Глен Купър
Покана за задгробен живот (21)

20.

В коридора имаше купчина ботуши и обувки сред увеличаваща се локва от разтопен сняг. Алекс нервно прелиташе от човек на човек във всекидневната, прекарвайки по минута-две с всеки. Редовните посетители бяха дошли: Дейвис Фокс, Артър Спенглър, Лари Гелб със своята млада приятелка Лили, Франк Сако, Ерика Парис.

Спенглър се наведе към него толкова близо, че Алекс успя да подуши ментата и миризмата на тютюн за лула в неговия дъх.

— Алекс, сигурен съм, че тази вечер си приготвил нещо за нас. Началото на новата година и всичко останало. Трябва да ти призная, че нямам сили да понеса още някоя лекция за архетипи.

— Ще видим — отговори Алекс. — Не обичам да те разочаровам.

Спенглър му каза да не бъде толкова шибано тайнствен, но Алекс забеляза някой да влиза и остави професора да се чуди.

За негова радост Сам Родригес беше дошъл отново. Той потупа младият мъж по гърба.

— Радвам се да те видя, друже.

— Реших да опитам още веднъж — подхвърли младежът, докато гледаше към закръгления задник на Ерика.

— „Уроборос“ или Ерика? — поинтересува се Алекс.

— И двете, човече — изкиска се Сам.

— Чудесно, радвам се, че си тук. Джеси е в кухнята. Тя ще ти уреди нещо за пиене.

В осем часа Алекс помоли всички да заемат местата си на възглавниците в техния традиционен кръг. Бяха дошли четиринайсет души. Той застана до тяхната възглавница и намигна на Джеси — двамата споделяха обща тайна.

— Честита Нова година на всички! — избоботи. — Надявам се, че сте прекарали чудесно празниците и така нататък, и така нататък. Мисля, че за нашата малка група тази година ще е интересна, защото ще бъде година на пробив. Започваме още тази вечер. — Той направи пауза за по-голямо въздействие и огледа помещението, осветено от свещи. Остана доволен, че всички бяха насочили вниманието си към него. — Всички ние споделяме един общ интерес: да разберем как нашият живот се вписва в по-голямата картина. Дали нашият промеждутък, нашето време на земята между раждането и смъртта, е всичко? Знаете какво мисля по този въпрос. И всеки от присъстващите, който е имал преживяване близо до смъртта, е на същото мнение. Ние смятаме, че има още нещо. Наречете го както искате: задгробен живот, рай, отвъдното. Обаче ние стигаме до това разбиране не чрез религия или доктрина. Ние сме стигнали до него, защото някои от нас имат, а всички сме чели и разговаряли за тях, променящи живота преживявания, които водят до едно проницателно заключение. Знаете, че тук, в нашия салон, сме споделяли тези преживелици, изучавали сме колективното безсъзнателно на Юнг, свещени текстове, митове, научната литература в областта — всичко, което би могло да ни приближи до отговорите. Аз бях зает с активно проучване на различни вещества, които да ни отведат по-близо до линията между живота и смъртта, за да можем да хвърлим поглед на онова, което лежи отвъд. Бих казал, че тези химикали бяха груби, дори примитивни: ЛСД, салвия, ДМТ, кетамин. Вярно, че се позабавлявахме, но преживяванията, които имахме, бяха толкова разнообразни, толкова хетерогенни, че според мен те са лъжливи приближения към преживяването близо до смъртта. Е, приятели мои, тази нощ всичко това ще се промени.

Артър Спенглър не можеше повече да се сдържа.

— Алекс, по дяволите, говориш толкова префърцунено. Казвай направо какво имаш?

Алекс се засмя и изчезна за малко в спалнята. Когато се върна, държеше бокал със столче, пълен с тънки тръбички от шарена опаковъчна хартия — всяка от тях беше запечатана с насукани краища. Този начин на пакетиране беше идея на Джеси и на него много му допадна. Елегантни, тънки сламки, пълни с неговите кристали.

— Ето. Това е, което имам.

— Чудесно, а какво е? — попита Гелб.

— Аз го наричам съединението уроборос. Мнозина от вас знаят, че в моята изследователска работа търся биологичната основа на преживяванията близо до смъртта. Мисля, че я открих. Това е природен мозъчен химикал, произвеждан в изобилие в мига на смъртта. Изглежда е общ за няколко вида бозайници.

Франк Сако изглеждаше изненадан и едва ли не обиден. Алекс можа да прочете разочарованието по лицето му, че го е държал в неведение за експериментите, провеждани в неговата лаборатория.

Сам Родригес възпитано вдигна ръка, все едно е в клас.

— А при хората?

