Глен Купър
Покана за задгробен живот (15)

14.

Човек трудно можеше да си представи по-хубава сутрин.

Въздухът беше свеж, хладен и живителен. През нощта над няколкото сантиметра неопетнен сняг се беше оформила замръзнала коричка и слънцето я караше да блещука, все едно хиляди скъпоценни камъни са били небрежно разхвърляни наоколо. В подножието на хълма неподвижното езеро отразяваше съвършено дърветата от заобикалящата го гора. Отгоре се виеше самотен сокол, който очевидно не искаше да се мести в по-топла област.

Сайръс следеше само с половин око екипа криминолози от щатската лаборатория на Ню Хемпшир. През по-голямата част от времето раздразнително си представяше какво ли ще е, ако тръгне по пътеката отвъд тях към гъсталака и да се разхожда сам сред групички безлистни брези, кленове и дъбове.

Сети се за поемата на Робърт Фрост^[1] „В изоставеното гробище“ и се натъжи.

Тара никога нямаше да познае радостта и тъгата на поезията.

Никога нямаше да бъде целуната от момче, нито да язди кон. Никога нямаше да потопи крака в топлите зелени води на Карибите.

Криминолозите дадоха знак, че са свършили, и започнаха да събират екипировката си, един от тях разви чувал за трупове. Сайръс свали ръкавицата си, за да помогне на Айвън Химъл нагоре по заснежения склон. Въпреки това обаче възрастният човек се плъзна назад. Авакиян скочи в канавката и започна да го бута, докато партньорът му дърпаше.

— Не е от годините — обясни Химъл, когато се озова на равното. — И като малък си бях тромав. Можем ли да идем в колата ми да поговорим. Краката ми измръзнаха.

— Надупчена ли е, или не? — нетърпеливо попита Авакиян.

— Надупчена е. Малка, чиста дупка от бургия като при останалите.

— Удушена? — предположи Сайръс.

— Не, по-скоро вратът й е счупен. Бих казал, скъсване при втория прешлен. Ще знам повече, когато направя аутопсията. Между другото, била е много привлекателна млада жена.

— Колко време е прекарала тук? — попита Сайръс.

— Напълно запазена е и замръзнала — отговори Химъл, докато се тътреше към магистралата. — Преди да мога да направя изчисления, ще трябва да я размразя. Едно е сигурно — тази нощ не е била на улицата. О, още нещо. Изкуствените й нокти са били чисто отрязани — не артистично. Вероятно е била от драскащите. Въпреки това ще проверим за ДНК.

Точно се готвеха да се проврат под полицейската лента и да минат покрай бърборещия рибар, който беше намерил момичето, когато един мъж се развика от канавката да се върнат.

— Ей, вижте това!

Когато вдигнаха проснатото в снега тяло, тънък пласт сняг и лед паднаха от дългото й до кръста яке. От гърба му беше изрязано голямо квадратно парче плат.

— Той я е замърсил и е изрязал доказателствата — заключи Сайръс, докато гледаше надолу, заслонил очи с длан. — Това, ноктите — копелето е предпазливо.

— Рано или късно ще го хванем — успокои го Авакиян.

Милата забележка на неговия партньор го подразни. Намирисваше на безсилие. Сети се как Алекс Уелър самодоволно се беше изтегнал с крака върху бюрото. Нямаше доказателство, нищо, освен собствената му интуиция, но засега това беше достатъчно. Изпита настойчива нужда да разреши случая.

Защо? За да не попадне друга проститутка в канавката край пътя?

Малкото сладко лице на Тара смени това на Уелър в неговото съзнание. Догади му се от мисълта, че този мъж е преглеждал и докосвал неговото детенце.

Осъзна, че иска да може да й каже: „Днес татко хвана един много лош човек и го вкара в затвора“. Никога нямаше да й съобщи, че е бил нейният лекар — онзи с конската опашка. Тя нямаше нужда да го знае. Просто му се искаше да види как лицето й се озарява и да чуе как се киска от радост, че татко й е толкова умен. Искаше да й каже, преди да е станало твърде късно.

— Не, ще го хванем рано — озъби се Сайръс на колегата си.

