Глен Купър
Покана за задгробен живот (47)

46.

13 дни

Леглото в интензивното издаваше шум като механична дъждовна гора с писукащите си монитори, свистящите като вятър вентилатори. Тара ту се свестяваше, ту губеше съзнание, но дишаше сама. Неврохирургът обясни на Сайръс, че има кръвоизлив в мозъка от сраснала тъкан около тумора. Получила продължителен припадък в отделението, преди да бъде докарана в реанимацията, но била относително стабилна — поне засега. Операцията не е възможна, защото ще я убие.

Мериън беше слязла долу за едно кафе и Сайръс беше благодарен за възможността да остане сам с Тара — спасен от отровните погледи на бившата му жена. Прошепна й, че е тук, и леко я докосна по хладната буза. Вече беше късен следобед. Мобилният му телефон беше изключен — такива бяха предписанията в интензивното отделение и той не се беше сещал за работата си, докато не дойде една сестра да го повика. По телефона в сестринската го търсел някой си Стенли Майнът.

В сестринската Сайръс взе слушалката.

— Ало?

— Сай, Стенли се обажда.

— Благодаря, че ми звънна. Тара получи припадък. Трябваше да ти се обадя, че няма да…

— Става дума за Пит — прекъсна го Майнът. — Вероятно някой му е сипал наркотика, докато сте обядвали. Закарали са го в Многопрофилната болница. Както казват, когато се свестил, бил спокоен. Усмихвал се, разказвал, че е видял баща си, бил истински щастлив. После успял да вземе служебното си оръжие и се застрелял. Сайръс, съжалявам…

Полицейският мозък на Сайръс прегази чувствата му и заработи по случая.

— В ресторанта имаше един дебелак. Разигра ни сърдечен пристъп, докато момичето с него, азиатка, сигурно е сложила наркотика в питиетата ни. Линейката го закара в същата болница.

— Сайръс — прекъсна го внимателно Майнът, — вече проверихме. Изписан е по собствено желание, разписал се, че е на негова отговорност. Знаем кой е и го издирваме. Кажи какво мога да направя за теб?

Сайръс се разрида.

— Някой обади ли се на Джейн?

— Говорих с нея. Тя е на път за Бостън.

— Искам… искам да я видя… но не мога да оставя Тара.

— Ще обясня на Джейн. Ти стой при дъщеря си.

 

 

Тази нощ Тара почина.

Час преди да си отиде, тя даде на родителите си един последен дар — цял час съзнание. Очите й се отвориха и тя опипа наоколо за нейното мече. Когато пръстите й докоснаха парцаливия плюш, усмивка изгря на лицето й. Погледна наляво към майка си, която се бореше със сълзите. След това погледна надясно към Сайръс.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, мила.

— Може ли малко сок?

Мериън се втурна да донесе, а Сайръс каза със свито сърце:

— Сладка моя, много те обичам.

— Аз също те обичам.

— Боли ли те някъде? Добре ли се чувстваш?

— Добре съм.

Мериън се върна с кутийка студен сок и пъхна сламката в устата на Тара.

— Как си, детето ми? — попита тя.

— Добре — отговори момичето и отпи още. После попита: — Фреди може ли да дойде с мен?

За разлика от Сайръс Мериън не разбра.

— Разбира се, че може да дойде.

— Не ме е страх.

— Знам. Ти си най-смелото момиче на света — каза Сайръс и я погали.

— Спи ми се.

— Затвори си очичките, скъпа. Ние с мама ще бъдем тук, когато се събудиш.

Когато дишането на Тара започна да се ускорява и забавя, повикаха неврохирурга. Лекарката познаваше добре малката пациентка и беше видимо натъжена, когато обясни на двамата родители, че според нея Тара е получила втори кръвоизлив, но този път по-голям.

Мериън хвана едната ръка на дъщеря си, Сайръс пъхна мечето под мишницата й и я хвана за другата ръка, а лекарката застана в долния край на леглото, вперила очи в мониторите, вместо в Тара. Дежурната сестра затвори вратата на стаята и дръпна пердетата около леглото, преди да се присъедини към бдението.

Когато Тара си пое за последен път дълбоко дъх и на мониторите се изписаха само нули, Мериън изпищя и хукна навън от болничната стая, а сестрата я последва, за да я успокоява.

През следващия час Сайръс остана при дъщеря си, докато сестрите откачаха различните тръбички и кабели, за да я откарат. Не искаше момичето му да бъде само през това време.

