Глен Купър
Покана за задгробен живот (49)

48.

9 дни

С една тоалетна за петима души малкият апартамент беше препълнен и неудобен, а госпожа Родригес не улесняваше нещата. Тя отблъсна опита на Джеси да се сприятелят и не я пускаше в кухнята. Отказваше да разговаря с когото и да било от гостите, а със сина си говореше само, колкото да го смъмри на испански.

— Сами, кога ще си вървят тези хора?

— Правим планове. Скоро ще си заминем.

— Не искам да тръгваш с тях.

— Трябва, мамо. А и искам да го направя. Всеки път, когато вземам „блаженство“, разговарям с татко. Велико нещо е. Опитваме се да го дадем на целия свят, на всички хора.

— И аз разговарям с него всеки ден — в моето сърце. Така трябва да се разговаря с мъртвите.

— Но аз наистина го виждам!

— Вярата, синко — натърти тя и посочи гърдите си, — идва оттук. Баща ти е тук, Бог е тук. Вярата е в теб. Не можеш да я откриеш в някакъв наркотик.

— Ти не разбираш.

— Не, ти не разбираш! Искам тези хора да се махат, а ти да се върнеш в университета! — извика жената и тресна вратата.

Сам се върна в хола, където Алекс и останалите гледаха новините, посветени на последното развитие на кризата с наркотика.

Бяха смаяни от последните репортажи от Мексико, че Мигел Сифуентес е мъртъв, поради което най-големият доставчик на „блаженство“ повече няма да работи. Алекс обаче не се притесни.

— Не се тревожете — успокои ги той. — Предполагам, че половината синтезатори на пептиди в света се използват за производството на „блаженство“. Твърде доходоносно е. Не може да бъде спряно. Не могат да ни спрат.

Надяваха се да чуят нещо и за Сайръс О’Мали. Както обикновено, Стив яростно щракаше дистанционното, преминавайки през всички канали, преди да се спре отново на първия.

— Смяташ ли, че Лари и Лили са успели да се докопат до него?

Алекс кимна.

— Лари е много изобретателен. Може би са успели и О’Мали вече е видял светлината. — Каза го малко дяволито, после добави: — Кой знае, може би сме го видели за последен път?

Сам седна на килима с кръстосани крака, включи лаптопа си и зачака интернета.

— Майка ти ми се стори доста ядосана — каза Джеси.

— Чувствам се кофти.

— Ще се оправи — отговори той и сви рамене.

— Трябва да се махнем оттук — включи се и Алекс. — Остават само девет дни. Трябва да се насочим към нашето местоназначение.

Стив скочи на крака и закрачи като тигър в тясна клетка.

— Алекс, преживяхме много неща заедно, знаеш, че ти се доверявам напълно. Знаеш го, но не смяташ ли, че е време да ни кажеш какво ще се случи, когато отброяването завърши? Нямаш ли ни доверие?

Алекс устоя на автократичния подтик да накара Стив да млъкне с остър укор. Не беше ли очевидно? Ако не беше пазил в тайна намеренията си, властите вече щяха да са научили всичко от оцелелите в Бар Харбър. Сам и Джеси разбираха това, защо Стив да не може?

— Стив, когато му дойде времето. Скоро ще кажа на трима ви. Нека първо стигнем там, където отиваме. И така, Сам, къде отиваме?

Сам плъзгаше пръста си по тракпада на машината.

— Проверявам дали не сме получили ново съобщение от онзи тип Ерик.

— Ако всичко е спокойно, това е моят избор — обяви Алекс.

Сам вдигна глава.

— Дошло е. От Ерик. Всичко е спокойно, значи можем да отидем.

Алекс плесна с ръце веднъж, произвеждайки весел шум като от стакато.

— Сам, довечера се срещни с твоя приятел, а утре сутринта ще тръгнем на път. Аз съм развълнуван. Името казва всичко, сякаш е било предопределено от съдбата. Приятели, отиваме в Райзинг Сити^[1].

 

 

— Колко е опасно? — попита Стив, докато заключваше буса.

— По скалата от едно до десет? — попита Сам. После замълча за кратко. — Бих казал единайсет.

Стив изруга.

— Със сигурност не ме е страх да умра, но не желая да ме измъчват преди това.

— Остави на мен приказките. Ти си мълчи и се прави на гадняр.

— Аз съм учител, за бога — изстена Стив. — Какво да направя? Да заплаша тези типове, че ще ги пратя в кабинета на директора?

Беше полунощ в тъмна и безлунна нощ на Първа източна и Сто и седемдесета улица в Южен Бронкс. Почти нямаше пешеходци. Двама млади мъже с широки якета се появиха на вратата на тухлена жилищна сграда.

— Кои сте вие? — подвикнаха им те.