Не беше необходимо да остават. Знаеха самоличността на жертвата, защото убиецът беше достатъчно любезен да изхвърли трупа й с дамската чанта заедно с портфейла и флакон лютив газ. Изрязаното парче плат, отрязаните нокти и липсата на какъвто и да е опит да скрие трупа говореха много за увереността на убиеца. Както често се беше случвало и с други, които не очакваха трупът да разкрие нещо за тях.

— Тази се е борила за живота си — отбеляза Авакиян, докато пресичаха щатската граница обратно в Масачузетс.

— Надявам се, че много го боли — процеди Сайръс. — Надявам се, че е успяла да улучи очите му и здравата го е одрала.

— Още ли мислиш, че е този Уелър?

— Много добре знаеш, че да. Искам да видя как изглежда мутрата му.

— Можеш ли да повярваш, че я е изхвърлил край езерото Пинакъл на… колко? Трийсет метра от последната жертва?

Сайръс прекара език по напуканите си устни.

— Убийството на това момиче го е изкарало от зоната му на удобство. Не се е дала лесно. Може би е бързал. Може би се е уплашил. Познавал е това място: пътят на най-малката съпротива. Удобно място в една неприятна нощ.

Авакиян изръмжа одобрението си за Сайръсовата теория и включи спортната си станция за остатъка от пътя в южна посока, като остави колегата си да гледа мрачно студения бял пейзаж.

 

 

В стандартната британска телефонна мелодия имаше нещо терапевтично: бип-бип, бип-бип, бип-бип. Беше изпълнена с очакване, но не настоятелна, позната и приятна. Имаше вкус на чай с мляко, миришеше на панирана треска, звучеше като блеещи овце на някой тревист хълм.

Алекс чу как мелодията се смени с пресипнал глас, който каза:

— Обажда се Джо.

— Здрасти, Джо.

— Мамка му, направо не е за вярване, малък братко.

— Върна се, а?

— С всички пръсти на ръцете и краката, както и останалите ми провесени чаркове.

— Кога се прибра?

— Преди седмица и малко.

— Оставих ти съобщение.

— Аха. Нали знаеш, че не ме бива много във връщането на обажданията. Откакто бях на дванайсет, още има една книга от библиотеката у мен.

— Колко време имаш, докато отново те пратят отвъд?

— Приключих. Казах им да си го заврат. Шест шибани командировки, човече! Вече съм твърде стар за тези глупости.

— Не мога да повярвам.

— Трябва. За мен повече няма да има лайняни дупки в Третия свят. Най-близката, до която ще ида, е в Лутън.

— Божичко, колко е хубаво, че чувам гласа ти — тъжно каза Алекс.

— Алекс, добре ли си? Не звучиш много добре.

— Нищо ми няма.

— Още ли си с… как й беше името?

— Джеси. Да, тя се закачи за мен.

— Трябва да е с мозъчна недостатъчност.

— Ела в Бостън — неочаквано предложи Алекс.

— Защо?

— Защо не? Можеш да отседнеш при нас. Не си идвал от векове. Така и не видя къщата ми.

— Както казах, току-що се върнах. Имам много работи за оправяне.

— Липсваш ми.

— Тогава, братко, трябва да дойдеш тук. Срещнах една дама, която има много незаети приятелки. Ще те оставим да се погрижиш за тях.

— Не мога ли да те убедя?

— Сигурен ли си, че си добре? Нали няма изведнъж да ми кажеш, че ти остават два месеца живот или някаква подобна дивотия?

— Не, добре съм. Честна дума.

— Е, това е чудесно. Ти си добре, аз съм добре и целият шибан свят е добре.

 

 

Алекс научи името на момичето от документите. Брайс. Той вдигна епруветката към светлината. Чистата, прозрачна 854, 73 течност на Брайс — и то много благодарение на младата й възраст и подобренията, които беше направил в процеса на пречистване.

Всяка капка беше трудно извоювана.