 

 

Беше трудно за понасяне и разбиране.

Две погребения едно след друго.

По време на опелото на Пит Сайръс се чувстваше като сомнамбул. Седеше на пейката до Майнът заедно с другите колеги от бостънското бюро. Арменският поп беше млад мъж с буйна черна брада, която блестеше върху синьо-златния му епитрахил. Сайръс витаеше някъде другаде със замъглено съзнание, докато красотата на свещеническите думи не стигна до него и не го върна за кратко в настоящето.

— В небесния Йерусалим, в ангелските селения, където Енох и Илия живеят като гълъби на стари години, наградени достойно в райската градина — там, о, милостиви Боже, имай милост към душата на покойния наш брат Питър.

Погребалната служба на Тара беше още по-тежка, направо кошмарна. Сайръс седеше на първата пейка с Мериън и притиснатия между тях Марти. Нищо не му се струваше реално. Не можеше да разпознае познатата вътрешност на черквата „Сейнт Анселм“, нито мелодичния глас на отец Бонър. Роднините и приятелите му се струваха непознати. Плачът звучеше като нехармонична музика. Малкият ковчег на Тара изглеждаше неуместен. Какво правеше там? Къде беше тя? Изпита почти непреодолим подтик да провери дали наистина мечето Фреди е вътре при нея. Изглежда, Марти усети, че Сайръс се готви да стане, затова го прегърна през рамо, докато подтикът не премина.

Емили го чакаше пред черквата. Не я беше виждал от смъртта на Тара. Под синьото си палто носеше черна рокля. Сайръс си помисли, че навярно е нова. Във въздуха се носеше намек за пролетна топлина и двамата чуха първата птича песен от началото на дългата и студена зима.

— Ще дойдеш ли с мен на гробището? — попита той. Тя кимна, след което един от служителите на погребалната агенция ги качи в една от лимузините.

 

 

Сайръс не отиде на помена в дома на една от приятелките на Мериън. Всъщност, когато мина край нея при сбогуването с Тара на гробището „Сейнт Патрик“, тя го изгледа с такава омраза, че той се запита дали някога ще я види отново.

Вместо това, безчувствен и уморен, позволи на Емили да поеме командването и да го заведе в един ресторант близо до неговия апартамент. Не беше ял от два дни и макар още да не беше гладен, хапна, за да премахне болезненото пулсиране в главата. Тя не подхвана разговор и той й беше благодарен. Нахраниха се почти в мълчание и когато свършиха, тя предложи:

— Нека те заведа у дома.

Преди би се замислил да я покани в неоправеното си жилище, но точно сега не му пукаше. Тя го последва в апартамента. Макар вън да беше светло, вътре беше тъмно и когато вдигна щорите, от прозорците се откри с цялото си величие гледката към прозаичния паркинг. Онова, което привлече вниманието й, бяха купчините книги, които растяха от пода като сталагмити. Тя докосна една от купчинките, която стигаше до кръста й.

— Божичко… толкова много книги.

— Имам нужда от библиотеки — обясни той, докато поемаше палтото й.

— Така ми харесват повече.

— Трудно се стига до тези най-отдолу.

Сайръс имаше бутилка водка във фризера и отиде да я вземе, докато тя през това време разглеждаше вертикалната му библиотека. Шекспир. Марлоу. Кийтс. Бърнс. Хоторн. Елиът. Пруст. Фицджералд. Стайнбек. Фокнър.

Той се тръшна на стола си за четене, отвъртя капачката на бутилката и наля две дози. Емили пое едната чаша.

— Ти си необикновен човек — отбеляза тя.

— Само защото обичам да чета?

— Не се вписваш точно в дадена категория като повечето хора.

Двамата отпиха, без да си кажат наздраве.

— А ти в коя категория попадаш? — попита Сайръс.

Тя отнесе чашата си до дивана, погълна ледената полутечна напитка и сбръчка лицето си в гримаса.

— Ще те оставя сам да откриеш това.

Сайръс забеляза, че погледът й се спря на малка купчинка шарени детски книги.

— На Тара са. Обичаше да четем, когато понякога идваше при мен.

— Тя беше такова мило момиченце.

Сайръс си наля още една доза и я изпи. Не искаше повече да плаче. Разбира се, ако успееше да се сдържи.

Айфонът в нейната чанта започна да звъни. Тя погледна екранчето.

