Глен Купър
Покана за задгробен живот (25)

24.

Купон се вихреше в таванско помещение срещу площад „Кенмор“, недалеч от парка „Фетуей“. Домакините бяха австралийска двойка, която се занимаваше с реклама, и празнуваха договора, спечелен от тяхната малка компания да подготвя реклами за известна софтуерна фирма. Групички приятели и делови партньори се въртяха из тяхното подобно на пещера жилище на петия етаж на някогашна фабрика за бои. Надутата музика отскачаше от стените, а пулсиращите тонколони караха старото дюшеме да потреперва. В единайсет вечерта таванът беше претъпкан. Десетки гости се натискаха към шведската маса и си вземаха от чиниите с храна и купите, на които пишеше „Овчи сос“. Пълнеха чашите си с бира „Фостърс“ и австралийски бели вина. Помещението се люшкаше от танцуващите гости.

Домакинята се изправи на пръсти и изкрещя в ухото на своя съпруг, че не познава много от хората. Той извика нещо в отговор, но тя направи знак, че не го е разбрала. Той направи фуния от дланите си и изрева с все сили:

— Хич не ми пука!

Слаба млада жена с минипола танцуваше сама пред голям фабричен прозорец, рамкиран от две палми в огромни саксии. Беше си присвоила бутилка вино и на всеки няколко стъпки спираше, за да отпие направо от шишето. Когато отмяташе глава назад, дългата й черна коса се спускаше до талията.

Един млад мъж я наблюдаваше в продължение на няколко минути. Ритъмът на музиката и палмовите листа около нея го накараха да се почувства като преследвач на плячка в джунглата. Без тя да го забележи, младежът се приближи на удобно за нападение разстояние и атакува, като протегна към нея празната си чаша. Момичето го погледна с мек, леко разконцентриран поглед, избърса гърлото на бутилката с длан и започна да налива в чашата, докато не преля. Той се засмя и дръпна чашата си, за да отпие три големи глътки. Протегна отново ръка и тя отново му наля. Скоро танцуваха под или пред палмите и той се опита да я целуне под палмовите клони.

— Как се казваш? — надвика бумтенето на музиката той.

— Дженифър. А ти?

— Уилям… хайде да намерим някое по-тихо място! — предложи й.

Хвана я за ръката и я повлече през тълпата. Започнаха заедно да проучват територията на тавана, опитвайки вратите, докато не откриха една спалня. Леглото беше затрупано с палта. Той заключи вратата зад тях и тъй като беше мускулест, можа да я вдигне във въздуха, все едно беше малко дете, и да я хвърли върху планината от палта. През приглушените ритми на музиката я чу как избухва в кикот. Гмурна се върху й, съблече я от кръста надолу и двамата се заровиха в палтата като виещи се змии.

Няколко минути по-късно изпод палтата се подаде ръка, после гол крак.

— Това беше забавно! — каза тя весело.

— Искаш ли още забавления?

— Разбира се. Какво предлагаш?

— Един приятел ми даде да опитам нещо ново.

— Наркотик?

— Аха.

— Как се казва?

— Мисля, че „блаженство“.

Това я накара отново да се засмее.

— Кой не би искал малко блаженство? Какво прави?

— Предполага се, че те докарва до духовна кулминация. Като сладко-кисел плод. Сподели, че това било най-хубавото пътуване, което му се е случило. Аз чаках да дойде подходящ случай. Ти готова ли си?

Тя дръзко поклати глава, запращайки косата си на всички страни.

— Разбира се. На всичко.

Той беше още със сакото си и извади от гръдния джоб две тънки хартиени цилиндърчета. Намери наполовина пълната си чаша на пода, изсипа съдържанието им вътре и я разклати.

— Хайде да си го поделим — покани я.

Двамата изпиха по половинка и отново се настаниха между палтата.

— Колко време продължава? — попита момичето.

— Забравих да попитам.

— Гибънс приятели ли са ти? — поинтересува се тя.

— Кои са тези?

— Домакините.

— Не. Дойдох с един приятел, който ги познава. А ти?

— През лятото бях на практика в тяхната фирма. Между първата и втората ми година в РУД.

— РУД?

— Роудайлъндско училище по дизайн.

— Значи си художничка?

— Искам да стана.

— Яко — отбеляза той. — Наистина е яко.

— Как се казваш? — попита го тя повторно.

— Уилям. Уилям Требълхорн.

— Никакви Бил или Били, Уил или Уили? — подкачи го тя игриво, мушкайки го с пръст в гърдите.

— Не, чисто и просто Уилям.

— Тогава не ти разрешавам да ме наричаш Джени. За теб съм Дженифър.

Те разговаряха и се шегуваха още известно време, докато и двамата не се унесоха.

 

 

Пред вратата на спалнята се бяха струпали хора, заети с разгорещена дискусия. Един от мъжете не спираше да натиска дръжката на вратата и силно да чука с цяла длан.

Накрая се отказа и обобщи:

— Вероятно някой се е напил и е заспал вътре.

— Чудесно, но аз имам нужда от палтото си.

— Минава един и половина. Трябва да си вървя.

— Ще проверя дали Барни няма ключ.

Домакинът беше довлечен пред вратата и лично опита да я отвори.

— Нямам представа къде е шибаният ключ. Никога не я заключвам — обяви той, леко залитайки от алкохола. — Ще отида да питам Нан дали знае къде е проклетият ключ.

Минутка по-късно се върна с Нан, която също залиташе, но същевременно гордо размахваше въпросния ключ.

— Тя е най-добрата съпруга, за която човек може да си мечтае — обяви нейният мъж. Пъхна ключа в ключалката, поигра си малко и бутна вратата да се отвори. Вятърът нахлу с вой. Ледената струя го принуди да затвори очи.

Той премигна няколко пъти и изрева:

— Мамка му!

До прозореца стоеше напълно гол млад мъж. Беше се вторачил навън с див поглед и русите му коси се вееха на вятъра. Когато чу гласа на Барни, се обърна срещу хората, които надничаха в стаята.

— Мамка му, какво става тук? — попита настоятелно Барни. Уилям се отпусна на колене и зарида.

— Видях дядо си! Видях го!

— Разбира се, че си го видял, друже. Ще ти намерим дрехите и след това се омитай от къщата ми. Някой ще ми помогне ли да намерим дрехите на този приятел?

— Тя също видя някого! — изплака младежът.

— Кой?

— Името й беше Дженифър. Каза, че Господ е там!

— Добре, а сега бавно се изправи. Къде е Дженифър?

— Каза, че иска завинаги да остане там.

— Добре, добре. — Мъжът, който търсеше дрехите на младежа, направи знак, че не може да ги намери.

— Ако не можеш да намериш дрехите му, просто го наметни с някое палто — каза Барни. — Не искам тук да се върти гол мъж. Та къде казваш е Дженифър?

— Там долу.

— Какво искаш да кажеш с „там долу“?

Младият мъж посочи.

Докато крачеше бавно към прозореца, домакинът започна бързо да изтрезнява. Той неохотно надникна през отворения прозорец и погледна надолу. Там, ясно осветен от уличната лампа, лежеше трупът на млада жена с дълга черна коса, заобиколен от разрастваща се локва кръв.