Алекс запази безизразна физиономия, докато си мислеше: „Да, човече, и при хората“, но отговори:

— Сам, това би бил много труден за провеждане експеримент, освен ако не се предложиш за доброволец. За да бъде изолиран този химикал, ще трябва да лишим човешкия мозък от кислород, както аз правех с животните. Би било трудно това да се прекара през Съвета по етика! След като казах това, трябва само да добавя, че виждате пред себе си двама души, които са опитали този наркотик и днес са тук, за да говорят за преживяването си. — Алекс покани с жест Джеси да стане. Когато се изправи до него, той я прегърна през рамото. — Ние двамата го използваме вече няколко седмици. Можем да кажем откровено, че преживяването е върховно. С нищо не може да се сравни. С нищо.

Джеси кимна.

— Дори не мога да опиша колко е красиво.

Спенглър продължи да разиграва нетърпение.

— Е, Уелър, на какво наподобява? Разкажи повече подробности.

— Сега ще ви обясня защо няма да направя нищо подобно. Защото имам достатъчно за всеки от вас. Ако искате да го опитате, ние с Джеси ще останем трезви и ще се грижим за вас. Когато свършите с пътуването, ще сравним впечатленията си. Не желая да ви повлияя с внушения.

— Колко време отнема пътуването? — попита Ерика.

— При Джеси и мен, с дозата, която днес ви предлагам, продължи по-малко от час. Обаче трябва да знаете, че започва много бързо.

Заваляха въпроси за безопасността, за страничните ефекти и други подобни.

Алекс търпеливо изслуша притесненията им и ги увери, че няма да ги лъже. С готовност призна, че двама души не са много за анализ на въздействието. Но той и Джеси не са имали някакви неприятни странични ефекти, макар че са вземали и по-големи дози от веществото. Все пак заяви, че не може да даде никакви гаранции. Винаги съществува риск. Всеки трябва да приеме това — но си струва да му се доверят, продължи той, пътуването си заслужава риска. Всеки, който се страхува или притеснява, да не взема от наркотика, а да помага при наблюдението на хората, които са взели. Помоли всички да пазят тайна каквото и да се случи, както са правели винаги, когато са вземали наркотици за развлечение.

Той обиколи кръга, за да пита лично всеки от членовете на салона дали ще участва или не. Спенглър продължаваше да проявява детинско нетърпение. Гелб с мрачно съмнение на лицето заяви, че ще участва, и приятелката му Лили послушно го последва. Ерика и Сам също бързо взеха решение да се включат. Върджиния Тинли, адвокатката по патентно право, на висок глас обсъждаше сама със себе си плюсовете и минусите. Тя се страхуваше от всякакви лекарства и наркотици, дори от аспирин, но беше една от онези сред тях с истинско преживяване близо до смъртта. Беше се случило в кабинета на личния й лекар след инжекция. Бе развила силна анафилаксия^[1] и сърцето й спряло. Тя си спомняше, че започнала да се рее и влязла в тунел, напред се виждала светлина и за пръв път в живота си се почувствала щастлива, но разказът й стигаше само дотук. Била успешно съживена и се върнала дълбоко убедена, че в случилото се има някакъв по-дълбок смисъл. Сега изненада всички, когато спря да спори със себе си, погледна Алекс в очите и каза „да“.

Дейвис Фокс също ентусиазирано се включи. Когато Алекс стигна до Франк, младият мъж кимна в знак на съгласие, но не пропусна да подхвърли ядно:

— Алекс, направо не мога да повярвам, че си крил от мен. Все пак работим заедно.

Без да отговаря, Алекс запази усмивката на лицето си, но си помисли: „Не, Франк, ти работиш за мен и май беше грешка да те набърквам в «Уроборос»“. На глас отговори:

— Съжалявам, приятелю. Беше един от онези секретни проекти, но скоро ще научиш повече.

От всички присъстващи се отказаха трима души: един затворен кореец, студент в Масачузетския технологичен институт, един архитект, чиято жена щеше да ражда другата седмица и той постоянно проверяваше екрана на айфона си да не са започнали родилните мъки, и един преподавател по анатомия в Медицинското училище „Тъфт“, който не можеше да преодолее страха си да приеме непознато вещество.

Алекс весело обяви неучастващите за фелдшери и ги разпредели така, че всеки да наблюдава двама или трима души.

След това намали музиката още, а Джеси обиколи, за да провери дали свещите са на безопасни места. Едва тогава, като върховен жрец, който поднася свещена жертва, той започна да обикаля кръга, позволявайки на всеки да си избере тънка хартиена сламка от чашата.

— Уелър, какво се прави с това? — попита Спенглър, докато душеше хартиената тръбичка.

Алекс се обърна към групата, за да им даде указания:

— Развийте единия край и изсипете съдържанието на езика си. Внимавайте. Вътре има само малко количество кристали. Малко киселеят, но поносимо, те ще се разтопят, когато ви се допреглъща, преглътнете ги и готово.

