Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Near Death, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Асен Георгиев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Глен Купър
Заглавие: Покана за задгробен живот
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-763-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2864
История
- — Добавяне
17.
Коледната седмица беше безснежна и зверски студена. Не се очакваха големи атмосферни фронтове над Нова Англия, така че Коледа нямаше да е бяла.
Лабораторията на Алекс беше притихнала. Неговите асистенти бяха заминали от града, за да се видят с родителите и роднините си, а Франки Сако нямаше достатъчно работа, за да оправдае мрачното си присъствие. Алекс го беше потупал по гърба и изпратил вкъщи с обещанието, че ще попълни присъствените картони, така че да му бъде платено.
Алекс идваше рано с цял списък експерименти за деня, които му бяха в главата. Беше постигнал напредък с новия си лимбичен рецептор, който в бележниците му носеше кодовото название ЛР-1. Излизаха все повече и повече доказателства, че си има работа с новоописан вид — сигма рецептор тип 2, — възпламеняващо откритие. От години той поддържаше мнението, че този клас слабо познати мозъчни рецептори може би играят роля в близките до смъртта преживявания. Съединението уроборос развиваше субпикомолна[1] дейност в рецептора ЛР-1: малки, почти неизмерими концентрации, които имаха огромна по сила дейност. Беше се натъкнал на нещо важно — усещаше го.
С лабораторията на негово разположение и освободен от обичайните задръжки, той почерпи от тъжен стар кладенец коледните песни, които започна да пее и отчасти тананика. В Ливърпул като малко момче беше коледувал. Той и Джо членуваха в черковна група, която събираше милостиня за бедните, и си спомняше гордостта по лицето на баща им, когато групата пееше в пъба. Ала, когато стигна до любимата песен на Дики Уелър, „Добрият крал Вацлав“, настроението му, така или иначе вече неустойчиво, се помрачи.
Господарю, пада вече мрак,
а вятърът духа все по-мощно.
Спре ли сърцето ми, не знам как
ще продължа да крача изобщо.
Затвори очи и видя баща си застанал от другата страна на реката от светлина. Да, изглеждаше щастлив, но беше толкова сам — една самотна фигура сред целия този непостижим за ума простор. Толкова много искаше да бъде с него, че направо изпитваше физическа болка. Ала не разполагаше и с капка от 854,73-течността. Всичко беше изразходвано за опитите. Нямаше вести от Сифуентес, като се изключи един имейл, че работи с помощта на синтетични маркери. Нямаше как да стигне при баща си.
Или може би имаше?
Тази мисъл не го спохождаше за първи път. По-рано я беше прогонвал, но сега сивият ден, пустотата на лабораторията, наближаващата Коледа — винаги мрачен празник от автокатастрофата насам, — всички тези обстоятелства се обединиха срещу него. В чекмеджето на бюрото му имаше остър като бръснач нож за отваряне на писма. Можеше да седне на удобния си стол, чисто да среже артерията на китката си, да погледне за последен път небето и след минути щеше да бъде там — в обятията на своя баща. Завинаги.
Щеше да стане лесно и бързо. И всички неприятности, всички усилия, вината, която изпитваше за убийствата — с всичко това щеше да е свършено. Джеси щеше да тъгува, а Джо да остане без семейство. А той щеше да изостави науката си, преди да е стигнал до отговорите. И какво от това?
Той се затътри като робот към кабинета си, към ножа. Най-малкото можеше да го подържи в ръка и да помисли още по въпроса. Може би щеше да го върне отново на мястото му, а може би нямаше.
Мускулите му несъзнателно се напрегнаха, когато някой настойчиво почука по вратата. Той каза по инерция:
— Влез!
Сифуентес отвори врата на лабораторията, усмихна се уморено и когато видя, че в помещението няма никого, протегна малка кутия, увита в лъскава червена опаковъчна хартия, украсена с голямо златисто цвете от станиол.
— Алекс, весела Коледа!
— Мигел! Не те очаквах.
— Е, приятелю, това е времето през годината, когато по традиция хората си разменят подаръци. Това е за теб.
Алекс взе пакетчето и промърмори:
— Поставяш ме в неловко положение, защото нямам подарък за теб.
— Напротив, мисля, че имаш. Десет хиляди долара.
Алекс разкъса опаковъчната хартия.
