попита я той, когато се настаниха на последните две седалки. Фенестра бе приклекнала наблизо и се взираше в другите пътници с обичайното си навъсено изражение.

— Кое? — Макар че отлично знаеше за какво говори.

— Умението ти. Сигурно е много хубаво. За да ти донесе четири предложения.

— Две предложения — поправи го тя, забила поглед в обувките си. — И не може да е чак толкова хубаво, щом дори не го знам какво е.

Седяха мълчаливо през останалите седем спирки, макар Мориган да знаеше, че Хоторн си умира от желание да й зададе още въпроси. Когато излязоха навън в хладния нощен въздух, момчето най-после не издържа.

— Е — каза той и я смушка с лакът, — и от кое училище идваше сивият хахо?

Мориган се намръщи.

— Не е от училище, а от една компания, наречена заводи „Шквал“. И не го наричай хахо.

— Значи те е искал за чирачка, този Джоунс?

— Не — обясни Мориган. — Шефът му отправи предложението. Езра Шквал.

— Езра Шквал — повтори Хоторн и челото му се сбърчи. — Къде съм…?

— А бе вие двамата ще спрете ли да се мотаете? — извика Фен, почти цяла пресечка пред тях. Те се втурнаха да я настигнат. — Какво си шепнехте там отзад?

— Нищо — рече запъхтяно Мориган, а в същия момент Хоторн изтърси:

— За Езра Шквал.

— Езра Шквал? — Фен едва не се задави. — Отдавна не съм чувала това име. Откъде го знаете?

— А ти откъде знаеш за Езра Шквал? — попита Мориган. — Приятел ли ти е?

Фен изглеждаше дълбоко засегната.

— Това смешно ли трябва да е? Не, най-злият човек, живял някога, не мой приятел, благодаря ти много — сопна се тя.

— Най-злият човек, живял някога? — повтори Мориган. — За какво…?

— Просто спрете да говорите за Езра Шквал, става ли? — Фенестра понижи глас и се озърна. Беше по-сериозна и по-развълнувана, отколкото Мориган някога я бе виждала. — Не е смешно да се шегуваш, че някой си бил приятел с Чудотвореца. Ако те чуят…

— Ч-чудотвореца? — Мориган се закова на място. — Езра Шквал е Чудотвореца?

— Казах, не говори за него. — Фен закрачи напред по улица „Ручейник“, оставяйки Мориган и Хоторн в зашеметено мълчание.

 

 

Едва когато стигнаха до стаята на Мориган и си легнаха (тази вечер леглата бяха два хамака, окачени един до друг), двамата приятели заговориха отново.

— Може да е друг Шквал.

Мориган изпръхтя.

— Да бе. Бас държа, че наоколо гъмжи от Езра Шкваловци.

Помълчаха няколко минути.

— Аз съм идиотка — обади се накрая Мориган. — Господин Джоунс ми каза — каза ми, че Езра Шквал бил единственият жив човек, който знае как да контролира Чудото. Това е, нали? Това означава да си Чудотворец.

— Предполагам.

— Разбира се. Толкова съм тъпа. — Тя седна и провеси крака от хамака. — Защо най-злият човек, живял някога, ще иска мен за своя чирачка? Да не би да мисли… — Тя млъкна и преглътна. — Да не би да мисли, че аз също мога да бъда зла?

— Е, сега вече си наистина тъпа — заяви Хоторн и също седна. — Като злодейка ще си пълен провал. Не ти стиска. Виж, аз бих могъл да съм зъл. Злият ми смях е гениален. Муа-ха-ха-ха-ха!

— Млъквай.

— Муа-ха-ха-ха… — Той се задави и закашля. — Ох, от това ме заболя малко гърлото. Муа-ха-ха…

— Хоторн, млъкни! — сопна се Мориган. — Мислиш ли… мислиш ли, че може да съм…

— Какво, зла? Ама ти сериозно ли питаш? — Той се приведе напред и се втренчи в нея на лунната светлина. — Не! Мориган, разбира се, че не си зла. Не говори глупости.

— Сигурно е свързано с проклятието, знам си аз. Те бяха прави.

— Кои?

— Всички. Баща ми. Айви. Регистърът за прокълнати деца — всички, цялата република! Прокълната съм, така че може би…

— Но ти каза, че според Юпитер проклятието не било…

Мориган не го слушаше.

— … може би то ме прави зла.

— Ти не си зла!

— Тогава защо най-злият човек, живял някога, ще ме иска за чирачка?

Хоторн се замисли за момент, дъвчейки устна, после каза тихо:

— Може би Юпитер ще знае.

— Юпитер. — Пулсът на Мориган се учести. — Значи мислиш… мислиш, че трябва да му кажа?

Хоторн се намръщи срещу нея.

— Ами… да. Да, разбира се, че трябва. Длъжна си! Та това е Чудотвореца!

— Но аз дори не съм го виждала! — възрази Мориган. — Само помощника му. Нали чу какво казаха госпожа Чанда и Кеджъри — самият Чудотворец никога не може да се върне в Невърмур. Градът няма да го пусне.

— Ами ако намери начин? — не мирясваше Хоторн. На Мориган не й харесваше растящият ужас върху лицето на приятеля й. Не й харесваше, че тя е виновна за него. — Ами ако точно затова господин Джоунс е тук? Това е сериозно, Мориган.

— Знам, че е сериозно! — сопна се тя и се залюля толкова силно на хамака си, че едва не се преобърна. — Не чу ли какво каза Фен? „Не е смешно да се шегуваш, че някой си бил приятел с Чудотвореца.“ Ами ако Юпитер реши, че аз съм приятелка с Езра Шквал? Ами ако не пожелае да е мой покровител повече? Ами ако смрадливците разберат… — Тя млъкна, замислена за инспектор Флинтлок. Едва ли на него му трябваше друга причина да я прати обратно в Зимномория. — Хоторн, ако не вляза в Обществото, ще ме изритат от Невърмур. — „И ловците от дим и сенки ще ме чакат“, помисли си тя, но не успя да се насили да го изрече на глас.

Хоторн изглеждаше ужасен.

— Наистина ли мислиш, че ще… мислиш ли, че Юпитер би…

— Не знам — отвърна честно Мориган. Юпитер я беше избрал, беше я спасил и защитавал, въпреки че е прокълната. Но ако узнаеше, че най-злият човек, живял някога, също я е избрал… дали това вече нямаше да е достатъчно, за да си промени мнението? Мориган никак не искаше да разбере.

Хоторн стана и закрачи из стаята, истинска топка от нервна енергия.

— Не можем да им позволим да те изритат. Аз няма да им го позволя. Само че ни трябва план… Какво ще кажеш за този: ако видим пак господин Джоунс, ще разкажем всичко на Юпитер. Всичко. Ако ли не, просто ще чакаме да мине последното изпитание. След него вече ще сме членове на Чудното общество и никой не би могъл да те прати обратно в републиката. Тогава вече ще му кажем. Става ли?

— Добре — съгласи се Мориган. Чувстваше се гузна да крие такава голяма, ужасна тайна от Юпитер, и още по-гузна, че е въвлякла и Хоторн, но бе толкова утешително да чуе как приятелят й казва „ние“ вместо „ти“. Тя вдиша дълбоко. — Добре, чудесно. А дотогава…

— Няма да кажа на никого. — Хоторн протегна кутрето си, малко притеснен, но решителен, и Мориган го хвана със своето. — Обещавам.