Никой от присъстващите не искаше пръв да потегли. На слабата светлина от свещите всички се бавеха, въртяха хартиените цилиндърчета в ръце и се озъртаха, за да видят какво правят другите.

Сам Родригес, на когото му писна от нерешителността на групата, не издържа.

— По дяволите — промърмори, разви края на своята синя хартиена сламка и изсипа съдържанието върху езика си. След като преглътна, обяви: — Малко накиселяват подобно на дропс. Всички, които не вземат веднага дрогата, са страхливци!

После скръсти ръце на гърдите и се огледа предизвикателно.

Един по един участниците последваха неговия пример, изпразниха хартиените цилиндърчета в уста и преглъщаха. Джеси обикаляше и им поднасяше чаши със студена вода, за да отмият киселия вкус, а участващите, които щяха да играят ролята на фелдшери, заеха местата си зад своите подопечни. Алекс нежно прошепна на Джеси, че техният ред ще дойде по-късно.

Щеше да помни следващия час до края на живота си.

Никога не забравящ ролята си на учен, той започна да записва колкото може повече подробности, но задачата му скоро стана неизпълнима. С девет участници имаше твърде много точки във времето и прекалено много наблюдения за отбелязване. Времето до първото потрепване на клепачите, до полягането, честотата на пулса, дихателната честота, реакцията на зениците, изражението, помръдването, случайно отронени думи, стенания и въздишки. Освен това трябваше да успокоява тримата нови фелдшери, че всичко е наред, че хората, лежащи на пода като мъртви, са добре, че всичко ще мине добре. Корейката се разплака и Джеси трябваше да прекара повече време с нея, за да я успокоява, вместо да наблюдава своите трима подопечни: Гелб, неговото гадже Лили и Върджиния, чиито очила с дебели стъкла като по чудо си оставаха на мястото през цялото време.

Алекс се интересуваше особено много от техните лица, старателно се опитваше да разчете какво става в умовете им по формата на устата, бръчките по челото, влагата в очите. През по-голямата част от времето Сам се усмихваше дяволито. Ерика изглеждаше умиротворена, но постоянно потрепваше с леки движения — приличаше на спящо кученце. На лицето на Гелб беше застинало въпросително изражение — не твърде различно от обичайното му. По гладките бузи на Лили, сгушена до Гелб, се стичаха сълзи. Върджиния го притесняваше повече от всички останали. Пулсът й се беше ускорил до 140, тя дишаше тежко и плитко, а от устата й се отронваха стенания, но не от болка, а явно от удоволствие.

— Божичко — прошепна той на Джеси полу на шега. — Джини май скоро ще свърши!

Ала нейните първични реакции не отслабнаха след кулминацията, а си останаха напрегнати и на същото равнище, което накара Алекс нервно да проверява жизнените й показатели. Четиридесет минути след началото на пътуването той се оплака от продължаващата й тахикардия.

— Джеси, ще ми се да можех да й щракна ключа — прошепна. — Това е твърде много за нея. Започвам да се тревожа.

Малко преди да мине цял час, хората започнаха да се връщат от пътуването и премигвайки, се озоваваха обратно в хола на Алекс. Той отчаяно се опитваше да записва времето на пробуждане и реакциите им в момента на връщане в действителността, докато през цялото време стоеше на колене до Върджиния и се притесняваше за нея. Тя все още беше някъде много далеч, но пулсът й, макар и ускорен, не беше слаб. Оставаше си силен и равномерен, а и цветът й беше нормален.

Сам, който пръв потегли, се върна първи. Събуди се с изненада в очите, опита се да стане, но краката му не го държаха, и той се тръшна обратно на възглавницата. Блуждаещите му очи откриха Алекс, който по-късно щеше да го подиграва, че първите му думи са напълно прозаични.

— Мамка му, човече… Мамка му! — След това младият мъж покри лице с длани и гърдите му започнаха да се повдигат и спадат тежко.

Джеси бързо се приближи до него и започна да масажира гърба му с ръба на дланта, успокоявайки го, като повтаряше тихичко:

— Знам, знам…

Следващият беше Гелб. Този човек имаше постоянното излъчване на немирник, досущ котка, която току-що е излапала канарчето. Той се събуди изведнъж и инстинктивно протегна ръка за Лили, която още не беше дошла на себе си.

— Лили! — изкрещя той. — Събуди се! Видях се с мама! Лили, чуваш ли? Майка ми беше там!

Алекс отиде при него и го хвана за ръката.

— Лари, тя скоро ще се върне. Дай й още няколко минутки.

— Алекс, за бога, никога през живота си не съм преживявал нещо подобно.

— Да, знам. Ето, пийни малко вода. Скоро ще поговорим. Изчакай Лили. Бъди при нея, когато се събуди.