— Мили боже, нали не се бъзикаш? Нямах представа, че си свършил.
В картонената кутия лежеше шишенце със завиваща се капачка, три четвърти пълно с фини снежнобели кристали.
— Малко повече от девет грама — гордо обяви Сифуентес.
— Божичко! Това е значително количество.
— Да, Алекс, защото съм много добър химик. Освен това си скъсах задника от работа. Имам метод, който дава много добри реколти. Създадох най-стабилната от изомерните форми — с вариращ геометричен изомеризъм и преходни функционални групи[2]. Ето структурата. — Той извади сгънат лист от джоба си.
Алекс беше поразен.
— Невероятно. Това наистина е невероятно. Мигел, нямам думи, за да ти благодаря. — Премигна няколко пъти, за да спре сълзите, и добави:
— Приятелю, знаеш ли, че ми спаси живота?
— Разбира се — изкиска се Сифуентес. — Виж, трябва да бързам. Жена ми ще ме убие. Прекарах цяла нощ в лабораторията, за да пречистя течността.
Алекс го помоли да изчака минута, втурна се в кабинета си, дръпна чекмеджето, за да извади чековата книжка. Ножът за отваряне на писма беше там. Острието му беше достатъчно бляскаво, за да отрази черните му очи.
Той внимателно го докосна и помоли баща си да почака.
На по-малко от два километра от лабораторията Сайръс се намираше в кафене на Бруклин авеню и нервно поглеждаше часовника си, изпълнен с трепетно очакване като юноша. Беше седнал на хубава топла маса на завет от вратата и отпиваше от чаша прясно сварено кафе. Емили закъсняваше само с няколко минути, но Сайръс започна да се пита дали не му е вързала тенекия.
Когато дойде, беше добре опакована срещу студа, а лицето й се криеше в голям шал. Тя го разви, докато крачеше към масата, разкривайки почервенелите от студа бузи. Докато се наместваше на седалката в сепарето, тя му каза „здрасти“ и обясни, че ще остане малко с палтото си, за да се стопли.
— Жесток студ — съгласи се Сайръс.
— На мен винаги ми е студено — оплака се тя. — Вероятно се дължи на южняшката ми кръв.
Когато й сервираха капучиното, вече беше свалила ръкавиците и палтото и разговорът им за времето беше приключил.
— Радвам се, че успяхме да се срещнем.
— Съжалявам, че уреждането отне толкова време. Една от колежките в болницата си счупи крака. Наложи се да я замествам.
Той я наблюдаваше как разбърква кафето си и отпива. Когато остави чашата, на горната й устна се беше появило малко мустаче от пяна, което го накара да се усмихне.
— Вижте — започна той, — трябва да ви се извиня.
— За какво?
— Затова че когато се запознахме, ви се озъбих. Не беше хубаво.
— Господин О’Мали, няма нужда да се извинявате.
— Напротив, трябва. Реакцията ми беше подобна на коленен рефлекс.
— Въпреки това е напълно разбираема.
— Така ли смятате?
— Няма нищо по-тежко от това детето ти да е болно. Нищо. Тогава правилата на цивилизацията законно могат да бъдат отменени.
Той се усмихна на защитата й.
— И за колко време?
— Е, в никакъв случай завинаги. — Тя се засмя. — Не, съвсем сериозно, смятам, че щеше да е по-добре, ако вие и бившата ви жена бяхте взели заедно решението аз да ви консултирам по случая на Тара. Обаче вие бяхте заслепен.
— Така е.
— Как е тя?
Той потърка ръце — наскоро беше възприел този жест от нерви, но спря насред движението, когато видя, че тя го беше забелязала.
— Всеки ден избледнява по малко като стара снимка, оставена на слънце. Губим я.
Не искаше да плаче, но очите му засмъдяха. Тя му показа съчувствието си, като протегна ръка и я сложи върху неговата. Беше кратък жест, обаче усещането на тези три хладни пръста върху голата му кожа беше странно успокоително.
Нейните сини очи също се бяха навлажнили.
— О, толкова съжалявам — каза тя. — Толкова сладко дете. Направо ти къса сърцето.
„Не се преструва — помисли си той. — Тя също обича моето малко момиченце.“
— Не искам да я пусна да си върви — прошепна той.
— Знам.