— Трябва ли да се обаждаш?

— Не, защото не съм дежурна. Това е просто съобщение за гореща новина.

— Каква?

— Президентът Редланд току-що е подал оставка. Вицепрезидентът ще се закълне още днес.

— Предполагам, че трябва да го гледаме — измърмори той, докато търсеше дистанционното. Най-накрая го намери под дивана.

На екрана се появи вездесъщият часовник на Кръстоносния поход за вътрешен мир, чието отброяване сега беше стигнало до 11 дни. Един репортер стоеше на ливадата пред Белия дом до извитата автомобилна алея.

— Като изключим сдържаното съобщение на Белия дом, че президентът подава оставка по здравословни причини, смятано от седемнайсет часа днес, нямаме друга информация. Днес обаче успяхме да научим от добре информирани и високопоставени източници, че президентът така и не успял да се възстанови от отравянето с „блаженство“ по време на срещата на Г-8 в Япония и че администрацията му и вицепрезидентът са очаквали подобно развитие като почти неизбежно.

Сайръс смени канала.

Под пулта на водещите се виждаше друг часовник с отброяването. Двамата — мъжът и жената, се бяха вторачили мрачно в камерата.

— Докато очакваме церемонията по заклеването на вицепрезидента Килиън, или може би трябва да кажа президента Килиън, да започне, ние ще ви разведем из страната, за да проучим развитието на днешната криза. Намираме се в икономическа, социална и все повече и в политическа криза. Причината, както всички знаем, е световната епидемия от „блаженство“ и благовестяващото, някои биха казали зловещото, движение на Кръстоносния поход за вътрешен мир, което прибягна до световен тероризъм, за да пропагандира своите цели каквито и да са те.

— Да, Сали, напълно си права. В сравнение с миналата седмица епидемията значително се засили. Националният институт за борба със злоупотребата с наркотици, който се занимаваше с изследването на моделите на злоупотребата, разполага с данни, че досега между петнайсет и осемнайсет милиона американци са опитвали наркотика поне веднъж. Агенцията признава, че може би и този брой е твърде занижен. Независимо дали вярвате, както правят мнозина, че „блаженството“ доказва съществуването на небесен задгробен живот, или сте уверени, че става дума за психеделична измама на сетивата, едно е сигурно: въздействието на наркотика в градовете и селата е опустошително.

— Да, Лари, места като Уилоу Рън, Мичиган, са понесли най-тежък удар от началото на кризата, както установи нашият репортер Боб Тъкър в местното кафене „При Карлсън“ — мястото, където се събират изпадналите в шок местни жители.

На екрана се появи репортерът, седнал в сепарето с двама плещести мъжаги, и се обърна към тях:

— Може ли да ни разкажете какъв е животът в градчето?

— Скапан — отговори единият, гледайки репортера право в очите. — По-кофти, отколкото по времето на последната рецесия. В градчето имаше двама големи работодатели, които сега са в паника. Когато толкова много хора просто престават да ходят на работа, след като са взели „блаженството“ за първи път, не можеш да произвеждаш както преди. Също така не получаваме нужните ни части от другите доставчици. Преди да започне тази простотия, работехме на три смени. Сега едва успяваме да попълним една. Много хора изгубиха работата си. Не съм чувал някой бизнес в града да наема работници. Повечето ми приятели са безработни и живеят от помощи, като същевременно харчат и от спестяванията си. Тревожим се за къщите си, защото, ако не можем да плащаме ипотеките…

Другият мъж стовари голямата чаша с кафе върху чинийката.

— Към всичко това трябва да се добавят и личностните проблеми, които някои от хората изпитват след вземането на наркотика. Слава богу, моето семейство беше пощадено, но имам приятели и съседи, които изгубиха свои близки.

— Заради самоубийство? — попита репортерът.

— Няма значение дали наистина са посегнали на себе си, или не. Щом веднъж вземат тази гадост, пиши ги загубени — отговори той.

Пред Грейси меншън^[1] в Ню Йорк стоеше друг репортер, скрит под чадър.

— Аз съм Мартин Флорес. Подобно на другите големи градове, и Ню Йорк понесе жесток удар от кризата с наркотика. Към тревогите от безработицата се добавя усещането, че социалният разпад и безредиците са само на крачка от нас. И в най-благоприятните времена Ню Йорк е място, където животът е труден, ако си беден и в неравностойно положение. Във време като днешното никой не беше особено изненадан, когато избухнаха безредиците по улиците в Мот Хейвън, след като полицията направи опит да арестува членовете на местна банда, която според тях доставя наркотика в квартала. Попитахме кмета Алекс Строс за голямата каша, която цари в Голямата ябълка^[2].