Следващата беше Ерика, която хълцаше радостно. След това Спенглър, който имаше замаян вид. Дойде ред и на Франк, който очевидно се сдържаше, за да избегне публичното показване на чувства. Последва го Патриша Корниш — млада преподавателка от Бостънския североизточния университет. Подир нея дойде ред на Вик Пай, студент от Харвардското училище по теология, и Стив Махади — преподавател по естествени науки от Бостън. Всички, освен Върджиния бяха отново в съзнание и помещението ехтеше от възклицания: Божичко! Майчице божия! Майка ми! Моят брат! Баща ми! Видяхте ли? Там имаше река! Удивително! Нямах представа! Алекс, направо не е за вярване!

Върджиния беше останала последна. Докато Джеси и останалите трима фелдшери се грижеха за нуждите на събудилите се, Алекс си върна при нея и мълчаливо се помоли, тя да се върне. И наистина, след час и четвърт от заминаването й тя се върна с трясък, блъскайки и търкаляйки се насам-натам, крещейки като изпаднал в транс пророк за величието на Бог! Алекс я прегърна с все сили, не защото бяха близки, а защото се страхуваше, че може да се търкулне така, че да се нарани.

Тя викаше:

— Пати беше там! Пати беше там! Пати беше там! Беше при Господ, сигурна съм в това. Боже мили! О, Боже мили!

— Джини, радваме се за теб! — каза Алекс. — Наистина! Коя е Пати? Разкажи ми, скъпа!

— Сестра ми! Моята сестра близначка! Няма я вече двайсет и четири години! О, Господи, тя ме викаше! Алекс, моля те, позволи ми да се върна отново там! Моля те, трябва да ми помогнеш!

Жената беше пред истеричен припадък и нейните викове и мятане объркваха останалите в помещението, които се опитваха да се справят със своите собствени преживявания. Алекс заръча на Джеси да я прегърне и трескаво хукна да търси бутилката си с коледно бренди, която не беше прибрал в обичайния шкаф. Когато я намери, наля няколко пръста в чаша и накара Върджиния да го изпие наведнъж. Тя се закашля и едва не повърна, протестирайки, че не пие, но задържа алкохола и видимо се успокои.

Скоро всекидневната утихна. Повечето мълчаха, други разговаряха на малки групи. Алекс се изправи с ръце дълбоко в джобовете и леко наклонена глава. Изведнъж се почувства уморен.

— Здравейте, отново — заговори. — Леле. Това е нещо различно, нали? Зная, че току-що минахте през нещо дълбоко и може би ви се иска да останете сами, за да обмислите случилото се. Аз обаче мисля, че е важно да останем още малко заедно, за да сравним бележките си и да поговорим за станалото. Само така можем да се просветим.

Историите потекоха и докато обикаляха помещението в приглушени тонове, съпроводени с проливане на сълзи, значението на тази нощ накланяше везните.

Всичко се повтаряше.

Всеки от участниците описваше едно и също пътуване, чак до най-малките подробности.

Единствената разлика беше в мъжа, жената или детето от другата страна на реката от светлина. За Спенглър това беше неговият брат Фил, паднал във Виетнам. За Сам беше баща му, убит при уличен обир, когато той бил дете. За Гелб се оказа неговата възрастна майка, починала от инсулт преди петнайсет години. За Лили беше баба й, починала десет години по-рано в Тайван. За Ерика беше любимата й леля, която я беше обичала безумно, преди да умре от рак. Дейвис беше видял дядо си Кларк — най-милия човек, когато беше познавал. А Върджиния със задавен от сълзи глас разказа за своята близначка, пропаднала в замръзнало езеро, и за болката, която оттогава изпитвала всеки ден от живота си. Всички говореха и за същото усещане: присъствието на нещо друго отвъд безграничната равнина — нещо прекрасно, нещо важно!

Единствено Франк Сако отказа да говори, устните му останаха здраво стиснати като половинките на неразтворена стрида, позата му — стегната и неудобна. Алекс го прескочи спокойно, но остатъка от вечерта тайно го стрелкаше с поглед, чудейки се какво ли става зад стеснителната маска на младия мъж.

Когато и последният завърши разказа си, Ерика се обади:

— Знаете ли какво беше това? Блаженство… истинско блаженство.

Сред шепот в знак на съгласие се изправи Спенглър, коленете му ясно доловимо изпукаха.

— Уелър, през почти целия си съзнателен живот съм бил атеист, но знаеш ли какво си мисля сега?

Алекс поклати глава и в мълчание изчака Спенглър да продължи.

Мъжът грубо избърса с пръсти сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Аз съм последният човек на земята, който би казал това. Но си мисля, че тук, на това място, ние току-що доказахме, че има задгробен живот.