Сайръс отмести очи и насочи погледа си към един автобус, който минаваше по улицата отвън. Напълни дробовете си на пресекулки с въздух и издекламира:
Това годишно време виждаш в мен,
когато зъзнат тук-таме листа
и пее само вятърът студен,
където птици свиреха с уста.
Във мен ти виждаш онзи тъжен час,
когато гасне слънчевият зрак,
и тоя свод, отнет сега от нас,
като смъртта забулва всичко в мрак.[3]
Тя го погледна въпросително и промълви:
— Хубаво е. Какво е?
— Шекспир. Седемдесет и трети сонет, ако не ме лъже паметта.
— Агент на ФБР, който цитира Шекспир?
— В университета следвах литература. Искам да кажа, преди да напусна.
— Вие сте интересен мъж, господин О’Мали.
— Имаш ли нещо против да ме наричаш Сайръс?
— Не, стига ти да ми казваш Емили.
— Дадено. — Той изчака малко, преди да попита: — Можем ли пак да се срещнем?
Тя се усмихна, но поклати глава.
— Не, Сайръс, не мисля.
— Виждаш ли се с някого?
— Виждам се с дъщеря ти. Тя ми е пациент!
— Не познавам правилата в тази област — призна той. — Ако се срещаме, това би ли нарушило някакъв поведенчески канон?
— Да — отговори тя тихо.
— Е, не бих искал да върша някакво нарушение. Би ли се съгласила да пием отново кафе през новата година? Това добре ли е?
— Направо е прекрасно — отговори тя с бляскащи очи.
Той поиска сметката.
— Познаваш ли невролог на име Алекс Уелър? — попита неочаквано.
— Разбира се — кимна тя. — Той е от служителите в Детската болница. Виждала съм името му в болничното досие на Тара. Наблюдаваше я заради нейните пристъпи. Защо питаш?
— От чисто любопитство. Какво знаеш за него като човек?
— Почти нищо. Не сме близки. Изглежда ми добър професионалист. Виждала съм го само веднъж извън службата.
— Кога беше това?
— Преди няколко години ме покани у тях, след като чу една лекция, която изнесох за модерните гледни точки в книгата на Кюблер-Рос „За смъртта и умирането“. Има отдавна действащ салон.
— Дружеството „Уроборос“.
Тя сбръчка чело.
— Значи си чувал за него.
— Какво мислиш за това дружество?
— Честно казано, не ми хареса. Стори ми се малко зловещо, прекалено откачено за моя вкус. Донякъде хипарски подход към смъртта. Когато бях там, не правиха нищо, но мисля, че използват наркотици, за да изпаднат в групово променено съзнание. Бррр, това не е за мен.
— Смяташ ли, че тип като този трябва да лекува деца?
Тя стана и започна да си облича палтото.
— Не бих го съдила въз основа на бледата ми представа за неговите занимания извън работно време. В болницата се ползва с много добро име. Защо е този интерес?
— Просто питам — отговори Сайръс. — Той се явява нещо като мой радарен екран.
— Какво е това? — попита Джеси.
— Познай — усмихна се Алекс.
Беше я изненадал, като се прибра рано. Тя тъкмо чистеше с прахосмукачката килимите, когато той се промъкна тихо, дръпна шнура от контакта и успокои уплахата й с мечешка прегръдка, която превърна писъците й в радостен смях.
Заведе я до кухненската маса, отгърна малко от червената опаковъчна хартия и разкри купчинка бели кристали. Едно кихане и щяха да се разпилеят.
— Да не е твоят уроборос-химикал?
— Точно така.
— Божичко, Алекс — възкликна тя слисана, — опита ли го вече?
— Още не.
— Кога?
— Сега, ако ти ми бъдеш ангел хранител.
— Разбира се, че ще бъда. Колко ще вземеш?
— Прилича на уравнение с много неизвестни. Има толкова много променливи. Моето изчисление обаче показва, че половин милиграм е равен на течната доза.
— Ще има ли достатъчно и за мен, когато свършиш? — попита тя с очакване в гласа.
Той извади друго червено пакетче от джоба си.
— Нима бих оставил моя ангел пазител на сухо?
Тя го целуна и с вкуса на намазаните й с блясък устни той облиза купчинката кристали от хартията, и я поведе за ръката към спалнята.