Момичето се беше борило, за да спаси живота си. И четири дни след убийството Сайръс О’Мали поиска отново да се срещнат. Алекс изслуша гласовата поща рано сутринта и се втурна в банята, за да огледа лицето си. Подутината беше изчезнала, но следите от одраскванията, макар да бяха заздравели, ясно се виждаха.

На Джеси беше казал, че се е подхлъзнал на леда и паднал по лице. Тя винаги вярваше на онова, което й казваше, и докато гукаше, изпълнена със съчувствие, с върха на пръстите нежно разнесе по драскотините антибиотичен крем.

О’Мали нямаше да бъде толкова лековерен. Вече беше на път за лабораторията му и щеше да го чака там.

Тоалетката в банята преливаше от Джесините бурканчета и тубички. Той се зае да обработи една особено дълга и червена драскотина на бузата си. Първо малко фон дьо тен в неравностите, след това малко пудра, после няколко леки бръсвания с парче тоалетна хартия: техниката на Джеси. Белегът изчезна. След това се зае с другите.

Срещата с О’Мали беше кратка като времетраене, но дълга като възприятие. Беше сигурен, че агентът на ФБР изучава лицето му, но не беше пуснал флуоресцентното осветление. Естествената светлина и гримът, изглежда, бяха свършили работа. Разговорът се завъртя около местонахождението на Алекс в нощта, когато Брайс Томлин е била убита. Когато Алекс отговори, че е прекарал цялата нощ в лабораторията за провеждане на експеримент, му се стори, че О’Мали завъртя очи. След това повторно отправи молба да участва в салон, но Алекс я парира, заявявайки, че до следващата година салони повече няма има. Когато О’Мали си тръгваше, той учтиво попита как е Тара, но получи рязък отговор: била добре. И това беше всичко.

Трябваше да преседи четвърт час зад бюрото си, докато се съвземе достатъчно, за да продължи с всекидневната работа.

Този път беше сигурен, че разполага с достатъчно количество, за да свърши с анализите — при условие че се ограничи и не използва твърде много от него за лични пътувания. Един колега от другата страна на четириъгълника, който се беше специализирал в химията на протеините и пептидите, му разреши достъп след работа до неговата система „Био вояджър“ за приложни проучвания, за да вземе отпечатъци от пептидите.

След като събра добри данни, продължи напред за идентифициране на неуловимата структура чрез масспектрометрия и йонни филтри на своята машина „Аджилент“. Нощите се преливаха една в друга. В данните нямаше логика, нещата не пасваха. Имаше нужда от помощ, но го беше страх да поиска. Щеше сам да продължи напред.

По това време на годината се стъмваше бързо. Макар той и Джеси да вечеряха рано, вън вече беше тъмно. Той не беше приказлив и тя се приспособи към това му държане. Нахраниха се мълчаливо като двойка монаси, дали обет за мълчание. След това той й помогна да раздигне масата.

— Трябва ли да се връщаш в лабораторията?

— Не тази вечер.

— Какво има? — попита тя. — Пак си в едно от настроенията си.

— Какво настроение?

— Имаш нещо наум.

— Винаги имам нещо наум.

Тя остави гъбата за миене на съдове, избърса ръце и ги сложи на гърдите му.

— Имаш нова проба, нали? И искаш отново да я изпробваш?

Той я целуна.

— Дали някой на този свят ме познава толкова добре, колкото ти?

Това я накара да се усмихне.

— Не, само аз съм. Кога?

— Сега. Чиниите могат да почакат.

Той се подготви на леглото, а Джеси покорно легна до него с глава, отпусната на лакътя. Той нежно прибра няколко кичура коса зад ухото й, за да може да вижда по-добре нейното лице. Понякога, когато тя не гледаше, той я наблюдаваше. В зелените й влажни очи имаше тъга, която изчезваше винаги щом й позволяваше да изразява голямата си любов. Той изпитваше голяма празнота — цяла бездна. Какво ли щеше да стане с нея без него? Как щеше да се оправя? Това беше абстрактен въпрос. Той имаше толкова нужда от нея, колкото тя от него.

Алекс държеше пипетка в ръката си.

— Не би трябвало да вземам това — каза той тихо.

— Защо не?

— Защото ти би трябвало да го направиш.

— Аз? Защо аз?