— Аз съм Сам. Тук съм, за да се видя с Хорхе.

Мъжете огледаха улицата и след като се убедиха, че е чиста, им махнаха да влязат.

— Обърнете се — нареди единият и посочи към редицата пощенски кутии на стената.

Претърсиха ги. Намериха шишето в джоба на Стив, но му го върнаха, след като Сам обясни, че е за Хорхе. Поведоха ги нагоре по стълбите, докато не стигнаха дълъг, гол коридор, в който иззад затворените врати се чуваха звуците от телевизор и взривове от смях.

Едно от торбестите якета почука на една от вратите, шпионката потъмня, после отвътре завъртяха ключа. Сам и Стив последваха двете якета вътре.

Млад мъж с бронзова кожа и дълбоки белези от акне се беше проснал на кожен диван. Беше сам. Той вдигна ръце, все едно приветстваше кралски особи.

— Боже мой, ученият Сам! Мамка му, човече!

— Ей, Хорхе, как върви, друже?

— Все още изглеждаш много умен. Направо не можах да повярвам, когато чух, че искаш да говориш с мен. Това кой е, биячът ти? — засмя се той и посочи Стив. — Този едър тип изглежда уплашен до смърт. Не се тревожи, човече. Нищо няма да ти направя, докато Сами не каже.

Бяха съученици от прогимназията — Сами Мозъка и Хорхе Кретена, който винаги оплескваше нещата. Сам инстинктивно го търсеше и защитаваше словесно, а Хорхе връщаше услугата, като пребиваше всеки, който дръзнеше да се бъзика с очилата на Сам или с пълната му с книги раница. Сам продължи учението, за да се превърне в една от ярките звезди на Южен Бронкс, а през това време Хорхе процъфтяваше по улиците и се издигна до главатар на един от клоновете на склонна към насилие банда от латиноси. След детството помежду им нямаше връзка, но както Андрокъл и лъвът си спомнили един за друг^[2], те си размениха късове спомени от детството.

— Как е животът, човече? — повтори Сам, оглеждайки скъпата електроника, струпана покрай стените на скромното жилище, и дългокраките жени, които влизаха и излизаха от спалните. — Изглеждаш заможен.

— Не мога да се оплача. За какво, мамка му, се върна в квартала?

— По работа.

— По работа? — Хорхе се засмя. — Смятах, че твоята работа ще е да управляваш „Майкрософт“ или нещо подобно.

— Промених си плановете. Чувал ли си за „блаженството“?

— Разбира се, как не. С това ли се занимаваш?

— Да.

— На какво равнище?

— На най-високото.

Хорхе се размърда на дивана, явно се беше заинтересувал.

— Гледай ти. Нямам нищо против да го опитам.

Сам поиска шишето от Стив.

— Ето това е „блаженството“. Уличната стойност на количеството тук е четвърт милион долара.

— Мамка му. Дай да го видя. — Хорхе разви капачката и подуши. — И какво искаш да направя?

— Искам да ти го дам — обясни Сам.

— За колко?

— За николко.

— Защо? Защото, когато бяхме на осем, съм се бил заради теб?

— Искам няколко неща в замяна.

— Какви неща? — попита подозрително Хорхе.

— Първо, да се пусне из улиците, защото ще бъде много яко. Освен това имам нужда от оръжия и муниции. Всичко, което можеш да осигуриш тази вечер.

Хорхе отново се засмя.

— Сами, да не започваш война, човече?

— Да, нещо подобно.

 

 

Сам и Стив се върнаха на Уолтън авеню в два сутринта, носейки две много тежки найлонови торби. В мига, когато Сам отключи вратата, разбра, че нещо не е наред.

Майка му беше на крака, макар че отдавна трябваше да си е легнала. Тя седеше до Джеси в хола, а по бузите й личаха следи от сълзи.

— Мамо, какво има?

Тя скочи, втурна се към него и го прегърна през врата.

— Сами, аз бях с татко ти. Изглеждаше толкова добре и беше щастлив. Точно както ми каза. Сами, не мога да повярвам, направо не мога да повярвам.

Той се измъкна от прегръдките й и се обърна към Алекс, който тъкмо излизаше от кухнята с чаша чай в ръката.

— Алекс, как можа да го направиш? Да дадеш на майка ми наркотик без нейното или моето разрешение?

— Сам, виж колко е щастлива. Беше за нейно собствено добро. Пък и трябваше да се уверя, че ще си остане наша приятелка, след като заминем утре. Не можем да рискуваме да бъдем заловени сега, когато сме толкова близо до целта.

Сам огорчено поклати глава, но нищо не каза.

— Прав си, Сам, първо трябваше да те питам. Но целта оправдава средствата. Вече трябваше да си го научил.