Кметът разпери ръце зад писалището в обширния си кабинет.

— Проблемите, които изпитахме миналата седмица в Бронкс, биха могли да прераснат в нещо положително, ако хората разберат, че трябва да сме единни, щом искаме да се борим срещу употребата на наркотици. Алтернативата е разделение и безпорядък. За мен, като кмет и гражданин, тази алтернатива е неприемлива.

— Хората в този квартал се разгневиха, защото полицията се опита да спре доставките на „блаженство“. Това какво ви говори?

Кметът стовари юмрук в дланта си.

— Говори ми, че това е опасен, водещ до пристрастяване наркотик. Ще ми се да видя много повече усилия, насочени към лечението и детоксикацията. Аз лично ще положа повече усилия в областта на образованието и лечението. Това е единственият път, който води напред.

Следващите кадри бяха от търговската зала на Нюйоркската стокова борса. Репортерката там стоеше като закована на мястото си, докато около нея кипеше дейност.

— Аз съм Вилма Фиорентино. Днес в Нюйоркската фондова борса денят беше подобен на много други през последно време: трескаво търгуване на големи обеми, резки спадове на Дау Джонс и други индекси. Попитах главния аналитик на пазарите в „Дж. П. Морган“ колко още може да падне индексът Дау?

— Не можем да гадаем какво настроение ще цари в залата. Нямаме исторически прецеденти, съпоставими с онова, което се случва през последните няколко седмици на пазарите. Още не падаме свободно, но парашутът е твърде малък и освен това е продупчен. Уолстрийт гледа към Вашингтон с надеждата, че там ще вземат драстични мерки в политическата област и няма да ни оставят сами. Пазарите във всички страни по света понесоха тежки удари. Икономиката има нужда от шокова терапия, а това означава много решителни действия както от Белия дом, така и от Конгреса, за да бъде спрян Кръстоносният поход за вътрешен мир и неговия посланик — „блаженството“, и да се възстанови общественото доверие.

Сайръс загаси телевизора.

— Не искам да чувам нищо повече.

— Алекс Уелър буди такъв гняв у мен — призна Емили. — Той е такъв пламенен нарцисист! Създал си е някаква мегаломанска представа за света, собствена визия за нещата в живота, която го прави сляп за болката и мъките, които причинява. А хората, които го следват като месия или гуру, или нямат представа, или предпочитат да не вярват, че той е вулгарен убиец. Имам предвид, по дяволите, та той си е довлякъл лабораторното оборудване в Бар Харбър като някакъв нов Франкенщайн.

— Искал е да използва Тара — сигурен съм в това. — Сайръс се вторачи в тъмния телевизионен екран. — Ще убия това копеле!

Тя въздъхна.

— Какво ти се прави сега?

— Това — отговори той и напълни чашите им.

Когато се стъмни, Сайръс вече беше много пиян и седеше смъкнат в креслото си. Емили се беше ограничавала повече в пиенето, но не беше в състояние да шофира.

Докато той дремеше, Емили отиде в спалнята, свали завивките от неоправеното легло и потърси в шкафа чисто спално бельо. Оправи леглото с чисти чаршафи, после доведе Сайръс в спалнята и го сложи да легне. Като малко момче, щом усети чаршафите, той свали панталоните и ризата си и ги хвърли на пода до леглото. Тя ги вдигна и закачи на закачалката.

— Дай ми онази книга — помоли той по пиянски глезено, сочейки към нощното шкафче. — Искам да прочета една поема.

Тя седна на леглото до него.

— Коя? Аз ще ти я прочета.

Стаята се въртеше, книгата също се движеше и той с труд откри мястото.

— Това — посочи Сайръс с пръст строфата.

Когато главата му падна обратно върху възглавницата, тя започна да чете „Утринна серенада“ от Филип Ларкин. Беше тъжно, много тъжно. Ставаше дума за неизбежността на смъртта.

Той изсумтя с пиянско одобрение, затвори очи и след секунди заспа.

За нея беше твърде рано, въпреки това свали обувките си и легна на покривката до него, а когато настъпи утрото, тя беше още там.