— Защото те обичам.

Харесваше й да чува това от него, но си призна:

— Това ме плаши.

— Не се плаши. Искам да познаеш удоволствието, което изпитах.

Тя се смръщи като малко момиченце.

— Нали нищо няма да ми стане?

— Всичко ще бъде наред.

Тя въздъхна тъжно, но послушно.

Той не й даде време да си промени мнението.

— Отвори уста — нареди и пусна капките да се плъзнат под нейния език. Целуна я, когато ги преглътна.

— Нека ти създам удобства — предложи, вдигна я от леглото, разкопча блузата и я съблече, после и сутиена. След като целуна двете връхчета на гърдите й, донесе една от своите чисти тениски, с които тя обичаше да спи. Помогна й да я навлече. След това свали джинсите й и я положи да легне по гръб. Рижите й къдрици се разпиляха по бялата възглавница.

С най-успокояващия и грижовен глас той й каза да затвори очи и да диша бавно и дълбоко. След това я хвана за ръката, гледаше я и изчака, докато не минаха десет минути и стегнатата й хватка върху ръката му се отпусна.

— Джеси? — прошепна той.

Леко я побутна, след това я разклати по-силно.

Дишането й се беше ускорило, ритъмът на сърцето се беше засилил, но изглеждаше спокойна. Вдигна един от клепачите и видя спокойствието на едното зелено око и нормалната реакция на зеницата на светлината.

Почувства нужда да погледне към тавана, за да види дали не се рее там и не гледа надолу към леглото — искаше тя да види колко е спокоен и щастлив. Обърнат към тавана каза:

— Обичам те — и след това продължи да се грижи за нейните физически нужди и да я пази по време на пътуването.

Изведнъж се сети, че е учен, и макар това да беше Джеси, случващото се е и експеримент. Той забързано погледна колко е часът, взе тефтерчето от нощното шкафче и започна да си води записки по минути: часът, в който отпътува, ритъмът на сърцето и дишането, цветът на кожата и температурата й.

Пръстите й помръднаха леко, все едно се опита да хване нещо, това също отбеляза. Всеки звук, който тя промълвяваше и той успееше да различи, записваше фонетично: ааа, уф, хъм, фъф.

След още петнайсет минути спокойствие тя стана неспокойна и блаженото изражение на лицето се смени с напрегната гримаса. Започна силно да блъска. Хвана я и започна да й говори, че всичко е наред и той е при нея.

Къде ли беше в своето пътуване? Дали не беше засмукана от камъните за стъпване за неохотно връщане?

После тя изведнъж се върна и се вторачи в него с широко отворени зелени очи, които се напълниха със сълзи, когато го разпозна.

— Алекс.

— Тук съм, скъпа.

— Аз никога… — Тя се задави от риданията си и започна да кашля.

Той я изправи да седне и нежно я потупа по гърба.

— Знам. Или поне си мисля, че знам. Разкажи ми, когато си готова.

— Аз… аз бях там — най-накрая заекна тя.

— Как беше? Хубаво?

— Да.

— Как те накара да се чувстваш?

— По-щастлива от когато и да е в живота ми. Повече от щастлива… Не мога да го опиша с думи.

— Видя ли някого?

Тя кимна и отново заплака. Той я изчака да се поуспокои.

— Баба.

— Твоята баба Марта?

Тя кимна.

— Не съм изненадан. — Единственият човек, който някога се е отнасял нежно с Джеси. Познаваше добре нейната семейна история.

Тя използва няколко от хартиените носни кърпички, които й беше дал.

— Изглеждаше добре. Беше толкова щастлива да ме види. Поиска да отида на другия бряг. Почти успях… — Гласът й пресекна.

Алекс стисна триумфално юмрук зад гърба си.

— Знаех си — промърмори, след това попита: — Колко се доближи до нея?

— Стигнах до последния камък за стъпване.

Той присви очи.

— Стигнала си по-близо от мен! — Брайс беше най-младата, помисли си той.

Колкото по-млада, толкова по-добре.

— Алекс… — обади се Джеси след малко.

— Да?

— Мисля, че Господ беше там.